Откъс от "Шега" на Янис Палавòс
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Шега ", с създател Янис Палавòс, възложен от Издателство " Колибри "
Излезе сборникът с разкази " Шега ", подписан от гръцкия публицист Янис Палавòс. Неговата разказваческа заложба е ярка и истинска, а стилът му не предстои на класификации.
" Шега " съдържа седемнайсет описа, които превземат със буйната си жизнеспособност, драматизъм и непредвидимост. Тематиката им прескача от двете страни на тънката линия сред живота и гибелта, вярата и отчаянието, същинската обич и фетишизма. Самоотвержеността и обичта се опълчват на грубия материализъм, патриархалните нрави на село – на обезличаването в града, където индивидът дотам е издигнал предметите в фетиш, че незабелязано самият той се трансформира в предмет.
Палавос разказва невероятните пристрастености на гърците от родния си край, само че и безответната обич на един млад италианец, и мрачното обезсърчение на емигрантите от Близкия изток, захвърлени от ориста в непознатата за тях Атина. Дори ни кара да гадаем за мистериозната орис на обичания му стихотворец Франсоа Вийон.
Янис Палавòс е роден през 1980 година във Велвендо̀ до Козани, Северна Гърция. Завършва публицистика в Солунския университет " Аристотел " и ръководство на културата в Атинския университет " Пандион ". Автор е на два сборника с разкази, преводач на Уилям Фокнър и Джек Лондон. Прозата му е надълбоко поетична, незабелязано преодолява границите сред действителното, модернистичното и постмодернистичното. За сборника " Шега " писателят е почетен с Държавната премия за роман в Гърция (2013). В тези шеметни и изненадващи истории действителността последователно минава в друго, магическо измерение, оставяйки читателя без мирис.
Този издателски план е финансиран с поддръжката на стратегия " Творческа Европа " на Европейската комисия.
превод Иван Генов
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Шега " на Янис Палавòс
PASSWORD
Цели две лета, когато прекарвах ваканциите си на село, крадях от интернета на съседа. В началото даже не беше въвел ключова дума. Като се усети, че някой го краде, си вкара password. Един ден го попитах в кафенето на коя дата е роден сякаш с цел да схвана коя му е зодията. После се прибрах у дома и набрах цифрите на клавиатурата.
Така цели две лета си свалях музика. В един миг си помислих дали да не му изпратя приветствена картичка за рождения ден. Днес, на 19 юли 2009 година, си взех отпуска и незабавно се качих на рейса за село. Пристигнах и против спирката съзрях ковчег. Вдигнах очи към майка ми и с безмълвен жест я попитах какво се е случило.
– Блъсна го кола – сподели тя. – Толкова е тъжно, че си отиде по този начин млад.
Качих се в стаята си, включих преносимия компютър и набрах на клавиатурата неговия password. И влязох в нета тъкмо както преди.
СТАРЦИ
Миналата година, по Богоявление, баба ми си счупи таза. Сутринта се била запътила да върви на литургия. Валял сняг. Тротоарът бил замръзнал. Тя вървяла, опряна о стената. На площада, пред пластмасовата ясла, се спънала в една дупка. След десетина минути я намерили. Топлата кръв била издълбала уханни трапчинки в снега.
Лекарите споделиха, че мъчно ще проходи още веднъж. Държаха я цялостен месец в една полутъмна стая. Мазилката се белеше по ъглите и се виждаха пластовете багра, все едно гледаш разреза при разкопки. Още първата седмица желаех да ме пуснат в отпуск от казармата, с цел да отида да я видя. Тя плачеше. Майка ми ѝ държеше ръката и се навеждаше към мозайката, откъм страната на здравната сестра.
На Заговезни тя се върна в дома на вуйчо ми. Вуйчо беше вдовец. Постоянно пътуваше по работа. Майка ми се грижеше за баба, сменяше ѝ бельото, хранеше я, решеше ѝ косите. Преди половин век е ставало противоположното. А на открито полетяха хвърчилата1, след това пристигна Великден. В началото на лятото едно момченце от циганската махала се удави в един бунар, завиха полицейските коли, зашумяха кафенетата. Но за баба ми животът се състоеше от един прозорец до леглото ѝ. Прозорец с размери четиринайсет инча, по-малък от екрана на тв приемника, подложен насреща върху шкафа.
През октомври се уволних от казармата. Прибрах се на село. Приятелите ми ги нямаше – един беше закъсал с изпитите, други пишеха следдипломни работи, а трети ги прибраха уплашени в казармата. Събуждах се по обяд и чаках. Заключвах се в стаята с касети, взети чартърен. Следобед се разхождах из близките скатове. Кедрите хвърляха дълги сенки, от боровете се стичаше хладина. Така си губех времето.
Постепенно положението на баба ми се подобряваше. Някак си успяваше да се изправи на крайници. Лекарят ѝ даде проходилка. Тя обикаляше из стаята – правеше по крачка на минута.
– Гледай, Тасос, гледай! – възкликна, като отидох да я видя.
Наведе се напред и се хвана крепко за дръжките. Успя за няколко мига да остане в същата поза. Приличаше ми на щангист, който се е съсредоточил, преди да изтласка нагоре щангата. Тя сви коляното и направи крачка. Четиринайсет сантиметра. Усмихна се като за фотография.
Един неделен следобяд в края на ноември на вратата почука майка ми. Носеше пластмасова кутия.
– Млечна баница за вуйчо ти. Моля те, занеси я ти, че съм капнала от отмалялост.
Бях се свил на леглото напряко с обувките. Четях вчерашния вестник. Намръщих се, само че тя не разбираше от дума. Слязох до къщата. Вуйчо ми се тътреше по площадката на стълбището с едни червени пантофи.
– Няма ли да кажеш добър вечер на баба си? – попита.
– Следващия път.
Забързах се да си вървя, само че видях лицето ѝ на прозореца. Беше неподвижно, застинало като за снимка. Каза ми:
– Ела за малко.
Партерният етаж, където живееше, едно време е бил обор. През седемдесет и девета и през осемдесета се родиха моите братовчеди. На фамилията му стана тясно в къщата. Заклаха животните, почистиха обора и преселиха баба ми в новото помещение. Още си припомням по какъв начин едно закръглено прасенце грухтеше на мястото, където в този момент беше диванът. Издърпах една табуретка.
– Как върви учебното заведение?
Не отговорих. Отгоре върху масичката сред нас имаше хапчета. Тя сграбчи проходилката.
– Мога да ходя – сподели. – Мога.
– Зная, бабо. Недей ми демонстрира.
– Ти ме виж!
Опря се и запристъпва. Понечих да я поддържа.
– Стой! – ми сподели. – Отивам до нужника.
Измина четирите метра до тоалетната. Като влизаше, ми уточни табуретката. Не смогнах да седна и се чу шумотевица, падаха стъкла по плочките. Скочих да видя какво става, само че баба ми викаше от вътрешната страна, че всичко е наред. След една минутка от вътрешната страна излезе едно момиче – най-вече да беше двайсетгодишно. Носеше плетена жилетка и черна пола, дълга до кокалчетата. Косите ѝ бяха хванати в плитка.
– Ти пък коя си?
Посочи ми фотографията на стената. В рамката дядо ми позираше в костюм на жених. А момичето, излязло от банята, се бе наклонило леко към рамото му. Обърках се. Влязох в тоалетната. Никой. Дори нямаше счупена бутилка. Момичето откачи едно палто и отвори вратата.
Аз си взех якето и я последвах. Седнахме на една скамейка в подножието на хълма. Прехвърчаше сняг. Облаци бяха закрили гребена на планината. Тя извади от джоба кутия " Асос " с филтър.
– Не знаех, че пушиш.
Тя се засмя и постави цигара в устата си. Порови из джобовете си за запалка. Гледах я.
– Подхлъзнах се в банята и си ударих челото – сподели. – Не питай, умрях. Ти влезе, залитна и падна до мен.
– И аз ли съм мъртъв?
– О, не. Само си се одраскал. Припадна. Имаш ли огънче?
Запалих ѝ цигарата. На половин километър от тук един трактор се движеше на зигзаг из канавките. Запуших, втренчен в следите, останали по калния черен път. Застудя. Якето си го имах от прогимназията, по него не бяха останали копчета. Тя ме погледна.
– Искам да ти призная нещо.
Пауза. Мъчеше се да разгадае мислите ми.
– През окупацията бях омъжена, а спах с един италианец. – Нова пауза. Продължи: – Казваше се Енцо. Лейтенант от артилерията. Красавец.
Свих плещи.
– Защо ми го казваш? Защо навръх мен?
– Исках да ми олекне. Така се случи, че ти си последният човек, който виждам. Наоколо умерено прехвърчаше влажен сняг, като че ли някой беше обърнал надолу стъклен съд, цялостен с вода и бели снежинки. Здрачаваше се.
– Хареса ли ти? – попитах.
Усмихна се.
– Бяха най-хубавите мигове в живота ми.
Пет минути се кикотеше. Запали втора цигара.
– А ти?
– Какво аз?
– Аз съм дотук. Ти какво мислиш да правиш оттук насетне?
– Разни работи. – Заговорих за следване. За познати, у които ще пребивавам в столицата. Казах ѝ, че си приготвям и документи за следване в чужбина. Пиша си с един френски художник, та може би ще му подредя архива. – Имам огромен избор.
Дръпна за последно от цигарата, угаси фаса с токчето си. Въздъхна.
– Значи, нищо, а? И го знаеш
Кимнах утвърдително:
– И го зная
Снегът все се стелеше.
– И какво ще правиш?
– Знам ли Ще се надявам на добрината на чужденците. Ще се надявам на случая. Ще се отдам на молебствия. Каквото и ти. Каквото вършат всички.
– Осемдесет и една години се мъчих да схвана какво вършат всички хора.
– И разбра ли?
– Шегуваш се.
Светлината гаснеше. Сякаш се издигахме нагоре.
– Ти в действителност ли умря?
– Да. Сега сме легнали на пода. Я погледни в пакета дали не е останала някоя цигара. Беше празен. Показах ѝ го.
– Това беше – сподели. – Ти все ще се съвземеш.
Подухна ветрец. Отворих очи и усетих студените плочки, малко по-нататък баба ми се беше свлякла измежду счупените стъкла с отворени очи, втренчени в тавана, без да го виждат.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Излезе сборникът с разкази " Шега ", подписан от гръцкия публицист Янис Палавòс. Неговата разказваческа заложба е ярка и истинска, а стилът му не предстои на класификации.
" Шега " съдържа седемнайсет описа, които превземат със буйната си жизнеспособност, драматизъм и непредвидимост. Тематиката им прескача от двете страни на тънката линия сред живота и гибелта, вярата и отчаянието, същинската обич и фетишизма. Самоотвержеността и обичта се опълчват на грубия материализъм, патриархалните нрави на село – на обезличаването в града, където индивидът дотам е издигнал предметите в фетиш, че незабелязано самият той се трансформира в предмет.
Палавос разказва невероятните пристрастености на гърците от родния си край, само че и безответната обич на един млад италианец, и мрачното обезсърчение на емигрантите от Близкия изток, захвърлени от ориста в непознатата за тях Атина. Дори ни кара да гадаем за мистериозната орис на обичания му стихотворец Франсоа Вийон.
Янис Палавòс е роден през 1980 година във Велвендо̀ до Козани, Северна Гърция. Завършва публицистика в Солунския университет " Аристотел " и ръководство на културата в Атинския университет " Пандион ". Автор е на два сборника с разкази, преводач на Уилям Фокнър и Джек Лондон. Прозата му е надълбоко поетична, незабелязано преодолява границите сред действителното, модернистичното и постмодернистичното. За сборника " Шега " писателят е почетен с Държавната премия за роман в Гърция (2013). В тези шеметни и изненадващи истории действителността последователно минава в друго, магическо измерение, оставяйки читателя без мирис.
Този издателски план е финансиран с поддръжката на стратегия " Творческа Европа " на Европейската комисия.
превод Иван Генов
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Шега " на Янис Палавòс
PASSWORD
Цели две лета, когато прекарвах ваканциите си на село, крадях от интернета на съседа. В началото даже не беше въвел ключова дума. Като се усети, че някой го краде, си вкара password. Един ден го попитах в кафенето на коя дата е роден сякаш с цел да схвана коя му е зодията. После се прибрах у дома и набрах цифрите на клавиатурата.
Така цели две лета си свалях музика. В един миг си помислих дали да не му изпратя приветствена картичка за рождения ден. Днес, на 19 юли 2009 година, си взех отпуска и незабавно се качих на рейса за село. Пристигнах и против спирката съзрях ковчег. Вдигнах очи към майка ми и с безмълвен жест я попитах какво се е случило.
– Блъсна го кола – сподели тя. – Толкова е тъжно, че си отиде по този начин млад.
Качих се в стаята си, включих преносимия компютър и набрах на клавиатурата неговия password. И влязох в нета тъкмо както преди.
СТАРЦИ
Миналата година, по Богоявление, баба ми си счупи таза. Сутринта се била запътила да върви на литургия. Валял сняг. Тротоарът бил замръзнал. Тя вървяла, опряна о стената. На площада, пред пластмасовата ясла, се спънала в една дупка. След десетина минути я намерили. Топлата кръв била издълбала уханни трапчинки в снега.
Лекарите споделиха, че мъчно ще проходи още веднъж. Държаха я цялостен месец в една полутъмна стая. Мазилката се белеше по ъглите и се виждаха пластовете багра, все едно гледаш разреза при разкопки. Още първата седмица желаех да ме пуснат в отпуск от казармата, с цел да отида да я видя. Тя плачеше. Майка ми ѝ държеше ръката и се навеждаше към мозайката, откъм страната на здравната сестра.
На Заговезни тя се върна в дома на вуйчо ми. Вуйчо беше вдовец. Постоянно пътуваше по работа. Майка ми се грижеше за баба, сменяше ѝ бельото, хранеше я, решеше ѝ косите. Преди половин век е ставало противоположното. А на открито полетяха хвърчилата1, след това пристигна Великден. В началото на лятото едно момченце от циганската махала се удави в един бунар, завиха полицейските коли, зашумяха кафенетата. Но за баба ми животът се състоеше от един прозорец до леглото ѝ. Прозорец с размери четиринайсет инча, по-малък от екрана на тв приемника, подложен насреща върху шкафа.
През октомври се уволних от казармата. Прибрах се на село. Приятелите ми ги нямаше – един беше закъсал с изпитите, други пишеха следдипломни работи, а трети ги прибраха уплашени в казармата. Събуждах се по обяд и чаках. Заключвах се в стаята с касети, взети чартърен. Следобед се разхождах из близките скатове. Кедрите хвърляха дълги сенки, от боровете се стичаше хладина. Така си губех времето.
Постепенно положението на баба ми се подобряваше. Някак си успяваше да се изправи на крайници. Лекарят ѝ даде проходилка. Тя обикаляше из стаята – правеше по крачка на минута.
– Гледай, Тасос, гледай! – възкликна, като отидох да я видя.
Наведе се напред и се хвана крепко за дръжките. Успя за няколко мига да остане в същата поза. Приличаше ми на щангист, който се е съсредоточил, преди да изтласка нагоре щангата. Тя сви коляното и направи крачка. Четиринайсет сантиметра. Усмихна се като за фотография.
Един неделен следобяд в края на ноември на вратата почука майка ми. Носеше пластмасова кутия.
– Млечна баница за вуйчо ти. Моля те, занеси я ти, че съм капнала от отмалялост.
Бях се свил на леглото напряко с обувките. Четях вчерашния вестник. Намръщих се, само че тя не разбираше от дума. Слязох до къщата. Вуйчо ми се тътреше по площадката на стълбището с едни червени пантофи.
– Няма ли да кажеш добър вечер на баба си? – попита.
– Следващия път.
Забързах се да си вървя, само че видях лицето ѝ на прозореца. Беше неподвижно, застинало като за снимка. Каза ми:
– Ела за малко.
Партерният етаж, където живееше, едно време е бил обор. През седемдесет и девета и през осемдесета се родиха моите братовчеди. На фамилията му стана тясно в къщата. Заклаха животните, почистиха обора и преселиха баба ми в новото помещение. Още си припомням по какъв начин едно закръглено прасенце грухтеше на мястото, където в този момент беше диванът. Издърпах една табуретка.
– Как върви учебното заведение?
Не отговорих. Отгоре върху масичката сред нас имаше хапчета. Тя сграбчи проходилката.
– Мога да ходя – сподели. – Мога.
– Зная, бабо. Недей ми демонстрира.
– Ти ме виж!
Опря се и запристъпва. Понечих да я поддържа.
– Стой! – ми сподели. – Отивам до нужника.
Измина четирите метра до тоалетната. Като влизаше, ми уточни табуретката. Не смогнах да седна и се чу шумотевица, падаха стъкла по плочките. Скочих да видя какво става, само че баба ми викаше от вътрешната страна, че всичко е наред. След една минутка от вътрешната страна излезе едно момиче – най-вече да беше двайсетгодишно. Носеше плетена жилетка и черна пола, дълга до кокалчетата. Косите ѝ бяха хванати в плитка.
– Ти пък коя си?
Посочи ми фотографията на стената. В рамката дядо ми позираше в костюм на жених. А момичето, излязло от банята, се бе наклонило леко към рамото му. Обърках се. Влязох в тоалетната. Никой. Дори нямаше счупена бутилка. Момичето откачи едно палто и отвори вратата.
Аз си взех якето и я последвах. Седнахме на една скамейка в подножието на хълма. Прехвърчаше сняг. Облаци бяха закрили гребена на планината. Тя извади от джоба кутия " Асос " с филтър.
– Не знаех, че пушиш.
Тя се засмя и постави цигара в устата си. Порови из джобовете си за запалка. Гледах я.
– Подхлъзнах се в банята и си ударих челото – сподели. – Не питай, умрях. Ти влезе, залитна и падна до мен.
– И аз ли съм мъртъв?
– О, не. Само си се одраскал. Припадна. Имаш ли огънче?
Запалих ѝ цигарата. На половин километър от тук един трактор се движеше на зигзаг из канавките. Запуших, втренчен в следите, останали по калния черен път. Застудя. Якето си го имах от прогимназията, по него не бяха останали копчета. Тя ме погледна.
– Искам да ти призная нещо.
Пауза. Мъчеше се да разгадае мислите ми.
– През окупацията бях омъжена, а спах с един италианец. – Нова пауза. Продължи: – Казваше се Енцо. Лейтенант от артилерията. Красавец.
Свих плещи.
– Защо ми го казваш? Защо навръх мен?
– Исках да ми олекне. Така се случи, че ти си последният човек, който виждам. Наоколо умерено прехвърчаше влажен сняг, като че ли някой беше обърнал надолу стъклен съд, цялостен с вода и бели снежинки. Здрачаваше се.
– Хареса ли ти? – попитах.
Усмихна се.
– Бяха най-хубавите мигове в живота ми.
Пет минути се кикотеше. Запали втора цигара.
– А ти?
– Какво аз?
– Аз съм дотук. Ти какво мислиш да правиш оттук насетне?
– Разни работи. – Заговорих за следване. За познати, у които ще пребивавам в столицата. Казах ѝ, че си приготвям и документи за следване в чужбина. Пиша си с един френски художник, та може би ще му подредя архива. – Имам огромен избор.
Дръпна за последно от цигарата, угаси фаса с токчето си. Въздъхна.
– Значи, нищо, а? И го знаеш
Кимнах утвърдително:
– И го зная
Снегът все се стелеше.
– И какво ще правиш?
– Знам ли Ще се надявам на добрината на чужденците. Ще се надявам на случая. Ще се отдам на молебствия. Каквото и ти. Каквото вършат всички.
– Осемдесет и една години се мъчих да схвана какво вършат всички хора.
– И разбра ли?
– Шегуваш се.
Светлината гаснеше. Сякаш се издигахме нагоре.
– Ти в действителност ли умря?
– Да. Сега сме легнали на пода. Я погледни в пакета дали не е останала някоя цигара. Беше празен. Показах ѝ го.
– Това беше – сподели. – Ти все ще се съвземеш.
Подухна ветрец. Отворих очи и усетих студените плочки, малко по-нататък баба ми се беше свлякла измежду счупените стъкла с отворени очи, втренчени в тавана, без да го виждат.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1133)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ