Откъс от "Смъртта на Нерон" на Лион Фойхтвангер
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Смъртта на Нерон ", с създател Лион Фойхтвангер, възложен от Издателство " Колибри ".
" Опитват се да трансформират света със мощ единствено тези, които не могат да го обяснят безапелационно. Аз имам вяра в изписания лист повече, в сравнение с в картечниците ", написа Лион Фойхтвангер в един собствен разказ. Сборникът " Смъртта на Нерон " (240 стр., 15 лева.) обгръща приключени произведения, които провокират неспокойствие не с напора на усеща, а заради добитото познание за скритите механизми на публичните и политическите връзки.
Още в ранните разкази, " Полет на рекордна височина " и " Експедиция до полюса ", е набелязан един значим за днешния ни живот претекст: индивидът на науката и техниката в сблъскване с природата и тайните на битието. Друга значима тематика за Фойхтвангер е отношението на художника към действителността. В подигравателен проект разказът " След сезона " пресъздава последните дни на един актуален създател, затворен в своята нежна " кула от слонова кост ".
Внезапното му въодушевление по една елементарна, само че витална госпожица го заварва неопитен за сложността на съществуването. В " историческия " роман " Смъртта на Нерон " древноримският деспот е приел модерни черти и в това време е показан като уродливо изкопаемо, лишено от човешко достолепие и омагьосване. Тематичният кръг в сборника се затваря с новелата " Одисей и свинете ". Писателят показва митичния Одисей, богоравния страдник, като " съвременен човек ", към този момент изпитал " досадата от цивилизацията ".
Лион Фойхтвангер (1884–1958) е роден в Мюнхен в семейство на еврейски индустриалец. Първоначално написа драми и театрална рецензия. Големият му книжовен триумф идва с романите " Грозната херцогиня Маргарете Маулташ " и " Евреинът Зюс ". След като през 1933 година на власт в Германия идва Хитлер, писателят поема пътя на изгнанието, а книгите му биват обществено изгаряни на клада. През 1941 година Фойхтвангер емигрира в Калифорния и живее там до гибелта си. Публикува романите " Братя Лаутензак " и " Симон ", приключва и монументалната биографична трилогия за еврейския историк Йосиф Флавий. Сборникът " Смъртта на Нерон " го показва в необикновена светлина – като занаятчия на новелата и късия роман.
Съставителство, превод и увод Венцеслав Константинов
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Лион Фойхтвангер - " Смъртта на Нерон ", фрагмент
ИСТОРИЯТА НА ФИЗИОЛОГА ДОКТОР Б.
Физиологът лекар Б. се ползваше с огромен престиж измежду своите сътрудници. Особено ценяха точността на проучванията му и неподкупността, с която още веднъж и още веднъж ревизираше резултатите от всеки опит, преди да ги одобри, колкото и съблазнителни да бяха те. Всеки различен с неговите качества би направил кариера, само че той си остана да управлява катедра в дребен университет. Причината бе в прямия му темперамент. А може би той бе непрекъснато начумерен заради странната си осанка, тъй като върху дребното му тяло стърчеше голяма брадата глава. Към сътрудниците си се отнасяше хладно, даже с злост.
Освен в диалози на професионални тематики съвсем не си отваряше устата, а стореше ли го, показваше се непоколебим в преценките си и безапелационен в внезапните си съждения за обкръжаващия го свят. На всичкото от горната страна към този момент немлад бе сключил брак с жена от простолюдието, прислужница в ресторанта, където имаше навика да хапне нещо небрежно. Той не скриваше, че в компанията на тази жена се усещаше по-добре, в сравнение с в средата на многоуважаваните люде от своето съсловие.
Така той доближи своята петдесетгодишнина, трансферира я, без да притегли вниманието на никого, и по всичко личеше, че ще преживее остатъка от дните си незабележимо и по този начин незабележимо ще иде в гроба. И внезапно плъзна мълвата, че професор Б. е направил изобретение, способно да повлияе върху живота на целия свят. Как бе зародил този слух можеше мъчно да се откри. Навярно професор Б. бе загатнал на младия си помощник за апарата, над който работеше, може би единствено бе загатнал нещичко.
Но един негов намек – това признаваха даже съперниците му – нормално струваше повече от високопарните изказвания на мнозина други в отчетите на академията или в някои изявления. Ако трябваше да се има вяра на мълвата, професор Б. бе основал уред, който позволяваше тъкмо да се следи мозъчната активност у живия човек, тъй че в прочут смисъл да се мери интелигентността на всекиго. Този уред бяха нарекли
интелектофотометър.
Медицинските списания обсъждаха изобретението на лекар Б., към тях скоро се причислиха всекидневниците. Мнозина управителни персони в политиката, стопанската система и науката прочетоха не без паника за интелектофотометъра. Напротив, писателите, художниците и музикантите останаха изцяло спокойни, тъй като модата от това време изискваше от тях да имат на първо място това тайнствено и мъгляво НЕЩО, което се наричаше " креативно начало " и което прочее мъчно се поддаваше на тъкмо определение, само че никога нямаше нещо общо с интелигентността. Професор Б. настойчиво мълчеше.
Може би таман заради това безмълвие диалозите към интелектофотометъра ставаха все по-шумни и по-разпалени. Докато най-после стигнаха и до ушите на диктатора на страната.
Диктаторът повика при себе си физиолога лекар Б. А той смяташе диктатора за посвоему талантлив, само че некултурен момък, чиито качества в действителност бяха потърпевши от упражняването на властта – професорът споделяше възгледа на немския мъдрец, че властта оглупява индивида. Дребен, всекидневен и космат, той застана пред мъжа, чиято стоманена властна маска бе станала за страната знак на величието.
Диктаторът бе привикнал в общуването си с хората да се държи вдървено и тържествено. Но в този момент незабавно разбра, че във връзка с този навъсен завързак това не е най-верният тон; и тъй като имаше възприятие за жанр, появи се непретенциозен и елементарен. Това не му се удаде изцяло, само че дребосъкът на драго сърце означи неговото усърдие.
– Говорят – диктаторът незабавно пристъпи към въпроса, – че благодарение на вашия уред можете тъкмо да определяте и мерите интелигентността на индивида. – Той изглеждаше солиден зад голямото писалище, само че думите му излитаха леко от красиво обрисуваната уста. – Това правилно ли е? – попита той повърхностно.
Професор Б. отвърна също повърхностно:
– Вярно е.
Отначало диктаторът, естествено, бе надъхан скептично. Заключението на специалистите, сложено пред него, въпреки и многословно, бе внимателно – нито утвърждаващо, нито отричащо. А може би таман небрежният необщителен звук на професор Б. разсея подозренията му.
– Тази дарба – сподели той учтиво – може да бъде от грамадно значение за процъфтяването на страната и нацията.
Професор Б. мълчеше, явно смяташе сходна забележка за прекомерно банална, та да отговори. Диктаторът почувства, че диалогът с този морски таралеж няма да е елементарен. Най-просто бе да приказва напряко.
– Можете ли – попита той изсъхнало – в понятни формули да анализирате интелигентността на някои хора, които ще ви пратя?
– Мога – отвърна професорът.
– Бих желал – продължи диктаторът, – с цел да се избегнат недоразумения, да ви кажа какво разбирам под просветеност.
– Кажете – рече професор Б.
– Под просветеност разбирам – стартира диктаторът, като търсеше думите, и внезапно доби тип на грижлив възпитаник, – под просветеност разбирам способността
да се класифицират явленията по причина и разследване.
– Напълно задоволително определение – утвърди професор Б.
Диктаторът се зарадва на похвалата. Двамата се разделиха удовлетворени.
От този момент обаче, където и да идеше професор Б., постоянно в близост се показваха странни особи с бомбета, които видимо се стараеха да останат незабележими и които даже децата поздравяваха с думите: " Добър ден, господин скришен сътрудник ". Тези персони забавляваха професор Б. Освен неговата жена те бяха единствените хора, които можеха да кажат, че професор Б. се е отнасял към тях ненапълно приветливо.
Скоро в лабораторията на професора започнаха да идват и господата, които според желанието на диктатора трябваше да бъдат подложени на неговия разбор. Процедурата бе краткотрайна и безболезнена, само че все пак господата нерядко правеха кисели физиономии.
В продължение на две седмици диктаторът изпрати седем господа. Професорът вършеше своята работа, записваше формулите и към тях добавяше малко и ясно пояснение. Шест от анализите той изготви точно и правилно, а в седмия умишлено обърна всичко наобратно.
След един месец диктаторът повика професор Б. наново. Този път приемът бе формален и блестеше от величие. Множество кинооператори усърдно заснемаха всяка стъпка на професора, до момента в който той, малък и начумерен, се изкачваше по парадното стълбище на двореца посред отдаващите му чест напети гвардейци на диктатора. След това двамата останаха уединено и към този момент никой не снимаше.
Диктаторът се държеше сърдечно. Звучно, лукаво и шеговито той попита:
– Защо поискахте да ме излъжете с разбор номер седем, професоре? – Той се засмя предостатъчно и професор Б. също се засмя.
Вестниците нашироко отразиха резултата от аудиенцията. Съобщиха, че диктаторът показал най-жив персонален интерес към проучванията на професор Б. Диктаторът бил взел решение да разгласи за държавен монопол активността на огромния академик като изключително потребна за нацията.
На физиолога лекар Б. бе възложен удобен дом в столицата и отлично обзаведена лаборатория. От Министерството на образованието му бе обявено с най-ласкателни изрази, че активността му е извънредно значима за страната, по тази причина чакат от него да не напуща столицата, без да е уведомил за това министъра. Господата с бомбетата се усилиха с още двама.
Работата на професор Б. не бе уморителна. От време на време при него идваха лица, чиято просветеност той трябваше да проучва по разпореждане на диктатора. Как се използваха тези разбори, оставаше незнайно за професора и за света. Когато диктаторът изпратеше някого за разбор, неговите доближени одобряваха това като неприятна смешка, като елегантна форма на наказване. " Ще те пратим при професор Б. " – стана в страната обичан израз, използваха го като шеговито, само че от време на време и като съществено предизвестие.
Измина една година и още една. Диктаторът трупаше все по-голям опит в потреблението на всички атрибути на властта. На планетата с изключение на него имаше единствено още двама мъже, които притежаваха същото умеене. Той разполагаше с добре проведена войска, с превъзходна полиция, всички значими административни и икономически постове в страната се заемаха от негови последователи, чиято честност бе изпитвана с години.
И оглеждайки се какво е основал, той можеше да каже, че го е направил добре. Но все пак диктаторът спеше неприятно, тъй като не всичко бе толкоз добре, колкото го бе желал. Единствено последователите му живееха пищно, но не и страната, а в началото бе желал всички да живеят пищно.
Той посещаваше физиолога лекар Б. все по-често и в общуването си с него към този момент съвсем не се затрудняваше да се държи непретенциозно и налично. Когато бяха вкупом с професор Б., той доста се смееше. Никой, който познаваше само стоманената маска на диктатора, не предполагаше по какъв начин добре може да се смее той. И професор Б. се смееше дружно с него. Навярно се смееха и господата с бомбетата, които отнякъде подслушваха
диалога.
Веднъж към края на втората година, откакто диктаторът бе вечерял у професора, след малко безмълвие домакинът внезапно рече с нормалния си внезапен и саркастичен звук:
– Кажете напряко какво желаете от мен. Вече две години го увъртате.
Диктаторът смръщи чело и малко оставаше да надене пред учения стоманената маска, само че в точния момент се овладя и продължи да се държи непретенциозно и налично.
На третата година, през една лятна вечер, когато дамата на професора бе отпътувала за отдалечен курорт, диктаторът сподели:
– Защо пък да не извършите разбор и на моята просветеност?
Професор Б. едвам доловимо пребледня.
– Налага ли се? – отвърна той.
– Нима ви е неприятно? – попита диктаторът.
– Не ми е прелестно – отговори професор Б.
Диктаторът го изгледа. Така сърдечно и искрено в никакъв случай не бе приказвал с професора.
– Вие можете и да ме излъжете – рече той с ободряваща и доверчива усмивка.
– Мисля – отвърна професорът и също се усмихна, тъй че огромните му жълти зъби блеснаха измежду брадата, – мисля, че няма смисъл да ви неистина. Вие незабавно ще ме уловите.
И по този начин, професор Б. направи разбора, който диктаторът желаеше. Това не лиши доста време, също и на диктатора процедурата не се стори дълга, само че след това, спомняйки си я, тя му се видя въпреки всичко продължителна, тъй като за това време той като че ли се подмлади, след това
състари, още веднъж подмлади и отново състари. Професорът, извършвайки измерванията си, говореше единствено най-необходимото. Той пишеше своите формули на един лист. Тези формули бяха добре известни на диктатора, той знаеше, че общо са двайсет и три на брой и че се изписват с дребни букви и числа.
Професорът записа последната си формула и подаде листа на диктатора. А той сподели: " Благодаря ви ", взе листа, сгъна го, без да го огледа, помоли за плик, постави вътре листа, залепи плика, стисна ръката на професор Б. и си потегли.
След като диктаторът си отиде, професор Б. се почувства малко изнемощял, краката му неприятно тежаха и трепереха, само че той не пожела да поседне и да си поеме мирис. Напротив, закрачи напред-назад из лабораторията, като галеше апаратите си с ръка, след това обиколи цялата къща и градината. Обикновено, когато при него идваха хора, те му пречеха и той гледаше по-скоро да се отърве от тях.
Днес откри, че къщата и градината са доста огромни и в същото време демонски пусти. Опита се да приказва по телефона с жена си, с асистентите си, само че се оказа, че с никого не може да се свърже. Така и очакваше. Доволен щеше да е, в случай че можеше да замени няколко думи най-малко с един от странните господа с бомбета, само че през днешния ден даже те липсваха.
Накрая откри своя остарял лабораторен прислужник. Вече двайсет години той работеше при професор Б. и физиологът познаваше чудесно кожата му, състава на кръвта му, положението на сърцето и на бъбреците му. Днес за първи път се поинтересува от неговите възгледи. Попита го какво мисли за бога и за отвъдния свят. Оказа се, че лабораторният прислужник държи доста на тях.
– Аз съм човек, основан да има вяра – рече той.
На професор Б. харесваха тези думи, откри ги откровени и рационални. Сега той седеше на терасата, която водеше надолу към градината, а безпокойството му бе минало. Може би щеше да е хубаво, в случай че още един път се поразходеше из улиците, само че допусна, че тогава начаса ще се появят бомбетата, а в този момент към този момент не му се щеше да ги вижда, по тази причина остана на мястото си.
Мислеше за хората, които напоследък бяха към него, за жена си, за своите асистенти – удовлетворен бе от всички. Бе изцяло склонен с тях. Дори с диктатора бе склонен. Човекът постъпваше съгласно своите потребности. Е, в действителност малко прекомерно бе желанието му да се види одобрен и от него, от физиолога лекар Б.
Същата вечер, преди още да се завърне жена му, преди да поговори с асистентите си, професор Б. се разболя. Утринните вестници оповестиха, че болестта е съществено, обедните – че е доста съществено, а на другата утрин, преди още да го зърне жена му, професор Б. умря. Диктаторът бе посетил денем болния и бе наредил всекичасно да го осведомяват за положението му.
Погребението на огромния академик се извърши на държавни разходи с огромна помпозност.
Две седмици по-късно страната отпразнува десетата годишнина, откогато диктаторът бе пристигнал на власт. Този ден бе изпълнен с искра и популярност, враговете на диктатора го мразеха с изключително мощна, добре обоснована ненавист, тъй като към този момент им оставаха прекомерно малко очаквания да реализират задачата си. А мнозина от тях го мразеха единствено тъй като към този момент не можеха да преминат към неговите почитатели – той бе заставен да сгъсти редиците на последователите си, тъй като те бяха станали толкоз доста, че едвам успяваше да се погрижи за всички.
По-рано диктаторът обичаше такива дни на огромна церемониалност, те му даваха опора и одобрение. Сега изпитваше единствено леко неспокойствие – те бяха станали просто политически средства и към този момент не услаждаха душата му. Най-приятни му бяха минутите в ранния следобяд, когато разполагаше със себе си. Половината от това време използваше за гимнастически извършения с треньора си, а след това, след масажа, лежеше самичък в дребната хладна стая, в която имаше единствено едно канапе, писалище и кресло и където никой нямаше право да влиза, като се изключи един-единствен секретар.
Диктаторът лежеше на канапето морен, прелестно провиснал, не запомнил за момент своята стоманена маска. До него глухо доближиха командите на офицерите, които строяваха своите подразделения на огромния площад, с цел да положат пред него клетва за честност. След двайсет и две минути той ще застане на балкона и ще произнесе тирада, още не знаеше какво тъкмо ще каже, само че знаеше, че то ще бъде вярно и че целият свят, затаил мирис, ще слуша думите му по високоговорителите.
Той се изправи. По хавлия отиде до писалището. Тук в чекмеджето бяха заключени всякакви сувенири – несериозни дреболии, непокътнати единствено за него. Няколко писма, сплескано от патрон униформено копче, остаряла снимка. Той обичаше тези реликви, драго му бе да се рови в тях, усещаше се по-силен, когато физически усещаше връзката си с предишното.
Извади ключ, отвори чекмеджето на писалището, там откри различен ключ, отвори с него второ чекмедже и от последната му преградка измъкна запечатан плик, комплициран там едвам преди четиринайсет дни. Той доста добре знаеше какво има вътре и вероятно бе отишъл до писалището единствено поради този плик.
Няколко минути държа в ръка плика с формулите на починалия професор Б. След това взе ножа за отваряне на писма. Интересно бе да знае какво написа на листа. За изгодата и за мъдростта съществуваха какви ли не теории. Покойният професор Б. знаеше нещичко по този въпрос. Но единствено го бе загатнал. Навярно починалият професор Б. можеше да бъде принуден да се изкаже малко по-изчерпателно. Диктаторът не бе простак и професорът напълно не го смяташе за некадърен. Историческата нужда го бе натоварила с бремето на властта, а властта оглупява индивида. Но в случай че не бе деспот, може би щеше да стане велика персона.
Отдолу долиташе шумът на тълпата. Налага се да подреди да го облекат, след четиринайсет минути би трябвало да произнесе своята тирада. Сигурно няма да е от изгода за речта му, в случай че узнае какво е написано на листа. Диктаторът остави ножа за отваряне на писма, без да го използва. Накъса плика и неговото наличие на дребни късчета.
После прекоси огромната зала за приеми и излезе на балкона. Произнесе своята тирада.
1929
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (914)
" Опитват се да трансформират света със мощ единствено тези, които не могат да го обяснят безапелационно. Аз имам вяра в изписания лист повече, в сравнение с в картечниците ", написа Лион Фойхтвангер в един собствен разказ. Сборникът " Смъртта на Нерон " (240 стр., 15 лева.) обгръща приключени произведения, които провокират неспокойствие не с напора на усеща, а заради добитото познание за скритите механизми на публичните и политическите връзки.
Още в ранните разкази, " Полет на рекордна височина " и " Експедиция до полюса ", е набелязан един значим за днешния ни живот претекст: индивидът на науката и техниката в сблъскване с природата и тайните на битието. Друга значима тематика за Фойхтвангер е отношението на художника към действителността. В подигравателен проект разказът " След сезона " пресъздава последните дни на един актуален създател, затворен в своята нежна " кула от слонова кост ".
Внезапното му въодушевление по една елементарна, само че витална госпожица го заварва неопитен за сложността на съществуването. В " историческия " роман " Смъртта на Нерон " древноримският деспот е приел модерни черти и в това време е показан като уродливо изкопаемо, лишено от човешко достолепие и омагьосване. Тематичният кръг в сборника се затваря с новелата " Одисей и свинете ". Писателят показва митичния Одисей, богоравния страдник, като " съвременен човек ", към този момент изпитал " досадата от цивилизацията ".
Лион Фойхтвангер (1884–1958) е роден в Мюнхен в семейство на еврейски индустриалец. Първоначално написа драми и театрална рецензия. Големият му книжовен триумф идва с романите " Грозната херцогиня Маргарете Маулташ " и " Евреинът Зюс ". След като през 1933 година на власт в Германия идва Хитлер, писателят поема пътя на изгнанието, а книгите му биват обществено изгаряни на клада. През 1941 година Фойхтвангер емигрира в Калифорния и живее там до гибелта си. Публикува романите " Братя Лаутензак " и " Симон ", приключва и монументалната биографична трилогия за еврейския историк Йосиф Флавий. Сборникът " Смъртта на Нерон " го показва в необикновена светлина – като занаятчия на новелата и късия роман.
Съставителство, превод и увод Венцеслав Константинов
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Лион Фойхтвангер - " Смъртта на Нерон ", фрагмент
ИСТОРИЯТА НА ФИЗИОЛОГА ДОКТОР Б.
Физиологът лекар Б. се ползваше с огромен престиж измежду своите сътрудници. Особено ценяха точността на проучванията му и неподкупността, с която още веднъж и още веднъж ревизираше резултатите от всеки опит, преди да ги одобри, колкото и съблазнителни да бяха те. Всеки различен с неговите качества би направил кариера, само че той си остана да управлява катедра в дребен университет. Причината бе в прямия му темперамент. А може би той бе непрекъснато начумерен заради странната си осанка, тъй като върху дребното му тяло стърчеше голяма брадата глава. Към сътрудниците си се отнасяше хладно, даже с злост.
Освен в диалози на професионални тематики съвсем не си отваряше устата, а стореше ли го, показваше се непоколебим в преценките си и безапелационен в внезапните си съждения за обкръжаващия го свят. На всичкото от горната страна към този момент немлад бе сключил брак с жена от простолюдието, прислужница в ресторанта, където имаше навика да хапне нещо небрежно. Той не скриваше, че в компанията на тази жена се усещаше по-добре, в сравнение с в средата на многоуважаваните люде от своето съсловие.
Така той доближи своята петдесетгодишнина, трансферира я, без да притегли вниманието на никого, и по всичко личеше, че ще преживее остатъка от дните си незабележимо и по този начин незабележимо ще иде в гроба. И внезапно плъзна мълвата, че професор Б. е направил изобретение, способно да повлияе върху живота на целия свят. Как бе зародил този слух можеше мъчно да се откри. Навярно професор Б. бе загатнал на младия си помощник за апарата, над който работеше, може би единствено бе загатнал нещичко.
Но един негов намек – това признаваха даже съперниците му – нормално струваше повече от високопарните изказвания на мнозина други в отчетите на академията или в някои изявления. Ако трябваше да се има вяра на мълвата, професор Б. бе основал уред, който позволяваше тъкмо да се следи мозъчната активност у живия човек, тъй че в прочут смисъл да се мери интелигентността на всекиго. Този уред бяха нарекли
интелектофотометър.
Медицинските списания обсъждаха изобретението на лекар Б., към тях скоро се причислиха всекидневниците. Мнозина управителни персони в политиката, стопанската система и науката прочетоха не без паника за интелектофотометъра. Напротив, писателите, художниците и музикантите останаха изцяло спокойни, тъй като модата от това време изискваше от тях да имат на първо място това тайнствено и мъгляво НЕЩО, което се наричаше " креативно начало " и което прочее мъчно се поддаваше на тъкмо определение, само че никога нямаше нещо общо с интелигентността. Професор Б. настойчиво мълчеше.
Може би таман заради това безмълвие диалозите към интелектофотометъра ставаха все по-шумни и по-разпалени. Докато най-после стигнаха и до ушите на диктатора на страната.
Диктаторът повика при себе си физиолога лекар Б. А той смяташе диктатора за посвоему талантлив, само че некултурен момък, чиито качества в действителност бяха потърпевши от упражняването на властта – професорът споделяше възгледа на немския мъдрец, че властта оглупява индивида. Дребен, всекидневен и космат, той застана пред мъжа, чиято стоманена властна маска бе станала за страната знак на величието.
Диктаторът бе привикнал в общуването си с хората да се държи вдървено и тържествено. Но в този момент незабавно разбра, че във връзка с този навъсен завързак това не е най-верният тон; и тъй като имаше възприятие за жанр, появи се непретенциозен и елементарен. Това не му се удаде изцяло, само че дребосъкът на драго сърце означи неговото усърдие.
– Говорят – диктаторът незабавно пристъпи към въпроса, – че благодарение на вашия уред можете тъкмо да определяте и мерите интелигентността на индивида. – Той изглеждаше солиден зад голямото писалище, само че думите му излитаха леко от красиво обрисуваната уста. – Това правилно ли е? – попита той повърхностно.
Професор Б. отвърна също повърхностно:
– Вярно е.
Отначало диктаторът, естествено, бе надъхан скептично. Заключението на специалистите, сложено пред него, въпреки и многословно, бе внимателно – нито утвърждаващо, нито отричащо. А може би таман небрежният необщителен звук на професор Б. разсея подозренията му.
– Тази дарба – сподели той учтиво – може да бъде от грамадно значение за процъфтяването на страната и нацията.
Професор Б. мълчеше, явно смяташе сходна забележка за прекомерно банална, та да отговори. Диктаторът почувства, че диалогът с този морски таралеж няма да е елементарен. Най-просто бе да приказва напряко.
– Можете ли – попита той изсъхнало – в понятни формули да анализирате интелигентността на някои хора, които ще ви пратя?
– Мога – отвърна професорът.
– Бих желал – продължи диктаторът, – с цел да се избегнат недоразумения, да ви кажа какво разбирам под просветеност.
– Кажете – рече професор Б.
– Под просветеност разбирам – стартира диктаторът, като търсеше думите, и внезапно доби тип на грижлив възпитаник, – под просветеност разбирам способността
да се класифицират явленията по причина и разследване.
– Напълно задоволително определение – утвърди професор Б.
Диктаторът се зарадва на похвалата. Двамата се разделиха удовлетворени.
От този момент обаче, където и да идеше професор Б., постоянно в близост се показваха странни особи с бомбета, които видимо се стараеха да останат незабележими и които даже децата поздравяваха с думите: " Добър ден, господин скришен сътрудник ". Тези персони забавляваха професор Б. Освен неговата жена те бяха единствените хора, които можеха да кажат, че професор Б. се е отнасял към тях ненапълно приветливо.
Скоро в лабораторията на професора започнаха да идват и господата, които според желанието на диктатора трябваше да бъдат подложени на неговия разбор. Процедурата бе краткотрайна и безболезнена, само че все пак господата нерядко правеха кисели физиономии.
В продължение на две седмици диктаторът изпрати седем господа. Професорът вършеше своята работа, записваше формулите и към тях добавяше малко и ясно пояснение. Шест от анализите той изготви точно и правилно, а в седмия умишлено обърна всичко наобратно.
След един месец диктаторът повика професор Б. наново. Този път приемът бе формален и блестеше от величие. Множество кинооператори усърдно заснемаха всяка стъпка на професора, до момента в който той, малък и начумерен, се изкачваше по парадното стълбище на двореца посред отдаващите му чест напети гвардейци на диктатора. След това двамата останаха уединено и към този момент никой не снимаше.
Диктаторът се държеше сърдечно. Звучно, лукаво и шеговито той попита:
– Защо поискахте да ме излъжете с разбор номер седем, професоре? – Той се засмя предостатъчно и професор Б. също се засмя.
Вестниците нашироко отразиха резултата от аудиенцията. Съобщиха, че диктаторът показал най-жив персонален интерес към проучванията на професор Б. Диктаторът бил взел решение да разгласи за държавен монопол активността на огромния академик като изключително потребна за нацията.
На физиолога лекар Б. бе възложен удобен дом в столицата и отлично обзаведена лаборатория. От Министерството на образованието му бе обявено с най-ласкателни изрази, че активността му е извънредно значима за страната, по тази причина чакат от него да не напуща столицата, без да е уведомил за това министъра. Господата с бомбетата се усилиха с още двама.
Работата на професор Б. не бе уморителна. От време на време при него идваха лица, чиято просветеност той трябваше да проучва по разпореждане на диктатора. Как се използваха тези разбори, оставаше незнайно за професора и за света. Когато диктаторът изпратеше някого за разбор, неговите доближени одобряваха това като неприятна смешка, като елегантна форма на наказване. " Ще те пратим при професор Б. " – стана в страната обичан израз, използваха го като шеговито, само че от време на време и като съществено предизвестие.
Измина една година и още една. Диктаторът трупаше все по-голям опит в потреблението на всички атрибути на властта. На планетата с изключение на него имаше единствено още двама мъже, които притежаваха същото умеене. Той разполагаше с добре проведена войска, с превъзходна полиция, всички значими административни и икономически постове в страната се заемаха от негови последователи, чиято честност бе изпитвана с години.
И оглеждайки се какво е основал, той можеше да каже, че го е направил добре. Но все пак диктаторът спеше неприятно, тъй като не всичко бе толкоз добре, колкото го бе желал. Единствено последователите му живееха пищно, но не и страната, а в началото бе желал всички да живеят пищно.
Той посещаваше физиолога лекар Б. все по-често и в общуването си с него към този момент съвсем не се затрудняваше да се държи непретенциозно и налично. Когато бяха вкупом с професор Б., той доста се смееше. Никой, който познаваше само стоманената маска на диктатора, не предполагаше по какъв начин добре може да се смее той. И професор Б. се смееше дружно с него. Навярно се смееха и господата с бомбетата, които отнякъде подслушваха
диалога.
Веднъж към края на втората година, откакто диктаторът бе вечерял у професора, след малко безмълвие домакинът внезапно рече с нормалния си внезапен и саркастичен звук:
– Кажете напряко какво желаете от мен. Вече две години го увъртате.
Диктаторът смръщи чело и малко оставаше да надене пред учения стоманената маска, само че в точния момент се овладя и продължи да се държи непретенциозно и налично.
На третата година, през една лятна вечер, когато дамата на професора бе отпътувала за отдалечен курорт, диктаторът сподели:
– Защо пък да не извършите разбор и на моята просветеност?
Професор Б. едвам доловимо пребледня.
– Налага ли се? – отвърна той.
– Нима ви е неприятно? – попита диктаторът.
– Не ми е прелестно – отговори професор Б.
Диктаторът го изгледа. Така сърдечно и искрено в никакъв случай не бе приказвал с професора.
– Вие можете и да ме излъжете – рече той с ободряваща и доверчива усмивка.
– Мисля – отвърна професорът и също се усмихна, тъй че огромните му жълти зъби блеснаха измежду брадата, – мисля, че няма смисъл да ви неистина. Вие незабавно ще ме уловите.
И по този начин, професор Б. направи разбора, който диктаторът желаеше. Това не лиши доста време, също и на диктатора процедурата не се стори дълга, само че след това, спомняйки си я, тя му се видя въпреки всичко продължителна, тъй като за това време той като че ли се подмлади, след това
състари, още веднъж подмлади и отново състари. Професорът, извършвайки измерванията си, говореше единствено най-необходимото. Той пишеше своите формули на един лист. Тези формули бяха добре известни на диктатора, той знаеше, че общо са двайсет и три на брой и че се изписват с дребни букви и числа.
Професорът записа последната си формула и подаде листа на диктатора. А той сподели: " Благодаря ви ", взе листа, сгъна го, без да го огледа, помоли за плик, постави вътре листа, залепи плика, стисна ръката на професор Б. и си потегли.
След като диктаторът си отиде, професор Б. се почувства малко изнемощял, краката му неприятно тежаха и трепереха, само че той не пожела да поседне и да си поеме мирис. Напротив, закрачи напред-назад из лабораторията, като галеше апаратите си с ръка, след това обиколи цялата къща и градината. Обикновено, когато при него идваха хора, те му пречеха и той гледаше по-скоро да се отърве от тях.
Днес откри, че къщата и градината са доста огромни и в същото време демонски пусти. Опита се да приказва по телефона с жена си, с асистентите си, само че се оказа, че с никого не може да се свърже. Така и очакваше. Доволен щеше да е, в случай че можеше да замени няколко думи най-малко с един от странните господа с бомбета, само че през днешния ден даже те липсваха.
Накрая откри своя остарял лабораторен прислужник. Вече двайсет години той работеше при професор Б. и физиологът познаваше чудесно кожата му, състава на кръвта му, положението на сърцето и на бъбреците му. Днес за първи път се поинтересува от неговите възгледи. Попита го какво мисли за бога и за отвъдния свят. Оказа се, че лабораторният прислужник държи доста на тях.
– Аз съм човек, основан да има вяра – рече той.
На професор Б. харесваха тези думи, откри ги откровени и рационални. Сега той седеше на терасата, която водеше надолу към градината, а безпокойството му бе минало. Може би щеше да е хубаво, в случай че още един път се поразходеше из улиците, само че допусна, че тогава начаса ще се появят бомбетата, а в този момент към този момент не му се щеше да ги вижда, по тази причина остана на мястото си.
Мислеше за хората, които напоследък бяха към него, за жена си, за своите асистенти – удовлетворен бе от всички. Бе изцяло склонен с тях. Дори с диктатора бе склонен. Човекът постъпваше съгласно своите потребности. Е, в действителност малко прекомерно бе желанието му да се види одобрен и от него, от физиолога лекар Б.
Същата вечер, преди още да се завърне жена му, преди да поговори с асистентите си, професор Б. се разболя. Утринните вестници оповестиха, че болестта е съществено, обедните – че е доста съществено, а на другата утрин, преди още да го зърне жена му, професор Б. умря. Диктаторът бе посетил денем болния и бе наредил всекичасно да го осведомяват за положението му.
Погребението на огромния академик се извърши на държавни разходи с огромна помпозност.
Две седмици по-късно страната отпразнува десетата годишнина, откогато диктаторът бе пристигнал на власт. Този ден бе изпълнен с искра и популярност, враговете на диктатора го мразеха с изключително мощна, добре обоснована ненавист, тъй като към този момент им оставаха прекомерно малко очаквания да реализират задачата си. А мнозина от тях го мразеха единствено тъй като към този момент не можеха да преминат към неговите почитатели – той бе заставен да сгъсти редиците на последователите си, тъй като те бяха станали толкоз доста, че едвам успяваше да се погрижи за всички.
По-рано диктаторът обичаше такива дни на огромна церемониалност, те му даваха опора и одобрение. Сега изпитваше единствено леко неспокойствие – те бяха станали просто политически средства и към този момент не услаждаха душата му. Най-приятни му бяха минутите в ранния следобяд, когато разполагаше със себе си. Половината от това време използваше за гимнастически извършения с треньора си, а след това, след масажа, лежеше самичък в дребната хладна стая, в която имаше единствено едно канапе, писалище и кресло и където никой нямаше право да влиза, като се изключи един-единствен секретар.
Диктаторът лежеше на канапето морен, прелестно провиснал, не запомнил за момент своята стоманена маска. До него глухо доближиха командите на офицерите, които строяваха своите подразделения на огромния площад, с цел да положат пред него клетва за честност. След двайсет и две минути той ще застане на балкона и ще произнесе тирада, още не знаеше какво тъкмо ще каже, само че знаеше, че то ще бъде вярно и че целият свят, затаил мирис, ще слуша думите му по високоговорителите.
Той се изправи. По хавлия отиде до писалището. Тук в чекмеджето бяха заключени всякакви сувенири – несериозни дреболии, непокътнати единствено за него. Няколко писма, сплескано от патрон униформено копче, остаряла снимка. Той обичаше тези реликви, драго му бе да се рови в тях, усещаше се по-силен, когато физически усещаше връзката си с предишното.
Извади ключ, отвори чекмеджето на писалището, там откри различен ключ, отвори с него второ чекмедже и от последната му преградка измъкна запечатан плик, комплициран там едвам преди четиринайсет дни. Той доста добре знаеше какво има вътре и вероятно бе отишъл до писалището единствено поради този плик.
Няколко минути държа в ръка плика с формулите на починалия професор Б. След това взе ножа за отваряне на писма. Интересно бе да знае какво написа на листа. За изгодата и за мъдростта съществуваха какви ли не теории. Покойният професор Б. знаеше нещичко по този въпрос. Но единствено го бе загатнал. Навярно починалият професор Б. можеше да бъде принуден да се изкаже малко по-изчерпателно. Диктаторът не бе простак и професорът напълно не го смяташе за некадърен. Историческата нужда го бе натоварила с бремето на властта, а властта оглупява индивида. Но в случай че не бе деспот, може би щеше да стане велика персона.
Отдолу долиташе шумът на тълпата. Налага се да подреди да го облекат, след четиринайсет минути би трябвало да произнесе своята тирада. Сигурно няма да е от изгода за речта му, в случай че узнае какво е написано на листа. Диктаторът остави ножа за отваряне на писма, без да го използва. Накъса плика и неговото наличие на дребни късчета.
После прекоси огромната зала за приеми и излезе на балкона. Произнесе своята тирада.
1929
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (914)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ