"Следите остават" от Павел Вежинов
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Следите остават " и " Произшествие на тихата улица " с създател Павел Вежинов, възложен от издателство " Сиела "
Два обичани романа за деца от обичания от няколко генерации Павел Вежинов - " Следите остават " и " Произшествие на тихата улица " - оживяват в ново първокласно издание с меки корици.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Следите остават " от Павел Вежинов
ОТ НЕБЕТО ПАДА КЛЮЧ
Хубави са вечерните часове, когато слънцето от дълго време е залязло, само че към момента не е паднал нощният мрак. За игри е към този момент късно, само че по тази причина пък в този момент се водят най-приятните, най-интересни и задушевни диалози, в които даже няма да усетиш по какъв начин бързо ще отлети времето.
Тая вечер момчетата се бяха събрали в задното дворче на огромната жълта жилищна кооперация. Тяхното обичано място беше купчината остарели железа в ъгъла, останали от ремонта на парното отопление. Момчетата седяха в живописни пози върху неуместните тръби и безшумно приказваха. Горе, над отвора на дълбокия бунар на постройките, към този момент тъмнееше топлото юнско небе, наливаше сред зданията мека синкава здрачевина. Тук-таме по домовете започнаха да светват необятните прозорци, само че светлината им към момента изглеждаше бледа, по-бледа даже от небето с неговите богати плътни тонове.
Беше безшумно и в тишината долитаха леки шумове - някъде подрънкваха прелестно домашни съдове, безшумно звучеше радио, върху белите завеси като на екран се мяркаха чудновати тъмни фигури, долитаха понякога човешки гласове. Всичко това, дружно с приятното съблазнително благоухание на кухните, създаваше някакво изключително вечерно обаяние, което момчетата надълбоко усещаха, без ясно да го осъзнават.
Те бяха почти на една възраст - дванадесет-тринадесетгодишни, само че сред тях се открояваше със сините си баскетболни кецове и височката си фигура Пешо. Той изглеждаше най-строен и сякаш най-силен. Очите му бяха тъмни, съвсем горещи, от тънката му фигура лъхаше здраве и пъргавост. Изобщо имаше състезателен тип, без да се считат даже кецовете, поради които всички момчета скрито му завиждаха.
- Да имаш да взимаш! - обади се той недоволно. - Ако искаш да знаеш, руските МИГ са най-бързите на света!
- Че са бързи - бързи са! - съгласи се драговолно Веселин. - Само че ми се желае да измисля и от тях по-бързи!
Момчетата се усмихнаха кротко и с присъединяване. Наистина Веселин беше прочут откривател, най-известният в учебното заведение. Още преди години бе изобретил пумпал, който да се върти и от двете страни.
Но да " изобрети " подобен бърз аероплан, по-бърз и от руските МиГ-ове, това сякаш беше малко множко. Веселин ревизира с взор резултата от думите си и още веднъж се замисли. Беше ниско, плещесто момче с кръгло кротко лице и стригана валчеста глава. Зеленикавите му очи изглеждаха живи и умни.
- Представете си - стартира той още веднъж - подобен аероплан, бърз като светлината! А, по какъв начин ви се вижда?
Тоя път момчетата се засмяха.
- Еее, доста искаш - обади се дребният топчест и къдрокос Бебо. - Къде ще му намериш на подобен аероплан летище!
- Той ще излетява право нагоре!
- Добре, а по какъв начин ще каца?
- Ще каца право надолу! - изкиска се живият, чевръст Чарли. - Докато мигнеш, и ще стигне центъра на земята!
Дружен смях заля притихналото дворче. Веселин разбра, че е прекалил и навъси сепнато късото си, възчипо носле.
- Вие нищо не разбирате! - измърмори той недоволно. - Всичко е планувано! Самолетът излетява постепенно, като елементарен аероплан, след това се ускорява, ускорява, ускорява, а като би трябвало да кацне, още веднъж почва да лети постепенно!
- Виж, по този начин може! - съгласи се Пешо. - Само че за мене в този момент е по-важно да се измисли някакво някакво ей такова - най-опасно оръжие!
Веселин го погледна учудено.
- Нали измислих за лъчите! - сподели той постепенно.
- Какви лъчи?
- Ами тия, дето смъкват самолетите
- Ах, да! - кимна Пешо. - Но още нещо трябваше да измислиш.
- Аз измислих и едни други лъчи - сподели деликатно Веселин, като опипваше с взор другарчетата си. - Насочваш значи прожектора в окопа на интервентите. Щом върху теб попадне дори един лъч, незабавно пламваш като като мишка!
Момчетата замълчаха, обмисляха новото откритие. Нещо унило се мярна в погледите им, лицата им изглеждаха смръщени.
- Как се споделят тия лъчи? - попита недоволно Пешо.
- Косинус гама.
Момчетата го погледнаха с почитание. Тоя демон умееше добре да кръщава изобретенията си. Въпреки всичко неприятното възприятие у тях продължаваше да ги човърка.
- Не ми харесва твоето откритие - сподели най-сетне с въздишка Бебо. - Как така ще горят като мишки? Никак не е прелестно
Веселин самичък усещаше това.
- Не, аз така на смешка Аз имам и други лъчи Насочваш значи прожектора и щом върху теб попадне лъч, незабавно заспиваш! Тъй можеш да спиш и двайсет часа, без да се събудиш!
Момчетата си отдъхнаха.
- Нали е забавно? - окуражи се Веселин. - След това просто ги товариш на камионите като чували
В тоя момент нещо мощно звънна по плочите. Момчетата учудено се озърнаха.
- Какво е пък това? - обади се Чарли.
Всички затърсиха с взор. Веселин пръв видя падналия предмет - елементарен железен ключ от секретна ключалка, който в този момент умерено си лежеше върху плочите. Пешо го подвигна. Навярно някой го бе изпуснал от етажите - какво друго можеше да намерения човек! Момчето отиде по средата на дворчето, подвигна лице към етажите и деликатно ги огледа. Тук-таме се виждаха отворени и светещи прозорци, само че на никой от тях не можа да забележи каквото и да е човешко лице.
- Ехееей! - подвикна Пешо.
Етажите мълчаха. Пешо подвигна плещи, подвикна още един път, само че още веднъж не получи отговор.
- Интересна работа! - обърна се той към момчетата. - Изпускат си ключовете, пък не се обаждат
- Може да не е от тая кооперация - допусна Веселин.
- Ами от коя?
- Някоя от прилежащите.
- Глупости приказваш! - поклати глава Пешо. - Ако е от прилежащите кооперации, щеше да падне в прилежащите дворчета, а не в нашето.
- Може да го е хвърлил.
- Кой е вманиачен да си хвърля ключовете през прозорците!
Пешо беше прав. Дворчето, в което седяха, принадлежеше на лицевата кооперация и беше отделено от дворчетата на прилежащите кооперации с високи зидани огради. Трите кооперации образуваха огромна писмен знак П, само че въпреки всичко страничните здания бяха много надалеч, с цел да може да падне от тях ключето.
- Ами тогава за какво никой не се обажда? - попита Веселин.
На това, несъмнено, никой не можеше да отговори и момчетата, увлечени в своите диалози, скоро не помниха дребната преживелица. Дявол знае, може да е излишен ключ и някой чисто и просто е решил да се отърве от него. Скоро се стъмни напълно, небето над тях загуби светлите си тонове. Някъде по горните етажи някой дрънкаше на пиано, някъде с все мощ плачеше бебе. Тъкмо момчетата бяха решили да си вървят, и пред тях изникна необятна мъжка фигура, облечена в бели летни облекла.
- Аха! - сподели ласкаво и кротко мъжът. - Играете ли си?
Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше снажен, топчест, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни като че ли бе кацнала доброжелателна другарска усмивка, която, кой знае за какво, не се стори на момчетата напълно откровена.
- Играем си! - отвърна внимателно Пешо.
- А от дълго време ли играете? - деликатно попита мъжът.
Тоя въпрос към този момент несъмнено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, след това Пешо някак наежено отвърна:
- Е, не доста от дълго време, неотдавна.
- Тъй, така, хубаво! - кротко кимна мъжът. Горе-долу все един час би трябвало да има, нали по този начин?
- Има! - към този момент напълно насилствено отвърна Пешо.
- Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ?
Момчетата се спогледаха - такава значи била работата!
- Намерихме, намерихме! - съвсем в един глас отвърна компанията. - Падна от етажите!
Пешо ясно видя по какъв начин лицето на непознатия мъж като че ли светна от облекчение.
- Чудесно! - възкликна той към този момент напълно доброволно. - У кого е?
- У мен - отвърна Пешо и бръкна в джоба си.
Разбира се, напълно не е елементарно да се откри каквото и да е в джоба на едно момче. Докато Пешо безмълвно и концентрирано тършуваше в десния джоб, непознатият човек обърса челото си и бързо заприказва:
- Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, единствено че по-малко, несъмнено. То го изпусна през прозореца. Добре че майка му го видяла, другояче щяхме да останем без ключ. Друг нямаме, всички сме ги изпогубили.
- В тая кооперация ли живеете? - попита Пешо.
- В тая - отвърна бързо мъжът. - А ти, момченце, да не си изгубил ключа?
- Как ще го изгубя, на никое място не съм ходил! - кимна Пешо и от терзание изпразни целия джоб. Тук сред лимонадените топчета, вървите, частите тебешир и алуминиевата острилка за моливи, той незабавно зърна и секретния ключ.
- Ето го! - сподели той с облекчение. - Помня аз, в тоя джоб го сложих!
На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест по никакъв начин не отиваше и на ласкавия му глас, и на другарската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна необятния си тил и бързо се запъти към черния вход на постройката.
- Интересен човек! - измърмори след него Веселин. - Дори не поблагодари!
- Такива са възрастните! - видя с оскърбление Бебо. - Докато им трябваш, положителни са, пък след това
- Такива са! - поклати глава и Веселин в символ на най-дълбоко състрадание.
Само Пешо ядосано и намръщено мълчеше.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
Два обичани романа за деца от обичания от няколко генерации Павел Вежинов - " Следите остават " и " Произшествие на тихата улица " - оживяват в ново първокласно издание с меки корици.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Следите остават " от Павел Вежинов
ОТ НЕБЕТО ПАДА КЛЮЧ
Хубави са вечерните часове, когато слънцето от дълго време е залязло, само че към момента не е паднал нощният мрак. За игри е към този момент късно, само че по тази причина пък в този момент се водят най-приятните, най-интересни и задушевни диалози, в които даже няма да усетиш по какъв начин бързо ще отлети времето.
Тая вечер момчетата се бяха събрали в задното дворче на огромната жълта жилищна кооперация. Тяхното обичано място беше купчината остарели железа в ъгъла, останали от ремонта на парното отопление. Момчетата седяха в живописни пози върху неуместните тръби и безшумно приказваха. Горе, над отвора на дълбокия бунар на постройките, към този момент тъмнееше топлото юнско небе, наливаше сред зданията мека синкава здрачевина. Тук-таме по домовете започнаха да светват необятните прозорци, само че светлината им към момента изглеждаше бледа, по-бледа даже от небето с неговите богати плътни тонове.
Беше безшумно и в тишината долитаха леки шумове - някъде подрънкваха прелестно домашни съдове, безшумно звучеше радио, върху белите завеси като на екран се мяркаха чудновати тъмни фигури, долитаха понякога човешки гласове. Всичко това, дружно с приятното съблазнително благоухание на кухните, създаваше някакво изключително вечерно обаяние, което момчетата надълбоко усещаха, без ясно да го осъзнават.
Те бяха почти на една възраст - дванадесет-тринадесетгодишни, само че сред тях се открояваше със сините си баскетболни кецове и височката си фигура Пешо. Той изглеждаше най-строен и сякаш най-силен. Очите му бяха тъмни, съвсем горещи, от тънката му фигура лъхаше здраве и пъргавост. Изобщо имаше състезателен тип, без да се считат даже кецовете, поради които всички момчета скрито му завиждаха.
- Да имаш да взимаш! - обади се той недоволно. - Ако искаш да знаеш, руските МИГ са най-бързите на света!
- Че са бързи - бързи са! - съгласи се драговолно Веселин. - Само че ми се желае да измисля и от тях по-бързи!
Момчетата се усмихнаха кротко и с присъединяване. Наистина Веселин беше прочут откривател, най-известният в учебното заведение. Още преди години бе изобретил пумпал, който да се върти и от двете страни.
Но да " изобрети " подобен бърз аероплан, по-бърз и от руските МиГ-ове, това сякаш беше малко множко. Веселин ревизира с взор резултата от думите си и още веднъж се замисли. Беше ниско, плещесто момче с кръгло кротко лице и стригана валчеста глава. Зеленикавите му очи изглеждаха живи и умни.
- Представете си - стартира той още веднъж - подобен аероплан, бърз като светлината! А, по какъв начин ви се вижда?
Тоя път момчетата се засмяха.
- Еее, доста искаш - обади се дребният топчест и къдрокос Бебо. - Къде ще му намериш на подобен аероплан летище!
- Той ще излетява право нагоре!
- Добре, а по какъв начин ще каца?
- Ще каца право надолу! - изкиска се живият, чевръст Чарли. - Докато мигнеш, и ще стигне центъра на земята!
Дружен смях заля притихналото дворче. Веселин разбра, че е прекалил и навъси сепнато късото си, възчипо носле.
- Вие нищо не разбирате! - измърмори той недоволно. - Всичко е планувано! Самолетът излетява постепенно, като елементарен аероплан, след това се ускорява, ускорява, ускорява, а като би трябвало да кацне, още веднъж почва да лети постепенно!
- Виж, по този начин може! - съгласи се Пешо. - Само че за мене в този момент е по-важно да се измисли някакво някакво ей такова - най-опасно оръжие!
Веселин го погледна учудено.
- Нали измислих за лъчите! - сподели той постепенно.
- Какви лъчи?
- Ами тия, дето смъкват самолетите
- Ах, да! - кимна Пешо. - Но още нещо трябваше да измислиш.
- Аз измислих и едни други лъчи - сподели деликатно Веселин, като опипваше с взор другарчетата си. - Насочваш значи прожектора в окопа на интервентите. Щом върху теб попадне дори един лъч, незабавно пламваш като като мишка!
Момчетата замълчаха, обмисляха новото откритие. Нещо унило се мярна в погледите им, лицата им изглеждаха смръщени.
- Как се споделят тия лъчи? - попита недоволно Пешо.
- Косинус гама.
Момчетата го погледнаха с почитание. Тоя демон умееше добре да кръщава изобретенията си. Въпреки всичко неприятното възприятие у тях продължаваше да ги човърка.
- Не ми харесва твоето откритие - сподели най-сетне с въздишка Бебо. - Как така ще горят като мишки? Никак не е прелестно
Веселин самичък усещаше това.
- Не, аз така на смешка Аз имам и други лъчи Насочваш значи прожектора и щом върху теб попадне лъч, незабавно заспиваш! Тъй можеш да спиш и двайсет часа, без да се събудиш!
Момчетата си отдъхнаха.
- Нали е забавно? - окуражи се Веселин. - След това просто ги товариш на камионите като чували
В тоя момент нещо мощно звънна по плочите. Момчетата учудено се озърнаха.
- Какво е пък това? - обади се Чарли.
Всички затърсиха с взор. Веселин пръв видя падналия предмет - елементарен железен ключ от секретна ключалка, който в този момент умерено си лежеше върху плочите. Пешо го подвигна. Навярно някой го бе изпуснал от етажите - какво друго можеше да намерения човек! Момчето отиде по средата на дворчето, подвигна лице към етажите и деликатно ги огледа. Тук-таме се виждаха отворени и светещи прозорци, само че на никой от тях не можа да забележи каквото и да е човешко лице.
- Ехееей! - подвикна Пешо.
Етажите мълчаха. Пешо подвигна плещи, подвикна още един път, само че още веднъж не получи отговор.
- Интересна работа! - обърна се той към момчетата. - Изпускат си ключовете, пък не се обаждат
- Може да не е от тая кооперация - допусна Веселин.
- Ами от коя?
- Някоя от прилежащите.
- Глупости приказваш! - поклати глава Пешо. - Ако е от прилежащите кооперации, щеше да падне в прилежащите дворчета, а не в нашето.
- Може да го е хвърлил.
- Кой е вманиачен да си хвърля ключовете през прозорците!
Пешо беше прав. Дворчето, в което седяха, принадлежеше на лицевата кооперация и беше отделено от дворчетата на прилежащите кооперации с високи зидани огради. Трите кооперации образуваха огромна писмен знак П, само че въпреки всичко страничните здания бяха много надалеч, с цел да може да падне от тях ключето.
- Ами тогава за какво никой не се обажда? - попита Веселин.
На това, несъмнено, никой не можеше да отговори и момчетата, увлечени в своите диалози, скоро не помниха дребната преживелица. Дявол знае, може да е излишен ключ и някой чисто и просто е решил да се отърве от него. Скоро се стъмни напълно, небето над тях загуби светлите си тонове. Някъде по горните етажи някой дрънкаше на пиано, някъде с все мощ плачеше бебе. Тъкмо момчетата бяха решили да си вървят, и пред тях изникна необятна мъжка фигура, облечена в бели летни облекла.
- Аха! - сподели ласкаво и кротко мъжът. - Играете ли си?
Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше снажен, топчест, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни като че ли бе кацнала доброжелателна другарска усмивка, която, кой знае за какво, не се стори на момчетата напълно откровена.
- Играем си! - отвърна внимателно Пешо.
- А от дълго време ли играете? - деликатно попита мъжът.
Тоя въпрос към този момент несъмнено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, след това Пешо някак наежено отвърна:
- Е, не доста от дълго време, неотдавна.
- Тъй, така, хубаво! - кротко кимна мъжът. Горе-долу все един час би трябвало да има, нали по този начин?
- Има! - към този момент напълно насилствено отвърна Пешо.
- Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ?
Момчетата се спогледаха - такава значи била работата!
- Намерихме, намерихме! - съвсем в един глас отвърна компанията. - Падна от етажите!
Пешо ясно видя по какъв начин лицето на непознатия мъж като че ли светна от облекчение.
- Чудесно! - възкликна той към този момент напълно доброволно. - У кого е?
- У мен - отвърна Пешо и бръкна в джоба си.
Разбира се, напълно не е елементарно да се откри каквото и да е в джоба на едно момче. Докато Пешо безмълвно и концентрирано тършуваше в десния джоб, непознатият човек обърса челото си и бързо заприказва:
- Знаете ли, имам едно момиченце, такова палавче като вас, единствено че по-малко, несъмнено. То го изпусна през прозореца. Добре че майка му го видяла, другояче щяхме да останем без ключ. Друг нямаме, всички сме ги изпогубили.
- В тая кооперация ли живеете? - попита Пешо.
- В тая - отвърна бързо мъжът. - А ти, момченце, да не си изгубил ключа?
- Как ще го изгубя, на никое място не съм ходил! - кимна Пешо и от терзание изпразни целия джоб. Тук сред лимонадените топчета, вървите, частите тебешир и алуминиевата острилка за моливи, той незабавно зърна и секретния ключ.
- Ето го! - сподели той с облекчение. - Помня аз, в тоя джоб го сложих!
На Пешо се стори, че непознатият бързо и някак нелюбезно дръпна ключа от ръцете му. Тоя жест по никакъв начин не отиваше и на ласкавия му глас, и на другарската му усмивка. Без да каже нито дума повече, непознатият им обърна необятния си тил и бързо се запъти към черния вход на постройката.
- Интересен човек! - измърмори след него Веселин. - Дори не поблагодари!
- Такива са възрастните! - видя с оскърбление Бебо. - Докато им трябваш, положителни са, пък след това
- Такива са! - поклати глава и Веселин в символ на най-дълбоко състрадание.
Само Пешо ядосано и намръщено мълчеше.
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1231)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ