Човек се учи да обича
В Западна Европа децата спят като ангели, а на Балканите – като заклани, написа Дубравка Угрешич. Да не злоупотребяваме с обобщенията, у нас от време на време спят и като къпани. Езикът запечатва отношението към избрана реалност, това е обикновено. Проблем се появява, когато някой изиска да се продължава със запечатването на запечатаното в миналото отношение и да не се одобри, че с изключение на традиция има и развиване.
Да, става дума за свадите към Националната тактика за детето 2019-2030 година и за разпространяващото се като зараза мнение, че страната щяла да наруши вековната българската традиция във възпитанието на децата, като почне да ги лишава от родителите.
Протестите под надпис " Върнете ни децата! " никнат като гъби по избори.
Ще си разреша да се употребявам като образец в този текст, защото децата ми са към този момент на 30 плюс, което ще рече, че умерено мога да се причисля към традицията, даже към античната.
Отгледана съм от баба и дядо до шестата ми година. Теорията на дядо ми беше, че децата се целуват, единствено когато спят. Собствените си деца той принуждавал да се хранят с книги под мишница, до момента в който се научели да държат ръцете прибрани към масата, на дъщерите си не вдигал ръка, само че сина си постоянно възпитавал с колана в името на положителното му обучение. Не отхвърлям, всички те станаха хора, само че съм сигурна, че това не са най-хубавите им детски мемоари. Мен никой от фамилията или в учебно заведение не ме е удрял. Защото бях послушна и отличничка, от най-гадните, които непрестанно напират да рецитират стихотворение. (Макар че тъкмо по тази причина си бях за пердах.) Но пък и никой от хората към мен не смяташе за нещо неправилно, в случай че на някое непослушно дете му обършеха пестник или му издърпаха ухото. Това непрестанно се случваше, никой не протестираше, това си беше традицията, която и аз щях да продължа.
Така и стана: затворих последната страница на " Мъжът и дамата интимно " и отворих първата на " Грижи за бебето и детето ", това бяха учителите ми по образование. Когато станах майка, нямах други съветници с изключение на едната и другата баба, няколко лелки на пейката пред блока и, естествено, доктор Спок. Като средностатическата майка бях уплашена, стресната, изнервена, взимаща за момент дистанцията от кротка молба до фрапантен фалцет.
Смотана майка. Не от зло сърце, а от неведение.
Не, не съм била децата си, само че както при множеството български родители ръката ми постоянно стоеше в състояние на подготвеност да се развинти. Само един път при огромния наследник... Той, хубосникът, на мен споделяше, че класната му прибрала бележника, а на класната – че го е не запомнил у дома. И когато това се обясни на среща посред ни, разбирате какъв яд се надигна в мен. Излизаме, значи, от двора на учебното заведение, той напред, аз подире му. Но магарето пораснало, седми клас, по-висок от мен. Две крачки, засилка, подскок и удар с новия бележник по врата. Така пресякохме двора. Децата в близост се заливаха от смях, той се опитваше да скрие в яката зачервено си лице. Ах, да, разкрещях се до небесата, когато беше залепил на прясно боядисана стена афиш на Майкъл Джордан. Скъсах плаката пред невярващите му, цялостни със сълзи очи.
Година по-късно дребният стоеше в стаята си със слушалки на главата, до момента в който се пробвах да му обясня нещо жизненоважно за момента. Не ме чуваше. Дори не правеше опит да ме чуе. Все едно ме нямаше в стаята. Грабнах географския му глобус и със размах го метнах от деветия етаж. Малкият и до през днешния ден твърди, че поради мен още не знаел какъв брой континента има на тази земя.
Още се срамя от тези си действия и макар че всяка година най-малко по един път се оправдавам на към този момент порасналите си деца, знам, че това не са им най-хубавите детски мемоари. Не беше липса на обич, а неумение да се оправям с конфликтните обстановки. Днес сигурно бих направила доста неща по различен метод. По по-добър метод, уповавам се. Но е късно. Според традицията не съм работила кой знае какъв брой зле, а в границите на общоприетото. Кривоизразена обич.
Нали съгласно традицията детето е благосъстоятелност на родителите до пълнолетието му.
Те вземат решение за положително или зло вместо него и никой не позволява, че решението може да е неверно. Институциите нямат думата. Сигурно е можело с общителни думи някой да ми изясни, че съм тъпа истеричка. Но нямаше кой.
С институциите за първи път се сблъсквах в Берлин, децата желаеха да гледат филм, който беше позволен от 16 години, а те нямаха. Въпреки купените билети на входа на залата момичето не ни пусна: даже и огромният изглеждаше по-малък от 16. Колкото и да обяснявах, че аз съм майката и аз вземам решение за децата си, момичето не склони. Имало комисията, която е решила, че филмът не е подобаващ. Точка. Дръпнете се настрана, тъй като пречите на останалите да влизат! Момичето освен изпълняваше служебните си отговорности, то беше уверено, че някаква си комисия може да реши по-точно от майката. И в България има такива комисии, само че белким някой се преценява с тях?
Възгледът, че цялото село възпитава по-добре от обособеното семейство, е в традицията на северните нации.
Колкото по на юг се отива, толкоз повече се стига до италианския " хотел Мама " –
мама храни и след пълноправие, само че и подрежда. Независимо обаче от националните разлики Европа от дълго време призна, че детето е независима персона и то има свои права – това е заложено към този момент във всички документи, отнасящи се до грижите за подрастващите.
Европа наруши традицията на юга в името на детето, отчитайки неговия " най-хубав интерес ". Което не значи, че институциите лишават децата от родителите им, а значи, че там, където има нужда, те би трябвало да се намесят в полза на детето. Няма идеални родители, няма и идеални институции. Целта е да се реализира съдействие сред едните и другите. Никой не изключва грешките, значима е посоката.
Голямата част от днешните българските родители знаят всичко това. Убедена съм, че те са по-добри родителите от мен в миналото. Днес даже и смарт телефоните дават инструкции по какъв начин се гледат деца, съобразено с възрастта. При проблем има обществени служащи, към които биха могли да се извърнат за съвет. Има толкоз доста литература, която споделя, че децата, които са целувани нескрито, а освен до момента в който спят, по-късно се оправят по-добре с провокациите. Съвременният български татко участва на раждането (нещо немислимо по-рано), поема домакинската работа и отделя доста повече време на детето си. Но, уви, има и деца, които не случват на родители. По-малко са, само че ги има и евентуално постоянно ще има. И в такива случаи би трябвало да се намесят обществените служащи.
Няма идеален документ, въпросната Стратегия също не е. Посоката обаче не трябва да е отменяне въобще концепцията за интервенция на институциите, тъй като това на процедура значи да се оставят децата в ръцете на тези, които ги насилват.
Но какво се случва на политическо равнище? Веднага се разръчка додеялият ни спор за Истанбулската спогодба. По малкия екран Корнелия Нинова ей по този начин подмятна, че някой щял да кара детето да си избира от 14 пола, след това сподели, че третият пол не е европейска полезност (то и първият и вторият не са, но нейсе), след което попита водещата тя би ли сменила в акта на раждането на сина си думите " майка и татко " с " родител 1 и родител 2 ", с което единствено придвижи позагасващата плам от огъня на страховете от ИК, които никоя политическа мощ не се помъчи да разсее, към сухите съчки на страховете от Стратегията за детето. А Борисов напряко спря работата по тактиката поради митингите, с което затвърди подозренията, че не й чиста кожата на тази Стратегия.
Политическо хоро (доскоро беше танго, само че модата се смени) се завъртя. А децата? Децата кучета ги яли.
Докато от двете огромни политически сили се чудят по какъв начин да се надцакат в борба за националната обич, инцидентно гледах репортаж по немската телевизия WDR, който представяше работата на обществените служби в една немска провинция. При обикновен обзор лекарят вижда, че 7-месечно бебе има синини по тялото, които са следи от принуждение. Обажда се в обществената работа, откъдето вършат инспекция на родителите: дали е индивидуален случай или става дума за непрекъснато принуждение. Установяват, че родителите фактически не са в положение да обезпечат нужните грижи: обществено слаби, единият алкохолно подвластен. Интересът на детето е да бъде изведено от тази среда. Социалните служащи се обръщат към приемно семейство за краткотрайно настаняване. То приема деца за времето, в което съдът би трябвало да реши дали детето да остане при родителите или страната да поеме грижата за него. В съответния случай фамилията на служител на реда и работничка в шивашки завод има две лични деца и две приемни, които обаче са останали вечно при тях. Сегашното бебе е 18-тото дете, което одобряват краткотрайно. Отглеждат го половин година. Съдебното решение е, че физическите родители не могат да се грижат за детето, по тази причина се търси и намира друго семейство, при което детето ще остане вечно.
През цялото време физическата майка посещава бебето си един път седмично и ще има право на контакт до пълнолетието му или до момента в който детето единствено реши дали желае да се поддържа тази връзка. Някои деца по-рано отхвърлят да виждат родителите си, други не престават. Същото е и двете други деца, които са останали вечно при приемните си родители: те не са осиновени, а единствено израстват в новото им семейство, което е поело отговорността за тях.
На процедура имат две майки и двама татковци, като с физическите се срещат в наличието на обществен служащ. Децата постоянно могат да потърсят помощ от обществената работа при какъвто и да е проблем в комплицираната обстановка, в която са сложени. Разбира се, че не е по никакъв начин леко, нито за одобряваните деца, нито за приемните родители, несъмнено, че се позволяват неточности, само че генерално видяно това е
най-хубавото, което би могло да се случи на деца, които са били подложени на домашно принуждение.
Да се обича е комплицирано нещо, по какъв начин да се показва любовта, се учи. И се научава. С помощ.
Социалните служащи държат връзката сред дете и родител да продължава, до момента в който това е допустимо. В доста страни към този момент се слага въпросът, че и деца, основани посредством донор от спермална банка, имат право да научат кой е бащата. Така първо се предотвратява опцията в миналото да се стигне до свързване в семейство на братя и сестри, второ – всеки човек си задава въпроса от кое място е тръгнал и институциите се стараят да го улеснят в отговора. Подготвят се и съответните закони, изключително комплицирано се оказва правото за унаследяване. Но по този начин или другояче проблемите не се загърбват, а се разискват.
Тази процедура е известна на специалистите в България. Но, уви, явно никой не ги позволява да се изкажат обществено, няма социална полемика по въпросите. Чуват се единствено гласовете на малко над 20 000 души и този звук заглушава разсъдъка. И го вършат с партийна поддръжка, която експлоатира страховете на хората поради изборния си резултат.
А децата не желаят нищо друго от възрастните, с изключение на да бъдат обичани и когато станат възрастни, да знаят по какъв начин да обичат своите деца. Това се учи.
Да, става дума за свадите към Националната тактика за детето 2019-2030 година и за разпространяващото се като зараза мнение, че страната щяла да наруши вековната българската традиция във възпитанието на децата, като почне да ги лишава от родителите.
Протестите под надпис " Върнете ни децата! " никнат като гъби по избори.
Ще си разреша да се употребявам като образец в този текст, защото децата ми са към този момент на 30 плюс, което ще рече, че умерено мога да се причисля към традицията, даже към античната.
Отгледана съм от баба и дядо до шестата ми година. Теорията на дядо ми беше, че децата се целуват, единствено когато спят. Собствените си деца той принуждавал да се хранят с книги под мишница, до момента в който се научели да държат ръцете прибрани към масата, на дъщерите си не вдигал ръка, само че сина си постоянно възпитавал с колана в името на положителното му обучение. Не отхвърлям, всички те станаха хора, само че съм сигурна, че това не са най-хубавите им детски мемоари. Мен никой от фамилията или в учебно заведение не ме е удрял. Защото бях послушна и отличничка, от най-гадните, които непрестанно напират да рецитират стихотворение. (Макар че тъкмо по тази причина си бях за пердах.) Но пък и никой от хората към мен не смяташе за нещо неправилно, в случай че на някое непослушно дете му обършеха пестник или му издърпаха ухото. Това непрестанно се случваше, никой не протестираше, това си беше традицията, която и аз щях да продължа.
Така и стана: затворих последната страница на " Мъжът и дамата интимно " и отворих първата на " Грижи за бебето и детето ", това бяха учителите ми по образование. Когато станах майка, нямах други съветници с изключение на едната и другата баба, няколко лелки на пейката пред блока и, естествено, доктор Спок. Като средностатическата майка бях уплашена, стресната, изнервена, взимаща за момент дистанцията от кротка молба до фрапантен фалцет.
Смотана майка. Не от зло сърце, а от неведение.
Не, не съм била децата си, само че както при множеството български родители ръката ми постоянно стоеше в състояние на подготвеност да се развинти. Само един път при огромния наследник... Той, хубосникът, на мен споделяше, че класната му прибрала бележника, а на класната – че го е не запомнил у дома. И когато това се обясни на среща посред ни, разбирате какъв яд се надигна в мен. Излизаме, значи, от двора на учебното заведение, той напред, аз подире му. Но магарето пораснало, седми клас, по-висок от мен. Две крачки, засилка, подскок и удар с новия бележник по врата. Така пресякохме двора. Децата в близост се заливаха от смях, той се опитваше да скрие в яката зачервено си лице. Ах, да, разкрещях се до небесата, когато беше залепил на прясно боядисана стена афиш на Майкъл Джордан. Скъсах плаката пред невярващите му, цялостни със сълзи очи.
Година по-късно дребният стоеше в стаята си със слушалки на главата, до момента в който се пробвах да му обясня нещо жизненоважно за момента. Не ме чуваше. Дори не правеше опит да ме чуе. Все едно ме нямаше в стаята. Грабнах географския му глобус и със размах го метнах от деветия етаж. Малкият и до през днешния ден твърди, че поради мен още не знаел какъв брой континента има на тази земя.
Още се срамя от тези си действия и макар че всяка година най-малко по един път се оправдавам на към този момент порасналите си деца, знам, че това не са им най-хубавите детски мемоари. Не беше липса на обич, а неумение да се оправям с конфликтните обстановки. Днес сигурно бих направила доста неща по различен метод. По по-добър метод, уповавам се. Но е късно. Според традицията не съм работила кой знае какъв брой зле, а в границите на общоприетото. Кривоизразена обич.
Нали съгласно традицията детето е благосъстоятелност на родителите до пълнолетието му.
Те вземат решение за положително или зло вместо него и никой не позволява, че решението може да е неверно. Институциите нямат думата. Сигурно е можело с общителни думи някой да ми изясни, че съм тъпа истеричка. Но нямаше кой.
С институциите за първи път се сблъсквах в Берлин, децата желаеха да гледат филм, който беше позволен от 16 години, а те нямаха. Въпреки купените билети на входа на залата момичето не ни пусна: даже и огромният изглеждаше по-малък от 16. Колкото и да обяснявах, че аз съм майката и аз вземам решение за децата си, момичето не склони. Имало комисията, която е решила, че филмът не е подобаващ. Точка. Дръпнете се настрана, тъй като пречите на останалите да влизат! Момичето освен изпълняваше служебните си отговорности, то беше уверено, че някаква си комисия може да реши по-точно от майката. И в България има такива комисии, само че белким някой се преценява с тях?
Възгледът, че цялото село възпитава по-добре от обособеното семейство, е в традицията на северните нации.
Колкото по на юг се отива, толкоз повече се стига до италианския " хотел Мама " –
мама храни и след пълноправие, само че и подрежда. Независимо обаче от националните разлики Европа от дълго време призна, че детето е независима персона и то има свои права – това е заложено към този момент във всички документи, отнасящи се до грижите за подрастващите.
Европа наруши традицията на юга в името на детето, отчитайки неговия " най-хубав интерес ". Което не значи, че институциите лишават децата от родителите им, а значи, че там, където има нужда, те би трябвало да се намесят в полза на детето. Няма идеални родители, няма и идеални институции. Целта е да се реализира съдействие сред едните и другите. Никой не изключва грешките, значима е посоката.
Голямата част от днешните българските родители знаят всичко това. Убедена съм, че те са по-добри родителите от мен в миналото. Днес даже и смарт телефоните дават инструкции по какъв начин се гледат деца, съобразено с възрастта. При проблем има обществени служащи, към които биха могли да се извърнат за съвет. Има толкоз доста литература, която споделя, че децата, които са целувани нескрито, а освен до момента в който спят, по-късно се оправят по-добре с провокациите. Съвременният български татко участва на раждането (нещо немислимо по-рано), поема домакинската работа и отделя доста повече време на детето си. Но, уви, има и деца, които не случват на родители. По-малко са, само че ги има и евентуално постоянно ще има. И в такива случаи би трябвало да се намесят обществените служащи.
Няма идеален документ, въпросната Стратегия също не е. Посоката обаче не трябва да е отменяне въобще концепцията за интервенция на институциите, тъй като това на процедура значи да се оставят децата в ръцете на тези, които ги насилват.
Но какво се случва на политическо равнище? Веднага се разръчка додеялият ни спор за Истанбулската спогодба. По малкия екран Корнелия Нинова ей по този начин подмятна, че някой щял да кара детето да си избира от 14 пола, след това сподели, че третият пол не е европейска полезност (то и първият и вторият не са, но нейсе), след което попита водещата тя би ли сменила в акта на раждането на сина си думите " майка и татко " с " родител 1 и родител 2 ", с което единствено придвижи позагасващата плам от огъня на страховете от ИК, които никоя политическа мощ не се помъчи да разсее, към сухите съчки на страховете от Стратегията за детето. А Борисов напряко спря работата по тактиката поради митингите, с което затвърди подозренията, че не й чиста кожата на тази Стратегия.
Политическо хоро (доскоро беше танго, само че модата се смени) се завъртя. А децата? Децата кучета ги яли.
Докато от двете огромни политически сили се чудят по какъв начин да се надцакат в борба за националната обич, инцидентно гледах репортаж по немската телевизия WDR, който представяше работата на обществените служби в една немска провинция. При обикновен обзор лекарят вижда, че 7-месечно бебе има синини по тялото, които са следи от принуждение. Обажда се в обществената работа, откъдето вършат инспекция на родителите: дали е индивидуален случай или става дума за непрекъснато принуждение. Установяват, че родителите фактически не са в положение да обезпечат нужните грижи: обществено слаби, единият алкохолно подвластен. Интересът на детето е да бъде изведено от тази среда. Социалните служащи се обръщат към приемно семейство за краткотрайно настаняване. То приема деца за времето, в което съдът би трябвало да реши дали детето да остане при родителите или страната да поеме грижата за него. В съответния случай фамилията на служител на реда и работничка в шивашки завод има две лични деца и две приемни, които обаче са останали вечно при тях. Сегашното бебе е 18-тото дете, което одобряват краткотрайно. Отглеждат го половин година. Съдебното решение е, че физическите родители не могат да се грижат за детето, по тази причина се търси и намира друго семейство, при което детето ще остане вечно.
През цялото време физическата майка посещава бебето си един път седмично и ще има право на контакт до пълнолетието му или до момента в който детето единствено реши дали желае да се поддържа тази връзка. Някои деца по-рано отхвърлят да виждат родителите си, други не престават. Същото е и двете други деца, които са останали вечно при приемните си родители: те не са осиновени, а единствено израстват в новото им семейство, което е поело отговорността за тях.
На процедура имат две майки и двама татковци, като с физическите се срещат в наличието на обществен служащ. Децата постоянно могат да потърсят помощ от обществената работа при какъвто и да е проблем в комплицираната обстановка, в която са сложени. Разбира се, че не е по никакъв начин леко, нито за одобряваните деца, нито за приемните родители, несъмнено, че се позволяват неточности, само че генерално видяно това е
най-хубавото, което би могло да се случи на деца, които са били подложени на домашно принуждение.
Да се обича е комплицирано нещо, по какъв начин да се показва любовта, се учи. И се научава. С помощ.
Социалните служащи държат връзката сред дете и родител да продължава, до момента в който това е допустимо. В доста страни към този момент се слага въпросът, че и деца, основани посредством донор от спермална банка, имат право да научат кой е бащата. Така първо се предотвратява опцията в миналото да се стигне до свързване в семейство на братя и сестри, второ – всеки човек си задава въпроса от кое място е тръгнал и институциите се стараят да го улеснят в отговора. Подготвят се и съответните закони, изключително комплицирано се оказва правото за унаследяване. Но по този начин или другояче проблемите не се загърбват, а се разискват.
Тази процедура е известна на специалистите в България. Но, уви, явно никой не ги позволява да се изкажат обществено, няма социална полемика по въпросите. Чуват се единствено гласовете на малко над 20 000 души и този звук заглушава разсъдъка. И го вършат с партийна поддръжка, която експлоатира страховете на хората поради изборния си резултат.
А децата не желаят нищо друго от възрастните, с изключение на да бъдат обичани и когато станат възрастни, да знаят по какъв начин да обичат своите деца. Това се учи.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ