Откъс от "Трима в любовта" на Арчибалд Кронин
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Трима в любовта ", с създател Арчибалд Кронин, възложен от Издателство " Ера ".
" Трима в любовта " е един от огромните шедьоври на Арчибалд Кронин. Вълнуваща история, която води читателя в трагичен свят, изпълнен с наситени страсти.
Луси Мур откровено обича брачна половинка си. За да го обича още повече, тя желае да го направи по-добър. И като една отдадена и любяща брачна половинка взима нещата в свои ръце. Но когато схваща, че е направила неточност, към този момент е късно и подреденият й свят се разпада. Луси философски минава през всички трудности, които й сервира животът, като се отдава напълно на развъждането на сина си. Борбената й натура не се поддава на разочарованието, само че най-съкрушителното затруднение следва...
Арчибалд Джоузеф Кронин (1896–1974) е шотландски публицист и драматург, един от най-известните създатели на двадесети век. Лекар по специалност, той постоянно вмъква тематиката в книгите си. Много от творбите му се трансформират в сполучливи кино и телевизионни продукции. Неговите произведения са присъщи с откритата си обществена рецензия и съчетаване на изконни полезности с мелодраматично деяние.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Трима в любовта " на Арчибалд Кронин
I
Щом се облече, Люси отиде до прозореца, само че не видя Франк. Права зад огромната дантелена завеса, без мисъл в главата, тя хвърли изменчив взор към бялата лента на пътя, който водеше до града и следваше на разстояние една миля брега около устието на реката.
Пътят беше запустял, като се изключеха остарелият Бауи и кучето му. Бауи топлеше старите си, измъчвани от ревматизъм кокали, седнал на ниската стена, която заграждаше кейчето, а кучето спеше с глава сред лапите си, проснато върху жаркия тротоар. Слънцето бе превъзходно през този августовски следобяд, поръсило канала с танцуващи люспи, позлатило Ардфилан с блестящ искра и трансформирало покривите и високите комини на Порт Доран на отсрещния бряг в блестящ и тайнствен град. Самият път се разстилаше пред Люси измежду блясъка на слънцето и кокетните вили, които се редяха от двете страни и губеха неизразимата си суровост в това море от златиста светлина.
Тя познаваше добре този аспект: лъщящата вода, затворена в ръкавите на необятното устие, гористия рид Армър, на който синкавата мъгла придаваше прохлада, на запад – планинските проломи, спускащи се величествено на фона на светлото небе... само че през днешния ден всичко това притежаваше неосезаем сексапил, който, без самата Люси да знае за какво, оказваше необичайно влияние върху нея. Сезонът също влияеше, тъй като макар горещината той създаваше първото и неразбираемо усещане за приближаващата есен: шумоленето на паднало листо, солената миризма на водораслите, идваща откъм брега, далечното грачене на гарвани в полето. Как обожаваше есента! От гърдите ѝ се изтръгна въздишка на самодоволство.
Засенчвайки очи от ослепителната светлина, тя видя силуета на сина си, който на борда на " Орел " помагаше – или пречеше – на Дейв, работещ на дребния катер, завързан към сивия пристан на Бауи. " По-вероятно е да му пречи " – сподели си, потискайки майчината си деликатност.
После се обърна и заставайки пред дъбовия дрешник, прегледа лицето си с инстинктивната съвестност на жена, застанала пред огледало.
Не беше едра, " една мъничка жена ", снизходително споделяше за нея брат ѝ Ричард, само че в муселинената рокля нейният хубав контур излъчваше младежка хубост. Тя изглеждаше смешно млада и девствена – по-скоро на шестнайсет, в сравнение с двайсет и шест години, както споделяше на смешка Франк, когато изоставеше нормалната си въздържаност. Лицето ѝ беше дребно, намерено и живо, с естествена одушевеност и гореща буйност, свежо на цвят и леко загоряло в края на това слънчево лято. Очите ѝ – раздалечени и сини, надълбоко сини – бяха оградени с мрежица от по-тъмни линийки, поръсени със светли точици. Устата ѝ имаше извити ъгли, а удължената линия на шията и на брадичката ѝ придаваше еластичност и израз на искреност, на нещо твърдо, пламенно и горещо в искреността си.
Тя постави ръка върху тъмнокестенявата си коса, погледна се за минутка, след това сгъна скромната памучна рокля, която бе носила през целия ден, и я сложи в долната бариера на дрешника. След като направи финален бърз обзор на стаята, с цел да се убеди, че всичко е в ред – лъснатият линолеум, възглавницата върху клатещото се кресло и бялата завивка, която висеше в права линия – тя поклати предостатъчно глава и излезе.
Приготви се по-късно от нормално – петък бе денят, в който правеше сладкиши – само че приятното благоухание на нейната излъскана и идеално чиста къща, сместа на восък, сапун и терпентин, същинско благоухание за ноздрите ѝ на стопанка, горда със своята вътрешна класификация, оправдаваше това закъснение на вечерния ѝ тоалет.
Тя изпитваше горделивост от изрядността на своя дом, малко насаме жилище – човек ще каже от учтивост вила – по този начин прелестно ситуирано на границата на Ардфилан. Люси обичаше къщата и държеше да я види, че свети.
Сега в кухнята, обръщайки се към отворената врата на слугинската стая, тя попита:
– Готова ли сте, Нета?
– За миг, госпожо Мур – отвърна със заглушен глас слугинята, като стискаше игла за коса в устните си. Тя довършваше закъснелия си тоалет пред малко кръгло огледало, окачено на стената над съдовете.
– Господарят ви ще пристигна всеки миг – продължи назидателно Люси. – Чух идването на влака. На ваше място бих поставила яйца на огъня... четири.
– Да, госпожо Мур... – отвърна слугинята с известно състрадание.
– Но внимавайте, когато ги пържите на очи, Нета. Капка оцет във водата, с цел да ги стегнете. Не забравяйте!
– Няма, госпожо Мур.
Освободила устата си, слугинята удостовери, че сходно забравяне е невероятно, и след минутка поддържа тази своя декларация, явявайки се с най-сериозен тип на прага на слугинската стая.
Тя беше хубаво седемнайсетгодишно момиче, кротко, сензитивно, затворено и любезно; макар любезността си обаче изявяваше самостоятелния темперамент на своята раса. Знаеща цената си и тази на своя твърдоглав жанр, Нета не допускаше макар прилежността си в работата да бъде слугиня. Никаква насила не можеше да изтръгне от устата ѝ думите " стопанин " или " стопанка ".
Тя поддържаше хипотетично тъждество със своите господари, като ги наричаше вежливо без угодливост " господин и госпожа Мур ". Дори при известни условия в нейното детинско отношение имаше леко предимство – сякаш съзнаваща теоретичния сан на семейство Мур, тя наблягаше своето персонално достолепие и правоверност.
Нета се усмихна и се оправда:
– Откакто подвигам косата си, по-дълго време се обличам.
" По-дълго време се обличате – намерения Люси, – откогато Дейв Бауи стартира да ви гледа. " И изрече гласно:
– Отива ви. А харесва ли на Дейв?
Нета поклати увенчаната си с кок глава – каква женска кокетност и деликатност в този недодялан жест! – и чукна едно яйце върху ръба на тигана, отвръщайки просто: " Той! ", след това мощно поруменя и погледна към шишето с оцет.
Като наблюдаваше придвижванията на слугинята, Люси скри усмивката си и завчас си даде сметка за своето благополучие. То съдържаше смешно удовлетворение, примесено с прелестно възприятие на удача, чувство за жизненост и непорочност, откакто се бе облякла, както и усещането, че бе прекарала добре днешното си свободно време.
Тя обичаше този миг преди завръщането на Франк – облечена, подготвена, свършила работата си, изчистила идеално къщата, тя го очакваше и това неизбежно предизвикваше у нея вяра. Люси прекоси тясното преддверие, отвори вратата и излезе на песъчливата алея. Малката четвъртита ливада с масив от калцеолария, лобелия** и здравец – асортимент, който тази година беше последна дума на цветарското изкуство – блестеше с цялата си хубост в очите ѝ на ценител. Тя откъсна деликатно една нахална трева, която пречеше на най-красивия здравец, и я захвърли с не по-малко внимание, след това отиде да отвори портата.
Сега пътят беше многолюден, чуваше се звук от бързи стъпки; повдигайки очи, Люси видя отсреща да идва синът ѝ, а сянката му радостно да се клати край него.
– Мамо – извика той, като бързаше да ѝ заяви огромната вест, – работих на " Орел " дружно с Дейв.
– Невъзможно! – възкликна тя, преструвайки се, че не има вяра.
– Да – удостовери той с ентусиазма на осемгодишно момче към едно съществено събитие. – Дейв ме накара да намотавам въжето.
– Господи, каква тежка работа! – рече майката, мислейки за луничките, които имаше то по носа си, един сплеснат нос с елементарни пигменти, само че за нея той и луничките притежаваха неотразимо обаяние.
Добре поставено за възрастта си момче, мислеше си тя постоянно – нейната дума беше може би " елегантно ", – с кестенява коса и със светлокафявите очи на татко си. А другите момчета? Сигурно и те имаха качества, само че... не такива като у Питър.
– Мога ли да играя на топчета? – попита наивно той.
– На топчета? – повтори тя, невярваща. – Откъде ги взе?
Питър ѝ се усмихна, показвайки празнини сред никнещите си зъби, и усмивката му очарова Люси, след това сведе ресници, които съгласно нея бяха изтънчено черни върху свежото му като прекрасен плод лице.
– Е, добре – стартира той постепенно, като търкаше върха на обувката си в стената, – те през днешния ден играеха и аз заех няколко от един другар... После играх против него, разбираш ли, и завоювах... Тогава му върнах две... виждаш ли, мамо, ето по този начин стана?
– О, да, виждам – сподели тя, сдържайки смеха си.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (914)
" Трима в любовта " е един от огромните шедьоври на Арчибалд Кронин. Вълнуваща история, която води читателя в трагичен свят, изпълнен с наситени страсти.
Луси Мур откровено обича брачна половинка си. За да го обича още повече, тя желае да го направи по-добър. И като една отдадена и любяща брачна половинка взима нещата в свои ръце. Но когато схваща, че е направила неточност, към този момент е късно и подреденият й свят се разпада. Луси философски минава през всички трудности, които й сервира животът, като се отдава напълно на развъждането на сина си. Борбената й натура не се поддава на разочарованието, само че най-съкрушителното затруднение следва...
Арчибалд Джоузеф Кронин (1896–1974) е шотландски публицист и драматург, един от най-известните създатели на двадесети век. Лекар по специалност, той постоянно вмъква тематиката в книгите си. Много от творбите му се трансформират в сполучливи кино и телевизионни продукции. Неговите произведения са присъщи с откритата си обществена рецензия и съчетаване на изконни полезности с мелодраматично деяние.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Трима в любовта " на Арчибалд Кронин
I
Щом се облече, Люси отиде до прозореца, само че не видя Франк. Права зад огромната дантелена завеса, без мисъл в главата, тя хвърли изменчив взор към бялата лента на пътя, който водеше до града и следваше на разстояние една миля брега около устието на реката.
Пътят беше запустял, като се изключеха остарелият Бауи и кучето му. Бауи топлеше старите си, измъчвани от ревматизъм кокали, седнал на ниската стена, която заграждаше кейчето, а кучето спеше с глава сред лапите си, проснато върху жаркия тротоар. Слънцето бе превъзходно през този августовски следобяд, поръсило канала с танцуващи люспи, позлатило Ардфилан с блестящ искра и трансформирало покривите и високите комини на Порт Доран на отсрещния бряг в блестящ и тайнствен град. Самият път се разстилаше пред Люси измежду блясъка на слънцето и кокетните вили, които се редяха от двете страни и губеха неизразимата си суровост в това море от златиста светлина.
Тя познаваше добре този аспект: лъщящата вода, затворена в ръкавите на необятното устие, гористия рид Армър, на който синкавата мъгла придаваше прохлада, на запад – планинските проломи, спускащи се величествено на фона на светлото небе... само че през днешния ден всичко това притежаваше неосезаем сексапил, който, без самата Люси да знае за какво, оказваше необичайно влияние върху нея. Сезонът също влияеше, тъй като макар горещината той създаваше първото и неразбираемо усещане за приближаващата есен: шумоленето на паднало листо, солената миризма на водораслите, идваща откъм брега, далечното грачене на гарвани в полето. Как обожаваше есента! От гърдите ѝ се изтръгна въздишка на самодоволство.
Засенчвайки очи от ослепителната светлина, тя видя силуета на сина си, който на борда на " Орел " помагаше – или пречеше – на Дейв, работещ на дребния катер, завързан към сивия пристан на Бауи. " По-вероятно е да му пречи " – сподели си, потискайки майчината си деликатност.
После се обърна и заставайки пред дъбовия дрешник, прегледа лицето си с инстинктивната съвестност на жена, застанала пред огледало.
Не беше едра, " една мъничка жена ", снизходително споделяше за нея брат ѝ Ричард, само че в муселинената рокля нейният хубав контур излъчваше младежка хубост. Тя изглеждаше смешно млада и девствена – по-скоро на шестнайсет, в сравнение с двайсет и шест години, както споделяше на смешка Франк, когато изоставеше нормалната си въздържаност. Лицето ѝ беше дребно, намерено и живо, с естествена одушевеност и гореща буйност, свежо на цвят и леко загоряло в края на това слънчево лято. Очите ѝ – раздалечени и сини, надълбоко сини – бяха оградени с мрежица от по-тъмни линийки, поръсени със светли точици. Устата ѝ имаше извити ъгли, а удължената линия на шията и на брадичката ѝ придаваше еластичност и израз на искреност, на нещо твърдо, пламенно и горещо в искреността си.
Тя постави ръка върху тъмнокестенявата си коса, погледна се за минутка, след това сгъна скромната памучна рокля, която бе носила през целия ден, и я сложи в долната бариера на дрешника. След като направи финален бърз обзор на стаята, с цел да се убеди, че всичко е в ред – лъснатият линолеум, възглавницата върху клатещото се кресло и бялата завивка, която висеше в права линия – тя поклати предостатъчно глава и излезе.
Приготви се по-късно от нормално – петък бе денят, в който правеше сладкиши – само че приятното благоухание на нейната излъскана и идеално чиста къща, сместа на восък, сапун и терпентин, същинско благоухание за ноздрите ѝ на стопанка, горда със своята вътрешна класификация, оправдаваше това закъснение на вечерния ѝ тоалет.
Тя изпитваше горделивост от изрядността на своя дом, малко насаме жилище – човек ще каже от учтивост вила – по този начин прелестно ситуирано на границата на Ардфилан. Люси обичаше къщата и държеше да я види, че свети.
Сега в кухнята, обръщайки се към отворената врата на слугинската стая, тя попита:
– Готова ли сте, Нета?
– За миг, госпожо Мур – отвърна със заглушен глас слугинята, като стискаше игла за коса в устните си. Тя довършваше закъснелия си тоалет пред малко кръгло огледало, окачено на стената над съдовете.
– Господарят ви ще пристигна всеки миг – продължи назидателно Люси. – Чух идването на влака. На ваше място бих поставила яйца на огъня... четири.
– Да, госпожо Мур... – отвърна слугинята с известно състрадание.
– Но внимавайте, когато ги пържите на очи, Нета. Капка оцет във водата, с цел да ги стегнете. Не забравяйте!
– Няма, госпожо Мур.
Освободила устата си, слугинята удостовери, че сходно забравяне е невероятно, и след минутка поддържа тази своя декларация, явявайки се с най-сериозен тип на прага на слугинската стая.
Тя беше хубаво седемнайсетгодишно момиче, кротко, сензитивно, затворено и любезно; макар любезността си обаче изявяваше самостоятелния темперамент на своята раса. Знаеща цената си и тази на своя твърдоглав жанр, Нета не допускаше макар прилежността си в работата да бъде слугиня. Никаква насила не можеше да изтръгне от устата ѝ думите " стопанин " или " стопанка ".
Тя поддържаше хипотетично тъждество със своите господари, като ги наричаше вежливо без угодливост " господин и госпожа Мур ". Дори при известни условия в нейното детинско отношение имаше леко предимство – сякаш съзнаваща теоретичния сан на семейство Мур, тя наблягаше своето персонално достолепие и правоверност.
Нета се усмихна и се оправда:
– Откакто подвигам косата си, по-дълго време се обличам.
" По-дълго време се обличате – намерения Люси, – откогато Дейв Бауи стартира да ви гледа. " И изрече гласно:
– Отива ви. А харесва ли на Дейв?
Нета поклати увенчаната си с кок глава – каква женска кокетност и деликатност в този недодялан жест! – и чукна едно яйце върху ръба на тигана, отвръщайки просто: " Той! ", след това мощно поруменя и погледна към шишето с оцет.
Като наблюдаваше придвижванията на слугинята, Люси скри усмивката си и завчас си даде сметка за своето благополучие. То съдържаше смешно удовлетворение, примесено с прелестно възприятие на удача, чувство за жизненост и непорочност, откакто се бе облякла, както и усещането, че бе прекарала добре днешното си свободно време.
Тя обичаше този миг преди завръщането на Франк – облечена, подготвена, свършила работата си, изчистила идеално къщата, тя го очакваше и това неизбежно предизвикваше у нея вяра. Люси прекоси тясното преддверие, отвори вратата и излезе на песъчливата алея. Малката четвъртита ливада с масив от калцеолария, лобелия** и здравец – асортимент, който тази година беше последна дума на цветарското изкуство – блестеше с цялата си хубост в очите ѝ на ценител. Тя откъсна деликатно една нахална трева, която пречеше на най-красивия здравец, и я захвърли с не по-малко внимание, след това отиде да отвори портата.
Сега пътят беше многолюден, чуваше се звук от бързи стъпки; повдигайки очи, Люси видя отсреща да идва синът ѝ, а сянката му радостно да се клати край него.
– Мамо – извика той, като бързаше да ѝ заяви огромната вест, – работих на " Орел " дружно с Дейв.
– Невъзможно! – възкликна тя, преструвайки се, че не има вяра.
– Да – удостовери той с ентусиазма на осемгодишно момче към едно съществено събитие. – Дейв ме накара да намотавам въжето.
– Господи, каква тежка работа! – рече майката, мислейки за луничките, които имаше то по носа си, един сплеснат нос с елементарни пигменти, само че за нея той и луничките притежаваха неотразимо обаяние.
Добре поставено за възрастта си момче, мислеше си тя постоянно – нейната дума беше може би " елегантно ", – с кестенява коса и със светлокафявите очи на татко си. А другите момчета? Сигурно и те имаха качества, само че... не такива като у Питър.
– Мога ли да играя на топчета? – попита наивно той.
– На топчета? – повтори тя, невярваща. – Откъде ги взе?
Питър ѝ се усмихна, показвайки празнини сред никнещите си зъби, и усмивката му очарова Люси, след това сведе ресници, които съгласно нея бяха изтънчено черни върху свежото му като прекрасен плод лице.
– Е, добре – стартира той постепенно, като търкаше върха на обувката си в стената, – те през днешния ден играеха и аз заех няколко от един другар... После играх против него, разбираш ли, и завоювах... Тогава му върнах две... виждаш ли, мамо, ето по този начин стана?
– О, да, виждам – сподели тя, сдържайки смеха си.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (914)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ