Владимир Свинтила – Клеветата – една българска особеност
В срамната хроника на историята
Злоезичниците омърсиха и Левски
За пари и татко си продавал
Има един поразителен епизод в срамната хроника на историята. Докато крачи по българската земя към безсмъртието, клеветата застига и Васил Левски. Този народен срам го няма в формалната биография на Апостола. Той свети обаче със страшна мощ и не може да бъде премахнат!
Злоезичието е документирано в кореспонденцията сред Найден Геров и Христо Георгиев. Първият съветски вицеконсул в Пловдив, вторият милионер в Букурещ. С дата 30 май 1869 година Геров написа на Георгиев:
“Преди 6-7 дни отпътувал от тука Дяконът, и както тука, по този начин и насъде, отдето е минал, е показвал разгласа една на българский език за българите с щемпел от “Привременно Българско Правителство ”, а друга на турский език за турците; само че и от двете е имал единствено по една, та ги е показвал, а не оставял от тях нийде. Аз ги видвах. Турската не можах да прочета, а българската не чини, празна работа, и ме е боязън да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и тии да теглят и на други пакост да докарат. ”
“И друго едно шюпе (съмнение) ми дава това нещо – прибавя дипломатът. – Дяконът, дето върви, все желае да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората единствено да зима пари! ”
Георгиев дава отговор на Геров: “Прокламациите, що сте видели у Дякона, тия се типариха (печатаха) тука от Райнова и Касабова, и се придадоха сичките на Дякона, с цел да ги раздаде. Дяконът е оня, дето прави лъжливите писма на Райнова, с цел да се рекомендува, че е добър разузнавач, какъвто Райнов, подобен е и Дяконът, и двамата за пари и татко си продават. ”
Васил Левски, който е водил сметка за всеки грош, който е залъгвал глада с маслини и ябълки, с цел да пести националните средства, е обезчестен, че “за пари и татко си продава ”. От човек, който не си знае милионите!
“Клеветата – една българска специфичност ” пояснява тази тъмна страна на нашенската психика. Автор е Владимир Свинтила, който помним с ексцентричното му перо и непредвидени открития.
В моменти на национална меланхолия клеветата е в устата на всички
На Алеко Константинов фейлетоните пишели български студенти, които живеели в Прага и Виена и ги пращали по пощата, а той единствено ги „ изправял “
Едва ли има някой да оспори, че клеветата е българско качество или че завистта е български талант. Тези отзиви са били изказвани, както се твърди, в частни диалози от такива хора като Елин Пелин, Атанас Далчев, Александър Балабанов. Разбира се, допустимо е мълвата да им е приписала такива думи, търсейки да се изрази посредством мнението на някой престиж.
В последна сметка може да се каже, че това спада към българския нрав, че е част от българското съзнание. В миг на самообругаване – нещо доста постоянно при нас, българите – потичат потоци от самопризнания за зависти и клюки, същински или мними все едно. В моменти на национална меланхолия тия самопризнания са в устата на всички. И не е рядко в такива случаи да се чуе: “Абе за какво ние българите сме такива. ” И безусловно цитират злополучното двустишие на остарелия П. Р. Славейков.
Но имало ли е в нашия български живот фактически значими клюки? Аз считам, че примерно последните двама български монарси, Фердинанд и Борис III, бяха напълно оклеветени. Не че ние не можем да открием недостатъци или даже непростими провинения в тяхното ръководство. Но тяхното обругаване почива не на действителните им слаби страни, а на чудовищни измислици. Такава да вземем за пример клюка е станала основа на пиесата “Царска благосклонност ”. Фердинанд е избавен от една жена, която го предизвестява за готвещ се атентат. Впоследствие нейният наследник е наказан на гибел и Фердинанд отхвърля да го помилва или по-точно лъже майката, че ще издаде декрет. В архива на създателя на пиесата би трябвало да се намира писмо на съвременник, който опровергава целия случай. Камен Зидаров ми даде да чета това писмо.
За Борис III имаше изказване, че той е подготвил деветоюнския прелом – бил в непрекъснати контакти с военачалник Вълков. Дори и комунистическите “историци ” не можеха да потвърдят този “факт ”.
А не настоявам, че политическите партии, съперници на българската монархия, са си служили с клюка. Тя се ражда непринудено, по постоянно не се употребява даже от политиката, остава да тежи като облак от мълва.
В моето юношество към момента бяха обезпокоително живи редица клюки от класическия интервал на Нова България. Тези клюки правеха живота на юношеството ни горчив, заради което аз почнах да ги групирам и да ги ревизирам доколкото е допустимо. Тук посрамвам тези от тях, които са очевидно недостоверни.
Кочо Хаджикалчев взимал по един лев сребърен от този, който желал да му види парите – да види един път в живота си какво се споделя пара.
На господин Алеко Константинов фейлетоните пишели български студенти, които живеели в Прага и Виена и ги пращали по пощата, а той единствено ги “изправял ”.
Изумителното в музикално отношение стихотворение на Александър Балабанов: “Аз знам една лира край Охрида наследник ” било откраднато от Уланд – напряко преписано.
“Заточеници ” на Пейо Яворов било преписано от Байрон. (Това изказване се чуваше до края на 40-те години!)
Пенчо Славейко е преписал “Фрина ” от немски поети и открадната от немците епическата му ария за Бетовен. “На острова на блажените ” го имало също по този начин на немски език – концепцията бива напълно открадната. Скоро от Германия ще се върне един студент, който ще опише по какъв начин тъкмо стоят нещата.
А оня, еврейският равин, който пристигна от Швеция и който показа Славейков за наградата на господин Нобел, него в Швеция за нищо го нямат, той там за побъркан минава.
Кирил Христов е преписал цялата си поезия от италианците. Той преди да иде в Италия “не знаеше да съчинява ”.
За фамилния живот на Яворов и Лора се носят чудовищни истории. По цялостен месец не излизали от стаята си и не се обличали. Слугинята оставяла яденето пред вратата. Те го вземат, изядат го и оставят мръсните чинии пред прага. Яворов по цялостен месец не слизал от Лора.
Обруган е външният тип на Дебелянов (след гибелта му!). Бил изумително противен с едри пори по цялото лице като от сипаница. Бил обратно червенокос, риж, а не кестеняв. Жената, за която е писано “Жертвоприношение ”, живеела полово с татко си. Дебелянов гледал техните актове през едно прозорче на квартирата си.
Николай Лилиев намерил неиздадени стихове на Димитър Бояджиев и ги издал като свои. И за това към този момент не написа – няма какво повече да преписва.
Клеветата се носеше по улиците надалеч след кончината на оклеветените. Разбира се, атакуваха и доста живи съвременници с изключение на Лилиев. Говореха, че гениалният преводач Георги Михайлов изобщо не знаел френски. Преводите ги направила родната му майка, той единствено ги “доизкусурил ”. Той напълно неотдавна понаучил езика като взимал уроци при една баба швейцарка.
По едно време аз се готвех да направя христоматия от клеветите против писатели, политици, хора на изкуството, учени. Клевети не липсваха (чудовищни!) за Владимир Димитров-Майстора, за Константин Щъркелов, за Борис, за професорите Иширков, Дечев, Филов, за някои от огромните ни архитекти. Нищо чудно някой ден да направя тази христоматия, попълвайки я с клеветническата активност на новите времена.
Засега ще се спра единствено на Константин Щъркелов.
През 30-те години за него се носеше клеветата, че той персонално умъртвил, със личните си ръце Гео Милев. И когато съвестта въпреки всичко го налегнала, той намислил песента: “Таз вечер чествам разлъка… ” Двустишието “Налейте да пия тъга, налейте да пия и душа ” било израз на болната му съвест.
След 1944 година тази “мълва ” станала гибелно рискова. Щъркелов е бил измамен под разследване за убийството на Гео Милев. Спасило го само това, че по време на събитията през 1925 година Щъркелов не е бил в България. Това ми е разказал самичък.
Каквото и да приказваме очевидно е, че в клеветничеството се демонстрира една особена жизнеспособност. Клеветничеството е пълноводно, неотстъпващо, изпълнено с трепети, движимо от дълбоки импулси. То е нещо като витална среда, нещо като първичният океан породил живота. В нищо и на никое място другаде в някаква друга активност, писане на литература, правене на изкуство, реализиране на научни открития, военни дейности българинът не взе участие по този начин буйно – с цялата си душа, с всичките си сетива. Дори спътниците на Одисей не са живели по този начин пълнокръвно.
Това ни кара да се върнем обратно, да потърсим в историята.
Българското село не познава клеветата – исконното задругарското село. За нарушената чест се мъсти с камата. А също така съществува и палежът, практикуван по-рядко, тъй като може да изгори и цялата махала. И тъй като обвиненият може да бъде погубен с колове на площада.
С клеветата се занимават “верите ”.
Равинът с Талмуда в джоба, свещеникът с катехизиса в джоба, моллата с шарията в джоба са смутени. Те са се стремели на култивират избрани добродетели и да прогонят порока от душите на хората. Техните проповеди са свързани с притчи: за този, който имал единствено две стоманени монети и дал едната, за този, който имал две ризи и дал едната, за този, който самичък неимеющ, нахранил гладния.
Аз ги помня, помня ги в черковното кафене “Синайска гора ” в диалог върху прегрешението, слабостта, злата дума, клеветата.
В корана, евангелието или библията аз не срещнах да се приказва за клюка. Като че първият оскърбителен случай е самият Сократ. Както и да е. По-късно в Лукиан и в римските историци понятието участва.
Какви са обществените основи за възникването на клеветата в късноантичното общество е мъчно да се отговори. За нас е несъмнено, че в обичайна българска общественост клеветата съвсем отсъства – доста късно могат да се записват случаи на клюка.
Българският народ явно не е по природа клюкар. Особеностите на историческата му действителност го тласкат да реагира оскърбителен. Клеветата най-често е удостоверение за неговата беззащитност, за неговата изоставеност – за това, че историята най-често минава като каляска през тялото му.
(Със съкращения)
Злоезичниците омърсиха и Левски
За пари и татко си продавал
Има един поразителен епизод в срамната хроника на историята. Докато крачи по българската земя към безсмъртието, клеветата застига и Васил Левски. Този народен срам го няма в формалната биография на Апостола. Той свети обаче със страшна мощ и не може да бъде премахнат!
Злоезичието е документирано в кореспонденцията сред Найден Геров и Христо Георгиев. Първият съветски вицеконсул в Пловдив, вторият милионер в Букурещ. С дата 30 май 1869 година Геров написа на Георгиев:
“Преди 6-7 дни отпътувал от тука Дяконът, и както тука, по този начин и насъде, отдето е минал, е показвал разгласа една на българский език за българите с щемпел от “Привременно Българско Правителство ”, а друга на турский език за турците; само че и от двете е имал единствено по една, та ги е показвал, а не оставял от тях нийде. Аз ги видвах. Турската не можах да прочета, а българската не чини, празна работа, и ме е боязън да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и тии да теглят и на други пакост да докарат. ”
“И друго едно шюпе (съмнение) ми дава това нещо – прибавя дипломатът. – Дяконът, дето върви, все желае да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората единствено да зима пари! ”
Георгиев дава отговор на Геров: “Прокламациите, що сте видели у Дякона, тия се типариха (печатаха) тука от Райнова и Касабова, и се придадоха сичките на Дякона, с цел да ги раздаде. Дяконът е оня, дето прави лъжливите писма на Райнова, с цел да се рекомендува, че е добър разузнавач, какъвто Райнов, подобен е и Дяконът, и двамата за пари и татко си продават. ”
Васил Левски, който е водил сметка за всеки грош, който е залъгвал глада с маслини и ябълки, с цел да пести националните средства, е обезчестен, че “за пари и татко си продава ”. От човек, който не си знае милионите!
“Клеветата – една българска специфичност ” пояснява тази тъмна страна на нашенската психика. Автор е Владимир Свинтила, който помним с ексцентричното му перо и непредвидени открития.
В моменти на национална меланхолия клеветата е в устата на всички
На Алеко Константинов фейлетоните пишели български студенти, които живеели в Прага и Виена и ги пращали по пощата, а той единствено ги „ изправял “
Едва ли има някой да оспори, че клеветата е българско качество или че завистта е български талант. Тези отзиви са били изказвани, както се твърди, в частни диалози от такива хора като Елин Пелин, Атанас Далчев, Александър Балабанов. Разбира се, допустимо е мълвата да им е приписала такива думи, търсейки да се изрази посредством мнението на някой престиж.
В последна сметка може да се каже, че това спада към българския нрав, че е част от българското съзнание. В миг на самообругаване – нещо доста постоянно при нас, българите – потичат потоци от самопризнания за зависти и клюки, същински или мними все едно. В моменти на национална меланхолия тия самопризнания са в устата на всички. И не е рядко в такива случаи да се чуе: “Абе за какво ние българите сме такива. ” И безусловно цитират злополучното двустишие на остарелия П. Р. Славейков.
Но имало ли е в нашия български живот фактически значими клюки? Аз считам, че примерно последните двама български монарси, Фердинанд и Борис III, бяха напълно оклеветени. Не че ние не можем да открием недостатъци или даже непростими провинения в тяхното ръководство. Но тяхното обругаване почива не на действителните им слаби страни, а на чудовищни измислици. Такава да вземем за пример клюка е станала основа на пиесата “Царска благосклонност ”. Фердинанд е избавен от една жена, която го предизвестява за готвещ се атентат. Впоследствие нейният наследник е наказан на гибел и Фердинанд отхвърля да го помилва или по-точно лъже майката, че ще издаде декрет. В архива на създателя на пиесата би трябвало да се намира писмо на съвременник, който опровергава целия случай. Камен Зидаров ми даде да чета това писмо.
За Борис III имаше изказване, че той е подготвил деветоюнския прелом – бил в непрекъснати контакти с военачалник Вълков. Дори и комунистическите “историци ” не можеха да потвърдят този “факт ”.
А не настоявам, че политическите партии, съперници на българската монархия, са си служили с клюка. Тя се ражда непринудено, по постоянно не се употребява даже от политиката, остава да тежи като облак от мълва.
В моето юношество към момента бяха обезпокоително живи редица клюки от класическия интервал на Нова България. Тези клюки правеха живота на юношеството ни горчив, заради което аз почнах да ги групирам и да ги ревизирам доколкото е допустимо. Тук посрамвам тези от тях, които са очевидно недостоверни.
Кочо Хаджикалчев взимал по един лев сребърен от този, който желал да му види парите – да види един път в живота си какво се споделя пара.
На господин Алеко Константинов фейлетоните пишели български студенти, които живеели в Прага и Виена и ги пращали по пощата, а той единствено ги “изправял ”.
Изумителното в музикално отношение стихотворение на Александър Балабанов: “Аз знам една лира край Охрида наследник ” било откраднато от Уланд – напряко преписано.
“Заточеници ” на Пейо Яворов било преписано от Байрон. (Това изказване се чуваше до края на 40-те години!)
Пенчо Славейко е преписал “Фрина ” от немски поети и открадната от немците епическата му ария за Бетовен. “На острова на блажените ” го имало също по този начин на немски език – концепцията бива напълно открадната. Скоро от Германия ще се върне един студент, който ще опише по какъв начин тъкмо стоят нещата.
А оня, еврейският равин, който пристигна от Швеция и който показа Славейков за наградата на господин Нобел, него в Швеция за нищо го нямат, той там за побъркан минава.
Кирил Христов е преписал цялата си поезия от италианците. Той преди да иде в Италия “не знаеше да съчинява ”.
За фамилния живот на Яворов и Лора се носят чудовищни истории. По цялостен месец не излизали от стаята си и не се обличали. Слугинята оставяла яденето пред вратата. Те го вземат, изядат го и оставят мръсните чинии пред прага. Яворов по цялостен месец не слизал от Лора.
Обруган е външният тип на Дебелянов (след гибелта му!). Бил изумително противен с едри пори по цялото лице като от сипаница. Бил обратно червенокос, риж, а не кестеняв. Жената, за която е писано “Жертвоприношение ”, живеела полово с татко си. Дебелянов гледал техните актове през едно прозорче на квартирата си.
Николай Лилиев намерил неиздадени стихове на Димитър Бояджиев и ги издал като свои. И за това към този момент не написа – няма какво повече да преписва.
Клеветата се носеше по улиците надалеч след кончината на оклеветените. Разбира се, атакуваха и доста живи съвременници с изключение на Лилиев. Говореха, че гениалният преводач Георги Михайлов изобщо не знаел френски. Преводите ги направила родната му майка, той единствено ги “доизкусурил ”. Той напълно неотдавна понаучил езика като взимал уроци при една баба швейцарка.
По едно време аз се готвех да направя христоматия от клеветите против писатели, политици, хора на изкуството, учени. Клевети не липсваха (чудовищни!) за Владимир Димитров-Майстора, за Константин Щъркелов, за Борис, за професорите Иширков, Дечев, Филов, за някои от огромните ни архитекти. Нищо чудно някой ден да направя тази христоматия, попълвайки я с клеветническата активност на новите времена.
Засега ще се спра единствено на Константин Щъркелов.
През 30-те години за него се носеше клеветата, че той персонално умъртвил, със личните си ръце Гео Милев. И когато съвестта въпреки всичко го налегнала, той намислил песента: “Таз вечер чествам разлъка… ” Двустишието “Налейте да пия тъга, налейте да пия и душа ” било израз на болната му съвест.
След 1944 година тази “мълва ” станала гибелно рискова. Щъркелов е бил измамен под разследване за убийството на Гео Милев. Спасило го само това, че по време на събитията през 1925 година Щъркелов не е бил в България. Това ми е разказал самичък.
Каквото и да приказваме очевидно е, че в клеветничеството се демонстрира една особена жизнеспособност. Клеветничеството е пълноводно, неотстъпващо, изпълнено с трепети, движимо от дълбоки импулси. То е нещо като витална среда, нещо като първичният океан породил живота. В нищо и на никое място другаде в някаква друга активност, писане на литература, правене на изкуство, реализиране на научни открития, военни дейности българинът не взе участие по този начин буйно – с цялата си душа, с всичките си сетива. Дори спътниците на Одисей не са живели по този начин пълнокръвно.
Това ни кара да се върнем обратно, да потърсим в историята.
Българското село не познава клеветата – исконното задругарското село. За нарушената чест се мъсти с камата. А също така съществува и палежът, практикуван по-рядко, тъй като може да изгори и цялата махала. И тъй като обвиненият може да бъде погубен с колове на площада.
С клеветата се занимават “верите ”.
Равинът с Талмуда в джоба, свещеникът с катехизиса в джоба, моллата с шарията в джоба са смутени. Те са се стремели на култивират избрани добродетели и да прогонят порока от душите на хората. Техните проповеди са свързани с притчи: за този, който имал единствено две стоманени монети и дал едната, за този, който имал две ризи и дал едната, за този, който самичък неимеющ, нахранил гладния.
Аз ги помня, помня ги в черковното кафене “Синайска гора ” в диалог върху прегрешението, слабостта, злата дума, клеветата.
В корана, евангелието или библията аз не срещнах да се приказва за клюка. Като че първият оскърбителен случай е самият Сократ. Както и да е. По-късно в Лукиан и в римските историци понятието участва.
Какви са обществените основи за възникването на клеветата в късноантичното общество е мъчно да се отговори. За нас е несъмнено, че в обичайна българска общественост клеветата съвсем отсъства – доста късно могат да се записват случаи на клюка.
Българският народ явно не е по природа клюкар. Особеностите на историческата му действителност го тласкат да реагира оскърбителен. Клеветата най-често е удостоверение за неговата беззащитност, за неговата изоставеност – за това, че историята най-често минава като каляска през тялото му.
(Със съкращения)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ