Валерия ВелеваДа, тричането беше неизбежно. В мига, в който чух

Валерия Велева
Да, тричането беше неизбежно. В мига, в който чух думите на Вежди Рашидов, казани на неизключен микрофон по време на почивката на парламентарното съвещание, което сведе " интимната връзка " до 60 дни, си показах тайфуна, който се завихря към него. 
Думите бяха груби, нетактични, обидни, ужасни за всяка жертва на принуждение. Но бяха правилни за обстановката в Народното събрание към оня момент. 
Езикът беше непремерен, само че Вежди изрече истината - че ние имаме законодателство, което не се ползва, и че не можем да изведем пред скоби Закона за домашното принуждение пред насилието въобще - по пътищата, в учебно заведение, в кръчмата, в Народното събрание даже. Децата ни порастват в ужасяваща среда на експанзия, потъпкани морални правила и първоначални нрави. Убийци се разхождат на независимост с " благословията " на Министерство на вътрешните работи, съд и прокуратура. Писаните санкции порастват, почернените майки - от ден на ден, гневът на улицата все по-голям, обществото все по-объркано, а институциите - все по-безсилни. И тъкмо там, откъдето чакаме Възмедие, овластените дават образец като газят Конституцията, продават законите, а езикът на омразата се е настанил в полето на причините.
Историята познава доста образци на мигове, в които изречената истина звучи като светотатство за тези, които я чуват, въпреки и да я осъзнават. Ето това се случи и с Вежди.
Конюнктурата потъпка просветлението. > Политкоректността смаза разсъдъка > И вкара Вежди в ужасното менгеме на отрицанието. Сигурна съм, че множеството депутати в Народното събрание мислят като Вежди. Но нямат първичната откровеност на Вежди. Те доста добре знаят, че Вежди нито е принудител, нито пази насилието.
Но за разлика от мнозина, той има вътрешната независимост да изрече това, което мисли, без да се съобразявя пред кого и къде го е споделил. И за което цялостен живот си е плащал.
Спомняте ли си оня момент от предходния парламент, когато депутатите станаха на крайници, с цел да го приветстват за прочувствените му слова, а на идващия ден същите лицемери го обругаха? Бил фасада, бил мултак, пил и ял с олигарси, бил предишното, статуквото, носил петната на прехода...
Мрежата се изпълни с обиди и заклинания, старателно подклаждани от избрани кръгове, присвоили си правото да бъдат публичните съдници. 
Сега е същото. Тричат Вежди, само че не виждат Никола Минчев, който се смее на думите му. И не помнят, че хилещият се Минчев се популяризира като парламентарен началник с стоманените решетки на българския парламент, поставени поради страха му от националната обич. Той, детето на смяната! С оковите на парламентаризма... Но не му скочиха. Глупак, но техен!
А Вежди не им влиза в калъпа. Той е неуправляем, бунтовник, който постоянно може да изригне, да излезе от правата линия.
Не за първи път Вежди е понасял удари. Заради пиперливия си език, поради прочувствени прояви, поради неверни решения и УнеправилниФ другари. 
Така е с създателите. Те не влизат в елементарната човешка рамка. 
И си носят кръста. Да ги сочат, да ги хулят, да хвърлят в краката им камъни тези, които се считат за " непогрешими ". > Но в историята остават " неверните " гении,  > а не еднодневките праведници. Във времената на повсеместна неистина, да казваш истината е екстремизъм, споделя Оруел. Защото колкото повече едно общество се отклонява от истината, толкоз повече ще ненавижда тези, които я прогласяват.
Истината за повсеместното принуждение, което не влиза в смехотворния закон, който депутатите одобриха на тичешком, или Лъжата, че написаните текстове ще бъдат предварителна защита против настъплението на насилниците. Истината, че 30 години медии и политици отгледаха чалга-простащината и постановиха мутро-културата. Или Лъжата, че с глуповати и правно неиздържани термини ще бъдат изкоренени пороците на едно общество, което е приело експанзията, омразата, измамата и бабаитлъка като норма на държание.
Вежди сподели точно това въпреки и с неприличен език. Бръкна там, където вони, и от където политкоректните отвръщат нос. И у нас, и в Америка, където проблемите с насилието са в надалеч по-мащабни граници. И от където образците за принуждение се разгръщат като Ковид-зараза по целия свят.
И в случай че в действителност едно Посолство е в основата на партийното тричане на Вежди, в случай че политическите му съратници са захвърлили в прахта това, което той е направил за тях и за България, в случай че са не запомнили славата, която носи името Vejdi, значи бесовете са ни превзели окончателно, а обезумяването е непоправимо!
Защото през днешния ден е Вежди, на следващия ден ще е различен.
Улицата постоянно е ненаситна за отплата. Защото болката е непоносима...
Но това няма да докара до Справедливост.
Ще даде воля на безличията да се оправят с Личностите.> Епицентър, със съкращения