Валери Симеонов се извини, но не в това е въпросът
Валери Симеонов се извини за грозните си думи към майките на деца с увреждания. Но не беше откровен. Пък и въпросът не е в извинението, а в това за какво Бойко Борисов продължава да търпи този човек, чието място не е в ръководството, написа Татяна Ваксберг в коментар за Deutsche Welle .
Ако бях арбитър, щях да " осъдя " Бойко Борисов да пътува до Лондон на 27 януари 2019 година, с цел да изгледа един филм. Ще го дават по обяд, а входът е безвъзмезден. Филмът е единствено 30-минутен и министър председателят даже ще успее да се върне в София още същата вечер. Но откакто е научил кой е Бърдж Каниканян - основният воин в този документален роман за изтреблението на хората с увреждания в нацистка Германия.
Между 1939 и 1945 година в Европа са унищожени към 300 000 души с увреждания. Премиерът сигурно знае за тяхната орис, тъй че пътуването до Лондон би му било “присъдено” със напълно друга цел: да чуе своя съвременник Бърдж Каниканян - англичанин, роден със синдрома на Даун, посещавал един от тези дневни центрове за хора с увреждания, каквито българското законодателство не планува. Там му пристигнала концепцията да снима филм за това, което Хитлер е направил с инвалидите. Ръководила го е следната мисъл: в случай че оставим без последствия тези, които наскърбяват болните хора, бихме могли да стигнем отново до газовите камери.
Служителите от разнообразните държавни и неправителствени стратегии за помощ за инвалидите по всякакъв начин му съдействали да откри финансиране, което се случило след цели четири години. Появил се и режисьор. Каниканян отпътувал с него за Германия и Полша, обиколил лагерите на гибелта и някъде там, пред един от тях, обяснил, гледайки в обектива, че това с газовото изтребване е единствено крайният резултат от едно доста дълготрайно безучастие на близките.
Филмът е прожектиран в Долната камара на Народното събрание, след което имало диалог с близо 50-годишния Каниканян. Всичко това е проведено от институцията непринудено, несъмнено. И несъмнено, че членовете на Народното събрание авансово са били наясно и с историята на Втората международна война, и с тезата на документалния филм, и със страданието на хората с увреждания. Научили са го още в учебно заведение, от учебници, с каквито България не разполага. Но са изгледали кино лентата и провели диалога поради двойното обръщение: споделяме изводите и поддържаме хората с увреждания.
Да, става дума за Валери Симеонов. Вицепремиерът, който назовава ромските дами “улични кучки”, физически поваля възрастни дами на земята, тъй като го нервира, че “си знаят правата”, а в този момент към този момент счита, че децата с увреждания са или заболели наужким, или са “деформирани” и “ненормални”, до момента в който “кресливите” им майки нямат “грам майчинско чувство” и не се грижат за тях. И всичко това – на фона на едно държавно управление, което е готово да даде (малко) пари, едвам се отърве от митингите, до момента в който майките желаят да получат законодателство, което да планува цялостен набор от обществени действия, подпомагащи фамилиите им. Нещо, което да разреши и на техните деца да мечтаят да създадат филм, да кажем. И да получават поддръжка за тази фантазия освен от фамилията, само че и от обществото.
Ами няма да стане. Просто това не е обществото, което Валери Симеонов желае да построи. Така че в едно е прав: от него в действителност не се желае опрощение, а точно оставка. От Бойко Борисов пък се чака нещо доста по-непосилно – да разбере накъде отива страната, която той управлява, до момента в който е в съюз с националистите и до момента в който мечтае да влезе в историята през входа, издигнат за положителните. Лошото е, че към оставането в историята водят и други входове.
Изтреблението на инвалидите в нацистка Германия е предшествано от десетилетия нечовешки практики в няколко европейски и американски страни. Основният им детайл е стерилизацията на хора, заболели от заболявания, считани тогава за нелечими и наследствени. Германия се вписва в тази наклонност 4 месеца откакто нацистите идват на власт през 1933 година, като подлага на дезинфекция болните от разнообразни форми на деменция, шизофрения и епилепсия. Хитлер желае гибелта им, а не просто уверението, че няма да имат деца. Но отстъпва, тъй като схваща, че обществото няма да одобри радикалната “мярка”.
До началото на войната са стерилизирани 360 000 души. Периодът съответствува с въвеждането на нови термини: с изключение на думата “евтаназия”, стартира да се приказва и за гибелта, която носи освобождение, по този начин нареченото “милосърдно убийство” - доколкото пресата и управляващите настояват, че тежко болните би трябвало да бъдат избавени от тъгите на живота. Насложени са към този момент години на агитация против болните, които превръщали в пъкъл живота на техните близки, повреждали чистотата на арийската раса и изяждали големи пари от държавния бюджет за безсмисленото си лекуване. Болните са окарикатурявани като маймуни, противопоставяни са на здравите немски момчета и на русите им родители, които с труда си изхранвали родените като “изроди”, вместо да развиват личното си благополучие.
В навечерието на войната е осъществена нова стъпка – записват се всички деца с недъзи. Първоначално се убиват с инжекции единствено най-малките деца, страдащи от синдром на Даун и разнообразни малформации, които са затворени в психиатрични клиники и други лечебни заведения. По-нататък възрастта на убиваните се повишава. Появява се нов термин: “човек, незаслужаващ да живее”. С нападението над Полша през 1939 година идва и формалното решение за изтреблението на болните, като убийствата към този момент се отнасят и до възрастните – тези, които се лекуват в лечебни заведения и страдат от сифилис, парализа, енцефалит, деменция, тежки форми на неработоспособност - описът на заболяванията се уголемява.
В началото на 1940 за потребностите на по-многобройни убийства към този момент е въведен и газът – първо в един по този начин наименуван “център за евтаназия”, а след това в още пет други. Междувременно са минали десетки години от първичната нечовечна тирада до въвеждането на първата дезинфекция. И още седем години на държавно разпалвана ненавист до въвеждането на газовите камери...
Ако бях арбитър, щях да " осъдя " Бойко Борисов да пътува до Лондон на 27 януари 2019 година, с цел да изгледа един филм. Ще го дават по обяд, а входът е безвъзмезден. Филмът е единствено 30-минутен и министър председателят даже ще успее да се върне в София още същата вечер. Но откакто е научил кой е Бърдж Каниканян - основният воин в този документален роман за изтреблението на хората с увреждания в нацистка Германия.
Между 1939 и 1945 година в Европа са унищожени към 300 000 души с увреждания. Премиерът сигурно знае за тяхната орис, тъй че пътуването до Лондон би му било “присъдено” със напълно друга цел: да чуе своя съвременник Бърдж Каниканян - англичанин, роден със синдрома на Даун, посещавал един от тези дневни центрове за хора с увреждания, каквито българското законодателство не планува. Там му пристигнала концепцията да снима филм за това, което Хитлер е направил с инвалидите. Ръководила го е следната мисъл: в случай че оставим без последствия тези, които наскърбяват болните хора, бихме могли да стигнем отново до газовите камери.
Служителите от разнообразните държавни и неправителствени стратегии за помощ за инвалидите по всякакъв начин му съдействали да откри финансиране, което се случило след цели четири години. Появил се и режисьор. Каниканян отпътувал с него за Германия и Полша, обиколил лагерите на гибелта и някъде там, пред един от тях, обяснил, гледайки в обектива, че това с газовото изтребване е единствено крайният резултат от едно доста дълготрайно безучастие на близките.
Филмът е прожектиран в Долната камара на Народното събрание, след което имало диалог с близо 50-годишния Каниканян. Всичко това е проведено от институцията непринудено, несъмнено. И несъмнено, че членовете на Народното събрание авансово са били наясно и с историята на Втората международна война, и с тезата на документалния филм, и със страданието на хората с увреждания. Научили са го още в учебно заведение, от учебници, с каквито България не разполага. Но са изгледали кино лентата и провели диалога поради двойното обръщение: споделяме изводите и поддържаме хората с увреждания.
Да, става дума за Валери Симеонов. Вицепремиерът, който назовава ромските дами “улични кучки”, физически поваля възрастни дами на земята, тъй като го нервира, че “си знаят правата”, а в този момент към този момент счита, че децата с увреждания са или заболели наужким, или са “деформирани” и “ненормални”, до момента в който “кресливите” им майки нямат “грам майчинско чувство” и не се грижат за тях. И всичко това – на фона на едно държавно управление, което е готово да даде (малко) пари, едвам се отърве от митингите, до момента в който майките желаят да получат законодателство, което да планува цялостен набор от обществени действия, подпомагащи фамилиите им. Нещо, което да разреши и на техните деца да мечтаят да създадат филм, да кажем. И да получават поддръжка за тази фантазия освен от фамилията, само че и от обществото.
Ами няма да стане. Просто това не е обществото, което Валери Симеонов желае да построи. Така че в едно е прав: от него в действителност не се желае опрощение, а точно оставка. От Бойко Борисов пък се чака нещо доста по-непосилно – да разбере накъде отива страната, която той управлява, до момента в който е в съюз с националистите и до момента в който мечтае да влезе в историята през входа, издигнат за положителните. Лошото е, че към оставането в историята водят и други входове.
Изтреблението на инвалидите в нацистка Германия е предшествано от десетилетия нечовешки практики в няколко европейски и американски страни. Основният им детайл е стерилизацията на хора, заболели от заболявания, считани тогава за нелечими и наследствени. Германия се вписва в тази наклонност 4 месеца откакто нацистите идват на власт през 1933 година, като подлага на дезинфекция болните от разнообразни форми на деменция, шизофрения и епилепсия. Хитлер желае гибелта им, а не просто уверението, че няма да имат деца. Но отстъпва, тъй като схваща, че обществото няма да одобри радикалната “мярка”.
До началото на войната са стерилизирани 360 000 души. Периодът съответствува с въвеждането на нови термини: с изключение на думата “евтаназия”, стартира да се приказва и за гибелта, която носи освобождение, по този начин нареченото “милосърдно убийство” - доколкото пресата и управляващите настояват, че тежко болните би трябвало да бъдат избавени от тъгите на живота. Насложени са към този момент години на агитация против болните, които превръщали в пъкъл живота на техните близки, повреждали чистотата на арийската раса и изяждали големи пари от държавния бюджет за безсмисленото си лекуване. Болните са окарикатурявани като маймуни, противопоставяни са на здравите немски момчета и на русите им родители, които с труда си изхранвали родените като “изроди”, вместо да развиват личното си благополучие.
В навечерието на войната е осъществена нова стъпка – записват се всички деца с недъзи. Първоначално се убиват с инжекции единствено най-малките деца, страдащи от синдром на Даун и разнообразни малформации, които са затворени в психиатрични клиники и други лечебни заведения. По-нататък възрастта на убиваните се повишава. Появява се нов термин: “човек, незаслужаващ да живее”. С нападението над Полша през 1939 година идва и формалното решение за изтреблението на болните, като убийствата към този момент се отнасят и до възрастните – тези, които се лекуват в лечебни заведения и страдат от сифилис, парализа, енцефалит, деменция, тежки форми на неработоспособност - описът на заболяванията се уголемява.
В началото на 1940 за потребностите на по-многобройни убийства към този момент е въведен и газът – първо в един по този начин наименуван “център за евтаназия”, а след това в още пет други. Междувременно са минали десетки години от първичната нечовечна тирада до въвеждането на първата дезинфекция. И още седем години на държавно разпалвана ненавист до въвеждането на газовите камери...
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ