Въображението на малкия Даме е като стихия, която го връхлита

Въображението на дребния Даме е като буря, която го връхлита ненадейно. Пред очите му се появяват подиуми, които го забавляват същински. Особено вечер, когато е под юргана, котката мърка до него, а той си показва същински борби, пътува из джунглите, съзерцава екзотичните пейзажите на Африка. Всичко това стига до халюцинации, от които надълбоко страда. Понякога те се появяват и денем. „ Чуя ли за Великден агне да заблее, аз към този момент си представям в картини ориста му, майка му и какво ли не още като жива реалност “, разказава след години писателят Димитър Талев. Тази напрегната емоционалност, съчетана с нежната му физика, го изтезават до лудост. Щом прочете книга има потребност да показа на някого. Без да знае по какъв начин, се увлича в своите си измислици и не помни за същинския сюжет. Това се трансформира в негова пристрастеност, която надвишава границите на естественото.

Докато е още малко момче умира брат на негов непосредствен другар. Децата от махалата отиват на погребението. Даме се усеща огромен и желае да е измежду възрастните. Няколко мъже носят ковчега на ръце. Момчето е наоколо до лицето на мъртвеца. Изведнъж пред очите му стартира да върви кино лента. Вижда ориста на сирачетата и на жена му, която остава сама в дните си. Докато поставят мъртвеца в гроба филмовата лента продължава да се прожектира пред очите му и той избухва в мощен рев. До нервност. Даме не плаче за мъртвеца, а за историята, която самичък си съчинява.

Приятелите му се присмиват.

Един ден хлапакът отива в учебно заведение и гордо декларира на съучениците си, че е измислил транспортен съд, с който може да завладее Северния полюс. Описва желязната структура пред съучениците, острия нос, който ще разрушава ледовете, също разказва по какъв начин ще бъде претрупан с въглища. В това време в класната стая влиза учителят Ацев забавен човек и добър възпитател. Хлапетата му описват какво приказва дребният Даме. „ Кораб ли? Много забавно. Я го нарисувай на черната дъска! “ И Даме рисува своето откритие, а когато е подготвен учителят се обръща към него: „ Ти с този транспортен съд няма да стигнеш Северния полюс, само че хубаво е да мислите, да мечтаете за нещо големо, да извършите нещо големо… “ Тези думи на учителят остават вечно в паметта на писателят Димитър Талев и се трансформират след това и в негова истина.

Неукротимото му въображение го насочва и към астрономията.

„ Понякога у мене се разгаряше неизмеримо мощно предпочитание да видя всемира. И ето, че пред погледа ми се показваха големи пространства, звезди, чудни светове. Водеше ме не мисълта да стигна до некакво научно знание, а желанието да видя по-нататък и по-нататък. Изпадал съм в странни положения. Горещи талази ме заливаха. Желанието да „ видя “ недостъпното за нашия взор беше по-силно от всичко “. Докато дисциплинира въображението си, минават доста години. Но точно то го трансформира в един от огромните ни писатели.

Талев е роден в Прилеп, един от огромните градове в Македония по това време. Баща му е прочут майстор-железар в околията. Прочути били направените от него секири. Наричали го занаятчия Тале Палислама. Обичал науката, въпреки че единствено за малко посещавал килийно учебно заведение и едвам водел бележниците си. Мек, прочувствен и добър човек, само че ставал пикантен, когато се разсърди. Майстор Тале рано въвел сина си Даме в железарския си дюкян, с цел да се учи на поминък. През ваканциите и съботните следобеди хлапакът взема чук, духа на духалото. Родителите му считат, че в случай че едно дете не работи, ще се „ изхайлази “.

Веднъж татко му го оставил да пази дюкяна. Било през лятото и множеството калфи и чираци били на полето. В дюкяна нямало различен с изключение на дребният Даме. Но детето още веднъж се замечтало, почнало да мисли по какъв начин ще направи по-голям дюкян с машини. Внезапно татко му се върнал. „ Добре ли пази дюкяна?Никой ли не пристигна? “, попитал той. „ Никой “, отвърнало детето. Тогава татко му го извел на открито, където на тезгяха били подредени железарски предмети. Даме със боязън видял, че една част от тях ги нямало. По-късно научило, че татко му желал да изпита бдителността и наблюдателността му. Нарочно го оставил самичък в дюкяна. Наредил някакви калфи от прилежащ дюкян да вземат по нещо, с цел да разбере дали сънът му ще види. Но замечтаният малчуган нищо не видял…

Майката на писателя Донка е жена със мощен темперамент и твърди разбирания за фамилен морал. Бъдещият публицист е мощно превързан към нея. Родила е още двама сина. Най-големият Георги е преподавател и бунтовник, член на Вътрешна македонска революционна организация. Алекси е железар и също се занимава с революционни каузи. Между тримата братя е сестра им Мария. Майката изпитвала особена деликатност към най-малкият си наследник Даме, бледолик и нежен като клечка. „ Димче мой златен! “ се обръщала тя към него. В това послание показвала цялата си любов и деликатност към изтърсака. За да не го урочасат неприятни очи, Донка му е поставила обица на ушенцето и той я носи до края на началното учебно заведение.

Майката споделя на децата си всякакви истории, а дребният Даме слушал с притихнал мирис и въображението му се втурвало още веднъж в всякакви направления. Той толкоз обичал да слуша, че вечер отскачал в непознати къщи, където прилепчани се събирали да нижат тютюн. Възрастните говорели случки от живота. Веднъж Даме таке се прехласнал, че не се прибрал цяла нощ. Семейството се изплашило доста. В турско време дете да не се прибере цяла нощ било същински призрачен сън. Това национално сладкодумие вероятно е помогнало на бъдещият публицист да напише „ Железният светилник “, „ Преспанските камбани “ и „ Илинден “.

Майка му постоянно намирала добра дума за всички посетители, които посрещала и гощавала. Притежавала известна изисканост и нюх за класификация на дома. Стараела се този нюх към положителните маниери да имат и децата ù. Не инцидентно Талев признава, че някои черти от нея, като храброст, размах и мощ на характера, е взел, с цел да опише облика на Султана от „ Железния светилник “. Във всички облици на дами и майки, които Талев основава в творчеството си има черти от неговата скъпа майка.

„ Жената по своята природа е по-благородна. У нея има огромни креативен находища. Тя е основала огромна част от националното творчество. Жената има по-дълбоко възприятие за топлина, за това, което основава естетика в живота “, споделя след време той.

Първите му детски мемоари са от Илинденското въстание, когато Даме няма навършени пет години. Прилеп, като огромен равнинен град, не взема присъединяване във въстанието, само че е на съвсем 30 километра от Крушево, където то кипи с цялостна мощ. Ехото стига до Прилеп. Малкият Даме си спомня паниката, която го владее. Спомня си къщата с вътрешната стая, без прозорец, където комшиите разтревожени носят вързопи и ги натрупат. После родителите му зазиждат с тухли вратата и замазват с прясна мазилка. Портата на къщата е постоянно заключена. Но Даме с детско любознание наднича, когато се откъсне от погледа на възрастните. Там минава навалица от войник и паниката още веднъж го превзема.

Постепенно малчуганът взе участие в лудориите на махленските деца, бие се с камъни. Има наследено късогледство от майка си, това му пречи, с цел да взе участие във всички детски игри. Обича да се пързаля в зимните дни с останалите хлапета по леда, Те носят налъми, които употребяват като най-съвършени кънки. Само Дамче не носи налъми, а здрави обувки. Не е облечен и с антерия, като другите, а е с панталонки. Има балтон в тъмнокеремиден цвят и фес за главата. Обича да се майтапи, да разсмива останалите с измислени истории, което му остава качество до края на живота.

До второ поделение той не обича да чете и е слаб възпитаник. Учителят му Йордан Ацев, който е другар и на по-големия му брат, е мирен човек. Даме съумява да го резгневи. Даскалът го кара да прочете текста от урока „ Живко и сестричето му “, а хлапакът стартира да срича. Учителят му удря мощна плесница. След образователните часове той раздава книгите в учебната библиотека. Никога не бил виждал дребният Даме да си взема четиво за у дома. Още същият следобяд му подрежда да се яви в библиотеката и му дава фино книжле. Даме чете сгънат до газената лампа до късно през нощта. После учителят му дава втора, трета… „ Тая плесница ме направи публицист “, признава след време той.

Баща му умира през 1908 година Скръбта в фамилията е голяма. Даме написа в тетрадка първото си стихотворение, след това и второ за турците. Подтикът за тях получава от Иван Вазов. Чете стихосбирките му. Скоро по-късно открива измежду книжата на брат си „ Под игото “, която държи в плен въображението му. Година по-късно в Солунската гимназия под нейно въздействие написва първия си разказ и признава, че „ Под игото “ е негов преподавател. Идва и втория му опит за лирика. Една нощ турците умъртвили българско семейство – майка с четири деца. Бащата бил в Америка. Едно от убитите деца било съученик на Димитър Талев, от неговия клас. На сутринта децата отишли да видят нещастието - трупове, кръв и смут. По този мотив решили да измислят ария, а текстът бил предоставен на Димитър Талев. Мелодията на различен техен съученик Петър Спасов.

През лятото на 1908 година в Прилеп идва Българският национален спектакъл, който води и военна музика. Това се трансформира в събитие на македонския град. В двора на учебното заведение Даме е впечатлен от фигурата на един непоколебим човек, със съществено лице, провиснал на бастуна си. „ Това е стихотворец “ му оповестява неговия другар Кирил Кузманов. Наистина пред двете момчета стоял самият Пенчо Славейков.

Вторият брат на Димитър Талев Алекси, търговец на железарски артикули се трансформира в опора на фамилията. Той завежда през една почивка дребният Даме в дърводелски дюкян, с цел да чиракува. Хлапакът скоро схваща, че майсторът му няма планове да го учи, кара го да мете, да носи вода, изпраща го на места, с цел да му свърши някоя дребна работа. Използва го за прислужник. И в един безоблачен следобяд Даме избягал.

Дните се нижели и пристигнало време да се разиска въпросът за образованието на Даме. Големият брат желал да го изпратят в Роберт лицей в Цариград. Надделява концепцията на втория брат, който е търговец. Той смятал, че там е скъпо за тяхното семейство и по-добре изтърсакът да се запише в Солунската гимназия. Така и станало. Зад гърба на Димитър Талев остават родния Прилеп, дома и обичната му майка. Тогава за първи път се качил на трен.

Пристигнал в Солун, се настанява в пансиона, където има и други младежи от всички краища на Македония. Среща младежи, които пишат лирика, изнасят реферати, спорят. Средата му харесва. Самият той написа стихотворения, по няколко дневно. Подписва ги с псевдонима Димо Донков, на името на майка си Донка. Другарите му се закачали с него: „ Ей ти, Донков! “

Димитър се хваща да издава вестник „ Смоква “, който преписва в няколко екземпляра и го раздава на съучениците си. „ Заглавието му бях взел от огромната смокиня в задния двор на пансиона. Тази градина ми приличаше доста на градината от „ Клетниците “, в която се срещат Мариус и Козета “. Стихотворенията в него са хумористични. Осмива учителите. Във вестника има и стихотворения, които описват трагични случки свързани със своеволията на турците в неговия роден край. Вълнува го природата, изгревите, залезите, нощното небе. Опиянен е от морето.

Един ден в пристанището на Солун хвърля котва съветски крайцер. Заедно с приятеля си Крум Николов вземат решение да забегнат с парахода. Искат да станат матроси и да обикалят света. Определят ден и час. Но тъкмо, когато слизат по стълбите на пансиона в уреченото време, с цел да се впуснат към пристанището, очилата на Талев падат на стъпалата и се строшават. Той е беззащитен без тях. Отиват да дадат очилата на попоравка. А крайцерът отпътува…

Талев е срамежлив. Сам признавал, че изоставал в развиването си заради тази своя линия. „ Как съм се стеснявал от другарите си за очилата, които трябваше да сложа още в Солун. Особено като се върнах в Прилеп, при нашите филистерски нрави, месеци поред не се решавах да излеза на открито “. Късогледството е причина за неговата плашливост.

Нерешителен, само че пък любопитен към света. „ В известни свои черти аз се развивах постепенно. За дълго остана у мене някаква доверчивост, незрелост. Затова съм имал доста разочарования и в персоналните си връзки с хората, и в политическия живот. Как ли не са ме лъгали и аз не съм разбирал даже там, гдето е трябвало да схвана “.

Започва Балканската война. Учениците в Солунската гимназия се вълнуват, опасяват се турците да не ги изколят и са на щрек. Извеждат ги от пансиона да посрещнат българските войски. Сградата е изпълнена с бойци. „ Ние се чудехме по какъв начин да им угодим. Като немах друга опция да проявя вниманието си към тях, аз извадих неколко хубави кърпички, които ми беха дали от къщи, и им ги дадох да си почистят пушките. Предлагахме им да спят на нашите кревати, само че те отхвърлиха. Бяха скромни хорица от народа “. Тогава разпускат учениците. Като спомен от Солунската гимназия Талев отнася вкъщи си единствено фуражката. Той се прибира у дома и не смее да излезе още веднъж поради очилата си, изпитва позор. Но чете непрекъснато. Запознава се с творчеството на Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Пенчо Славейков, проф. Балабанов.

Постепенно се отпуска и се среща с възпитаници от разпуснатите поради войната гимназии, някои от тях са от Цариградската семинария. От тях чува за концепциите на толстоизма и ницшеанството, за анархизма и социализма.

По това време двамата му братя не са в дома и той има доста време, с цел да поддържа връзка с майка си. Водят забавни диалози. Казва, че това другарство построява и отношението му към дамата. Той от дребен обича да поддържа връзка с девойки. Привлича го зараждащата се в тях женска красота и мекост. „ Помня първото момиче, което спря погледа ми. Беше едно мъничко, нежно момиченце, все се усмихваше. Живееше в друга махала. Аз изпитах за пръв път некакво необичайно възприятие на застъпничество. Инето, моят зложелател от тези години, незабавно видя и стана трагична борба “, споделя за първите си любовни трепети.

После се появява млада сръбкиня, с която се разделя поради войната, тя отпътува в някаква посока със фамилията си. Поетичната душа на Димитър Талев допира и Марето Хаджиангелова. Тя е от видното възрожденско семейство Хаджиангелови. Марето е красива госпожица, с бяло румено лице, откровена усмивка, очите ù милвали. Изпълнена с достолепие, кротка, още от ученичка приказва френски, който учи у дома. Но тя е две, три години по-голяма от Димитър Талев, а това я трансформира в непостежима за тези нрави. Тя разсънва единствено фантазиите му. Наричал я „ Моята Дулчинея “.

Писателят постоянно назовава дамата „ чист лъх “, въпреки, че животът не го е лишава от разочарования с нежния пол. „ Мъжът като е за жена, едва нещо е, елементарно се предава и обвързва “, признава мъжката уязвимост той.

В Прилеп Даме е предан на книгите и писането. Обичал да се разхожда с другари, само че не обича да слуша цинизмите на своите приятели. През есента на 1916 година момчето отива в Скопската смесена гимназия. Учителят му по литература го насърчава, сюрпризиран е, че към този момент е чел „ Под игото “. Тогава написа първия си роман „ В очакване “, който е отпечатан в подлистника вестник „ Родина “. Сюжетът му е от войната. Негова героиня е баба Ана, която очаквала против Коледа единствения си наследник да се завърне от фронта. Повлиян от „ Иде ли? “ от Иван Вазов.

Наскоро по-късно Талев още веднъж прекъсва образованието си. Малко преди края на образователната година получава депеша да се върне в Прилеп. Узнава, че е мобилизиран и би трябвало да замине за София. Той се вълнува, че ще бъде боец, че ще стои на пост с оръжие в ръка. После писателят споделя, че времето му е изгубено, само че се преструвал на болен и единствено за няколко дни съумява да прочете „ Война и мир “ на Толстой. Очарован е от книгата. Този разказ стоял постоянно на масата му и постоянно го отварял, с цел да го препрочита. Чете и Достоевски и въздействието му е толкоз мощно, че търси към себе си героите му.

„ Спомням си една вечер в некаква механа на тогавашната улица „ Мария Луиза “ видех един дъртак, който ми замязя на воин на Достоевски. Стеснителен по природа, какъвто си бех, аз въпреки всичко открих храброст да се доближа до него. Некоя и друга чашка повече са подсилили куража ми. Към 2 часа след среднощ напуснахме кръчмата и излязохме на открито. Въоражих се с още повече кураж и направих още една стъпка. Исках да видя къде и по какъв начин живее, да усещам атмосферата му. Направих опит да ме одобри у дома. Кой знае какво си намерения за мене този дъртак – може би ме счете за некакъв прелъстител, в случай че е имал дъщери, или що ли, не зная, - само че по този начин се озъби, че аз побързах да се отдалеча “.

Талев последователно схваща, че Достоевски го „ вкарвал в подвеждане “, че същинският живот е друго нещо…Руският публицист събира „ черни краски “ и създавал „ криминалистика на духовния свят на индивида “.

През 1918 година Талев е на 20 години, само че не е завършил още с образованието си. Продължава учението си в Стара Загора. Увлича се по логиката на психиката. Налага се да продаде цялата си библиотека, с цел да си купят с негов другар по една купичка кисело мляко. Гладът го изтощава. Учителите му го освобождават да замине при брат си Георги в село Секирник. На това картинно място стартира да работи над романа си за Самуил. Селото е сред Петрич и Струмица, а тези места го въодушевяват. Скоро се заразява от малария. Когато се завръща в Стара Загора, с цел да продължи образованието си, наподобява на сянка. Скоро научава, че в случай че не се прибере в Прилеп, минималните средства, които му изпраща един от братята му, ще го доведат до бедност. И той се завръща в сръбската гимназия в Битоля.

Учи един учебен срок медицина в Загребския университет, само че усеща, че тя не е неговото предопределение. На идната пролет отива във Виена и се записва във Философския факултет. Посещава лекции по египтология и съществено учи немски език. През септември 1921 година към този момент е още веднъж в България. Има мощно предпочитание да напише разказ за Македония, която е надълбоко в душата му, само че не се усеща изцяло подготвен. Записва се да учи славянска лингвистика в Софийски университет. Изучава литература и езикознание. С интерес слуша лекции на професорите Ив. Шишманов, Иван Арнаудов, Боян Пенев, Милетич. Това се оказва един добър интервал за него. По това време изследва национални песни, които обича от детските си години. „ Трябва да стоим крепко на корена си и след това всеки от нас да разцъфтева като божур, роза, лале и прочие “

Талев приключва университета през 1926 година Явява се на конкурс за учители, само че вземат участие седемдесет индивида за три, четири места. Застава пред алтернатива дали да продължи с писателската работа. Под перото му се раждат страници от романа му „ Усилни години “. Пише нощем до разсъмване. За да поддържа тонус за работа пие какао. Така в продължение на месеци. Понякога върху една страница стои по цяла нощ. Обмисля всяка дума. Очите му се насълзяват от ориста на личните му герои, които извиква от въображението си. Разговаря с тях. След време писането за него става като дишането – леко и незабелязано. И още веднъж въображението от детството му оказва помощ, с цел да напише своите незабравими облици.

„ Изобщо аз съм изпитвал това възприятие, че мъртвите предмети живеят. Заглеждал съм се във физиономииите на обособени къщи. Спомням си, пред нашата къща в Прилеп имаше малко площадче. Гледам, виждам близките къщи и ги съпоставям с лицето на нашата къща. Всека си има лице. Някоя със смешно подигнати вежди. Ето и в този момент имам това възприятие към неодушевените предмети. Това кресло тук си има нещо свое... “, споделя писателят методите за възкръсване на неудошивеното.

На бюрото му постоянно има ред. Няколко книги. Пишеща машина. И дребна ваза с бяла роза, неговото обичано цвете. Той държи постоянно да има на работната си маса филиз от него. В тази атмосфера се раждат „ Железният светилник “, „ Преспанските камбани “, „ Илинден “, „ Гласовете ви слушам “, както и останалите книги на огромния български публицист. А по листа на пишещата му машина пропълзяват думите му: „ Няма толкоз мощна черупка, под която човек да може да се скрие “.