LIVE в 8 със Списание 8!
В сряда вечер ще имате опция да гледате основния воин от февруарския брой на Списание 8 –. Той е алианин, изследвал с години и в дълбочина историята, обичаите и вярванията на турците казълбаши, за които с изненада откриваме, че не са по никакъв начин дребна общественост у нас. Обредите и светогледа им са извънредно любопитни, имат допирни точки, а може би и историческа връзка с богомилите и тангризма, а за останалото… четете броя и ни гледайте тази сряда в.
Как и по кое време Мухарем е тръгнал по духовния път?Каква е връзката сред алианите и богомилите?Какви са чудесата на алианските светци?Кои са четирите равнища в алианството?Идва ли време хората да се пробудят за духовността?Какво за него е Бог?Съществува ли прераждането в учението на алианите?Какво съставлява прехода към новия свят и кой ще бъде позволен да продължи?Как протича едно алианско събиране в джема? За отговорите на всички тези въпроси, гледайте диалога ни с изключителния откривател и създател на книгата „ Планината на Танръ “, която може да си закупите от нашия уебсайт, както и от страницата на Розмари Де Мео.
Мухарем Алиосман е приключил история и география в Пловдивския университет, а понастоящем е имам и читалищен деятел в кърджалийското село Звиница. Автор е на пет книги, последната от които е „ Планината на Танръ “, в която е трудът му върху общността на турците алиани в Източните Родопи. С схващане, приемане и любов към всички общности и учения, битували по нашите земи, Мухарем ни открехва вратата на отколе защитавани секрети за това приятелство, с цел да вникнем в богатата и загадъчна психика на турците казълбаши.
Срещата ще се излъчи в сряда, 21 февруари, в нашия youtube канал в 20 ч. Очакваме ви!
Къде: Кой: Мухарем Алиосман
Тема: Планината на Танръ
Прочетете изявление с Мухарем тук
Приказка за Мухарем
„ Бях чувала за алианите от дълго време - че изповядват тайнствен суфизъм, че са дервиши, които от епохи живеят в България, че са оповестени за еретици от исляма и са преследвани до ден сегашен. И аз, като доста други, бях ходила на Демир баба теке в Свещари. Бях запленена от тюрбето (седмоъгълната гробница) и легендите за мястото. Знаете ли, че алианите (къзълбашите) в България са към 50 000? Че има още десетки такива гробници? Кой е заровен в тях? И за какво на Гергьовден, Илинден и Димитровден ги почитат и християни, и мюсюлмани? Коя е алианската религия и кое в нея сплотява вярващите?
Дойде време, в което пътят ми ме води и в Лудогорието. Бях се научила по кое време диалозите на село в действителност се случват и в реченото има смисъл. Затова възпламених колата, минах през родния си град, продължих по Дунава и след това завих към село Мъдрево. Знаех единствено, че селото е алианско. Вече пишех втората си книга. Когато потегли нанякъде, не се обаждам на никого и никой не ме чака. Трябва да се разходя, да се ослушам, да видя магазина, гробището, кръчмата, църквата, джамията, да приседна на някоя скамейка, да срещна нечии очи... Така сработва магията.
Така стана и в Мъдрево. Селото беше чисто, подредено, полско село. Личеше, че хората живеят добре. По селата рядко имах такова чувство. След два часа вече бях на посетители и пиех кафе с жена, чийто мъж беше си отишъл неотдавна. И приказката ни потегли оттова - къде е отишла душата му. Така историята за алианите почука на вратата на книгата ми. Започнах да пиша още първата вечер. Имаше толкоз доста за описване... В главата ми закънтяха въпроси. Защо ги срещам чак в този момент? Как е допустимо толкоз хора в България даже да не са чували за тях? Колко време ми би трябвало, с цел да опиша за друга галактика? Ще ми даде ли Времето време?
Запознах се с младо момче. Беше си направило джем вкъщи. Джем е мястото, където алианите се събират и правят обредите си, защото не влизат в джамия. Камбер беше събирал всякаква памет, обвързвана с алианите, беше я подредил, надиплил и я пазеше. Имаше и дарбата, и пристрастеността на повествовател. В селото му се радваха, виждаха вяра в това момче – че ще остане вярата им, че има кой да я съобщи. А аз питах и пишех. Тогава за първи път чух за Мухарем. Вечерта изгледах документален филм с него. На другия ден му звъннах. Леко потегли. Зарадвахме си се и двамата. Казах му, че трябва да го видя, и той ме предложения в неговото село, в Източните Родопи.
Минаха месеци, преди да стигна и там. Отидох два часа преди срещата ни. Село Звиница не беше като Мъдрево. Беше мръсно, неугледно, беднотията дебнеше отвред. Хората говореха единствено на турски. Мъжете в кръчмата играеха карти. Опитах се да приказвам с тях, беше невероятно. Не тъй като се правеха, че не знаят български, а тъй като в действителност не знаеха. Кръчмарката заговори на някакъв негоден език, усмивката ѝ ме стопли, разбрахме се. Взех си кафе и седнах да се поогледам. По някое време вратата се отвори и влезе Мухарем. Умълчаха се и го зяпнаха. Нещо в мен трепна, като след дълго очакване.
„ Ще спиш вкъщи, при нашите, нали знаеш “ - умерено сподели той и излязохме. Отвън имаше човек с окървавена глава. Мухарем постави ръка на рамото му, заприказва безшумно и бързо на турски. Човекът се усмихна и потегли. „ Какво става? “ - попитах. „ Нищо. Били са го. Тук се случва, не обръщай внимание. Ще мине около нас и ще му кажа с какво да се маже. “
И тръгнахме. Първо отидохме в джема – необятно, чисто, с черги и възглавници по пода, със фотоси по стените – на 12-те имами и Али, осиновен наследник на пророка Мохамед... и негов шурей, брачен партньор на Фатима. Чух историята за пораждане на алианството. После отидохме на гробището. Споделих му, че помаците постоянно се стряскат, когато желая да отида на тяхното гробище. „ И тука е по този начин. Много нелепости има в главите на хората, не им обръщай внимание, хайде! “ Спокойствието му беше поразително. Отидохме на гроба на сестра му. Мехлибар умряла на 11 години, блъсната от камион. Брат й разказваше с огромна болежка за нея, като че ли се беше случило напълно скоро и не бяха минали 30 години. Постояхме.
После тръгнахме през полето. Огромно лавандулово поле с прелестен залез. Крачехме с Мухарем Алиосман през това поле и на мен ми се струваше, че се знаем от преди. Там, в лилавото на лавандулата в Звиница, се търкулна неговата приказка. За едно момче, което доста четяло. За татко му, който желал да го направи състезател и се ядосвал, че синът му по никакъв начин не желае да спортува. За оня незабравим ден, в който татко му решил, че с цел да разбере синът му колко е значим спортът, очевидно би трябвало да го прочете от книга. И му занесъл „ Нова книга за здравето “. Видял заглавието и решил, че е значимо. И Мухарем срещнал Петър Дънов. Наричаше го „ първия ми преподавател “. Потърсил още книги, само че било мъчно. После отишъл да учи в Кърджали и потопен в библиотеката. Когато камионът умъртвил Мехлибар, нещо се случило с брат й завинаги. Затворил се, не излизал, нямал другари, имал единствено книгите си. После го приели във филиал на Пловдивския университет „ Паисий Хилендарски “ педагогичен профил, с география и история. Не спирал да чете. Книгите му били все метафизичен и езотерични. „ Кои от тях си спомняш най-ясно? Кои бяха най-важни? “, го попитах. „ Космогонията на розенкройцерите “ на Макс Хайндел “, отговори незабавно. „ И „ Древната мъдрост - Въведение в теософското обучение “ на Ани Безант. Тези книги някак се допълваха. И наместиха цялата картина в главата ми. Разбира се, изчетох всичко, което открих за суфи исляма “, усмихваше се с онази спокойна усмивка. „ Започнах да пробвам някои неща самичък. Различни практики от книгите. В главата ми се случваха невероятни неща... “ Разказа ми по какъв начин след университета е желал да остане в града и да бъде преподавател. Кандидатствал няколко пъти за работа в учебно заведение в Кърджали, само че по този начин и никога не го приели.
И се върнал на село. Между хора, с които нямал какво да си каже. При родители, белязани грубо от гибелта на по-голямата си щерка и вкопчени в по-малката. „ Сякаш Господ ни беше изпратил Азизе няколко месеца преди да ни вземе Мехлибар. И бебето се превърна в единствена причина за живот на нашите. “
Нали сте чували онази мисъл на Маркс „ Битието дефинира съзнанието “? Невероятно е какъв голям брой хора имат вяра в това. Мухарем е прекрасното изключение. И великото удостоверение за противоположното, че светлината в съзнанието е това, което дефинира битието. Ако я има! Тази мисъл не излизаше от главата ми, когато обикалях Звиница, срещайки подивелите очи на локалните, когато влязох в извънредно скромния му дом, когато видях родителите му... Да, има хора, които се трансформират в хора макар света в близост. Срещата ми с майка му ще я запомня. Баеше по метод, който виждах за първи път - посредством натискане на избрани точки по тялото, с цел да изгони магията. Когато седнах против нея, можех да остана по този начин часове, потънала в сълзите й за Мехлибар и снимките наоколо...
А Мухарем не влезнал в джема на Звиница. Това ме изненада. Оказало се, че би трябвало да е женен, с цел да го одобряват. И че би трябвало да има „ духовни родители “, които да го вкарат. „ Знаеш ли, навремето съм си мислил да се обрека на безбрачие, даже да вляза в манастир, представяш ли си? Мина ми и това. А духовни родители нямам. И да имам, те не са на тоя свят “, бликва смехът му още веднъж.
Постъпил на работа в читалището като секретар. Написал книгите си „ Отвъд стартира отсам “ (2006), „ Шепа светлина “ (2008), „ Потомци на дервиши “ (2012) и „ Вяра и фолклор на турците алевии - къзълбаши от Източните Родопи “ (2019). Постоянно му звънели всевъзможни учени, които проучвали алианите. Откликвал на всички и изпращал всичко, което има. Мислех си какъв брой от тях са написали научни публикации и писания с помощта на „ информатора си “, без да прозрат и за момент мъдростта и светлината в съзнанието на секретаря на читалището.
„ Мухарем, желая да си купя твоя книга – онази, последната, за вярата и фолклора на алианите! “ „ Тя се изчерпа отдавна, даже за мен не остана нито една. Издадох я самичък, бяха много малко книги. Исках отново да я преиздам, само че е скъпо. Предлагаха да ми помогнат, само че не желая партийни пари. Не желая да употребяват книгата ми! Ако е рекъл Бог, ще я издам още веднъж. “ „ А от „ Шепа светлина “ мога ли да намеря? “, настоявах. „ Ще ти изпратя файла. Там просто съм събрал откъси от всички свещени книги, които съм чел. Откъси, които са ми били значими, които потвърждават, че в действителност Бог е един! “ Така нареждаше Мухарем отново с онази усмивка и оня изумителен покой, надраснал всичко в близост. А приказката се пишеше сама в главата ми. Редяха се думите му за началото, за Петър Дънов, за Иисус, за Али, за Фатима, за мистичния ислям, за Танръ (Тангра), за дервишите, за къзълбашите, за ордена на хаджи Бекташ Вели, за богомилите, за виденията, които има, за индианските шамани, при които ходеше...
Заведе ме да видя тюрбетата наоколо. Седях вътре, притворила очи в гробницата, и слушах за обредите и вярата на алианите, за това, че богомили и алиани са крилата на една и съща птица, за това, че Бог е един...
Разказваше за сънищата и виденията си, в които виждал тюрбета и манастири. И как откривал след това исторически места, свързани с антични цивилизации. Говореше за оня сън, в който видял църква на свети Никола край Звиница. Знаеше тъкмо къде е била. Искаше някой ден да може да я вдигне още веднъж. Твърдеше, че е дълг, който би трябвало да извърши... Слушах го, потънала в знанието, с което беше дарен и на което беше жертван...
После се споминал имамът (ходжата) и селото решило Мухарем Алиосман да бъде техният имам. Така му се наложило да влезе и в джамията. „ Нямам никакъв проблем с това. Все някой би трябвало да прави и тази работа, нали? Моите ми се разсърдиха, те в джамия не влизат, само че нали има и други! И те имат нужда. “ Викали го, когато някой си отиде, с цел да го измие, да му уважи и да го погребе. Започнали да идват и да им оказва помощ. „ Как им помагаш? “, попитах. „ Говорим. Хората имат всевъзможни проблеми и тъй като са необразовани, измислят безумни пояснения, от които се плашат сами. Чел съм доста и някак знам кой от какво има потребност. Понякога им чета от Корана. Казват, че ги церя. И по този начин да е, не идва от мен, Бог им оказва помощ. Ела да ти покажа къде приказвам с хората! “
Беше ненадейно. Не бях подготвена да видя всичко дружно – текстове от Корана и индиански символи се преплитаха по стените. Беше толкоз красиво! За първи път влизах на място, където в действителност Бог беше един! И там, в онази малка приказна стаичка, срещнах покой. „ Мухарем, когато си отидеш от този свят, кой искаш да посрещне душата ти? “ Неговият отговор беше бърз и ме усмихна тогава. Ще го запазя за мен. Мина повече от година, преди да му задам въпроса още веднъж. Помнеше какво ми е дал отговор. Този път сподели: „ Нямам потребност нито от имена, нито от знаци. Хората имат потребност от тях, за да имат вяра. Аз към този момент нямам. Знам, че божественото е женска мощ. Това е задоволително “.
Точно там, в онази стаичка, разбрах, че аз няма да пиша за алианите. Защото има човек, който е предназначен да го направи. А аз мога само да оказа помощ да се чуят думите на алианина, че Бог е един.
Скоро ми припомниха, че съм споделила, че никога няма да се трансформира в издател на други създатели. Попитаха ме защо искам да издам него. Знам, че занапред ще ми задават този въпрос. Отговорът е доста елементарен. Обикаляла съм доста, срещнала съм доста движимости и мъдри хора. Докато пиша това, Мухарем е единствено на 43 години. Но тъкмо той е този, който в действителност мога да нарека нравствен лидер. Единственият, който служи в храма на своята вяра, осъзнал, че Бог в действителност е един! Разбира се, че съм чувала и други свещенослужители - и християни, и мюсюлмани, да настояват същото. Но религията им постоянно ги изкушава да спасяват „ заблудените и невежите от друга вяра “, предлагайки им „ единствената Истина “ на своята. Бидейки мохамеданин и имам, Мухарем не проповядва кой е „ правият път към Бога “, нито коя е „ истинната свещена книга “, тъй като е прозрял, че пътищата са толкоз, колкото са и душите, а свещените трудове идват от едно място. Той е от малцината, които Творецът подарява с тежки уроци, с цел да ревизира вярата им и с голяма мощ, с цел да понесат Словото Му. За да се трансфорат в чисти гласове за това Слово най-после.
Мухарем не стопира. Говори, оказва помощ, води битки за правата на своите, постоянно макар самите тях. И пази вярата на алианите като голяма полезност. Отдавна е схванал, че по този начин ще е до края. Благодарна съм, че заслужих да го срещна по пътя си!
Не спирай, приятелю! “
Прочети всичко за алианите в Списание 8, бр. 2/2024 година
Купи книгата на Мухарем „ Планината на Танръ “ от тук
Как и по кое време Мухарем е тръгнал по духовния път?Каква е връзката сред алианите и богомилите?Какви са чудесата на алианските светци?Кои са четирите равнища в алианството?Идва ли време хората да се пробудят за духовността?Какво за него е Бог?Съществува ли прераждането в учението на алианите?Какво съставлява прехода към новия свят и кой ще бъде позволен да продължи?Как протича едно алианско събиране в джема? За отговорите на всички тези въпроси, гледайте диалога ни с изключителния откривател и създател на книгата „ Планината на Танръ “, която може да си закупите от нашия уебсайт, както и от страницата на Розмари Де Мео.
Мухарем Алиосман е приключил история и география в Пловдивския университет, а понастоящем е имам и читалищен деятел в кърджалийското село Звиница. Автор е на пет книги, последната от които е „ Планината на Танръ “, в която е трудът му върху общността на турците алиани в Източните Родопи. С схващане, приемане и любов към всички общности и учения, битували по нашите земи, Мухарем ни открехва вратата на отколе защитавани секрети за това приятелство, с цел да вникнем в богатата и загадъчна психика на турците казълбаши.
Срещата ще се излъчи в сряда, 21 февруари, в нашия youtube канал в 20 ч. Очакваме ви!
Къде: Кой: Мухарем Алиосман
Тема: Планината на Танръ
Прочетете изявление с Мухарем тук
Приказка за Мухарем
Предговор към книгата на Мухарем Алиосман „ Планината на Танръ ”
Розмари Де Мео, издател на книгата„ Бях чувала за алианите от дълго време - че изповядват тайнствен суфизъм, че са дервиши, които от епохи живеят в България, че са оповестени за еретици от исляма и са преследвани до ден сегашен. И аз, като доста други, бях ходила на Демир баба теке в Свещари. Бях запленена от тюрбето (седмоъгълната гробница) и легендите за мястото. Знаете ли, че алианите (къзълбашите) в България са към 50 000? Че има още десетки такива гробници? Кой е заровен в тях? И за какво на Гергьовден, Илинден и Димитровден ги почитат и християни, и мюсюлмани? Коя е алианската религия и кое в нея сплотява вярващите?
Дойде време, в което пътят ми ме води и в Лудогорието. Бях се научила по кое време диалозите на село в действителност се случват и в реченото има смисъл. Затова възпламених колата, минах през родния си град, продължих по Дунава и след това завих към село Мъдрево. Знаех единствено, че селото е алианско. Вече пишех втората си книга. Когато потегли нанякъде, не се обаждам на никого и никой не ме чака. Трябва да се разходя, да се ослушам, да видя магазина, гробището, кръчмата, църквата, джамията, да приседна на някоя скамейка, да срещна нечии очи... Така сработва магията.
Така стана и в Мъдрево. Селото беше чисто, подредено, полско село. Личеше, че хората живеят добре. По селата рядко имах такова чувство. След два часа вече бях на посетители и пиех кафе с жена, чийто мъж беше си отишъл неотдавна. И приказката ни потегли оттова - къде е отишла душата му. Така историята за алианите почука на вратата на книгата ми. Започнах да пиша още първата вечер. Имаше толкоз доста за описване... В главата ми закънтяха въпроси. Защо ги срещам чак в този момент? Как е допустимо толкоз хора в България даже да не са чували за тях? Колко време ми би трябвало, с цел да опиша за друга галактика? Ще ми даде ли Времето време?
Запознах се с младо момче. Беше си направило джем вкъщи. Джем е мястото, където алианите се събират и правят обредите си, защото не влизат в джамия. Камбер беше събирал всякаква памет, обвързвана с алианите, беше я подредил, надиплил и я пазеше. Имаше и дарбата, и пристрастеността на повествовател. В селото му се радваха, виждаха вяра в това момче – че ще остане вярата им, че има кой да я съобщи. А аз питах и пишех. Тогава за първи път чух за Мухарем. Вечерта изгледах документален филм с него. На другия ден му звъннах. Леко потегли. Зарадвахме си се и двамата. Казах му, че трябва да го видя, и той ме предложения в неговото село, в Източните Родопи.
Минаха месеци, преди да стигна и там. Отидох два часа преди срещата ни. Село Звиница не беше като Мъдрево. Беше мръсно, неугледно, беднотията дебнеше отвред. Хората говореха единствено на турски. Мъжете в кръчмата играеха карти. Опитах се да приказвам с тях, беше невероятно. Не тъй като се правеха, че не знаят български, а тъй като в действителност не знаеха. Кръчмарката заговори на някакъв негоден език, усмивката ѝ ме стопли, разбрахме се. Взех си кафе и седнах да се поогледам. По някое време вратата се отвори и влезе Мухарем. Умълчаха се и го зяпнаха. Нещо в мен трепна, като след дълго очакване.
„ Ще спиш вкъщи, при нашите, нали знаеш “ - умерено сподели той и излязохме. Отвън имаше човек с окървавена глава. Мухарем постави ръка на рамото му, заприказва безшумно и бързо на турски. Човекът се усмихна и потегли. „ Какво става? “ - попитах. „ Нищо. Били са го. Тук се случва, не обръщай внимание. Ще мине около нас и ще му кажа с какво да се маже. “
И тръгнахме. Първо отидохме в джема – необятно, чисто, с черги и възглавници по пода, със фотоси по стените – на 12-те имами и Али, осиновен наследник на пророка Мохамед... и негов шурей, брачен партньор на Фатима. Чух историята за пораждане на алианството. После отидохме на гробището. Споделих му, че помаците постоянно се стряскат, когато желая да отида на тяхното гробище. „ И тука е по този начин. Много нелепости има в главите на хората, не им обръщай внимание, хайде! “ Спокойствието му беше поразително. Отидохме на гроба на сестра му. Мехлибар умряла на 11 години, блъсната от камион. Брат й разказваше с огромна болежка за нея, като че ли се беше случило напълно скоро и не бяха минали 30 години. Постояхме.
После тръгнахме през полето. Огромно лавандулово поле с прелестен залез. Крачехме с Мухарем Алиосман през това поле и на мен ми се струваше, че се знаем от преди. Там, в лилавото на лавандулата в Звиница, се търкулна неговата приказка. За едно момче, което доста четяло. За татко му, който желал да го направи състезател и се ядосвал, че синът му по никакъв начин не желае да спортува. За оня незабравим ден, в който татко му решил, че с цел да разбере синът му колко е значим спортът, очевидно би трябвало да го прочете от книга. И му занесъл „ Нова книга за здравето “. Видял заглавието и решил, че е значимо. И Мухарем срещнал Петър Дънов. Наричаше го „ първия ми преподавател “. Потърсил още книги, само че било мъчно. После отишъл да учи в Кърджали и потопен в библиотеката. Когато камионът умъртвил Мехлибар, нещо се случило с брат й завинаги. Затворил се, не излизал, нямал другари, имал единствено книгите си. После го приели във филиал на Пловдивския университет „ Паисий Хилендарски “ педагогичен профил, с география и история. Не спирал да чете. Книгите му били все метафизичен и езотерични. „ Кои от тях си спомняш най-ясно? Кои бяха най-важни? “, го попитах. „ Космогонията на розенкройцерите “ на Макс Хайндел “, отговори незабавно. „ И „ Древната мъдрост - Въведение в теософското обучение “ на Ани Безант. Тези книги някак се допълваха. И наместиха цялата картина в главата ми. Разбира се, изчетох всичко, което открих за суфи исляма “, усмихваше се с онази спокойна усмивка. „ Започнах да пробвам някои неща самичък. Различни практики от книгите. В главата ми се случваха невероятни неща... “ Разказа ми по какъв начин след университета е желал да остане в града и да бъде преподавател. Кандидатствал няколко пъти за работа в учебно заведение в Кърджали, само че по този начин и никога не го приели.
И се върнал на село. Между хора, с които нямал какво да си каже. При родители, белязани грубо от гибелта на по-голямата си щерка и вкопчени в по-малката. „ Сякаш Господ ни беше изпратил Азизе няколко месеца преди да ни вземе Мехлибар. И бебето се превърна в единствена причина за живот на нашите. “
Нали сте чували онази мисъл на Маркс „ Битието дефинира съзнанието “? Невероятно е какъв голям брой хора имат вяра в това. Мухарем е прекрасното изключение. И великото удостоверение за противоположното, че светлината в съзнанието е това, което дефинира битието. Ако я има! Тази мисъл не излизаше от главата ми, когато обикалях Звиница, срещайки подивелите очи на локалните, когато влязох в извънредно скромния му дом, когато видях родителите му... Да, има хора, които се трансформират в хора макар света в близост. Срещата ми с майка му ще я запомня. Баеше по метод, който виждах за първи път - посредством натискане на избрани точки по тялото, с цел да изгони магията. Когато седнах против нея, можех да остана по този начин часове, потънала в сълзите й за Мехлибар и снимките наоколо...
А Мухарем не влезнал в джема на Звиница. Това ме изненада. Оказало се, че би трябвало да е женен, с цел да го одобряват. И че би трябвало да има „ духовни родители “, които да го вкарат. „ Знаеш ли, навремето съм си мислил да се обрека на безбрачие, даже да вляза в манастир, представяш ли си? Мина ми и това. А духовни родители нямам. И да имам, те не са на тоя свят “, бликва смехът му още веднъж.
Постъпил на работа в читалището като секретар. Написал книгите си „ Отвъд стартира отсам “ (2006), „ Шепа светлина “ (2008), „ Потомци на дервиши “ (2012) и „ Вяра и фолклор на турците алевии - къзълбаши от Източните Родопи “ (2019). Постоянно му звънели всевъзможни учени, които проучвали алианите. Откликвал на всички и изпращал всичко, което има. Мислех си какъв брой от тях са написали научни публикации и писания с помощта на „ информатора си “, без да прозрат и за момент мъдростта и светлината в съзнанието на секретаря на читалището.
„ Мухарем, желая да си купя твоя книга – онази, последната, за вярата и фолклора на алианите! “ „ Тя се изчерпа отдавна, даже за мен не остана нито една. Издадох я самичък, бяха много малко книги. Исках отново да я преиздам, само че е скъпо. Предлагаха да ми помогнат, само че не желая партийни пари. Не желая да употребяват книгата ми! Ако е рекъл Бог, ще я издам още веднъж. “ „ А от „ Шепа светлина “ мога ли да намеря? “, настоявах. „ Ще ти изпратя файла. Там просто съм събрал откъси от всички свещени книги, които съм чел. Откъси, които са ми били значими, които потвърждават, че в действителност Бог е един! “ Така нареждаше Мухарем отново с онази усмивка и оня изумителен покой, надраснал всичко в близост. А приказката се пишеше сама в главата ми. Редяха се думите му за началото, за Петър Дънов, за Иисус, за Али, за Фатима, за мистичния ислям, за Танръ (Тангра), за дервишите, за къзълбашите, за ордена на хаджи Бекташ Вели, за богомилите, за виденията, които има, за индианските шамани, при които ходеше...
Заведе ме да видя тюрбетата наоколо. Седях вътре, притворила очи в гробницата, и слушах за обредите и вярата на алианите, за това, че богомили и алиани са крилата на една и съща птица, за това, че Бог е един...
Разказваше за сънищата и виденията си, в които виждал тюрбета и манастири. И как откривал след това исторически места, свързани с антични цивилизации. Говореше за оня сън, в който видял църква на свети Никола край Звиница. Знаеше тъкмо къде е била. Искаше някой ден да може да я вдигне още веднъж. Твърдеше, че е дълг, който би трябвало да извърши... Слушах го, потънала в знанието, с което беше дарен и на което беше жертван...
После се споминал имамът (ходжата) и селото решило Мухарем Алиосман да бъде техният имам. Така му се наложило да влезе и в джамията. „ Нямам никакъв проблем с това. Все някой би трябвало да прави и тази работа, нали? Моите ми се разсърдиха, те в джамия не влизат, само че нали има и други! И те имат нужда. “ Викали го, когато някой си отиде, с цел да го измие, да му уважи и да го погребе. Започнали да идват и да им оказва помощ. „ Как им помагаш? “, попитах. „ Говорим. Хората имат всевъзможни проблеми и тъй като са необразовани, измислят безумни пояснения, от които се плашат сами. Чел съм доста и някак знам кой от какво има потребност. Понякога им чета от Корана. Казват, че ги церя. И по този начин да е, не идва от мен, Бог им оказва помощ. Ела да ти покажа къде приказвам с хората! “
Беше ненадейно. Не бях подготвена да видя всичко дружно – текстове от Корана и индиански символи се преплитаха по стените. Беше толкоз красиво! За първи път влизах на място, където в действителност Бог беше един! И там, в онази малка приказна стаичка, срещнах покой. „ Мухарем, когато си отидеш от този свят, кой искаш да посрещне душата ти? “ Неговият отговор беше бърз и ме усмихна тогава. Ще го запазя за мен. Мина повече от година, преди да му задам въпроса още веднъж. Помнеше какво ми е дал отговор. Този път сподели: „ Нямам потребност нито от имена, нито от знаци. Хората имат потребност от тях, за да имат вяра. Аз към този момент нямам. Знам, че божественото е женска мощ. Това е задоволително “.
Точно там, в онази стаичка, разбрах, че аз няма да пиша за алианите. Защото има човек, който е предназначен да го направи. А аз мога само да оказа помощ да се чуят думите на алианина, че Бог е един.
Скоро ми припомниха, че съм споделила, че никога няма да се трансформира в издател на други създатели. Попитаха ме защо искам да издам него. Знам, че занапред ще ми задават този въпрос. Отговорът е доста елементарен. Обикаляла съм доста, срещнала съм доста движимости и мъдри хора. Докато пиша това, Мухарем е единствено на 43 години. Но тъкмо той е този, който в действителност мога да нарека нравствен лидер. Единственият, който служи в храма на своята вяра, осъзнал, че Бог в действителност е един! Разбира се, че съм чувала и други свещенослужители - и християни, и мюсюлмани, да настояват същото. Но религията им постоянно ги изкушава да спасяват „ заблудените и невежите от друга вяра “, предлагайки им „ единствената Истина “ на своята. Бидейки мохамеданин и имам, Мухарем не проповядва кой е „ правият път към Бога “, нито коя е „ истинната свещена книга “, тъй като е прозрял, че пътищата са толкоз, колкото са и душите, а свещените трудове идват от едно място. Той е от малцината, които Творецът подарява с тежки уроци, с цел да ревизира вярата им и с голяма мощ, с цел да понесат Словото Му. За да се трансфорат в чисти гласове за това Слово най-после.
Мухарем не стопира. Говори, оказва помощ, води битки за правата на своите, постоянно макар самите тях. И пази вярата на алианите като голяма полезност. Отдавна е схванал, че по този начин ще е до края. Благодарна съм, че заслужих да го срещна по пътя си!
Не спирай, приятелю! “
Прочети всичко за алианите в Списание 8, бр. 2/2024 година
Купи книгата на Мухарем „ Планината на Танръ “ от тук
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ