В своето основно произведение Произходът на тоталитаризма(1951) Хана Аренд се

...
В своето основно произведение Произходът на тоталитаризма(1951) Хана Аренд се
Коментари Харесай

Външните и вътрешните врагове на Путин

В своето главно произведение " Произходът на тоталитаризма " (1951) Хана Аренд се пробва да осмисли ужаса на нацизма с неговите концлагери и на сталинизма с жестоките му чистки. Според нея тоталитаризмът произтича от два основни фактора: разрушение на правната и териториална национална страна в резултат на империалистически искания и наклонността индивидите да се разпознават не като жители, а като представители на раса или класа. А това, по думите ѝ, води до " банализиране на злото ".

За всички властнически и тоталитарни режими от началото на ХХ-ия век та чак до през днешния ден е присъща концепцията за търсене (и намиране) на вътрешни или външни врагове. Което в някои случаи става поредно - очистване на вътрешния зложелател, последвано от консолидиране на популацията към опасността извън и при потребност повторение на бинарния цикъл.

След като до есента на 1922 година болшевиките в Русия се оправят значително със съпротивата на контрареволюционерите и задграничните интервенти, Ленин се заема с построяването на руската автокрация, станала модел за толкоз доста режими през идващите 60 години освен в Европа, само че и в Азия и деколонизирана Африка. Според видния историк Пол Джонсън задачите са в четири направления. Първо, унищожаването на цялата съпротива отвън партията; второ съсредоточаването на цялата власт, включително изпълнителната, в ръцете на партията; трето, унищожаването на вътрешнопартийната опозиция; и четвърто, централизирането на цялата партийна власт в свои ръце.

Мнозина съветолози настояват, че с прекратяването на всеобщия гнет след гибелта на Сталин през 1953 година Съветският съюз е навлязъл в нова фаза. Но други упорстват, че тоталитарната парадигма с преследванията на дисиденти и арбитрарните прояви на държавната власт се резервира чак до 1989 година Разпадът на Съюз на съветските социалистически републики в края на 1991 година поражда упования, че с това се поставя завършек на опълчването със Запада.

Но след къс интервал на обедняване, престъпност, корупция, безработица, растеж на болесттите и пораждане на олигархия в постсъветска Русия външният зложелател още веднъж излиза на напред във времето. Това се дължи основно на упоритостите на централноевропейските страни (без Словакия, която е под ръководството на властническия Владимир Мечиар) да се причислят към НАТО. Енергичната опозиция на съветската дипломация води до решението на алианса (и на администрацията на Бил Клинтън) да сътвори през януари 1994 година буферната институция " Партньорство за мир " - хлабаво съглашение за съдействие във военната и политическата област с европейските страни от някогашния руски блок, някогашни руски републики, включително дори Русия, и още няколко неутрални страни.

Тогавашните президенти на Полша Лех Валенса и на Чехия Вацлав Хавел показват дълбокото си отчаяние от отлагането. А анализатори заключават, че " Партньорството " е основано за да не бъде дразнен Кремъл. Военните дейности на Русия в Чечения, Приднестровието и Абхазия ускоряват апетитите на водещите претенденти за участие от тогавашната Вишеградска тройка (Полша, Чехия и Унгария). Пет години по-късно тези три страни встъпват в НАТО, а през идващите две десетилетия има още четири разширявания на алианса са изток и югоизток.

През този период от време, съвпадащ с ръководството на Владимир Путин, съветски политици от друг сан споделяха на приливи и отливи, че Москва е била излъгана преди време посредством " Партньорството за мир " и най-много при договарянето на обединяването на Германия. Така през 2021 година Русия и Беларус замразиха съдействието си в " Партньорството ".

Справил се с всеобщите митинги поради съмнителното му преизбиране напролет на 2012 година Путин обърна очи към Украйна, която приготвяше подписването на Споразумение за асоцииране към Европейски Съюз. След Евромайдана в Киев Русия на бърза ръка анексира Крим и инициира въстания на сепаратисти в две източни украински области - Донецка и Луганска. Последва военна намеса в Сирия с две скрити цели - определяне на непрекъснати военновъздушна и военноморска база в символ на признателност от режима в Дамаск. После с постъпателни и твърди дейности машината на Путин громеше вътрешния зложелател - забраняваше медии и организации, обявявайки ги за екстремистки, и вкарваше в пандиза за малко или по-дълго опозиционни деятели.

Последва още веднъж превръщане към външния зложелател - " опасността " от следващо разширение на НАТО на изток с приемането на Украйна. Въпреки че и за първокурсниците по политология е ясно, че това не може да се случи в обозримо бъдеще, Путин изиска от Запада документално да обещае, че то няма да се случи. Такова заричане не беше и не можеше да бъде обещано. Междувременно по украинските граници се трупаха съветски бойци и военна техника...

Досега едни анализатори се питаха какво желае съветският президент, а други се питаха какво в действителност не желае, с цел да отгатнат какво желае. Но когато се заприказва, че така наречен национални републики със столици Луганск и Донецк може да бъдат приети от съветската Държавна дума за самостоятелни, той може ненадейно да оповести, че защото Киев не съблюдава Минските мирни съглашения, Москва също няма да ги съблюдава. И в тези " републики " да бъдат спретнати две референдумчета като този в Крим. Което отново да стане, без публично да пукне пушка при гореспоменатото " банализиране на злото "...

Предстои да забележим.
Източник: dir.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР