Къде е Путин? Чака, но какво?
В Русия нищо не се случва - това е усещането, което се основава, когато се огледа какво прави Владимир Путин през последните шест месеца. Президентът наподобява извънредно деен: той непрекъснато се раздира сред секретния микромениджмънт на бойните дейности и обществената реплика на потопеност в рутинни каузи - от макроикономически срещи до откриването на трамвайна линия в Мариупол. Но нищо не се чува за президентски начинания, ориентирани към адаптиране на страната към новата военна действителност и всичко, което е обвързвано с нея.
Нито дроновете над Кремъл, нито кръстоносният поход на Пригожин против Министерството на защитата, нито даже украинска контраатака не могат да изтръгнат Путин от това самоотстранение. Президентът на Русия настойчиво се лимитира с диалози за нормалната работа, исторически лекции и оптимистична изразителност за отличните вероятности пред съветската стопанска система и ужасните такива за Запада.
Всичко това, несъмнено, не значи, че в Русия не се случва нищо. Напротив, събитията набират скорост. Те просто не са свързани с проектите или стратегическите ползи на президента, а с конюнктурата и корпоративните ползи на избрани ведомства и фигури. По предписание всички тези събития са единствено реакция на зародили нови условия (най-често в прорез с желанията на съветското ръководство).
Например цифровизацията на системата за наборна военна работа се трансформира в реакция на бъркотията с базите данни на лицата, подлежащи на военна работа, в обстановка, когато нещата на фронта не вървят по проект. А разрастването на репресиите във всички направления е просто блян на системата към самозапазване в изискванията на внезапно нарастнали геополитически опасности, да не приказваме за страховете от военно проваляне (макар и единствено теоретично).
Зад множеството скорошни решения стоят репресивната инерция и потребностите на огромни институции като ФСБ, Министерството на защитата и Министерството на финансите. Именно на такива правила да вземем за пример се основава идеологизацията на страната и всички сфери на обществото. Образованието, киното, театърът, поезията - всичко се " патриотизира " дотам, че скоро в Русия може да възникне публична идеология, за което намерено приказва министърът на правораздаването Константин Чуйченко. Пълзящата идеологизация от дълго време е излязла отвън директния надзор на Путин и в този момент се развива отвън волята на президента, въпреки и с неговото пасивно единодушие.
По същия метод гласът на Путин не се чува при разискването на доста други настоящи въпроси. Трябва ли да се приключи свободното пътешестване в чужбина? Трябва ли да се лимитират правата на тези, които са напуснали страната? Кой получава пролонгация за готовност? Какви ограничения би трябвало да се подхващат против тези, които са приети за задгранични сътрудници? Какво да се прави с Пригожин? Как да се реагира на военни и свързани с войната произшествия като офанзивите с дронове и опити за нападение против ултрапатриоти?
Депутати, партийни водачи, министри, " военни репортери ", специфични служби - всички имат позиции по тези и други въпроси. Путин обаче мълчи. Той се разкрива единствено при вземането на чисто ситуативни и насилствени решения, като да вземем за пример напускането на Херсон, прекъсването на присъединяване в СТАРТ (договор за редуциране и ограничение на стратегическите нападателни оръжия) и отдръпването от контракта ДОВСЕ (Договор за елементарните въоръжени сили в Европа), както и осъществяването на ротации на персоналния състав в армията. Дори дълго чаканото послание на президента към Федералното заседание не донесе някакви особени вести: президентът всъщност единствено изброи ограниченията, които държавното управление към този момент е подхванало.
Днес с политика в Русия се занимава (и все активно) всеки различен с изключение на Путин: Медведев, Пригожин, Володин, Патрушев, военните блогъри, телевизионни водещи. Докато президентът като че ли си е направил самоотвод, напълно потънал в секретните военни и геополитически каузи. Област, в която са позволени единствено малко на брой определени.
Това не е разследване на уязвимост или боязън, а по-скоро резултат от възходящото му месианство и блян към управнически комфорт. В момента безусловно всички политически очаквания и проекти на Путин са свързани с външни промени, които не зависят от него. Президентът на Русия не разполага с инструментите и ресурсите, с цел да промени обстановката в своя изгода. Но той има вяра, че светът ще се промени от единствено себе си. Първоначалната цел на Путин - капитулацията на Киев - към момента е настояща. Но тя не може да бъде реализирана, както в този момент има вяра президентът, нито по боен път, нито посредством мирни договаряния.
Планът на Путин е да изчака дълбоки промени на Запад и в Украйна, които съгласно него са само въпрос на време. Страхът от украинско контранастъпление последователно отива на назад във времето, отстъпвайки място на убеждението, че обстановката на фронта няма да се промени радикално (а локалните провали са търпими за Путин). Без боен пробив, както се надяват в Кремъл, Украйна ще бъде изправена пред разединение на елита с появяването на " партия на мира " (или по-скоро " партия на капитулацията " ), а вътрешните различия на Запада ще го принудят да понижи военната и политическата поддръжка за Киев.
Не може да се каже, че тези очаквания са изцяло неоснователни, само че казусът за Путин е другаде: той не може да си разреши да придвижи тази стратегия на изчакване в мейнстрима. Руската политическа класа, колкото и да е лоялна и следена, се е трансформирала толкоз доста под въздействието на войната, че може да схване сходно изчакване като пораженчество.
Всичко това основава условия за подем на политическите упоритости на други околовластни дейци, които по табиет наподобяват кротки, само че последователно натрупат политически капитал и един ден могат да провокират режима, който прекомерно дълго чака нещо. Защото режимът по този начин и не е могъл вразумително да изясни какво тъкмо чака.
В първите месеци на войната се забелязваше по какъв начин провоенните ултрапатриоти израстват политически и пълнят осведомителния мейнстрийм, преставайки да бъдат маргинали. Сега стартира нов стадий - разграничение сред официозните " ястреби " (Медведев, Патрушев, Володин) и " ядосаните патриоти " (Пригожин, Стрелков, " военните репортери " ). Първите последователно остаряват, износват се морално, те са прекомерно " диванни " и конюнктурни за военно време. Вторите са отгледани в бойни условия, близо са до земята, наподобяват доста по-автентични и субективни.
Разбира се, нищо не заплашва режима, до момента в който рейтингът на Путин е постоянен и самата механика на властта е напълно под негов надзор. Публичният паралич на президента, който в този момент отхвърля да поеме отговорност за най-наболелите въпроси, обаче лишава както него, по този начин и придворните ястреби от настоящата роля. Резултатът е политически вакуум, който последователно се запълва от всепроникващ родолюбив планктон. Самият Путин може и да не забележи по какъв начин един ден ще стане подвластен от една до момента безобидна среда, която самичък е основал със личната си необщителност и безучастие.
Превод: Денис Коробко, Dir.bg
Нито дроновете над Кремъл, нито кръстоносният поход на Пригожин против Министерството на защитата, нито даже украинска контраатака не могат да изтръгнат Путин от това самоотстранение. Президентът на Русия настойчиво се лимитира с диалози за нормалната работа, исторически лекции и оптимистична изразителност за отличните вероятности пред съветската стопанска система и ужасните такива за Запада.
Всичко това, несъмнено, не значи, че в Русия не се случва нищо. Напротив, събитията набират скорост. Те просто не са свързани с проектите или стратегическите ползи на президента, а с конюнктурата и корпоративните ползи на избрани ведомства и фигури. По предписание всички тези събития са единствено реакция на зародили нови условия (най-често в прорез с желанията на съветското ръководство).
Например цифровизацията на системата за наборна военна работа се трансформира в реакция на бъркотията с базите данни на лицата, подлежащи на военна работа, в обстановка, когато нещата на фронта не вървят по проект. А разрастването на репресиите във всички направления е просто блян на системата към самозапазване в изискванията на внезапно нарастнали геополитически опасности, да не приказваме за страховете от военно проваляне (макар и единствено теоретично).
Зад множеството скорошни решения стоят репресивната инерция и потребностите на огромни институции като ФСБ, Министерството на защитата и Министерството на финансите. Именно на такива правила да вземем за пример се основава идеологизацията на страната и всички сфери на обществото. Образованието, киното, театърът, поезията - всичко се " патриотизира " дотам, че скоро в Русия може да възникне публична идеология, за което намерено приказва министърът на правораздаването Константин Чуйченко. Пълзящата идеологизация от дълго време е излязла отвън директния надзор на Путин и в този момент се развива отвън волята на президента, въпреки и с неговото пасивно единодушие.
По същия метод гласът на Путин не се чува при разискването на доста други настоящи въпроси. Трябва ли да се приключи свободното пътешестване в чужбина? Трябва ли да се лимитират правата на тези, които са напуснали страната? Кой получава пролонгация за готовност? Какви ограничения би трябвало да се подхващат против тези, които са приети за задгранични сътрудници? Какво да се прави с Пригожин? Как да се реагира на военни и свързани с войната произшествия като офанзивите с дронове и опити за нападение против ултрапатриоти?
Депутати, партийни водачи, министри, " военни репортери ", специфични служби - всички имат позиции по тези и други въпроси. Путин обаче мълчи. Той се разкрива единствено при вземането на чисто ситуативни и насилствени решения, като да вземем за пример напускането на Херсон, прекъсването на присъединяване в СТАРТ (договор за редуциране и ограничение на стратегическите нападателни оръжия) и отдръпването от контракта ДОВСЕ (Договор за елементарните въоръжени сили в Европа), както и осъществяването на ротации на персоналния състав в армията. Дори дълго чаканото послание на президента към Федералното заседание не донесе някакви особени вести: президентът всъщност единствено изброи ограниченията, които държавното управление към този момент е подхванало.
Днес с политика в Русия се занимава (и все активно) всеки различен с изключение на Путин: Медведев, Пригожин, Володин, Патрушев, военните блогъри, телевизионни водещи. Докато президентът като че ли си е направил самоотвод, напълно потънал в секретните военни и геополитически каузи. Област, в която са позволени единствено малко на брой определени.
Това не е разследване на уязвимост или боязън, а по-скоро резултат от възходящото му месианство и блян към управнически комфорт. В момента безусловно всички политически очаквания и проекти на Путин са свързани с външни промени, които не зависят от него. Президентът на Русия не разполага с инструментите и ресурсите, с цел да промени обстановката в своя изгода. Но той има вяра, че светът ще се промени от единствено себе си. Първоначалната цел на Путин - капитулацията на Киев - към момента е настояща. Но тя не може да бъде реализирана, както в този момент има вяра президентът, нито по боен път, нито посредством мирни договаряния.
Планът на Путин е да изчака дълбоки промени на Запад и в Украйна, които съгласно него са само въпрос на време. Страхът от украинско контранастъпление последователно отива на назад във времето, отстъпвайки място на убеждението, че обстановката на фронта няма да се промени радикално (а локалните провали са търпими за Путин). Без боен пробив, както се надяват в Кремъл, Украйна ще бъде изправена пред разединение на елита с появяването на " партия на мира " (или по-скоро " партия на капитулацията " ), а вътрешните различия на Запада ще го принудят да понижи военната и политическата поддръжка за Киев.
Не може да се каже, че тези очаквания са изцяло неоснователни, само че казусът за Путин е другаде: той не може да си разреши да придвижи тази стратегия на изчакване в мейнстрима. Руската политическа класа, колкото и да е лоялна и следена, се е трансформирала толкоз доста под въздействието на войната, че може да схване сходно изчакване като пораженчество.
Всичко това основава условия за подем на политическите упоритости на други околовластни дейци, които по табиет наподобяват кротки, само че последователно натрупат политически капитал и един ден могат да провокират режима, който прекомерно дълго чака нещо. Защото режимът по този начин и не е могъл вразумително да изясни какво тъкмо чака.
В първите месеци на войната се забелязваше по какъв начин провоенните ултрапатриоти израстват политически и пълнят осведомителния мейнстрийм, преставайки да бъдат маргинали. Сега стартира нов стадий - разграничение сред официозните " ястреби " (Медведев, Патрушев, Володин) и " ядосаните патриоти " (Пригожин, Стрелков, " военните репортери " ). Първите последователно остаряват, износват се морално, те са прекомерно " диванни " и конюнктурни за военно време. Вторите са отгледани в бойни условия, близо са до земята, наподобяват доста по-автентични и субективни.
Разбира се, нищо не заплашва режима, до момента в който рейтингът на Путин е постоянен и самата механика на властта е напълно под негов надзор. Публичният паралич на президента, който в този момент отхвърля да поеме отговорност за най-наболелите въпроси, обаче лишава както него, по този начин и придворните ястреби от настоящата роля. Резултатът е политически вакуум, който последователно се запълва от всепроникващ родолюбив планктон. Самият Путин може и да не забележи по какъв начин един ден ще стане подвластен от една до момента безобидна среда, която самичък е основал със личната си необщителност и безучастие.
Превод: Денис Коробко, Dir.bg
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ