Откъс от "Треска за лалета" на Дебора Могак
В рубриката " Четиво " публикуваме фрагмент от " Треска за лалета " - романът на английската писателка Дебора Могач, по който е сниман едноименния филм с Алисия Викандер и Кристоф Валц. " Треска за лалета " е любовна история, която се развива по времето на зараждането на търговията с лалета в Холандия през XVI век. Читателите на " Дневник " имат опция да завоюват билет за кино лентата, копие от книгата или сантиментален уикенд за двама в хотел " Кемпински Арена " в Банско, в случай че вземат участие в новата киноигра, отдадена на " Треска за лалета ". Въпросът в първо равнище на играта ще бъде деен до 23:59 ч. на 24 октомври.
Романът е публикуван от " Сиела ", а преводач е Ана Лулчева.
София
Не се доверявайте на външността
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Вечеряме – брачният партньор ми и аз. Парченце праз се е закачило на брадата му. Наблюдавам го по какъв начин подскача нагоре-надолу като насекомо, оплетено в тревата, до момента в който той дъвче. Гледам го мързеливо, тъй като съм млада жена и пребивавам простичко, в сегашното. Все още не съм умряла и не съм се родила още веднъж. Все още не съм умряла за повторно – тъй като в очите на света това ще се смята за втора гибел. В моя край е моето начало, змията се навива и гълтам личната си опашка. А първоначално аз съм още жива и млада, макар че брачният партньор ми е остарял. Надигаме чашите с вино и отпиваме. Върху моята са изписани думите: Човешките очаквания са нежно стъкло, затова животът също е къс – гравирано нравоучение, което виждам, до момента в който пия.
Корнелис си отчупва къшей самун и го потапя в супата. Дъвче.
– Скъпа моя, би трябвало да обсъдим нещо. – Той избърсва устните си с кърпичка. – Нима всички ние в този временен свят не копнеем за величие?
Изтръпвам, предусещайки какво следва. Поглеждам питката си самун върху покривката. Разпукала се е при печенето и в този момент се е разтворила като устни. Женени сме към този момент три години, а аз към момента не съм му родила дете. И то не тъй като не се опитваме. Съпругът ми към момента е деятелен мъж в това отношение; нощем той се качва върху мен; разтваря краката ми и аз лежа като прекатурен по тил бръмбар, затиснат под обувка. Той копнее за наследник с цялото си сърце – правоприемник, който да подскача по мраморните подове и да обезпечи бъдеще на тази голяма, кънтяща къща на улица Херенграхт.
Засега го отчайвам. Покорявам се на прегръдките му, несъмнено, тъй като извършвам дълга си на брачна половинка и постоянно ще му бъда признателна. Светът е подло място, а той ме изиска и взе за себе си, както ние поискахме и взехме нашата страна от морето, отводняваме я и я обкръжаваме с насипи, с цел да бъде в сигурност, с цел да я опазим да не потъне под водите. Заради това го обичам.
И тогава той ме изненадва:
– За тази цел наех един художник. Името му е Ян ван Лоос, той е един от най-обещаващите създатели в Амстердам – натюрморти, пейзажи, само че най-много портрети. Ще пристигна по рекомендация на Хендрик Ойленбург, който, както знаеш, е търговец с изискан усет – преди малко пристигналият от Лайден Рембранд ван Рейн е едно от неговите протежета.
Така ме поучава брачният партньор ми. Казва ми повече, в сравнение с бих желала да знам, само че довечера думите му се стелят към мен тихо.
Ще ни нарисуват портрет!
– Той е на тридесет и шест, на същата възраст като нашия горделив млад век.
Корнелис пресушава чашата си докрай и си налива друга. Опиянен е от визията за нас, двамата, обезсмъртени върху платно. Когато пие бира, му се приспива, само че виното го настройва патриотично.
– Ние, живеещи в най-великия град, дом на най-великата нация на земното кълбо. – Аз съм единствената, която седи против него, само че той приказва като че ли се обръща към по-широка аудитория. Над пожълтялата брада бузите му са поруменели. – Защото, белким Вондел не разказва Амстердам по този начин: Кои води не са засенчени от платната на корабите ѝ! На кое пазарище не се продават стоките ѝ? Кои нации не е виждала тя, облени от лунна светлина, тя, която сама дефинира законите на целия океан?
Той не чака отговор, тъй като аз съм просто една млада брачна половинка с прекомерно малко житейски опит оттатък тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, тъй като всичко от по-голяма значимост е към момента заключено за мен. Всъщност се чудя какви облекла да облека за портрета си. До това се лимитира светът ми към този момент. Никакви океани и империи.
Той не чака отговор, тъй като аз съм просто една млада брачна половинка с прекомерно малко житейски опит оттатък тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, тъй като всичко от по-голяма значимост е към момента заключено за мен. Всъщност се чудя какви облекла да облека за портрета си. До това се лимитира светът ми към този момент. Никакви океани и империи.
Мария донася паница с херинга и се отдръпва, подсмърчайки. Мъглата се просмуква в къщата откъм морето и тя кашля по през целия ден. Но това не пречупва духа є. Сигурна съм, че скрито си има любовник; тананика си в кухнята и от време на време я пипвам да стои пред огледалото и да прибира косата си назад под шапчицата. Ще схвана. Ние сме довереници, или най-малко дотолкоз, доколкото събитията го разрешават. Откакто не пребивавам със сестрите си, имам единствено нея.
Художникът ще пристигна другата седмица. Съпругът ми е познавач на картините, къщата ни е цялостна с тях. Зад него на стената виси платното Сузана и старците. Възрастните мъже следят младото момиче, до момента в който се къпе. Денем слънцето огрява сластните им лица, само че в този момент, осветени единствено от свещта, те са се отдръпнали в сенките; единственото, което виждам, е обилната ѝ бледа плът над главата на брачна половинка ми. Той сервира рибата към устата си дружно с чинията. Колекционира красиви движимости.
Вече си ни представям като картина. Корнелис – с бяла дантелена яка на черен декор, брадата му се мърда, до момента в който се храни. Херингата лежи в чинията ми, лъщящата є кожа на райета – раздрана, с цел да разкрие бялата ѝ плът; разтворените устни на питката ми самун. Грозде – сочно и мрачно на светлината на свещта; калаен бокал с непрозрачен отблясък.
Виждам ни там, седнали на масата в трапезарията, неподвижни в нашия заледен момент, на първо място да се промени. След вечеря той ми чете от Библията:
– Всяка плът е трева, и всичката є хубост е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва, щом духне върху него духане от Господа: така и народът е трева...
Но аз към този момент увисвам на стената и ни следя оттова.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Треска за лалета (3)
Романът е публикуван от " Сиела ", а преводач е Ана Лулчева.
София
Не се доверявайте на външността
Якоб Катс, Морални емблеми, 1632
Вечеряме – брачният партньор ми и аз. Парченце праз се е закачило на брадата му. Наблюдавам го по какъв начин подскача нагоре-надолу като насекомо, оплетено в тревата, до момента в който той дъвче. Гледам го мързеливо, тъй като съм млада жена и пребивавам простичко, в сегашното. Все още не съм умряла и не съм се родила още веднъж. Все още не съм умряла за повторно – тъй като в очите на света това ще се смята за втора гибел. В моя край е моето начало, змията се навива и гълтам личната си опашка. А първоначално аз съм още жива и млада, макар че брачният партньор ми е остарял. Надигаме чашите с вино и отпиваме. Върху моята са изписани думите: Човешките очаквания са нежно стъкло, затова животът също е къс – гравирано нравоучение, което виждам, до момента в който пия.
Корнелис си отчупва къшей самун и го потапя в супата. Дъвче.
– Скъпа моя, би трябвало да обсъдим нещо. – Той избърсва устните си с кърпичка. – Нима всички ние в този временен свят не копнеем за величие?
Изтръпвам, предусещайки какво следва. Поглеждам питката си самун върху покривката. Разпукала се е при печенето и в този момент се е разтворила като устни. Женени сме към този момент три години, а аз към момента не съм му родила дете. И то не тъй като не се опитваме. Съпругът ми към момента е деятелен мъж в това отношение; нощем той се качва върху мен; разтваря краката ми и аз лежа като прекатурен по тил бръмбар, затиснат под обувка. Той копнее за наследник с цялото си сърце – правоприемник, който да подскача по мраморните подове и да обезпечи бъдеще на тази голяма, кънтяща къща на улица Херенграхт.
Засега го отчайвам. Покорявам се на прегръдките му, несъмнено, тъй като извършвам дълга си на брачна половинка и постоянно ще му бъда признателна. Светът е подло място, а той ме изиска и взе за себе си, както ние поискахме и взехме нашата страна от морето, отводняваме я и я обкръжаваме с насипи, с цел да бъде в сигурност, с цел да я опазим да не потъне под водите. Заради това го обичам.
И тогава той ме изненадва:
– За тази цел наех един художник. Името му е Ян ван Лоос, той е един от най-обещаващите създатели в Амстердам – натюрморти, пейзажи, само че най-много портрети. Ще пристигна по рекомендация на Хендрик Ойленбург, който, както знаеш, е търговец с изискан усет – преди малко пристигналият от Лайден Рембранд ван Рейн е едно от неговите протежета.
Така ме поучава брачният партньор ми. Казва ми повече, в сравнение с бих желала да знам, само че довечера думите му се стелят към мен тихо.
Ще ни нарисуват портрет!
– Той е на тридесет и шест, на същата възраст като нашия горделив млад век.
Корнелис пресушава чашата си докрай и си налива друга. Опиянен е от визията за нас, двамата, обезсмъртени върху платно. Когато пие бира, му се приспива, само че виното го настройва патриотично.
– Ние, живеещи в най-великия град, дом на най-великата нация на земното кълбо. – Аз съм единствената, която седи против него, само че той приказва като че ли се обръща към по-широка аудитория. Над пожълтялата брада бузите му са поруменели. – Защото, белким Вондел не разказва Амстердам по този начин: Кои води не са засенчени от платната на корабите ѝ! На кое пазарище не се продават стоките ѝ? Кои нации не е виждала тя, облени от лунна светлина, тя, която сама дефинира законите на целия океан?
Той не чака отговор, тъй като аз съм просто една млада брачна половинка с прекомерно малко житейски опит оттатък тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, тъй като всичко от по-голяма значимост е към момента заключено за мен. Всъщност се чудя какви облекла да облека за портрета си. До това се лимитира светът ми към този момент. Никакви океани и империи.
Той не чака отговор, тъй като аз съм просто една млада брачна половинка с прекомерно малко житейски опит оттатък тези стени. Единствените ключове, които висят закачени на кръста ми, са тези за раклите с чаршафите ни, тъй като всичко от по-голяма значимост е към момента заключено за мен. Всъщност се чудя какви облекла да облека за портрета си. До това се лимитира светът ми към този момент. Никакви океани и империи.
Мария донася паница с херинга и се отдръпва, подсмърчайки. Мъглата се просмуква в къщата откъм морето и тя кашля по през целия ден. Но това не пречупва духа є. Сигурна съм, че скрито си има любовник; тананика си в кухнята и от време на време я пипвам да стои пред огледалото и да прибира косата си назад под шапчицата. Ще схвана. Ние сме довереници, или най-малко дотолкоз, доколкото събитията го разрешават. Откакто не пребивавам със сестрите си, имам единствено нея.
Художникът ще пристигна другата седмица. Съпругът ми е познавач на картините, къщата ни е цялостна с тях. Зад него на стената виси платното Сузана и старците. Възрастните мъже следят младото момиче, до момента в който се къпе. Денем слънцето огрява сластните им лица, само че в този момент, осветени единствено от свещта, те са се отдръпнали в сенките; единственото, което виждам, е обилната ѝ бледа плът над главата на брачна половинка ми. Той сервира рибата към устата си дружно с чинията. Колекционира красиви движимости.
Вече си ни представям като картина. Корнелис – с бяла дантелена яка на черен декор, брадата му се мърда, до момента в който се храни. Херингата лежи в чинията ми, лъщящата є кожа на райета – раздрана, с цел да разкрие бялата ѝ плът; разтворените устни на питката ми самун. Грозде – сочно и мрачно на светлината на свещта; калаен бокал с непрозрачен отблясък.
Виждам ни там, седнали на масата в трапезарията, неподвижни в нашия заледен момент, на първо място да се промени. След вечеря той ми чете от Библията:
– Всяка плът е трева, и всичката є хубост е като полско цвете. Тревата изсъхва, цветето увяхва, щом духне върху него духане от Господа: така и народът е трева...
Но аз към този момент увисвам на стената и ни следя оттова.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Треска за лалета (3)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ