В средата на 90-те години Ана влиза в операционната зала

В средата на 90-те години Ана влиза в операционната зала с вярата, че мозъчната интервенция ще бъде сполучлива и скоро няма да страда от епилепсия. Мозъкът няма никакви рецептори за болежка и лекарите нямат нищо срещу да я оставят будна от самото начало. Момичето усеща единствено изтръпване в главата и нищо повече. По време на самата интервенция ще се наложи на пациентката да дава отговор на въпроси и я карат да продължава да приказва. Мозъкът получава серия електрически импулси и върху него се работи с остриета с дебелина от микрони. Тайната на тази интервенция е, че пациентът в никакъв случай не би трябвало да стопира да приказва.

Мозъкът има най-различни дялове и оперира по много разнородни способи, за него е значимо да получава задоволително положителни количества кръв и когато човек приказва, всеки нов подтик в него разрешава на кръвта да оросява. Всички мозъци работят по този метод, само че лекарите считат, че всеки мозък е като брегова линия и има своите специфики и очертания. Ако Ана спре да приказва, това значи, че в процеса на стимулация е бил прибавен електрически подтик, който може да задейства и вероятно да блокира тази активност. Щом този сигнал бъде открит, хирургът схваща, че това е доста значима зона и просто я пропуща. Екипът знае, че няма място за неточности, само че опитът е задоволителен, с цел да може заболяване като епилепсията да бъде отстранено.

Никой не е карал Ана да стартира да написа лирика и да спре, когато същата към този момент не е толкоз добра, изключително по време на самата интервенция, никой не желае да взе участие в диспути или други комплицирани морални и не толкоз морални тематики. От нея се изисква да дава отговор на обикновени въпроси, да посочва обекти, да прочете надписи пред нея и даже да брои, от време на време би трябвало да свива пръстите на ръцете и краката – нищо повече.

Описан по този метод, мозъкът най-вероятно наподобява като една композиция от жици, които припомнят за телефонните линии, обгръщащи един цялостен континент от кости и неврони. Всеки един от тях блества при нужда и по-късно не е деен. Тази картина не е изключително вярна. Мозъкът може да е извънредно размесен и кондензиран в избрани моменти, може да е изсъхнал или влажен, само че от самото начало е тежък като някое остаряло класическо издание на съветска литература. Не може да се счита за съвършен, спретнат, подреден или по някакъв различен метод казано – изкусен.

Ако някой от хирурзите беше докоснал мозъка с голи ръце – това в никакъв случай няма да се случи – аромата ще бъде на доста меко сирене Бри – забравете тази информация, в случай че сте фенове на сиренето. Самият мозък е толкоз нежен, че умерено може да се пробие с една най-обикновена съчка, само че още веднъж няма да се случи, въпреки всичко по този начин ще се засегна браншове на паметта идентичността, късчета от самосъзнанието и доста други.

Операцията продължава и хирурзите откриват точката, която кара Ана да се смее, това е най-странният звук, който може да се чуе от операционна зала. Използват се електрически импулси за откриването на точката, тъй като самият мозък също употребява такива импулси, с цел да прокарва своите известия до цялото тяло.

Ако хирурзите я попитат на какво се смее, до момента в който подтикват тази точка, Ана постоянно дава друг отговор. Смее се на хирурзите, смее се на картината на кон, която се намира в операционната, само че в никакъв случай не може да даде отговор, че нейният мозък се подтиква с външен подтик, тя просто не го усеща. Мозъкът, както споделихме в горните редове, няма никакви рецептори за болежка, той я разпознава като сигнал от всички останали крака.

Стимулирането на зоната на смеха ни демонстрира, че този орган е страшилище и може да всмуква истории и да дава отговори, установявайки връзки сред едно или друго. Грешният отговор може да бъде основа за научаване и нищо повече.

Ана и всички след нея ще би трябвало да признаят, че даже и под цялостна анестезия по време на интервенцията, в никакъв случай не могат да изключат съзнанието си напълно. Това потвърждава, че даже и да използваме най-силните обезболяващи, нашият организъм има редица механизми, с цел да ревизира какво в действителност се случва. Съзнанието има единствено един метод да остане будно и настоящо, само че доста други, с цел да се разпадне или да спре да работи по верния метод, най-малко за известно време. Това може да са обезболяващи, азотен окис, кокаин, кетамин и всевъзможни други химически профили, които краткотрайно могат да го замъглят, само че не и да го изолират изцяло. Щом резултатът мина, естествената работа е възобновена.

Съзнанието ни изчезва или най-малко не можем да го записваме през нощта. До през днешния ден никой не може да разбере какво тъкмо е сънят, само че знаем, че не може да се форсира благодарение на анестезия. Някои животни могат да спят единствено с половин мозък, позволявайки някои базови функционалности на съзнанието да продължат да работят. Китовете постоянно спят отвесно и на групи, тогава наподобяват като големи кули на подводен град, само че прекарват едвам 10% в сън от денонощието. Сънят е профилиран за всяко едно създание – птиците сънуват своите птичи проблеми, китовете са ориентирани към своите, както и кучетата.

Как се основава съзнанието, този постепенен способ, който бързо съумява да ни откъсне от дълбокия или лек сън. С какво активираме нашето образно различаване, когато светлината се разпръсне и ни покаже какво в действителност се случва. Защо ние имаме по-будно схващане от всички останали? Причината е, че не се намираме в океана, въпреки и еволюционно да сме почнали нашите първи стъпки точно в тази посока.

Причината да виждаме всичко и да имаме ясна визия за нашата обществена независимост е, че на сушата се радваме на съвършения и чист взор, който ни разрешава да виждаме детайлно всичко към нас. Използваме очите си, с цел да идентифицираме формите към себе си, до момента в който мозъкът ни намира обяснението или изяснява видяното. Получаваме информация благодарение на подушване, което ще ни подскаже дали към нас не се носи отрова. Океанът е друга история – там светлината може да замъглява облика и да трансформира усещанията. И в най-чистата вода ще имаме видимост до няколко метра, което значи, че нашият мозък няма доста информация и няма по какъв начин да построи по-дългосрочно обмисляне.

След като не можем да забележим идните рискове, действително нямаме потребност от мозък, който незабавно да задейства незабавните двигателни качества.

Човекът е имал потребност от други качества. Възможността да вижда надалече в хоризонта, значи, че може да употребява умеенето си да следи хищници, да построява проекти, да измисля други възможности, да избира вярната точка за храна и заслон. Да се опита да предскаже времето и да се приготви за детайлите. Именно с очи и чувство сме разбрали разликите сред четирите сезона, започваме да се приспособяваме в това, да изследваме земята, да засаждаме култури и доста други.

Овладяваме времето в бъдеще посредством въображение и обмисляне, използваме опита от предишното, употребявайки паметта. Наученото може да се приложи, изключително откакто един див звяр си наподобява доста с различен. Създаваме инстинкт за самозапазване, който продължава да се предава, умишлено и подсъзнателно от родителите. Не всички са като нас. Хипопотамите би трябвало да употребяват своите гласни струни, с цел да превъзмогнат образната си преграда. Това е методът за връзка, изключително в случай че е належащо да прекарват повече време във водата и да заобикалят всички останали рискове.

Всичко се случва благодарение на мозъка, само че първоначално идваме с празния бял лист. Първият път, когато мозъкът е излъгал индивида, е вторият път, когато очите са отворени. Петното пред очите се разкрива и включва форми и дълбочина, които първоначално не могат да бъдат разпознати елементарно – липсва обяснението. Представете си каква заложба имаме, която използваме всеки ден и одобряваме за даденост. Възможността да следим, планираме, чакаме и усещаме промени с взор. Това е най-бързият снабдител на информация, който може да съществува.

Събран в мозъка ни, който може да ухае на сирени Бри при досег, употребява още доста други такива рецептори за чувство. Въпреки опитите на науката да разбере и опознае мозъкът ни, постоянно удря на камък, тъй като той самият не желае да разкрива и не желае да се показва за нещо, което не е.

Някога Марко Поло разкрил носорозите в Югоизточна Азия и побързал да съобщи, че те не са въобще това, което множеството поети и писатели разказват, Поло бил сюрпризиран, че еднорозите били доста грозни животни. Това е образец за главно познание, наследено от легенда, разказвано неведнъж и придобило форма във фантазията ни. Носорозите са съумели да се разминат с нея по най-различни критерии.

Неговият мозък просто трансформира историята и визията на това, което е видял, потърсил е връзка, с цел да може да си изясни разминаването. Децата, които страдат от разнообразни очни болести и минават интервенция, с цел да прогледнат, също изживяват порцелановия мит, че светлината ще ги омагьоса или избави, че наученото и разказано познание ще отговори на истината – не го прави. Една същинска история няма да стане по-реална и красива, когато се сблъска с действителността. По същият метод няма по какъв начин да повярваме, че пихтията в главата ни ръководи тялото и избира какво да харесваме или не. Мозъкът ще остане мистичност, най-малко в идващите епохи, само че пък ще бъдем сигурни, че в някакъв миг можем да се оправим с нея.