Въобразявате си, че живеете, нищо подобно – само предъвквате живота

„ Въобразявате си, че живеете, нищо сходно – единствено предъвквате живота на мъртвите “, споделя Хенри IV в едноименната пиеса на Луиджи Пирандело. Това е най-култовата театрална роля на Апостол Карамитев – последния интелектуалец в българския спектакъл през ХХ век. Думите на световноизвестния италиански драматург разкриват и екзистенциалната философия на Карамитев - той не желае да съществува, а да бъде. Неслучайно споделя, че желае да почине млад и „ релативно прекрасен ”, надалеч от физическата отпадналост.

 

Роденият преди 100 години Карамитев си потегли единствено на 50. И битието, и кариерата му са функционалности на феноменалния гений, издигнал го високо и към момента недостижимо над паниката и суетнята в родния арт. Може би се отдръпва толкоз рано и поради своята самотност в последването на модерността и съвършенството – през 60-те и 70-те години на предишния век са тези в България, които схващат и споделят възгледите му за правене на изкуство. Той е космополит, освен тъй като специализира постановка в Москва, Санкт Петербург, Прага, Варшава и Париж.

Като достоверен ментален отстъпник отбягва всевъзможни флиртове с властта – ненавижда политическото двуличие на сътрудниците си, които ловуват с дружинката на Тодор Живков и се кипрят в Централен комитет на Българска комунистическа партия.

 

Нито един знак на ориста не предвещава, че Апостол ще стане актьор от международна класа. Татко му Мильо, преносвач на Бургаското пристанище, е изселник от Беломорска Тракия – когато турците колят в Лозенград след Илинденско-Преображенското въстание, той бяга към България, а брат му към Гърция. Дочка, майката на Апостол, е от Созопол. Като всяко сираче, и тя е прислужница в богати фамилии, само че след сватбата с Мильо си остава у дома, защото през няколко години ражда синовете им – Асен, Апостол и Димитър. На Апостол „ бабува “ доктор Ради Генов, един от най-уважаваните лекари в Бургас, татко на Генко Генов, основателят на „ Златният Орфей “. Дочка е мощно разочарована, че няма нито една щерка, само че възпитава момчетата без капризи.

 

Когато Апостол навършва 4 години, тя моли последните си чорбаджии, богати и авторитетни гърци, да употребяват връзките си и да го запишат в детската градина към Италианския колеж. Бъдещият владетел на сцената още в първи клас разиграва персонажи на комедиографа Карло Голдони, освен това на родния му език.

 

Момчето е толкоз интелигентно и очарователно, че остава до края на междинното си обучение в влиятелното учебно заведение измежду отрочетата на елита, сред които е и синът на италианския консул в Бургас.

 

Различната обществена среда предизвика разнообразни желания у Апостол – желае да се занимава с публицистика и с спектакъл. В дома на Карамитеви се надяват, че той въпреки всичко ще се прояви като удобен и разумен юноша и ще запише право в университета, каквато е предсмъртната воля на татко му. Апостол се усеща задължен да я последва и две години взима изпитите в Юридическия факултет. Правото обаче го задушава, усеща, че не е благополучен – не се вижда нито като юрист, нито като прокурор. Батко му Асен, към този момент пробиващ коафьор, заплаща квартирата на Женския пазар и таксите в Алма матер. Но тъй като не може да изневери на себе си, Апостол скрито посещава Школата към Народния спектакъл. Двама от преподавателите – Стефан Сърчаджиев и Боян Дановски, го убеждават, че е задължен да зареже правото – думи, които той бленува да чуе.

Сърчаджиев се заема да убеди Асен Карамитев, че бъдещето на по-малкия му брат не е в Съдебната палата, а на десетина минути от нея – в Народния спектакъл. И бургаският Фигаро продължава да устоя Апостол, въпреки и да е леко отчаян.

 

А той няма и 24 години, когато е назначен за стажант в Народния. Само след месец Стефан Сърчаджиев му дава роля на 50-годишен служител на реда в драмата „ Разузнаване ”, като първообраз на въпросния Могелански е прословутият Никола Гешев. Карамитев – още на тази нежна възраст, загърбва клишето, търсейки човешките черти в щампираната визия за врага. Той бързо става и Ромео, а Жулиета е красивата Мила Павлова. Когато тя забременява, ролята поема Маргарита Дупаринова, към този момент влюбена до полуда в Карамитев.

 

Госпожицата, която напуща Агрономическия факултет поради Висшето театрално учебно заведение, получава мечтания пръстен на едно от представленията на „ Ромео и Жулиета “. Той е на 25, тя е малко по-голяма – на 27. Клюкарите спрягат две версии за относително непредвидимата венчавка. Според първата Апостол бърза да не помни Магда, годеницата от Бургас, която умира от туберкулоза, откакто той, още веднъж по клюки, разрушава сърцето й. Втората трактовка за сватбата е, че момчето от народа се дами по сметка за Маргарита Дупаринова – макар че тя, несъмнено, е лишена от наследството на татко си: земеделския лидер Спас Дупаринов, публицист, посланик, министър на правораздаването, погубен след Деветоюнския прелом през 1923 година.

 

Народната власт е поставила ръка върху фамилните парцели и битието на младоженците е надалеч от лукса на новоизлюпената алена буржоазия. От оскъдицата на трапезата ги избавят колетите от Бургас – Дочка и снаха й, дамата на проспериращия Асен, постоянно пращат буркани със зимнина. Преди да се омъжи за Апостол Карамитев, Дупаринова отхвърля предлагането

за брак на остарял другар от детството – Лалю Ганчев, предстоящ дипломат в Швеция и родител на видните интелектуалки и преводачки Вера и Васа Ганчеви.

 

Маргарита Дупаринова е по-известна от Апостол, до момента в който той не стартира да снима в киното. Филмите му дават светкавична известност. Само за няколко години през 50-те се развихря в „ Утро над родината “, „ Наша земя “, „ Под игото “, „ Песен за човек “, „ Това се случи на улицата “, „ Легенда за любовта “, „ Любимец 13 “. Превръща се в тотална звезда. Снимките му са по будките и стрелбищата, ученичките го чакат за подписи в дворчето на Народния, получава любовни писма и плетени чорапи по пощата.

 

Въпреки възходящата популярност, съпрузите от време на време са обекти за наблюдаване на Държавна сигурност – като ученици на противников образователни заведения: неговата тапия е на италиански, нейната на британски от Американския лицей. Раболепничеството на мастити фигури в Народния стига до такава степен, че на партийно заседание заплашват Дупаринова – могат да я изгонят като „ евентуална шпионка “. Апостол пък е жертва на клеветник – „ другар “ от казармата, който става кадър на Държавна сигурност.

 

Но това не са единствените им терзания – в продължение на 11 години Маргарита Дупаринова не съумява да забременее и из клубовете на София потеглят приказки, че Карамитев избира мъжките бохемски компании пред фамилната спалня. После Маргарита и Момчил се появяват един след различен – през 1958 и 1960 година. Отдаденият на фамилията Карамитев мечтае за още деца. Във времето той рядко се пита дали наследниците му са артистични – споделя, че това ще се разбере доста по-късно. Но един път се засмива откровено, когато Момчил имитира някаква циганка от улицата. За него комедията е също толкоз значима, колкото и нещастието – няма граници в жанровете. Освен че играе в Народния и в малкия екран, става водещ на първото българско цирково шоу, а  радиопредаването му „ Весел ранобудник “ и до момента е в златния списък на БНР. Записва обичаните си приказки от фолклора, изнася рецитали из цялата страна. Играе с гласа си като никой различен – тъкмо това употребяват в дублажа, когато го ангажират да озвучава всички персонажи от паметната „ Сага за Форсайтови “.

 

 

Винаги е друг. Двете му най-силни функции в киното са при режисьорите Борислав Шаралиев и Методи Андонов. Той е вуйчо Стефан в „ Рицар без ризница, единственият към 9-годишния Ваньо, който приема момчето като равнопоставен събеседник, започвайки да му разкрива някои от контрастите в кретенската соцдействителност.

Операторът Олег Ковачев, който е детето във кино лентата, и до през днешния ден споделя, че се е чувствал като същински сътрудник на Апостол Карамитев, който се държи с него без дидактика и натрапчиво застъпничество.

 

Коронният облик на Апостол е Петър Александров в „ Бялата стая “ на Методи Андонов. Той е ученият мъдрец, чиито пътища са за на никое място – по този начин се споделя повестта на Богомил Райнов, по която е сюжетът. Заглавието в действителност е диагноза за значително представители на академичното съсловие през 60-те, които стават изкупителни жертви на схоластиката в статуквото. Книгата на Александров „ Психология на възприятията “ ще бъде издадена, само че него към този момент го няма.

 

Ако НАТФИЗ можеше да носи още едно име – с изключение на на митичния Кръстьо Сарафов, който обаче в никакъв случай не е преподавал, сигурно би трябвало то да е на Апостол Карамитев. Той е първият съвременен наставник в домораслата академия, който работи със студентите, налагайки най-важното предписание в занаята: процедура, единствено процедура и нищо друго с изключение на практиката.

 

Скъсва ги от етюди по едноактни пиеси на Чехов и Брехт още от първата година, на втората ги подхваща с цели представления – Ст. Й. Костов, Бен Джонсън, Вазов – за смут на синодалните професори. Завистта е страшна, тъй като за постановките му в Учебния спектакъл билетите свършват в деня, в който ги пускат – още от „ Машинописци “ и „ Тигър “ с учениците на Моис Бениеш, на който първо става помощник, до „ Аз, баба, Илико и Иларион “ на личния му клас.

 

Между Апостол Карамитев и учениците му царува невероятна обвързаност. Той избира да се обръщат към него не с семейството или купата му, „ доцент “, а с „ даскале “. Апостол държи в кабинета си единствен портрет – на огромния артист Иван Димов, чийто жанр няма общо с патетиката в Народния. И макар че при започване на своето даскалуване Карамитев е обезпокоен – момчетата и девойките му се костват като „ херметически затворени кутии, в никакъв случай не им споделя: „ Това  неприятно “. Сред крилатите му изречения са: „ За дребните функции се желае дупце “ и „ Съгласявай се с режисьора и играй, както искаш “. А когато на една от постоянните им сбирки Богдан Глишев го пита: „ Даскале, ще би трябвало ли да се кандидатираме за Българска комунистическа партия? “, той дава отговор след многозначителна пауза и тежка въздишка: „ Аз съумях да се осъществявам без партията – може би около киното. Но за вас ще бъде доста, доста мъчно “. И им изяснява, че гражданската позиция личи в държанието, в елементарните привидно решения за специалността.

 

Карамитев евентуално е единственият по „ Раковски “, който отхвърля да влезе в Българска комунистическа партия – великански риск за човек с неговото „ фашистко “ обучение.

 

Казва, че да си същински болшевик и „ член “ с алена брошура, са две разнообразни неща. Но пък постоянно чете „ Унита “ – единственият западен вестник, който може да се откри в София, и то тъй като е орган на италианските комунисти. И по този начин пали „ децата “ по езика на Данте, който владее като роден, че половината от тях се записват да го учат във ВИТИЗ.

 

 

Карамитев храни секрети очаквания, че някой ден ще може да събере учениците си под един покрив и да работят всички дружно – даже натрупа пиеси. Защото измежду възпитаниците му са някои от най-емблематичните фигури в гилдията. За Йосиф Сърчаджиев е освен гуру, само че и татко – Йоско го приема за извънредно непосредствен човек, още когато Апостол живее на тавана у тях като студент. Йосиф от дребен тича при него за всеки по-сериозен проблем. Карамитев от време на време избавя Сърчаджиев от демоните му и обича да поддържа връзка с жена му, Райна Томова, която си пада медиум и вършат соарета, с цел да викат духове. „ Той ме научи да се удрям с дявола “, откровен е Йоско.

 

Юри Ангелов също споделя, че Апостол е вдъхновителят на доста от просветленията му. Отношенията сред Карамитев и Велко Кънев на моменти са комплицирани, а с Павел Васев са искрено изострени. И двамата си разрешават да нарушат някои от неписаните му правила – да се съблюдава избрана нравственос и да няма „ почерпени “ в часовете. Но до момента в който с Велко Кънев след време взаимно си опрощават вините, то Павел Васев не не помни – и до момента в който е началник на Народния спектакъл, смъква името на Апостол от камерната сцена на четвъртия етаж.

 

Карамитев от време на време се разправя с Филип Трифонов – момчето е доста надарено, само че и безусловно своенравно. Във втори курс снима на кг и Апостол го предизвестява: „ Трябва да решиш – дали да участваш дълго в киното или в този момент на напред, а след това да те не помнят. Ако искаш да е до живот, внимавай къде се хващаш “. Преди четвърти курс Филип прави поредна дяволия – заблуждава Карамитев, че би трябвало да замине на кинофестивал в Западна Германия, той го пуска, а Трифонов отива да снима скрито при Людмил Кирков в „ Преброяване на дивите зайци “. Когато Апостол схваща, естествено, побеснява, и го гони от класа си. Така Филип Трифонов се дипломира при Анастас Михайлов, само че до последния си мирис твърди, че Карамитев е най-големият възпитател и режисьор в българския спектакъл.

 

Апостол Карамитев отхвърля и още нещо. Писателят Светослав Минков му предлага да стартира записки. Актьорът обаче е покъртен от концепцията да занимава който и да било със себе си – съгласно него единствено глупавите и суетните начесват егоцентризма си с нарцистични изповеди. Той слага идеята на изкуството над всичко. Както се оказва в „ Сватбите на Йоан-Асен “ – и над личния си живот.

 

Защото, когато през 1972 Невена Коканова и Павел Павлов го убеждават да приема ролята на монарха, възродил – грандиозната мощност на България, той към този момент е болен – диагностициран е с рак на бъбреците. Но духът му е толкоз мощен, че за няколко месеца съумява да подчини физиката. Апостол дава инструкции на режисьора Вили Цанков – няма желание да стопира, та в случай че ще да почине на терен, само че никога никой от екипа не трябва да узнава  за проблемите му

 

Толкова е вманиачен в своя перфекционизъм, че не желае дубльор да влезе вместо него в ледените води на Алдомировското тресавище.

 

Фаталната – може би за положението му сцена се случва навръх рождения му ден, 17 октомври. Подаряват му щита и меча на Йоан-Асен. Вечерта се гърчи от страшни болки в кръста, само че се успокоява, че е дископатия. Професор Викторов – хирургът, който към този момент го е оперирал, като че ли е сюрпризиран от мълниеносното развиване на рака. Генералът е прочут с обстоятелството, че обгрижва Тодор Живков. Когато Карамитев постъпва за последно в Правителствена болница, Тато декларира предпочитание да го посети, само че по този начин и не го прави.

 

Апостол Карамитев умира на 9 ноември 1973 година. Според градските митове последните му думи са за жена, която не е Маргарита Дупаринова. Момчил си играе в Докторската

градина – те живеят на „ Оборище “, когато инцидентно чува съседка: „ Съобщиха по радиото – Апостол е умрял “. Момчето, тогава дете на 13 години, хуква в смут и ужас към жилището им, с цел да пита майка си дали е истина. Заварва я седнала на един стол и ридаеща...

 

Два плана на Апостол Карамитев остават незавършени – да изиграе Васил Левски на сцената и цар Симеон в сериала „ Златният век “.

Инфо: Уикенд

Тагове: Апостол Карамитев Маргарита Дупаринова Луиджи Пирандело Йосиф Сърчаджиев Невена Коканова Велко Кънев Филип Трифонов Анастас Михайлов актьор Павел Павлов Тодор Живков проф. Викторов