Постоянно ми се случва справедливост
В събота стана дума за това по какъв начин от ново, по-високо равнище на резюме някои привидно разнообразни неща стартират да наподобяват идентични. Например участниците в надпреварата за властта. В събота казахме: " Но в същината си всички властници (поне в днешния либерален свят) са едно и също - групировки на взлом към обществения запас. Има разлики. Разбира се, че има разлики, само че за това ще приказваме може би идния понеделник ". И не щеш ли към този момент е " идният понеделник ".
С какво е присъща гледната точка, с какво е изключително равнището на резюме, от което направихме въпросното изказване? От него нещата наподобяват по този начин:
Първо . Колкото по-ляв става светът, толкоз по-голям става общественият запас, т.е. благосъстоянието се трансформира от частно в общо, като по природата си общо е и благосъстоянието на транснационалните корпорации, тъй като бордовете и общите събрания на акционерите са задоволително деперсонифицирани органи. Далаверата не е да притежаваш благосъстоянието, а да го управляваш от името и за богатството на общността. Твърде лицемерна режисура, която отново води до персонално обогатяване, единствено че много по-крупно и най-много много по-безотговорно спрямо класическия капитализъм. От това наше равнище на резюме всички кандидати за властта са просто групировки с упоритости към обществения запас.
Второ . Медиите. Отново от нашето равнище на резюме тяхната задача не е да осведомят или дезинформират, не е да разясняват и проучват, не е да възпитават и пропагандират, а само да дефинират кастите, за което също писахме предходната седмица. И то не всички касти в тяхната целокупност, а единствено кастата на служащите и прислужниците, като я разделят на две нови и ненапълно измислени касти, условно наречени правилни и неточни, водачи и следовници, шматки и тарикати. В осъществяване на тази своя функционалност медиите извършват и главната си задача - да присъдят (или отрекат) документ за политкоректност, съгласно който единомислещата аудитория си прави извода кой върви в крайник с напредъка и кой поставя кол в неговите колела.
Трето . Социалните мрежи. Писахме и за тях. Безспорно те са тип медия както в своята целокупност, по този начин и в активността на всеки един човек, правещ посредством тях обществени изказвания все едно по каква тематика. Социалната мрежа е село с доста колиби и доста покриви. Всеки може да се качи на своя си покрив и да извиси оттова глас, сигурен, че най-малко неколцина други ще го чуят и евентуално ще го приветстват, което първоначално е премного за самочувствието му. От тази позиция обществените мрежи са естрада и това е единствената им задача, единствената им стойност. Всичко останало паразитира върху " трибунността " на обществените мрежи - маркетинг, реклама, социология, агитация, хейт, тролове, измами - в случай че я няма " трибунността ", всичко това би било безсмислено, не би имало нито притежател, нито аудитория.
Тоест от това равнище на резюме нещата се оказват простички и идентични. Но на процедура те не са, тъй като ежедневно-битовото равнище на резюме е доста по-ниско. Обаче то ни визира, по този начин да се каже, в действен проект, то е което ни наранява, него усещаме и съгласно неговите правила в последна сметка живеем. От по-високото равнище на резюме съперниците за властта са идентични, само че от оперативното, от това, на което стоим всеки ден, те не са. По някои индикатори дори са антагонисти в анатомичен, а не в литературоведски смисъл (в анатомията антагонисти са мускули, които работят един против различен - да речем екстензори и флексори, - до момента в който в литературната доктрина антагонисти са негативните герои в началото в античната драма, а след това и в други типове произведения). Така или другояче партиите, които се домогват до властта може да си наподобяват по своята алчност и неукротим ентусиазъм да се докопат до разпределението на обществения запас, само че по други признаци се разграничават и точно на тези разлики се основава демокрацията със своите парламентарни и всевъзможни други избори.
По какво се разграничават? По доста неща. Например по схващането си за недостига. От времето на Муравей Радев всички ръководства у нас се придържат към фискална дисциплинираност, което води до относително дребен дълг. Напоследък философията е друга, леко кейнсианска, каквато евентуално преподават в Харвард, знае ли човек! Според тази философия в дни на недостиг не трябва да се стягат коланите, а да се взимат доста заеми, да се харчат, да се използва, да се щрака с пръсти, пък след това - каквото сабя покаже. Послето не е грижа на кейнсианците, тъй като след това тях няма да ги има, най-малко това е ясно. Ще харчат откраднатото с вяра да им стигне до края на клетите им дни.
Има и доста други разлики, само че за мен значима и определяща е една и съгласно нея върша политическите си избори - схващането за божествената глоба върху властта, до каква степен една власт в действителност приема, че над себе си има и друга власт. Ако щете ме пребийте, аз по този начин върша политическите си избори. И до момента в който се чудех по какъв начин да онагледя всичко това, онази, другата власт над определената от нас, ми сподели посредством едно знаково изявление на правосъдния министър Надежда Йорданова в " " предишния петък. Тя дефинира учредената задача на държавното управление, онази задача, която е над битовото дребнотемие, със следните думи:
" Правителство има подготвеност, кураж, гръбнак да предприеме всичко належащо, тъй че да стартира необратимият развой на възвръщането на чувството за правдивост в обществото... ".
И добави, че " на всеки един от нас справедливостта би трябвало да му се случва непрекъснато ". Хубаво. Процес на започване на завръщане - почтена задача за всяко държавно управление. Не е неприятно при една вярна формулировка на понятието " правдивост ", тъй като историята познава системи, съгласно които и концлагерите са форма на правдивост.
Какво да разбираме обаче ние с вас под " правдивост "? Справедливостта е практическото приложение на правдата, а правдата е това, към чието господство би трябвало да се стремим вместо към върховенството на закона, тъй като законите се пишат от хора, а хората в множеството случаи не са читави. И въпреки всичко правдата е в тясна връзка със закона, само че освен с човешкия закон.
Няма да се уморя да дублирам, че в нашия живот работят три групи закони. Първата е естественият духовен закон, с който се раждаме, от който черпим визиите си за положително и зло и чийто интуиция назоваваме " съвест ". Следващата група закони е богооткровеният закон, т.е. свещеното Писание (Старият и Новият завет), свещеното Предание (практиката на Църквата), учението на светите отци и постановленията на седемте космополитен събора. Третата група закони са човешките закони и включват цялото човешко законодателство, както и цялата юриспруденция. Когато тези три групи закони са в симфония, споделяме, че е налице правдивост, даже се осмеляваме да кажем, че тържествува Правдата. Когато сред тези три групи закони има несъгласия, тогава справедливостта отстъпва и правдата е уязвена.
От формулировката на правосъдния министър можем да останем с усещане, че справедливостта е някакво субективно възприятие, което народите имат право да изпитат под управлението на държавните управления. Нещо като възприятието за международната победа на пролетариата и неизбежното пришествие на комунизма, но някой различен път. Или пък като възприятието на приятелство с народите на Съветския съюз. Или пък като възприятието на взаимност с трудещите се от капиталистическите страни. Или пък като топлото възприятие на любов към планетата, природата и Грета Тунберг. Не, справедливостта не е субективно възприятие. Справедливостта е обективно положение на човешкото общество и зависи директно от симфонията сред трите групи закони, за които стана дума нагоре. Справедливостта, правдата също като истината и хубостта са справедливи, а не субективни категории. Тоест политически партии и водачи, за които справедливостта, истината, положителното и хубостта са субективни, а не справедливи, не са моите партии и водачи. Няма да гласоподавам за тях и няма да се съглася с политиките им. Вижте какъв брой елементарно, какъв брой просто наподобява! Да го кажем още по-просто: в никакъв случай няма да поддържа безбожни партии.
Дали една партия е безбожна или, по какъв начин да го назовем, - богобоязлива? - зависи от настройката на обособените персони както в нея, по този начин и измежду редовите гласоподаватели. Всички хора могат да бъдат сведени до два типа по отношение на един и същи индикатор. Общият индикатор е, че всеки човек желае да бъде господ, без значение до каква степен го осъзнава и с какви думи го назовава, а разликата е, че един желае да стане господ без помощта на Бог, а единствено със свои лични сили (вярвайки в илюзорното си могъщество), а различен се надява да стане господ по Божията берекет, като за задачата в цялост използва свободата си, с цел да се откаже от човешката си воля и да одобри на нейно място Божията воля. Когато човешката и Божията воля у някого са едно и също, то и този някой към този момент е господ, в случай че не по природа, то най-малко по берекет. Процесът за реализиране на това се назовава обòжение (θέοσις). Пренесено върху проблемите на властта, това значи, че първият тип хора преглеждат властта като допустима без Божия глоба (благоволение или допущение), а вторите преглеждат властта като невъзможна без Божия глоба (благоволение или допущение). Партиите на първите не признават нищо над себе си, до момента в който партиите на вторите не губят чувството, че над тях има и още нещо, още някаква мощ, спрямо която те са оскъдни. Първите политически субекти назоваваме " безбожни ", даже и когато не се самоопределят публично като атеистически. Ето по този начин, на този принцип, най-малко аз върша политическия си избор.
Разбира се, същинското отношение сред човек и Бог е доста над пристрастията към политическите партии, тъй като партийността разделя, а връзката с Бога (religio) търси общото и сплотяващото за, положена надалеч оттатък тленното съществувание. Но доколкото политиката е на всички места към нас, то и ние би трябвало да имаме някакво ясно отношение към нея и визията за истина (справедливост) у другите политически субекти е превъзходен симптом, по който да си го изградим. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
С какво е присъща гледната точка, с какво е изключително равнището на резюме, от което направихме въпросното изказване? От него нещата наподобяват по този начин:
Първо . Колкото по-ляв става светът, толкоз по-голям става общественият запас, т.е. благосъстоянието се трансформира от частно в общо, като по природата си общо е и благосъстоянието на транснационалните корпорации, тъй като бордовете и общите събрания на акционерите са задоволително деперсонифицирани органи. Далаверата не е да притежаваш благосъстоянието, а да го управляваш от името и за богатството на общността. Твърде лицемерна режисура, която отново води до персонално обогатяване, единствено че много по-крупно и най-много много по-безотговорно спрямо класическия капитализъм. От това наше равнище на резюме всички кандидати за властта са просто групировки с упоритости към обществения запас.
Второ . Медиите. Отново от нашето равнище на резюме тяхната задача не е да осведомят или дезинформират, не е да разясняват и проучват, не е да възпитават и пропагандират, а само да дефинират кастите, за което също писахме предходната седмица. И то не всички касти в тяхната целокупност, а единствено кастата на служащите и прислужниците, като я разделят на две нови и ненапълно измислени касти, условно наречени правилни и неточни, водачи и следовници, шматки и тарикати. В осъществяване на тази своя функционалност медиите извършват и главната си задача - да присъдят (или отрекат) документ за политкоректност, съгласно който единомислещата аудитория си прави извода кой върви в крайник с напредъка и кой поставя кол в неговите колела.
Трето . Социалните мрежи. Писахме и за тях. Безспорно те са тип медия както в своята целокупност, по този начин и в активността на всеки един човек, правещ посредством тях обществени изказвания все едно по каква тематика. Социалната мрежа е село с доста колиби и доста покриви. Всеки може да се качи на своя си покрив и да извиси оттова глас, сигурен, че най-малко неколцина други ще го чуят и евентуално ще го приветстват, което първоначално е премного за самочувствието му. От тази позиция обществените мрежи са естрада и това е единствената им задача, единствената им стойност. Всичко останало паразитира върху " трибунността " на обществените мрежи - маркетинг, реклама, социология, агитация, хейт, тролове, измами - в случай че я няма " трибунността ", всичко това би било безсмислено, не би имало нито притежател, нито аудитория.
Тоест от това равнище на резюме нещата се оказват простички и идентични. Но на процедура те не са, тъй като ежедневно-битовото равнище на резюме е доста по-ниско. Обаче то ни визира, по този начин да се каже, в действен проект, то е което ни наранява, него усещаме и съгласно неговите правила в последна сметка живеем. От по-високото равнище на резюме съперниците за властта са идентични, само че от оперативното, от това, на което стоим всеки ден, те не са. По някои индикатори дори са антагонисти в анатомичен, а не в литературоведски смисъл (в анатомията антагонисти са мускули, които работят един против различен - да речем екстензори и флексори, - до момента в който в литературната доктрина антагонисти са негативните герои в началото в античната драма, а след това и в други типове произведения). Така или другояче партиите, които се домогват до властта може да си наподобяват по своята алчност и неукротим ентусиазъм да се докопат до разпределението на обществения запас, само че по други признаци се разграничават и точно на тези разлики се основава демокрацията със своите парламентарни и всевъзможни други избори.
По какво се разграничават? По доста неща. Например по схващането си за недостига. От времето на Муравей Радев всички ръководства у нас се придържат към фискална дисциплинираност, което води до относително дребен дълг. Напоследък философията е друга, леко кейнсианска, каквато евентуално преподават в Харвард, знае ли човек! Според тази философия в дни на недостиг не трябва да се стягат коланите, а да се взимат доста заеми, да се харчат, да се използва, да се щрака с пръсти, пък след това - каквото сабя покаже. Послето не е грижа на кейнсианците, тъй като след това тях няма да ги има, най-малко това е ясно. Ще харчат откраднатото с вяра да им стигне до края на клетите им дни.
Има и доста други разлики, само че за мен значима и определяща е една и съгласно нея върша политическите си избори - схващането за божествената глоба върху властта, до каква степен една власт в действителност приема, че над себе си има и друга власт. Ако щете ме пребийте, аз по този начин върша политическите си избори. И до момента в който се чудех по какъв начин да онагледя всичко това, онази, другата власт над определената от нас, ми сподели посредством едно знаково изявление на правосъдния министър Надежда Йорданова в " " предишния петък. Тя дефинира учредената задача на държавното управление, онази задача, която е над битовото дребнотемие, със следните думи:
" Правителство има подготвеност, кураж, гръбнак да предприеме всичко належащо, тъй че да стартира необратимият развой на възвръщането на чувството за правдивост в обществото... ".
И добави, че " на всеки един от нас справедливостта би трябвало да му се случва непрекъснато ". Хубаво. Процес на започване на завръщане - почтена задача за всяко държавно управление. Не е неприятно при една вярна формулировка на понятието " правдивост ", тъй като историята познава системи, съгласно които и концлагерите са форма на правдивост.
Какво да разбираме обаче ние с вас под " правдивост "? Справедливостта е практическото приложение на правдата, а правдата е това, към чието господство би трябвало да се стремим вместо към върховенството на закона, тъй като законите се пишат от хора, а хората в множеството случаи не са читави. И въпреки всичко правдата е в тясна връзка със закона, само че освен с човешкия закон.
Няма да се уморя да дублирам, че в нашия живот работят три групи закони. Първата е естественият духовен закон, с който се раждаме, от който черпим визиите си за положително и зло и чийто интуиция назоваваме " съвест ". Следващата група закони е богооткровеният закон, т.е. свещеното Писание (Старият и Новият завет), свещеното Предание (практиката на Църквата), учението на светите отци и постановленията на седемте космополитен събора. Третата група закони са човешките закони и включват цялото човешко законодателство, както и цялата юриспруденция. Когато тези три групи закони са в симфония, споделяме, че е налице правдивост, даже се осмеляваме да кажем, че тържествува Правдата. Когато сред тези три групи закони има несъгласия, тогава справедливостта отстъпва и правдата е уязвена.
От формулировката на правосъдния министър можем да останем с усещане, че справедливостта е някакво субективно възприятие, което народите имат право да изпитат под управлението на държавните управления. Нещо като възприятието за международната победа на пролетариата и неизбежното пришествие на комунизма, но някой различен път. Или пък като възприятието на приятелство с народите на Съветския съюз. Или пък като възприятието на взаимност с трудещите се от капиталистическите страни. Или пък като топлото възприятие на любов към планетата, природата и Грета Тунберг. Не, справедливостта не е субективно възприятие. Справедливостта е обективно положение на човешкото общество и зависи директно от симфонията сред трите групи закони, за които стана дума нагоре. Справедливостта, правдата също като истината и хубостта са справедливи, а не субективни категории. Тоест политически партии и водачи, за които справедливостта, истината, положителното и хубостта са субективни, а не справедливи, не са моите партии и водачи. Няма да гласоподавам за тях и няма да се съглася с политиките им. Вижте какъв брой елементарно, какъв брой просто наподобява! Да го кажем още по-просто: в никакъв случай няма да поддържа безбожни партии.
Дали една партия е безбожна или, по какъв начин да го назовем, - богобоязлива? - зависи от настройката на обособените персони както в нея, по този начин и измежду редовите гласоподаватели. Всички хора могат да бъдат сведени до два типа по отношение на един и същи индикатор. Общият индикатор е, че всеки човек желае да бъде господ, без значение до каква степен го осъзнава и с какви думи го назовава, а разликата е, че един желае да стане господ без помощта на Бог, а единствено със свои лични сили (вярвайки в илюзорното си могъщество), а различен се надява да стане господ по Божията берекет, като за задачата в цялост използва свободата си, с цел да се откаже от човешката си воля и да одобри на нейно място Божията воля. Когато човешката и Божията воля у някого са едно и също, то и този някой към този момент е господ, в случай че не по природа, то най-малко по берекет. Процесът за реализиране на това се назовава обòжение (θέοσις). Пренесено върху проблемите на властта, това значи, че първият тип хора преглеждат властта като допустима без Божия глоба (благоволение или допущение), а вторите преглеждат властта като невъзможна без Божия глоба (благоволение или допущение). Партиите на първите не признават нищо над себе си, до момента в който партиите на вторите не губят чувството, че над тях има и още нещо, още някаква мощ, спрямо която те са оскъдни. Първите политически субекти назоваваме " безбожни ", даже и когато не се самоопределят публично като атеистически. Ето по този начин, на този принцип, най-малко аз върша политическия си избор.
Разбира се, същинското отношение сред човек и Бог е доста над пристрастията към политическите партии, тъй като партийността разделя, а връзката с Бога (religio) търси общото и сплотяващото за, положена надалеч оттатък тленното съществувание. Но доколкото политиката е на всички места към нас, то и ние би трябвало да имаме някакво ясно отношение към нея и визията за истина (справедливост) у другите политически субекти е превъзходен симптом, по който да си го изградим. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ