Украинци татуисти предпочетоха Пловдив пред Австрия
Валентина и Виталий от Одеса вземат решение да се заселят под тепетата, откакто войната унищожава Украйна
Семейството татуисти преборва българската администрация с " Мила, Родино "
Холандците са двулични, австрийците - затворени, а българите ни наподобяват най-хубави, настояват двамата
Валентина и Виталий. Двама украинци от Одеса, за които, да живеят в Пловдив, е случайност, само че и орис. По специалност са татуисти. Имат две деца - Полина и Матей. След сватбата си вземат решение, че Украйна към този момент не е за тях, и одобряват предизвикването на живота си. Тя е с български корени, а дружно са живели под дърво и камък из Европа. Решават обаче, че точно България е техният предстоящ дом. Следва двегодишна процедура по набиране на всички документи, нужни, с цел да се открият тук. Според тях всичко обвързвано с България е знамение и по случайност идват ден преди оповестяването на националния локдаун - 12 март. Приключението им обаче напълно не свършва тогава. Двамата описват за преживелиците си и за това по какъв начин избрали тъкмо Пловдив за собствен нов дом.
„ Баща ми е българин и като дребна желаех да се преместя в България. Но през целия ми живот постоянно изскачаха някакви спънки и все не можех да осъществя тази своя фантазия “, споделя Валентина. Тя споделя по какъв начин след началото на войната в Украйна стандартът на живот там доста се влошил.
„ Хората започнаха са стават все по-негативни, ядосани и все по-лоши. Обществото стартира да деградира. Но деградацията се показваше не толкоз в икономическото, колкото в прочувственото положение “, споделя тя.
Двамата решили, че не трябва децата им да порастват в Украйна, и по тази причина би трябвало да емигрират.
" Не търсехме най-богатата или най-развитата страна. Най-важно за нас беше хората да са положителни. Живели сме в Австрия, в Холандия, в Полша и там хората не са за нас, не са топли. В Австрия да вземем за пример са доста затворени, в Холандия бяха доста двулични, а Полша е като втора Украйна, единствено дето са малко по-богати. И по този начин, България ни се стори най-хубавият избор “, споделя Валентина.
„ Дойдохме на екскурзия, с цел да се срещнем онлайн със страната, и тогава даже високите ни упования бяха надминати. Започнахме да обработваме документите и цялата процедура ни лиши близо 2 години. Въпреки че имам български генезис, беше доста мъчно да потвърдя, че съм българка. Чаках една година, с цел да получа удостоверението. След това още една тичахме по институции, с цел да си набавим всички нужни документи “, споделя тя.
За тях било учудващо какъв брой затворена страна е България и какъв брой сложна и скъпа е процедурата за емигрантите „ Сякаш те тестват дали същински искаш да живееш тук. (Смее се.) За благополучие ние се доказахме, към този момент имаме всички документи и сме спокойни “, споделя Виталий.
Според тях всичко, обвързвано с България, което им се случва, е като по знамение.
В началото на март предходната година схващат, че визата им още не е подготвена. Казват им, че могат до 3 месеца да обитават в България, и те вземат решение, че ще чакат визата тук.
„ Тогава не знаехме нищо за пандемията, не подозирахме, че ще затворят всичко. Обаче Полина се разболя, подвигна температура и не знаехме дали въобще ще ни пуснат на границата. Планът беше Виталий и Матей да дойдат със аероплан, а аз и Полина с кола и 250 кг съоръжение. Имахме самолетни билети, всичко беше готово и взехме решение, че ще поемем риска. Пътувахме навръх 12 март предходната година. За благополучие никой не ни спря и успяхме да преминем границата. Пристигнахме и на идващия ден затвориха всичко. Ако не бяхме пристигнали този ден, нямаше да дойдем въобще. Нямаше да създадем тази крачка. Това е един ден, който дефинира нашата орис. “
Как се омилостивява български митничар
Децата
Изненадите обаче не завършват. Визата траяла да се бави и на Валентина <210> се наложило да пътува до Украйна.
„ Трябваше да взема документите от посолството там. Когато стигнах обаче, ми споделиха, че не издавали визи по време на пандемия, тъй като границите са затворени. И по този начин се случи, че фамилията ми е в България, а аз съм в Украйна, нямам работа и би трябвало да очаквам неустановен интервал от време, до момента в който ми изкарат виза. Започнахме да пишем молби до всички министерства в България, до всички институции, всевъзможни хора молихме за помощ. Писах писмо до Министерството на външните работи, обясних, че съм художник, че фамилията ми е тук. Те ми дадоха отговор, че могат да ми дадат виза, само че не могат да ме пуснат, тъй като границите са затворени. Дадоха ми виза и аз взех решение, че ще пътувам до България, пък в случай че решат да ме върнат, ще седна в неутралната зона и ще седнал съм там, до момента в който не ме пуснат. Приготвих цяла директория с документи, пояснения и изключения, заради които би трябвало да имам право да вляза в България, и потеглих. На румънската граница нямаше никакъв проблем. На българската обаче незабавно ми споделиха, че не могат да ме пуснат, и започнаха да ме разпитват - за какво желая да влизам в България, какво ще върша тук по време на пандемия и аз започнах да изваждам документите. Показах им удостоверението, че съм българка. Това се случва в 4 часа сутринта. Митничарят прегледа документите, погледна ме и сподели: „ Ти си българка, по този начин ли? “. И аз споделям „ да “, а той: „ Я запей химна на България тогава? “. И аз като започнах да пея „ Мила, Родино “, единствено ме погледна, върна ми документите и сподели: „ Айде влизай! “.
Душата постоянно се връща в земята на дедите
Виталий споделя по какъв начин - както всички руснаци и украинци и те в началото желали да се реалокират в Бургас. Заради туристите и тъй като също като Одеса е покрай морето. Съдбата обаче имала различен проект.
Валентина първа пристигнала в Пловдив по случайност. Била в София по работа и видяла, че прочут влогър има присъединяване в Пловдив. „ Реших, че бих могла да се свържа с него и да се срещнем. Обясних му от кое място съм, коя съм и си уредихме среща. Единственият човек, за който знаех, че е от Пловдив, беше учителката ни по български език. Никога не се бяхме срещали онлайн, само че се свързах с нея и по този начин пристигнах тук за пръв път.
Още като стъпих в Пловдив, ми трябваше единствено няколко пъти да се огледам, преди да реша, че желая да пребивавам тук. Има една атмосфера, даже въздухът е подобен, че те омайва. Аз се влюбих в града още с първите крачки. Дори в този момент, една година по-късно, в случай че имам неприятен ден, просто излизам на открито на разходка и незабавно се освежавам “, споделя тя.
Според Валентина обаче това, че е попаднала точно в Пловдив, не е случайност. „ През локдауна започнах да чета за историята на България и града под тепетата. И по този начин, до момента в който четях, започнаха да ми изскачат мемоари от това, което дядо ми ми е разказвал - че ние сме българи от Тракия и сме избягали поради война. Затова, съгласно мен, избрах да заживея тук подсъзнателно. Вече се бяхме преместили, когато разбрах, че в действителност фамилията ми е отсам, преди този момент не знаех. За мен това е чист образец по какъв начин душата се връща там, където принадлежи. Когато искахме да се преместим в Бургас, 4 пъти не ни се получи, всякога имаше спънки. А тук от първия път стана като без спънки “.
Пловдивчани ни дадоха урок по човещина
Татуистката споделя, че пловдивчани са доста другарски настроени.
" Може да са те виждали веднъж, само че приказват умерено и основават връзка с теб. Когато пристигнах сама в България, знаех езика, но доста се притеснявах. Получавах под паника офанзиви поради това, че би трябвало да вървя по институциите и да приказвам. Тогава помолих учителката ми по български да ми предложи някой, който може да ми помогне с документите. Тя ме свърза с неин прочут, който по-късно ми оказа помощ с какво ли не. По специалност е брокер и когато пристигна време да си търсим апартамент, той ни откри и жилището, и студиото. Всичко правеше на свои разходи, без да ни познава. Искахме да му платим, а той пожела вместо пари да му обрисувам една картина. Помага ни и до ден сегашен. Оттогава сме се срещнали с доста такива хора и сме доста признателни на всички “, споделя Валентина.
Виталий споделя друга преживелица, когато пътували от Украйна към Пловдив. Късно вечерта закъсали с колата до Велико Търново, а единственият човек от Пловдив, който познавали, бил първият им клиент. В безизходицата звъннали на него, въпреки да предполагали, че ще им откаже.
„ Когато сподели, че ще пристигна, аз не можах да допускам. Оказа се, че същата вечер той имал почивен ден и тъкмо щял да излиза на заведение. За мен това нещо е доста необичайно. Дори попитах другари в Украйна те какво биха създали в тази обстановка. Всички споделиха, че не биха помогнали. Много хора споделят, че в България хората са неприятни и не си оказват помощ, само че това не е правилно. Тук не знаят какво са неприятни хора “, уверена е Валентина.
„ Ние сме християни и знаем, че би трябвало да оказваме помощ на близък, само че не сме очаквали такова нещо. Ние тук се учим по какъв начин да се държим човешки, тъй като в Украйна хората споделят: „ Всеки човек за индивида е вълк “. Винаги първо себе си да гледаш. Говорят и на децата си по този начин и когато нямаш добър образец, ти не знаеш по какъв начин да направиш положително. За нас тази една година в България беше като урок по човещина “, споделя Виталий.
Татуировките - завръщане от бъдещето
През предишния април двамата отварят лично студио в Пловдив. В избора на името също има забавно съвпадане, споделя Виталий. Избират го, съчетавайки първите букви от псевдонимите си - Perzzovka (водка с люта чушка) и Borodach (брадатият). По-късно схващат, че името им в действителност се изписва като регистрационните номера на колите в Пловдив - PB.
Разказват и за трендовете в татуировките. „ За страдание, в България татуировките са някак старомодни. Все едно идваме от бъдещето и сме във филм за пътешестване във времето - знаем какво следва “, споделя шеговито Виталий.
„ Младите обичат графични татуировки. Особено девойките - малко, нежно, на ребрата. А момчетата желаят нещо по-брутално - глави на лъвове, вълци, кръстове. Лошото е, че от време на време даже не търсят качество. Често желаят татуировки в жанр трайбъл или полинезия. Полинезията е цялостен език, не е просто завъртулки, има същинско значение. И даже когато кажем, че не приказваме този език, те споделят, че няма значение - просто им харесва по какъв начин наподобява. “ Двамата настояват обаче, че имат и доста клиенти, които им се доверяват изцяло в дизайна.
Семейството татуисти преборва българската администрация с " Мила, Родино "
Холандците са двулични, австрийците - затворени, а българите ни наподобяват най-хубави, настояват двамата
Валентина и Виталий. Двама украинци от Одеса, за които, да живеят в Пловдив, е случайност, само че и орис. По специалност са татуисти. Имат две деца - Полина и Матей. След сватбата си вземат решение, че Украйна към този момент не е за тях, и одобряват предизвикването на живота си. Тя е с български корени, а дружно са живели под дърво и камък из Европа. Решават обаче, че точно България е техният предстоящ дом. Следва двегодишна процедура по набиране на всички документи, нужни, с цел да се открият тук. Според тях всичко обвързвано с България е знамение и по случайност идват ден преди оповестяването на националния локдаун - 12 март. Приключението им обаче напълно не свършва тогава. Двамата описват за преживелиците си и за това по какъв начин избрали тъкмо Пловдив за собствен нов дом.
„ Баща ми е българин и като дребна желаех да се преместя в България. Но през целия ми живот постоянно изскачаха някакви спънки и все не можех да осъществя тази своя фантазия “, споделя Валентина. Тя споделя по какъв начин след началото на войната в Украйна стандартът на живот там доста се влошил.
„ Хората започнаха са стават все по-негативни, ядосани и все по-лоши. Обществото стартира да деградира. Но деградацията се показваше не толкоз в икономическото, колкото в прочувственото положение “, споделя тя.
Двамата решили, че не трябва децата им да порастват в Украйна, и по тази причина би трябвало да емигрират.
" Не търсехме най-богатата или най-развитата страна. Най-важно за нас беше хората да са положителни. Живели сме в Австрия, в Холандия, в Полша и там хората не са за нас, не са топли. В Австрия да вземем за пример са доста затворени, в Холандия бяха доста двулични, а Полша е като втора Украйна, единствено дето са малко по-богати. И по този начин, България ни се стори най-хубавият избор “, споделя Валентина.
„ Дойдохме на екскурзия, с цел да се срещнем онлайн със страната, и тогава даже високите ни упования бяха надминати. Започнахме да обработваме документите и цялата процедура ни лиши близо 2 години. Въпреки че имам български генезис, беше доста мъчно да потвърдя, че съм българка. Чаках една година, с цел да получа удостоверението. След това още една тичахме по институции, с цел да си набавим всички нужни документи “, споделя тя.
За тях било учудващо какъв брой затворена страна е България и какъв брой сложна и скъпа е процедурата за емигрантите „ Сякаш те тестват дали същински искаш да живееш тук. (Смее се.) За благополучие ние се доказахме, към този момент имаме всички документи и сме спокойни “, споделя Виталий.
Според тях всичко, обвързвано с България, което им се случва, е като по знамение.
В началото на март предходната година схващат, че визата им още не е подготвена. Казват им, че могат до 3 месеца да обитават в България, и те вземат решение, че ще чакат визата тук.
„ Тогава не знаехме нищо за пандемията, не подозирахме, че ще затворят всичко. Обаче Полина се разболя, подвигна температура и не знаехме дали въобще ще ни пуснат на границата. Планът беше Виталий и Матей да дойдат със аероплан, а аз и Полина с кола и 250 кг съоръжение. Имахме самолетни билети, всичко беше готово и взехме решение, че ще поемем риска. Пътувахме навръх 12 март предходната година. За благополучие никой не ни спря и успяхме да преминем границата. Пристигнахме и на идващия ден затвориха всичко. Ако не бяхме пристигнали този ден, нямаше да дойдем въобще. Нямаше да създадем тази крачка. Това е един ден, който дефинира нашата орис. “
Как се омилостивява български митничар
Децата
Изненадите обаче не завършват. Визата траяла да се бави и на Валентина <210> се наложило да пътува до Украйна.
„ Трябваше да взема документите от посолството там. Когато стигнах обаче, ми споделиха, че не издавали визи по време на пандемия, тъй като границите са затворени. И по този начин се случи, че фамилията ми е в България, а аз съм в Украйна, нямам работа и би трябвало да очаквам неустановен интервал от време, до момента в който ми изкарат виза. Започнахме да пишем молби до всички министерства в България, до всички институции, всевъзможни хора молихме за помощ. Писах писмо до Министерството на външните работи, обясних, че съм художник, че фамилията ми е тук. Те ми дадоха отговор, че могат да ми дадат виза, само че не могат да ме пуснат, тъй като границите са затворени. Дадоха ми виза и аз взех решение, че ще пътувам до България, пък в случай че решат да ме върнат, ще седна в неутралната зона и ще седнал съм там, до момента в който не ме пуснат. Приготвих цяла директория с документи, пояснения и изключения, заради които би трябвало да имам право да вляза в България, и потеглих. На румънската граница нямаше никакъв проблем. На българската обаче незабавно ми споделиха, че не могат да ме пуснат, и започнаха да ме разпитват - за какво желая да влизам в България, какво ще върша тук по време на пандемия и аз започнах да изваждам документите. Показах им удостоверението, че съм българка. Това се случва в 4 часа сутринта. Митничарят прегледа документите, погледна ме и сподели: „ Ти си българка, по този начин ли? “. И аз споделям „ да “, а той: „ Я запей химна на България тогава? “. И аз като започнах да пея „ Мила, Родино “, единствено ме погледна, върна ми документите и сподели: „ Айде влизай! “.
Душата постоянно се връща в земята на дедите
Виталий споделя по какъв начин - както всички руснаци и украинци и те в началото желали да се реалокират в Бургас. Заради туристите и тъй като също като Одеса е покрай морето. Съдбата обаче имала различен проект.
Валентина първа пристигнала в Пловдив по случайност. Била в София по работа и видяла, че прочут влогър има присъединяване в Пловдив. „ Реших, че бих могла да се свържа с него и да се срещнем. Обясних му от кое място съм, коя съм и си уредихме среща. Единственият човек, за който знаех, че е от Пловдив, беше учителката ни по български език. Никога не се бяхме срещали онлайн, само че се свързах с нея и по този начин пристигнах тук за пръв път.
Още като стъпих в Пловдив, ми трябваше единствено няколко пъти да се огледам, преди да реша, че желая да пребивавам тук. Има една атмосфера, даже въздухът е подобен, че те омайва. Аз се влюбих в града още с първите крачки. Дори в този момент, една година по-късно, в случай че имам неприятен ден, просто излизам на открито на разходка и незабавно се освежавам “, споделя тя.
Според Валентина обаче това, че е попаднала точно в Пловдив, не е случайност. „ През локдауна започнах да чета за историята на България и града под тепетата. И по този начин, до момента в който четях, започнаха да ми изскачат мемоари от това, което дядо ми ми е разказвал - че ние сме българи от Тракия и сме избягали поради война. Затова, съгласно мен, избрах да заживея тук подсъзнателно. Вече се бяхме преместили, когато разбрах, че в действителност фамилията ми е отсам, преди този момент не знаех. За мен това е чист образец по какъв начин душата се връща там, където принадлежи. Когато искахме да се преместим в Бургас, 4 пъти не ни се получи, всякога имаше спънки. А тук от първия път стана като без спънки “.
Пловдивчани ни дадоха урок по човещина
Татуистката споделя, че пловдивчани са доста другарски настроени.
" Може да са те виждали веднъж, само че приказват умерено и основават връзка с теб. Когато пристигнах сама в България, знаех езика, но доста се притеснявах. Получавах под паника офанзиви поради това, че би трябвало да вървя по институциите и да приказвам. Тогава помолих учителката ми по български да ми предложи някой, който може да ми помогне с документите. Тя ме свърза с неин прочут, който по-късно ми оказа помощ с какво ли не. По специалност е брокер и когато пристигна време да си търсим апартамент, той ни откри и жилището, и студиото. Всичко правеше на свои разходи, без да ни познава. Искахме да му платим, а той пожела вместо пари да му обрисувам една картина. Помага ни и до ден сегашен. Оттогава сме се срещнали с доста такива хора и сме доста признателни на всички “, споделя Валентина.
Виталий споделя друга преживелица, когато пътували от Украйна към Пловдив. Късно вечерта закъсали с колата до Велико Търново, а единственият човек от Пловдив, който познавали, бил първият им клиент. В безизходицата звъннали на него, въпреки да предполагали, че ще им откаже.
„ Когато сподели, че ще пристигна, аз не можах да допускам. Оказа се, че същата вечер той имал почивен ден и тъкмо щял да излиза на заведение. За мен това нещо е доста необичайно. Дори попитах другари в Украйна те какво биха създали в тази обстановка. Всички споделиха, че не биха помогнали. Много хора споделят, че в България хората са неприятни и не си оказват помощ, само че това не е правилно. Тук не знаят какво са неприятни хора “, уверена е Валентина.
„ Ние сме християни и знаем, че би трябвало да оказваме помощ на близък, само че не сме очаквали такова нещо. Ние тук се учим по какъв начин да се държим човешки, тъй като в Украйна хората споделят: „ Всеки човек за индивида е вълк “. Винаги първо себе си да гледаш. Говорят и на децата си по този начин и когато нямаш добър образец, ти не знаеш по какъв начин да направиш положително. За нас тази една година в България беше като урок по човещина “, споделя Виталий.
Татуировките - завръщане от бъдещето
През предишния април двамата отварят лично студио в Пловдив. В избора на името също има забавно съвпадане, споделя Виталий. Избират го, съчетавайки първите букви от псевдонимите си - Perzzovka (водка с люта чушка) и Borodach (брадатият). По-късно схващат, че името им в действителност се изписва като регистрационните номера на колите в Пловдив - PB.
Разказват и за трендовете в татуировките. „ За страдание, в България татуировките са някак старомодни. Все едно идваме от бъдещето и сме във филм за пътешестване във времето - знаем какво следва “, споделя шеговито Виталий.
„ Младите обичат графични татуировки. Особено девойките - малко, нежно, на ребрата. А момчетата желаят нещо по-брутално - глави на лъвове, вълци, кръстове. Лошото е, че от време на време даже не търсят качество. Често желаят татуировки в жанр трайбъл или полинезия. Полинезията е цялостен език, не е просто завъртулки, има същинско значение. И даже когато кажем, че не приказваме този език, те споделят, че няма значение - просто им харесва по какъв начин наподобява. “ Двамата настояват обаче, че имат и доста клиенти, които им се доверяват изцяло в дизайна.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ