В рубриката Улици на историята“ се стремим да представим имената,

В рубриката „ Улици на историята “ се стремим да представим имената, които остават вечно в историята освен в учебниците, а и постоянно са част от нашия живот. Използването на велики персони разрешава тяхното име в никакъв случай да не се не помни и също така да стимулира освен живущите, само че и минаващите да търсят историята на тези хора.

Ако се разноските по улица „ Панорамен път “ в Бояна, при прекосяването на кръстовището с „ Петко Войвода “ в посока към резиденцията, една от успоредните улици е ул „ Васил Чакаларов “. Същият човек по-често ще се срещне в историята като Чекаларов, само че съгласно разнообразни източници се е срещал и по двата метода, затова не е чак подобен огромен проблем. Написан обаче в някои архиви като Чекаларов, имаме намерение да използваме тъкмо тази фамилия като малко по-достоверна. Съществува и още една персона с това име, която също има историческа стойсност. Няма по какъв начин да ги съпоставяме, откакто са две обособени, само че обещаваме да обърнем внимание и на дублиращата се личност.

Запознатите с историята на Васил Чекаларов най-вероятно ще знаят доста добре, че това е човек, който в модерната история може да се счита за застрашителен терорист, само че белким такива не бяха и хората членовете на ИРА, пробвайки се да освободят страната си от анлгийската корона? Кой е Васил Христов Чекаларов? Роден е в Костурско и отдава целия си живот за Вътрешната македоно-одринска революционна организация. През 1874 година в село Смърдеш – тогава част от Османската империя, а през днешния ден част от Гърция, Васил стартира своето обучение в гръцко учебно заведение, татко му бързо го реалокира в българското и откакто приключва четвърто поделение, младият Васил оказва помощ на татко си по разнообразни градежи. Животът явно не е толкоз прелестен, от една страна участва сръбската агитация, от другата страна е гръцката.

През 1894 година Чекаларов съумява да избяга в България, работи като обущар, каменоделец, зидар и все пак намира задоволително време да се дипломира във вечерната гимназия в Шумен. Първите по-интересни задания на българина са, да подкрепя ВМОРО и да закупува оръжие през 1900 година Премества се в София и открива благотворително сдружение за своя роден район. Една година по-късно османските управляващи разкриват подготовката за въстание. Предателят се споделя Коте Христов Иванчо Кичевица, а самият акт се назовава „ Иванчовата спекулация “. В Гърция споделя безусловно всичко и предстоящо управляващите идват с много богат лист от хора за задържане. Задържани са почти 100 души, като няма човек, който да не е малтретиран в опит да признае какво ли не.

Малко след тази неточност, Васил отпътува в Битолския областен комитет. Разчиства групата от евентуални шпиони и стартира да управлява интензивно активността. Макар и мнозина да са подготвени да леят кръв доста по-рано, концепцията на първата акция е да се случи в синхрон с останалите райони. Необходимо е време и подготовка, та през зимата в Смърдеш основава бомболеярна. Любопитен факт е и една доста занимателна среща, за която Васил написа в дневника си:

„ Макар и да бяхме споделили да бъдем тайничко, само че всички ни узнаха дори и гъркоманския поп Герман, изиска да доди при нас. Позволихме му и доде. Тоя брат до такава степен се е погърчил, щото почна да ни приказва една българска две гърцки. Подигнахме въпроса за народността му, той се помъчи по всякакъв начин да ни потвърди, че ние сме гърци! Като не можа да изложи обстоятелства, които му поискахме, почна да развива историята за великия Александър Македонски, че не сме нито гърци, нито българи, а сме македонци, без да намерения, че во Македония има и турци и евреи и от доста други народи. Човек, който не схваща от история и да почни да ти проповедва со нея, това е доста смешно! Ние не искахме да влизаме допълнително разпри с него и по тази причина го зарезахме. “

През 1903 година Чекеларов стартира по-сериозни пътешествия в търсенето на съратници. Преминава през селата Върбник и Въмбел, намира се с Борис Сарафов, а към Смърдеш още веднъж се натъква на турски войник. Преследвани от съперника, мнозина съумяват да избягат, възползвайки се от по-голямата познатост на региона. На 24 април стартират намерено стълкновение с турците. Няколко чети се изправят против 1000 турски боеца. Опитът за залавяне е предотвратен. За жал на потегляне, бойците изгарят и опожаряват родното село на Чекаларов. По време на Илинденско-Преображенското въстание, се подвигат към 2000 души. Чекеларов води мемоари за всяко едно събитие и в следствие ги предава на непознати дипломати в Битоля.

На него се пада достойнството да управлява към 450 души. На 1 септември се насочват към албанската област Колония. Там разчистват района от турски и албански разбойници, а локалното население ги афишира за герои. Завръщайки се назад в Костурско, където всичко е опажарено, Васил взима сестра си и с други саратници минава границата с Гърция, а оттова пътува за България. През 1904 година отпътува за Женева, с цел да се лекува и още веднъж основава ВМОРО отвън граница с концепцията, че ще може да помогне за събирането на средства. Прибирайки се назад в България, построява и къща, която се намира тъкмо против Военната академия в София. Жени се за Олга Иванова Чекаларова и има две дъщери.

Не се радва на благоденствие, дори живее много оскъдно. Дълго време продължава да милее за своя роден край и се надява, че все в миналото ще се причисли. През 1912 година с експлоадирането на Балканската война, Чекаларов е разпределен да управлява 4-та партизанска чета и дружно с Иван Попов и Христо Силянов, стават част от Македоно-одринското опълчение. Докато асистират на гръцката войска, четите оказват помощ за борбата при Кили дервент. След това независимо освобождават Невеска, Прекопана и Загоричани, близките села също се обезоражават. В един миг му се постанова даже да обезпечава прикритие на гръцките бойци, сражавайки се с труски аскери. На 29 октомври оказва помощ за завладяването на Кайляри, на 8 ноември разрушава и пленява турска част с към 600 противников боеца. Само ден по-късно прибавя още 100 към листата си.

На 29 ноември гърците се отдръпват от Кореща, а опълченците застават на пост и се приготвят за защитни маневри. На 24 ноември се прибира назад в София с вярата, че е направил каквото би трябвало. На 20 декември четата се разформира и е изпратена в Тракия, въпреки и мнозина да избират да остане тъкмо там, където се намират, с цел да се спре ухажването от гърци и сърби, както и окупацията на български земи. Макар и да са разчели вярно събитията, скоро съдружниците демонстрират същинските си планове и войната към този момент придобива нов темперамент. По това време Чекаларов се пробва да събере нова и по-голяма чета, с която да проникне в тила на гръцката войска. Последните му думи към Михаил Думбалаков са:

„ Братко прощавай! Струва ми се, че не ще се забележим в никакъв случай. Отивам там, отдето нямам доверие, че ще се върна. “

Пред своите четници споделя следното:

„ Момчета, знам, всички сте юнаци, тъй като сте букета на четиринадесет хиляди доброволци, приети от Н. В. Царя на България за постоянни бойци от българската войска, само че аз Ви апелирам, в случай че някой от Вас се усеща слаб тялом или духом и не може да понесе огромните неволи, лищения, галд, дългите походи, които ни предстоят, дано да остане с постоянната войска още от тук, той и като е с армията ще бъде потребен на майка България и на своята Родина. ”

Докато четата потегля на път, първият ден доближава до Гевгели, в околийското ръководство откриват пропагандни материали, в които се изяснява, че Македония е остаряла сръбска страна и македонците би трябвало да са щастливи, че се причисляват към майката – Велика Сърбия. Според записките на Васил Чекаларов, същите разпалвали доста добре печките.

Всички опити на четниците по пътя да намерят вярна точка, от която да нанесат удар, не са сполучливи, колкото им се желае. В следствие разузнавачи споделят, че България е разрушена и нападната от всички страни. Дочуват, че даже в София има противников войски. Моралът е загубен и единственото избавление, което идва в главата на множеството е да бягат към Албания. Преминавайки през едно от селата, четата среща власи, които в следствие ги предават. След като позициите им са разкрити, гръцки гарнизон се заема с преследването и се стига до замяна на изстрели.

В тази престрелка Васил Чекаларов е ранен, като патронът минава малко над сърцето. При опит да се отдръпват, множеството объркват пътя и се насочват отново към гръцките позиции. Голяма част от доброволците се разпръскват, някои бягат, други се предават и лека бавно следва разформироване. Онези, които остават, стартират да се движат единствено през нощта, като единственият избавителен пояс остава България, само че даже и нейното битие не е изключително несъмнено. След първата рана в гърдите, Чекаларов е още веднъж ранен, този път в крайници. На 8 юли се намира в планината Вич, а на 9 юли е ранен още няколко пъти в сражения с гърците. Смъртта му е разказана от гръцкия подполковник Михалакопулос:

„ Пет-шест бойци и андарти се спуснаха към падналото тяло с ликуващ зов. Той се раздвижи ненадейно. Отначало се издигна окървавената му глава, покрита с буйна красива къдрава коса, по-после се издигна и тялото и като се улови за близкото до него дърво се изправи. Така Чекаларов в действителност беше доста заплашителен. Притеклите се стопираха за миг. Но за момент, той потрепера, поклати се, падна и не мръдна към този момент! (В това време андарт удря безжизненото тяло на Чекаларов с нож.) Вероятно това беше последното схващане на главата и тази рискова глава се сбогува със своето тяло. Надали към този момент чувствуваше нещо, когато андартите, старите негови врагове, тъпчеха туй, което нямаше нищо общо със страшния Чекаларов. Капитан Х.. с два още удара отсече главата от мъртвото тяло. “

След това, явно успеха е невероятна за гърците и с този амулет се обикаля Лерин, до момента в който бойците крещят с крясъци:

„ Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и дружно с него всички Чекаларовци! “

Носителят на този печален трофей е Илия Димушев, който е заставен да я носи на първо време. Един сръбски офицер се застъпва и декларира, че това би трябвало да завърши доста бързо. Докато Димушев е обичай за отхвърли си, сръбският офицер декларира „ Ние познаваме за варвари единствено българите, не и гърците. Това е позор за Гърция. “. Войниците оставят своята плячка на епитропа на българската черква „ Св. Панталеймон “. Той я погребва в българското гробище.

Изпращат се фотоси на главата, тържествува се от всички, а в това време оживелите си спомнят, че в този миг с изключение на завист в сърцата, нищо друго не е останало. Така завършва и житейският път на Васил Чекаларов, той не съумява да види още веднъж брачната половинка и децата си, бори се до последно за независимост, като целият му живот се отдава на една концепция, която в следствие се оказва непостижима, изключително с съществуването на толкоз предатели.

Снимки: Wikipedia