Щафетата на живота. Имах две деца. Вече имам четири
Вълнуваща и вдъхновяваща история описа пловдивчанинът Манол Пейков. Той показа историята за едно дълго пътешестване на двама украински студенти. Срещайки компликации по света, те намират протегната ръка в една от най-бедните страни в Европа. Не е мистерия коя е тя.
Радостното е, че все пак хората у нас са положителни и състрадателни, а сходни случки са образец, който би трябвало да се предава.
Ето какво показа от Борис Станимиров Пейков:
“Тази нощ не съм си лягал.
Две украински деца, студенти, момче и момиче на 19. Отишли с Уизеър на разходка в азиатска страна. С по една раничка на гърба, както се пътува с нискобюджетните авиолинии. И с летни облекла, тъй като там където отиват е лято.
Там ги заварва войната. Нямат къде да се върнат. Нямат и по какъв начин. И остават на улицата. Просто по този начин. Съвсем сами и напълно без нищо.
Отиват в посолството на една доста уредена и доста много богата европейска страна и желаят помощ. Оттам им споделят, че им съчувстват, само че нямат бюджет, с цел да ги превозят до богатата страна.
За благополучие, в съседство с посолството на богатата и уредена страна било посолството на най-загубената и неуредена страна в Европа. Посолството на изгубената страна нямало бюджет даже за дребни сладки, за банкет на националния си празник, какво да приказваме за самолетен билет на бежанци и то двама и то украинци.
Само че консулът, който срещнал децата не им го споделил. Прегърнал ги. Прибрал ги при себе си. И почнал българският екзодус с цялата си безредна хубост. Местната българска общественост приели децата у дома, щипали им бузките, създали им баница, събрали между тях пари, дали им облекла, купили им самолетни билети.
Щафетата на живота.
Вчера влязох при ректор на малко висше учебно заведение, където се преподава специалността, която учат украинчетата. Не довърших изречението. Минути по-късно с човек от студентския съвет намерихме стая в общежитието.
Благодарен съм, че тази нощ тъкмо аз бях Избран да взема децата от летището. Граничните служители на реда ме пуснаха съвсем до самолета. Щафетата на живота сработи и тук. Всеки познава някого, който познава различен, който работи някъде... Държавата ни е цялостен безпорядък, няма нито концепция, нито правила какво би трябвало да се прави. Но хората ни са положителни и вършат каквото би трябвало.
Имах две деца. Вече имам четири. Сега спят.”
Радостното е, че все пак хората у нас са положителни и състрадателни, а сходни случки са образец, който би трябвало да се предава.
Ето какво показа от Борис Станимиров Пейков:
“Тази нощ не съм си лягал.
Две украински деца, студенти, момче и момиче на 19. Отишли с Уизеър на разходка в азиатска страна. С по една раничка на гърба, както се пътува с нискобюджетните авиолинии. И с летни облекла, тъй като там където отиват е лято.
Там ги заварва войната. Нямат къде да се върнат. Нямат и по какъв начин. И остават на улицата. Просто по този начин. Съвсем сами и напълно без нищо.
Отиват в посолството на една доста уредена и доста много богата европейска страна и желаят помощ. Оттам им споделят, че им съчувстват, само че нямат бюджет, с цел да ги превозят до богатата страна.
За благополучие, в съседство с посолството на богатата и уредена страна било посолството на най-загубената и неуредена страна в Европа. Посолството на изгубената страна нямало бюджет даже за дребни сладки, за банкет на националния си празник, какво да приказваме за самолетен билет на бежанци и то двама и то украинци.
Само че консулът, който срещнал децата не им го споделил. Прегърнал ги. Прибрал ги при себе си. И почнал българският екзодус с цялата си безредна хубост. Местната българска общественост приели децата у дома, щипали им бузките, създали им баница, събрали между тях пари, дали им облекла, купили им самолетни билети.
Щафетата на живота.
Вчера влязох при ректор на малко висше учебно заведение, където се преподава специалността, която учат украинчетата. Не довърших изречението. Минути по-късно с човек от студентския съвет намерихме стая в общежитието.
Благодарен съм, че тази нощ тъкмо аз бях Избран да взема децата от летището. Граничните служители на реда ме пуснаха съвсем до самолета. Щафетата на живота сработи и тук. Всеки познава някого, който познава различен, който работи някъде... Държавата ни е цялостен безпорядък, няма нито концепция, нито правила какво би трябвало да се прави. Но хората ни са положителни и вършат каквото би трябвало.
Имах две деца. Вече имам четири. Сега спят.”
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ