В рубриката Улици на историята“ се стремим да представим имената,

Улици на историята: Мара Бунева – едно име с кървава следа в македонската история

В рубриката „ Улици на историята “ се стремим да представим имената, които остават вечно в историята освен в учебниците, а и постоянно са част от нашия живот. Използването на велики персони разрешава тяхното име в никакъв случай да не се не помни и също така да стимулира освен живущите, само че и минаващите да търсят историята на тези хора.

За мнозина може би е необичайно, само че улица „ Мара Бунева “ е една от водещите към Централни Софийски гробища в Орландовци. Дали това е приятелско мигане или просто обръщение за мнозина, които поясняват историята неверно, не можем да бъдем сигурни, но Мара Бунева сигурно употребява най-точната дата, с цел да остане вечно в историята на две страни, да участва в Британския исторически музей и също по този начин да получава образа на терорист. Противоречията са доста, а написаното – прекомерно малко.

През 1918 година Никола Бунев се качва на влака, с цел да търси леговище в България. Това написа и в своите мемоари, до момента в който напуща родната Македония. Той не е единственият, който ще тръгне по този път, следите му се следват и други българи, които по един или различен метод са принудени да се преселят и да изоставят домовете си. Придружаван от своята 17-годишна щерка Мара, той не е единственият, който показва болката си от протичащите се събития. Първата Световна война е завършила и изгубилите би трябвало да платят жестока цена.

Съдбата на българите в Македония е пагубна и мнозина избират да изоставен рамките на страната, в сравнение с да останат и да одобряват сръбското или гръцкото въздействие. А такова се упражнява с цялостна мощ и заличаването на тогавашните поданици на тази територия е към този момент стартирало. Мнозина страдат за изгубеното, само че Мара се оказва от хората, които значително не одобряват новите владетели, а за наслада, мнозина са на нейното мнение. Мара се ражда през 1901 година в Тетово. Баща ѝ Никола може да се счита за един от интелигентните хора в града, развива сполучлива търговия и макар охолството, не стопира да се вълнува от протичащото се в света и като доста други българи, един ден се надява да бъде свободен.

Снимка: By unknown – http://www.stormfront.org/forum/showthread.php?p=6301141, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=43153160

Семейство Бунови се радва на девет деца, а Мара е едвам 4-тото от тях. Още в най-ранна възраст показва особена бодрост, харизма и умеене да носи отговорност. Науката ѝ се отдава, а тя самата се слави като проведена и дисциплинирана, подготвена да помогне, както вкъщи, по този начин и на всеки, който търси помощ. Докато Македония е свободна в границите на войната, Никола Бунов за малко става кмет на града. Майка ѝ Ана може да се счита за необикновен труженик, а нейният жанр – Маноилови е дарил персонални средства за построяването на черква покрай гробищата. Семейството живее сплотено и щастливо, грижи не липсват, само че Мара в никакъв случай не не помни щастливото детство, което имало със своите братя и сестри.

Въпреки желанието да продължи с науката, нейните родители предпочитали да я трансфорат в стопанка и я изпращат да учи в стопанското учебно заведение в Скопие. През далечната 1917 година се връща вкъщи и стои там до септември, когато събитията я принуждават да напусне дома си. Живее известно време в София, до момента в който не стартира дейна пропаганда за завръщане и гарантиране на спокоен живот в рамките на Македония, където всеки гражданин ще може да живее по същия метод, както преди. При второто посещаване на младата Бунева в България, тя декларира, че избира да остане в Ямбол, в сравнение с да се върне назад в Тетово.

Брат ѝ Борис Бунев живее там като кавалерийски офицер, затова дамата ще бъде защитавана. Офицерската среда оставя отражение в младата дама. Тя се учи на езда с тях, усеща се добре измежду българския офицерски хайлайф и постоянно получава джентълменското внимание, което може да се чака от хора с сходен чин. Когато брат ѝ е трансфериран в София, тя го следва и през 1920 година стартира да шие, с цел да изкарва пари. Столицата в този интервал продължава да приказва за Македонския въпрос, а слуховете за гражданска война не престават да се носят от всеки ъгъл. Следва предопределение в Русе и двамата Буневи се насочат на там.

Именно в дребната Венеция ще срещне и бъдещия си брачен партньор – ротмистър Иван Хранков. Следващата година, когато е още веднъж в София се омъжва, а през 1926 година желае да се върне в родното си Тетово, с цел да се срещне с родителите си. Тайната обаче е друга, Мара има желанието да замине в Скопие, където да се срещне с други деятели, само че за жал сръбската полиция не разрешава свободното пътешестване, затова може да обитава само в своя роден дом.

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна организация „ Архиви “ е качен в Общомедия като част от план за съдействие. Държавна организация „ Архиви “ дава изображения, които са в областта на публичното притежание. Цитирането на източника Държавна организация „ Архиви “ става с изтъкване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, разказа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=43281889

Времето за визитация завършва и единствената причина, заради която може да остане е, да се разведе със брачна половинка си. За прословутия бракоразвод, който е признат задушевно от съда в Белград, изключително откакто ще бъде бракоразвод с българин, Мара получава благословията да живее в Македония и по-конкретно в Скопие. Въпреки опитите да се включи в разнообразни акции, дамата се оказва в ничията земя, първо е гледана зорко от управляващите, а в същото време и македонските българи не могат да одобряват нейното наличие и постоянно подозират, че е конспиратор, който ще опише всичко чуто. Мнозина не знаят коя е, въпреки и множеството поданици да са запомнили наличието ѝ.

Мизерията също не я пропуща, младата дама работи като шивачка, работи и по къщите на хората и макар всички суперлативи, рядко съумява да закрепи двата края, изключително откакто се постанова да заплаща квартири и да оцелява. Дните преди 13 януари, Мара написа последно писмо до брат си с молба да бъдат изпратени 1500 динара, с които да погаси задължения, които да не преследват фамилията ѝ. Използва редовете, с цел да се сбогува със фамилията си, в идващите месеци е избрала своята цел и към този момент знае против кого ще насочи гнева си.

Велемир Прелич идва в Скопие като секретар на митрополит Фармилян Скопски. Неговата задача е да провежда сръбската агитация в Македония. Участник е в Младотурската гражданска война през 1908 година и през лятото на същата година основава и Първата сръбска конференция в Скопие, а малко по-късно се основава и Сръбска демократична лига в Османската империя. През 1927 година е отпред на по този начин наречения студентски развой, а в полезрението попадат участници в Македонската младежка загадка революционна организация. Въпреки диалозите за независимост и право на обективен развой, Прелич не се колебае да употребява всички познати способи за мъчение на арестуваните 20 български студента.

Снимка: By Неизвестен – Almanach "Macedonia ", page 575, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8759236

Същите не се различавали с нищо от тези, прилагини по време на Османското ръководство. Побоят и чупеното на ръце, били единствено дребна част от цялата стратегия, някои са заравяни живи и всичко това поради българското им самозъзнание. Мнозина получават сред 5 и 20 години непоколебим тъмничен затвор, други са оправдани, само че споменът за претърпяното остава дълго време. Тяхната виновност е, че са българи, нищо повече. Ако би трябвало да проследим досието на Прелич, най-вероятно бихме разкрили още доста други прегрешения, които по всеки метод нарушават човешките права.

В очите на Мара, този човек е бил главен зложелател и в нейната книга, нейният съд, присъдата е издадена. Изборът на Скопие също не е инцидентен. Дамата желае да удари тъкмо там, където новата власт е хвърлила всички сили. Именно там общественият разстрел ще остави ясното известие, че не всичко може да се промени с принуждение или нова идеология. Срещата сред двамата се случва на каменния мост на река Вардар. Бунева стреля веднъж, употребявайки чисто нов Маузер, а за по-сигурно създава втори изстрел, с който да бъде сигурна, че животът на Прелич е дефинитивно завършил.

Снимка: By Неизвестен – http://volanskopje.blog.com.mk/node/64145, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4550290

Любимият кон носи името Ямбол.

Можем да си представим изненадата за фамилията на убития, откакто разберем, че Мара е била съседка и доста пъти е търсила вярната опция да завърши житейския път на прословутия изтезател. Опитва се да избяга и да се хвърли в реката, само че не съумява и затова се прострелва в гърдите. Двамата са закарани в болница, от Белград идва военачалник Костич, дворцовият доктор. На въпроса за какво го е умъртвила, Мара дава отговор, че обича отечеството си и умира за него!

На 15 януари, макар всички опити да бъде избавен, Прелич умира. Мара Бунева умира един ден по-рано, а управляващите я погребват в безимен гроб, като тази загадка остава защитавана и до през днешния ден. В следствие се издига паметна плоча, която неведнъж се разрушава и възвръща. До ден сегашен датата на атентата се употребява за провокации и благи думи като „ Смърт за българите и предателите на 13 януари. “ Отзвукът във вестниците по света, директно след атентата, също не закъснява. Австрийският „ Тагеспост “ написа следното:

„ Лозунгът на организацията е: Свобода или гибел! Нейните пръверженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят единствено едно: битка против непознатото насилествено владичество. “