Откъс от "Рогоносецът" на Джефри Арчър
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Рогоносецът ", с създател Джефри Арчър, възложен от Издателство " Бард ".
Eдин oт дeceттe нaй-дoбpи paзĸaзвaчи нa cвeтa!
Лoc Aнджeлиc Taймc
Близo дeceтилeтиe cлeд ĸaтo пyблиĸyвa пocлeдния cи cбopниĸ c paзĸaзи Джeфpи Apчъp ce зaвpъщa c бpилянтнaтa ĸoлeĸция oт ĸpaтĸи иcтopии " Poгoнoceцът ".
Oтĸpийтe ĸaĸвo щe ce cлyчи c ĸлeтия млaд пoлицaй oт Heaпoл, ĸoмaндиpoвaн в мaлĸo плaнинcĸo гpaдчe, зa дa oтĸpиe " Koй yби ĸмeтa? ", или c виcoĸoмepнoтo xлaпe oт " Πътят ĸъм Дaмacĸ ", чийтo живoт ce пpoмeня нa cтo и oceмдeceт гpaдyca, cлeд ĸaтo oтĸpивa иcтинaтa зa пpoизxoдa нa ceмeйнoтo бoгaтcтвo. Πoтoпeтe ce в иcтopиятa нa eднa жeнa c блecтящ интeлeĸт, ocмeлилa ce дa xвъpли pъĸaвицa нa мъжeтe oт eлитeн yнивepcитeт, в " Джeнтълмeн и yчeн ", дoĸaтo дpyгa млaдa жeнa пoлyчaвa мнoгo пoвeчe, oтĸoлĸoтo e oчaĸвaлa, в " Aвтocтoп ".
Teзи интpигyвaщи, cвeжи и opигинaлни иcтopии пoĸaзвaт нe caмo зaщo ĸpитиĸaтa cpaвнявa Apчъp c Дaл и Moъм, нo и зaщo " Taймc " гo нapичa " вepoятнo нaй-вeлиĸия paзĸaзвaч нa нaшaтa eпoxa ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Рогоносецът " на Джефри Арчър
Предговор
Това е първият алманах с разкази, който написах след " Хрониките на Клифтън ". Някои от тези истории са въодушевени от случки, за които научих по време на пътуванията ми от Грантчестър до Калкута и от Крайстчърч до Кейптаун. Тези разкази са маркирани със звездичка, до момента в който останалите са плод на моето въображение.
Джефри Арчър
2017
Уникална
Предизвикателството
Преди доста години един прочут редактор на " Рийдърс Дайджест " в Ню Йорк ме предложения да напиша роман от 100 думи с начало, среда и край. И защото това предизвикателство очевидно не му се бе сторило задоволително съществено, настоя текстът да не бъде нито от 99, нито от 101 думи, а тъкмо от 100.
Нещо повече, въпросният редактор изиска да получи описа в границите на двайсет и четири часа.
Първият вид съдържаше 118 думи, вторият – 106, а третият – 98. Питам се дали ще се досетите кои две думи върнах в текста.
Резултатът бе разказът, който ще откриете на идната страница.
Апропо, може би ще ви е любопитно да узнаете, че гореизложената предистория също съдържа тъкмо 100 думи.
14 март 1921, Париж
Колекционерът възпламени угасналата си пура, взе лупата и огледа дребната триъгълна пощенска марка от хиляда осемстотин седемдесет и четвърта година, известна измежду филателистите по целия свят като " Нос Добра вяра ".
– Предупредих ви, че марките са две – сподели продавачът, – което значи, че вашата не е неповторима.
– Колко коства? – попита колекционерът.
– Десет хиляди франка.
Колекционерът постепенно написа чек, след това дръпна от пурата си, само че тя бе угаснала още веднъж. Той взе съчка кибрит, драсна я и я сервира към пощенската марка.
Продавачът зяпна учуден, когато крайчецът на марката стартира да дими.
Колекционерът се усмихна.
– Грешите, приятелю – сподели той напълно умерено. – Моята е неповторима.
Кой умъртви кмета?
Кортолия е картинно градче в сърцето на Кампания. Разположено е върху рид, от който се открива превъзходна панорама към Монте Табурно на изток и Везувий на юг. Популярните пътеводители го разказват просто като " земен парадайс ".
Населението на градчето наброява 1472 души, число, което съвсем не се е трансформирало през миналия век. Три са главните източници на приходи за неговите поданици: вино, маслини и трюфели. " Кортолия бианко ", ароматно бяло вино с прелестен, леко стипчив привкус, е измежду най-търсените виновност по света, защото производството му е лимитирано и реколтата се продава още преди то да бъде бутилирано. Що се отнася до зехтина, единствената причина в никакъв случай да не сте виждали бутилка маслиново олио от Кортолия по рафтовете на кварталния супермаркет, е събитието, че водещите заведения за хранене, окичени гордо с две или три звезди на " Мишлен ", не употребяват никоя друга марка зехтин.
Черешката на тортата, която разрешава на локалните да живеят по метод, който поражда завистта на прилежащите градчета, са техните трюфели. Ресторантьори от целия свят пътуват до Кортолия, с цел да се снабдят с трюфели, които да предложат на най-претенциозните си клиенти.
Вярно е, че някои поданици на Кортолия са напускали градчето в опит да потърсят щастието другаде, само че най-здравомислещите измежду тях бързо са се прибирали. Не бива да забравяме и още нещо. Продължителността на живота в средновековното градче на хълма е осемдесет и шест години за мъжете и деветдесет и една за дамите, което е с осем години повече от междинното за страната.
В центъра на градския площад се издига скулптура на Гарибалди, през днешния ден по-известен поради бисквитите, които носят неговото име, в сравнение с поради борбите, които е спечелил. По периферията на площада са подредени единствено десетина магазина, два ресторанта и един вино-бар. Градският съвет лимитира броя им, тъй като се притеснява, че разрастването им може да притегли туристи. В Кортолия няма жп гара, а два пъти седмично тук идва рейс, с цел да качи тези, които са задоволително глупави да пътуват до Неапол. На пръсти се броят жителите на градчето, които имат коли, само че те съвсем не ги употребяват.
Местните каузи се управляват от consiglio comunale, или градски съвет, формиран от шестима старейшини. Апропо, най-младшият измежду тях, чиито предшественици живеят тук едвам от три генерации, въобще не се счита за локален. Собственикът на винарската маза, Лоренцо Пелегрино, ръководител на съвета (ex officio), Паоло Карафини, шефът на компанията за произвеждане на зехтин, и Пиетро де Роза, експертът по трюфели, са доживотни членове на съвета, до момента в който за трите останали места се организират избори на всеки пет години. И защото през последните петнайсет, че и повече години никой не се е кандидатирал против шефа на учебното заведение, аптекаря и зарзаватчията, гласоподавателите са не запомнили по какъв начин се организират избори.
В локалния полицейски сектор служи един-единствен служител на реда, Лука, който е зависещ на управляващите в Неапол и по тази причина се пробва да не ги безпокои ненужно. Тази история е отдадена на единствения случай, в който се наложи Лука да се свърже с Неапол.
Никой не знаеше сигурно от кое място се взе Дино Ломбарди, само че той се появи изведнъж една вечер, съвсем като буреносен облак, който носи със себе си освен пороен дъжд, само че и гръмотевици. Ломбарди бе висок над метър и деветдесет и имаше физиката на боксьор тежка категория, който не чака съперниците му да устоят повече от два, най-вече три рунда.
Така стартира царстването на Ломбарди, който подложи на гнет по-слабите поданици на градчето, притежателите на магазинчета, локалните търговци и двамата ресторантьори, които убеди, че се нуждаят от протекция. От кого? Не стана ясно, защото никой не помнеше в Кортолия да е осъществявано каквото и да било закононарушение. Дори германците не си бяха създали труда да изкачат хълма по време на последната война.
В интерес на истината служителят на реда – навършил към този момент шейсет и от горната страна годишна възраст – бе пред пенсия, а градският съвет към момента не бе намерил негов заместител. Истинският проблем породи, когато кметът, Марио Пелегрино, умря на 100 и две и се наложи да се проведат избори за негов правоприемник.
Всички чакаха мястото да бъде заето от сина му Лоренцо. В подобен случай Паоло Карафини щеше да стане ръководител на градския съвет и всички останали щяха да се придвижат с едно място нагоре, а вакантното щеше да бъде заето от Умберто Катанео, локалния месар.
Така стояха нещата преди Ломбарди да се кандидатира за кмет. Никой не се съмняваше, че Лоренцо Пелегрино ще завоюва изборите със смазваща преднина, по тази причина всички останаха смаяни, когато локалният тръбач, подпрян на две патерици поради гипсирания си крайник, застана на стъпалата пред кметството и разгласи, че Ломбарди е получил 551 гласа, а Пелегрино – 486. Като чу това, смаяното голям брой ахна изумено, тъй като никой измежду събралите се поданици на Кортолия не познаваше човек, който да е дал своя вот за Ломбарди.
Ломбарди завчас взе властта в ръцете си, настани се в кабинета на кмета и разпусна градския съвет.
Само след няколко дни отпред на Кортолия Ломбарди таксува с налог върху продажбите трите съществени предприятия в градчето, а след това разпростря тази мярка и върху магазините и заведенията за хранене. И защото това очевидно не бе задоволително, стартира да изисква подкупи под формата на комисиони както от продавачите, по този начин и от купувачите.
В рамките на една година " раят на земята " се трансформира в " пъкъл на земята ", като кметът с най-голямо наслаждение играеше ролята на Сатаната. И дотам се бе вживял в нея, че никой не остана сюрпризиран, когато Ломбарди бе погубен.
Лука Джентиле съобщи пред градския съвет, че не е по силите му да проверява сходно закононарушение, по тази причина е заставен да уведоми началството в Неапол, като не пропусне да спомене, че обвинените са тъкмо 1472-ма и той няма никаква визия кой от тях е килърът.
Неапол, като град, който разследваше убийства, изпрати един от най-талантливите си млади детективи да разкрие закононарушението, да арестува виновника и да го докара в града, където да го изправи пред съда.
Случаят бе предоставен на Антонио Росети, който преди малко бе нараснал в лейтенант на нежната възраст от трийсет и четири години. Той обаче приемаше новото следствие за спънка, която ще го отдалечи, въпреки и за малко, от фронтовата линия. Антонио увери шефа на полицията, че ще позволи случая колкото се може по-скоро и ще се върне в Неапол, с цел да се бори с същинските нарушители.
Нещата обаче се усложниха, защото Лука Джентиле умря от сърдечен удар преди лейтенант Росети да дойде в Кортолия. Някои смятаха, че сърцето на Джентиле не издържало на напрежението, защото последното ликвидиране в градчето било осъществено в далечната 1892 година, когато poliziotto бил неговият прародител. Единственият човек с известни знания по случая бе лекарят, направил оглед на натрупа. Той обаче живееше в прилежащото село.
Росети позвъни на лекар Бароне на път за Кортолия и остана доста отчаян, когато научи, че тялото на Ломбарди е било кремирано, а пепелта му – разпръсната напразно от другата страна на хълма. Всичко това се бе случило броени часове след гибелта на Ломбарди, толкоз мощна ненавист изпитваха локалните поданици към него. Доктор Бароне съумя да му каже единствено, че двамата с Лука Джентиле огледали тялото преди то да бъде отнесено в черен найлонов чувал.
– Двамата с вас сме единствените хора, които знаят
по какъв начин е било осъществено убийството – съобщи Бароне, до момента в който връчваше на Росети отчета от аутопсията.
Лейтенант Антонио Росети дойде в Кортолия по-късно вечерта и разбра, че градският съвет е решил да го настани в дома на кмета, до момента в който открие килъра.
– В края на краищата – съобщи ръководителят на съвета – време е да завършваме с този въпрос, с цел да може младежът да се върне в Неапол колкото се може по-бързо.
На идващия ден Антонио отиде в локалния полицейски сектор, който заемаше две дребни стаи, една празна килия и една тоалетна. След като препрочете отчета на доктор Бароне, той реши да излезе от кабинета и да се поразходи из градчето с вярата, че някой може да му предложи информация. Но въпреки че вървеше постепенно и се усмихваше на всички, хората избраха да го заобикалят, вместо да го заговарят. Очевидно не бе добре пристигнал измежду локалните.
След това безплодно утро Антонио се върна в сектора и се зае да сформира лист на хората, които имат най-голяма полза от гибелта на Ломбарди. Бързо стигна до нерадостния извод, че би трябвало да стартира с членовете на градския съвет. Записа в бележника си: Вино, Зехтин и Трюфели. Реши да стартира с Трюфели и позвъни на синьор Де Роза, с цел да си уговори среща по-късно следобяд.
– Желаете ли чаша вино? – попита Де Роза още преди служителят на реда да е седнал.
– Не, благодаря. Не мога да пия, до момента в който съм на работа.
– Така си е – съгласи се Де Роза. Това обаче не му попречи да си налее огромна чаша от локалното бяло вино.
– Можем ли да започваме? – попита Антонио, отвори бележника си и погледна въпросите, които бе подготвил авансово. – Тъй като фамилията ви живее в Кортолия от над двеста години...
– Триста – поправи го ловецът на трюфели.
– Надявах се да имате визия кой би могъл да убие Дино Ломбарди.
Де Роза изпълни чашата си още веднъж и я пресуши на един мирис, преди да отговори:
– Разбира се, че имам визия, лейтенант Росети! Та нали аз убих Ломбарди!
Антонио се изненада. Днес бе едвам вторият му ден в Кортолия, а той към този момент бе получил признания.
Представяше си по какъв начин се завръща триумфално в Неапол и се захваща със сериозните нарушители.
– Имате ли нещо срещу да подпишете писмени признания?
– Разбира се, че не.
– Осъзнавате ли, синьор Де Роза, че ще се наложи да ме придружите до Неапол, да се изправите пред съда и да прекарате остатъка от живота си в затвор?
– Само за това мисля, откогато убих оня безсрамник. Но не се окайвам, добре си поживях.
– Защо убихте Ломбарди? – попита Антонио, който смяташе точно претекста за най-съществен детайл от следствието на едно ликвидиране.
Де Роза изпълни чашата си за трети път.
– Той беше злобен човек, господин лейтенант. Всяваше боязън и смут у всички, с които общуваше. – Замълча, отпи от виното и добави: – Направи живота на всички ни нетърпим, в това число моя.
– Как по-точно? – настоя Антонио.
– Не единствено таксува трюфелите ми с безбожно висок налог, само че стартира да желае комисиони и от най-старите ми клиенти. Ако го бях оставил да продължи в този дух, щях да банкрутирам. – Докато Де Роза разказваше, Антонио пишеше трескаво: – Миналата година завърших на загуба за първи път, откогато поех бизнеса от татко ми. Истината е, че Ломбарди получи това, което заслужаваше.
– Имам единствено още един въпрос – сподели служителят на реда. – Как го убихте?
– Пронизах го с моя нож за трюфели – отвърна Де Роза без капка съмнение. – Стори ми се подходящо.
– И какъв брой пъти го пронизахте?
– Шест или седем – призна Де Роза, взе един нож и сподели по какъв начин тъкмо е направил закононарушението.
– Уверявам ви, синьор Де Роза, че злоупотребата с времето на полицията е съществено закононарушение.
– Разбира се, че е по този начин – съгласи се с подготвеност Де Роза. – Но в този момент, откакто си признах всичко, можете да ме арестувате и да ме пратите в пандиза.
– Бих го направил с най-голямо наслаждение – сподели Антонио, – само че единствено в случай че Ломбарди бе пронизан с нож.
Ловецът на трюфели сви плещи.
– Има ли значение? Кажете ми по какъв начин е бил погубен Ломбарди и аз ще си призная.
За първи път в кариерата си Антонио Росети попадаше на човек, който изгаря от предпочитание да си признае закононарушение, което не е направил.
– Ще си потеглям, синьор Де Роза, преди да се забъркате в огромни неприятности.
Ловецът на трюфели очевидно беше отчаян.
Антонио затвори бележника си, стана и излезе от стаята, без да продума повече. Едва сдържа усмивката си, когато мина около най-обгрижваните свине, които бе виждал. Животните изглеждаха толкоз удовлетворени, като че ли знаеха, че в никакъв случай няма да бъдат заклани.
Докато се връщаше в сектора, Антонио видя аптеката от другата страна на площада и си спомни, че би трябвало да си купи сапун и паста за зъби. Щом отвори вратата, над главата му иззвъня малко звънче. Полицаят се повъртя пред щанда и след няколко секунди от задната стаичка излезе млада жена, която го поздрави с думите:
– Добро утро, синьор Росети, с какво мога да ви оказа помощ?
Когато си единственият човек в града, който никой не познава, всички те познават.
И най-закоравелите нарушители от най-мрачните квартали на Неапол не бяха в положение да оставят Антонио Росети без думи, само че една фармацевтка от Кортолия съумя да го направи с едно изречение. Тя чакаше търпеливо отговора му.
– Исках... желаех един сапун – отърси се от вцепенението си той.
– Ще намерите богат избор от сапуни на третия стелаж зад тила ви.
Антонио си избра сапун, само че не взе паста за зъби, тъй като си търсеше мотив да се върне тук колкото се може по-скоро.
Остави сапуна на щанда и постави старания да не огледа дамата в очите.
– Нима служителите на реда в Неапол чакат да получат всичко гратис? – попита тя с усмивка.
– О, скърбя – отвърна Антонио, извади бързо няколко монети от джоба си и ги остави на щанда.
Едва не хукна на открито и бързо се върна в полицейския сектор. Седна зад бюрото си и стартира да написа отчет за срещата си с Де Роза, само че откри, че му е мъчно да се концентрира. А когато въпреки всичко завърши с писането, се върна към листата с имена и задраска Трюфели.
Реши да посети Паоло Карафини, притежателя на компанията за произвеждане на зехтин, само че този път без да предизвестява никого. Излезе от полицейския сектор в ранния следобяд и потегли към дребната фабрика в покрайнините на града. Изпитваше удовлетворение, че ще мине още веднъж около аптеката. Забави крачка, когато приближи витрината, и надзърна през нея. Младата жена стоеше зад щанда и разговаряше с стара дама, само че подвигна взор таман когато Антонио минаваше около аптеката. Усмихна му се, което накара Антонио да отмине бързо-бързо.
Когато стигна във фабриката за зехтин " Карафини ", Антонио Росети помоли за среща със синьор Карафини.
– Имате ли спогодба? – попита го секретарката.
– Не – отвърна той и извади служебната си карта.
– Е, зная кой сте – отвърна секретарката, подвигна телефона и сподели: – Полицаят е пристигнал, с цел да се види с вас.
Антонио се усмихна таман когато вратата в другия завършек на коридора се отвори и на прага се появи възрастен господин.
– Заповядайте, синьор Росети – предложения го общително той.
– Извинявам се, че пристигам без предварителна спогодба – сподели Антонио, когато последва синьор Карафини в кабинета му.
– Напълно ви разбирам – отвърна Карафини. – Нали се надявате да ме изненадате, въпреки да би трябвало да призная, че напълно не съм сюрпризиран.
– И за какво? – попита Антонио, до момента в който сядаше против него.
– Всички знаят, че разследвате убийството на Ломбарди. Очаквах да съм измежду първите хора, с които ще разговаряте.
– Но за какво?
– Защото в никакъв случай не съм крил обстоятелството, че мразех този човек. Затова допускам, че повода да не предупредите за визитата си е желанието да ме арестувате.
Антонио остави химикалката си.
– И за какво ще желая да ви задържам, синьор Карафини?
– Защото всички знаят, че аз убих кмета. Трудно ми е пребивавам с мисълта, че съм направил ликвидиране. Това задължение се оказа съвсем отвратително за мен...
– Защо го убихте?
– Съсипваше бизнеса ми. Ако беше останал на поста единствено още една година, нямаше да има какво да завещая на децата си. Благодаря на Бога, че синът ми е подготвен да поеме нещата в свои ръце, откакто вляза в пандиза. – Карафини се изправи и протегна ръце над бюрото в очакване служителят на реда да му постави белезници.
– Преди да ви задържам, синьор Карафини – сподели Антонио, – бих желал да ви попитам по какъв начин тъкмо убихте Ломбарди?
Карафини не се поколеба.
– Удуших го – отвърна той, преди да седне още веднъж.
– С какво?
Този път Карафини се поколеба.
– Има ли значение?
– Никакво – призна Антонио, – тъй като Ломбарди не е бил удушен.
– Но от кое място знаете, той нали беше кремиран?
– Прочетох отчета от аутопсията и мога да ви уверя, синьор Карафини, че Ломбарди не е бил удушен.
– Кажете ми по какъв начин е бил погубен и ви убеждавам, че килърът скоро ще си признае, а това ще реши всичките ни проблеми.
– Няма да го направя! В никакъв случай! Затова кажете на приятелите си, синьор Карафини, че ще хвана килъра на Ломбарди и ще го тикна зад решетките – съобщи Антонио и затвори внезапно бележника си.
Тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя на бюрото на Карафини една снимка. Собственикът на фабриката за зехтин се усмихна.
– Сватбата на щерка ми – изясни той. – Тя се омъжи за сина на моя безценен другар синьор Де Роза. Казват, че зехтинът и водата не трябва да се смесват, само че от зехтина и трюфелите се получава добра композиция. – И той се засмя на шегата си, която надали използваше за първи път.
– А шаферката? – попита Антонио и уточни младата жена, застанала до булката.
– Франческа Фаринели, племенницата на синьор Пелегрино, която се надявах да се омъжи за втория ми наследник Марио, само че, уви, не им било писано.
– Защо? – учуди се Антонио. – Изглеждат ми добра двойка.
– Така е. Но днешните италиански дами държат на личното си мнение. За всичко е отговорен татко ѝ. Не биваше да я праща в университет. – Антонио щеше да се засмее, в случай че не бе забелязал, че Карафини приказва напълно съществено. – Съжалявам, че не можах да ви оказа помощ, господин лейтенант.
– Аз също – отвърна Антонио.
Полицаят реши да се отбие в аптеката на път за сектора, където се канеше да напише следващия ненужен отчет. Остана отчаян, когато завари зад щанда мъж на междинна възраст, който разговаряше с клиентка.
– С какво мога да ви оказа помощ, синьор Росети? – попита той, когато Антонио влезе в аптеката.
– Трябва ми паста за зъби.
– Горният ред, вдясно.
Антонио таман се канеше да заплати, когато се появи Франческа с рецепта в ръка.
– Това би трябвало да свърши работа, синьора. Уведомете ме, в случай че положението ви се утежни.
– Благодаря, миличка – сподели старата жена, преди да си тръгне.
– Да не би да сте пристигнали да арестувате татко ми? – попита Франческа.
– Не, сега просто диря човек, който да съобщи, че не е умъртвил Ломбарди.
– Съжалявам, че би трябвало да го призная, само че аз не съм го умъртвил – съобщи синьор Фаринели. – С наслаждение бих го направил, само че за зла орис по същото време бях в Рим, участвах в конференция на фармацевти...
– Но аз не бях в Рим – усмихна се Франческа.
– Сигурно не ви е елементарно. Пристигате в град, в който не познавате никого...
– Можеше да е и по-зле – отвърна Антонио. – Местните хора са доста общителни, настанен съм в прелестен дом...
– Питах се дали ще приемете поканата ни за вечеря?
– Много благо от ваша страна.
– Какво ще кажете за четвъртък? В осем?
– С най-голямо наслаждение – отвърна Антонио и се накани да си тръгне.
– Да не забравите пастата за зъби – подсети го Франческа.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (904)
Eдин oт дeceттe нaй-дoбpи paзĸaзвaчи нa cвeтa!
Лoc Aнджeлиc Taймc
Близo дeceтилeтиe cлeд ĸaтo пyблиĸyвa пocлeдния cи cбopниĸ c paзĸaзи Джeфpи Apчъp ce зaвpъщa c бpилянтнaтa ĸoлeĸция oт ĸpaтĸи иcтopии " Poгoнoceцът ".
Oтĸpийтe ĸaĸвo щe ce cлyчи c ĸлeтия млaд пoлицaй oт Heaпoл, ĸoмaндиpoвaн в мaлĸo плaнинcĸo гpaдчe, зa дa oтĸpиe " Koй yби ĸмeтa? ", или c виcoĸoмepнoтo xлaпe oт " Πътят ĸъм Дaмacĸ ", чийтo живoт ce пpoмeня нa cтo и oceмдeceт гpaдyca, cлeд ĸaтo oтĸpивa иcтинaтa зa пpoизxoдa нa ceмeйнoтo бoгaтcтвo. Πoтoпeтe ce в иcтopиятa нa eднa жeнa c блecтящ интeлeĸт, ocмeлилa ce дa xвъpли pъĸaвицa нa мъжeтe oт eлитeн yнивepcитeт, в " Джeнтълмeн и yчeн ", дoĸaтo дpyгa млaдa жeнa пoлyчaвa мнoгo пoвeчe, oтĸoлĸoтo e oчaĸвaлa, в " Aвтocтoп ".
Teзи интpигyвaщи, cвeжи и opигинaлни иcтopии пoĸaзвaт нe caмo зaщo ĸpитиĸaтa cpaвнявa Apчъp c Дaл и Moъм, нo и зaщo " Taймc " гo нapичa " вepoятнo нaй-вeлиĸия paзĸaзвaч нa нaшaтa eпoxa ".
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Рогоносецът " на Джефри Арчър
Предговор
Това е първият алманах с разкази, който написах след " Хрониките на Клифтън ". Някои от тези истории са въодушевени от случки, за които научих по време на пътуванията ми от Грантчестър до Калкута и от Крайстчърч до Кейптаун. Тези разкази са маркирани със звездичка, до момента в който останалите са плод на моето въображение.
Джефри Арчър
2017
Уникална
Предизвикателството
Преди доста години един прочут редактор на " Рийдърс Дайджест " в Ню Йорк ме предложения да напиша роман от 100 думи с начало, среда и край. И защото това предизвикателство очевидно не му се бе сторило задоволително съществено, настоя текстът да не бъде нито от 99, нито от 101 думи, а тъкмо от 100.
Нещо повече, въпросният редактор изиска да получи описа в границите на двайсет и четири часа.
Първият вид съдържаше 118 думи, вторият – 106, а третият – 98. Питам се дали ще се досетите кои две думи върнах в текста.
Резултатът бе разказът, който ще откриете на идната страница.
Апропо, може би ще ви е любопитно да узнаете, че гореизложената предистория също съдържа тъкмо 100 думи.
14 март 1921, Париж
Колекционерът възпламени угасналата си пура, взе лупата и огледа дребната триъгълна пощенска марка от хиляда осемстотин седемдесет и четвърта година, известна измежду филателистите по целия свят като " Нос Добра вяра ".
– Предупредих ви, че марките са две – сподели продавачът, – което значи, че вашата не е неповторима.
– Колко коства? – попита колекционерът.
– Десет хиляди франка.
Колекционерът постепенно написа чек, след това дръпна от пурата си, само че тя бе угаснала още веднъж. Той взе съчка кибрит, драсна я и я сервира към пощенската марка.
Продавачът зяпна учуден, когато крайчецът на марката стартира да дими.
Колекционерът се усмихна.
– Грешите, приятелю – сподели той напълно умерено. – Моята е неповторима.
Кой умъртви кмета?
Кортолия е картинно градче в сърцето на Кампания. Разположено е върху рид, от който се открива превъзходна панорама към Монте Табурно на изток и Везувий на юг. Популярните пътеводители го разказват просто като " земен парадайс ".
Населението на градчето наброява 1472 души, число, което съвсем не се е трансформирало през миналия век. Три са главните източници на приходи за неговите поданици: вино, маслини и трюфели. " Кортолия бианко ", ароматно бяло вино с прелестен, леко стипчив привкус, е измежду най-търсените виновност по света, защото производството му е лимитирано и реколтата се продава още преди то да бъде бутилирано. Що се отнася до зехтина, единствената причина в никакъв случай да не сте виждали бутилка маслиново олио от Кортолия по рафтовете на кварталния супермаркет, е събитието, че водещите заведения за хранене, окичени гордо с две или три звезди на " Мишлен ", не употребяват никоя друга марка зехтин.
Черешката на тортата, която разрешава на локалните да живеят по метод, който поражда завистта на прилежащите градчета, са техните трюфели. Ресторантьори от целия свят пътуват до Кортолия, с цел да се снабдят с трюфели, които да предложат на най-претенциозните си клиенти.
Вярно е, че някои поданици на Кортолия са напускали градчето в опит да потърсят щастието другаде, само че най-здравомислещите измежду тях бързо са се прибирали. Не бива да забравяме и още нещо. Продължителността на живота в средновековното градче на хълма е осемдесет и шест години за мъжете и деветдесет и една за дамите, което е с осем години повече от междинното за страната.
В центъра на градския площад се издига скулптура на Гарибалди, през днешния ден по-известен поради бисквитите, които носят неговото име, в сравнение с поради борбите, които е спечелил. По периферията на площада са подредени единствено десетина магазина, два ресторанта и един вино-бар. Градският съвет лимитира броя им, тъй като се притеснява, че разрастването им може да притегли туристи. В Кортолия няма жп гара, а два пъти седмично тук идва рейс, с цел да качи тези, които са задоволително глупави да пътуват до Неапол. На пръсти се броят жителите на градчето, които имат коли, само че те съвсем не ги употребяват.
Местните каузи се управляват от consiglio comunale, или градски съвет, формиран от шестима старейшини. Апропо, най-младшият измежду тях, чиито предшественици живеят тук едвам от три генерации, въобще не се счита за локален. Собственикът на винарската маза, Лоренцо Пелегрино, ръководител на съвета (ex officio), Паоло Карафини, шефът на компанията за произвеждане на зехтин, и Пиетро де Роза, експертът по трюфели, са доживотни членове на съвета, до момента в който за трите останали места се организират избори на всеки пет години. И защото през последните петнайсет, че и повече години никой не се е кандидатирал против шефа на учебното заведение, аптекаря и зарзаватчията, гласоподавателите са не запомнили по какъв начин се организират избори.
В локалния полицейски сектор служи един-единствен служител на реда, Лука, който е зависещ на управляващите в Неапол и по тази причина се пробва да не ги безпокои ненужно. Тази история е отдадена на единствения случай, в който се наложи Лука да се свърже с Неапол.
Никой не знаеше сигурно от кое място се взе Дино Ломбарди, само че той се появи изведнъж една вечер, съвсем като буреносен облак, който носи със себе си освен пороен дъжд, само че и гръмотевици. Ломбарди бе висок над метър и деветдесет и имаше физиката на боксьор тежка категория, който не чака съперниците му да устоят повече от два, най-вече три рунда.
Така стартира царстването на Ломбарди, който подложи на гнет по-слабите поданици на градчето, притежателите на магазинчета, локалните търговци и двамата ресторантьори, които убеди, че се нуждаят от протекция. От кого? Не стана ясно, защото никой не помнеше в Кортолия да е осъществявано каквото и да било закононарушение. Дори германците не си бяха създали труда да изкачат хълма по време на последната война.
В интерес на истината служителят на реда – навършил към този момент шейсет и от горната страна годишна възраст – бе пред пенсия, а градският съвет към момента не бе намерил негов заместител. Истинският проблем породи, когато кметът, Марио Пелегрино, умря на 100 и две и се наложи да се проведат избори за негов правоприемник.
Всички чакаха мястото да бъде заето от сина му Лоренцо. В подобен случай Паоло Карафини щеше да стане ръководител на градския съвет и всички останали щяха да се придвижат с едно място нагоре, а вакантното щеше да бъде заето от Умберто Катанео, локалния месар.
Така стояха нещата преди Ломбарди да се кандидатира за кмет. Никой не се съмняваше, че Лоренцо Пелегрино ще завоюва изборите със смазваща преднина, по тази причина всички останаха смаяни, когато локалният тръбач, подпрян на две патерици поради гипсирания си крайник, застана на стъпалата пред кметството и разгласи, че Ломбарди е получил 551 гласа, а Пелегрино – 486. Като чу това, смаяното голям брой ахна изумено, тъй като никой измежду събралите се поданици на Кортолия не познаваше човек, който да е дал своя вот за Ломбарди.
Ломбарди завчас взе властта в ръцете си, настани се в кабинета на кмета и разпусна градския съвет.
Само след няколко дни отпред на Кортолия Ломбарди таксува с налог върху продажбите трите съществени предприятия в градчето, а след това разпростря тази мярка и върху магазините и заведенията за хранене. И защото това очевидно не бе задоволително, стартира да изисква подкупи под формата на комисиони както от продавачите, по този начин и от купувачите.
В рамките на една година " раят на земята " се трансформира в " пъкъл на земята ", като кметът с най-голямо наслаждение играеше ролята на Сатаната. И дотам се бе вживял в нея, че никой не остана сюрпризиран, когато Ломбарди бе погубен.
Лука Джентиле съобщи пред градския съвет, че не е по силите му да проверява сходно закононарушение, по тази причина е заставен да уведоми началството в Неапол, като не пропусне да спомене, че обвинените са тъкмо 1472-ма и той няма никаква визия кой от тях е килърът.
Неапол, като град, който разследваше убийства, изпрати един от най-талантливите си млади детективи да разкрие закононарушението, да арестува виновника и да го докара в града, където да го изправи пред съда.
Случаят бе предоставен на Антонио Росети, който преди малко бе нараснал в лейтенант на нежната възраст от трийсет и четири години. Той обаче приемаше новото следствие за спънка, която ще го отдалечи, въпреки и за малко, от фронтовата линия. Антонио увери шефа на полицията, че ще позволи случая колкото се може по-скоро и ще се върне в Неапол, с цел да се бори с същинските нарушители.
Нещата обаче се усложниха, защото Лука Джентиле умря от сърдечен удар преди лейтенант Росети да дойде в Кортолия. Някои смятаха, че сърцето на Джентиле не издържало на напрежението, защото последното ликвидиране в градчето било осъществено в далечната 1892 година, когато poliziotto бил неговият прародител. Единственият човек с известни знания по случая бе лекарят, направил оглед на натрупа. Той обаче живееше в прилежащото село.
Росети позвъни на лекар Бароне на път за Кортолия и остана доста отчаян, когато научи, че тялото на Ломбарди е било кремирано, а пепелта му – разпръсната напразно от другата страна на хълма. Всичко това се бе случило броени часове след гибелта на Ломбарди, толкоз мощна ненавист изпитваха локалните поданици към него. Доктор Бароне съумя да му каже единствено, че двамата с Лука Джентиле огледали тялото преди то да бъде отнесено в черен найлонов чувал.
– Двамата с вас сме единствените хора, които знаят
по какъв начин е било осъществено убийството – съобщи Бароне, до момента в който връчваше на Росети отчета от аутопсията.
Лейтенант Антонио Росети дойде в Кортолия по-късно вечерта и разбра, че градският съвет е решил да го настани в дома на кмета, до момента в който открие килъра.
– В края на краищата – съобщи ръководителят на съвета – време е да завършваме с този въпрос, с цел да може младежът да се върне в Неапол колкото се може по-бързо.
На идващия ден Антонио отиде в локалния полицейски сектор, който заемаше две дребни стаи, една празна килия и една тоалетна. След като препрочете отчета на доктор Бароне, той реши да излезе от кабинета и да се поразходи из градчето с вярата, че някой може да му предложи информация. Но въпреки че вървеше постепенно и се усмихваше на всички, хората избраха да го заобикалят, вместо да го заговарят. Очевидно не бе добре пристигнал измежду локалните.
След това безплодно утро Антонио се върна в сектора и се зае да сформира лист на хората, които имат най-голяма полза от гибелта на Ломбарди. Бързо стигна до нерадостния извод, че би трябвало да стартира с членовете на градския съвет. Записа в бележника си: Вино, Зехтин и Трюфели. Реши да стартира с Трюфели и позвъни на синьор Де Роза, с цел да си уговори среща по-късно следобяд.
– Желаете ли чаша вино? – попита Де Роза още преди служителят на реда да е седнал.
– Не, благодаря. Не мога да пия, до момента в който съм на работа.
– Така си е – съгласи се Де Роза. Това обаче не му попречи да си налее огромна чаша от локалното бяло вино.
– Можем ли да започваме? – попита Антонио, отвори бележника си и погледна въпросите, които бе подготвил авансово. – Тъй като фамилията ви живее в Кортолия от над двеста години...
– Триста – поправи го ловецът на трюфели.
– Надявах се да имате визия кой би могъл да убие Дино Ломбарди.
Де Роза изпълни чашата си още веднъж и я пресуши на един мирис, преди да отговори:
– Разбира се, че имам визия, лейтенант Росети! Та нали аз убих Ломбарди!
Антонио се изненада. Днес бе едвам вторият му ден в Кортолия, а той към този момент бе получил признания.
Представяше си по какъв начин се завръща триумфално в Неапол и се захваща със сериозните нарушители.
– Имате ли нещо срещу да подпишете писмени признания?
– Разбира се, че не.
– Осъзнавате ли, синьор Де Роза, че ще се наложи да ме придружите до Неапол, да се изправите пред съда и да прекарате остатъка от живота си в затвор?
– Само за това мисля, откогато убих оня безсрамник. Но не се окайвам, добре си поживях.
– Защо убихте Ломбарди? – попита Антонио, който смяташе точно претекста за най-съществен детайл от следствието на едно ликвидиране.
Де Роза изпълни чашата си за трети път.
– Той беше злобен човек, господин лейтенант. Всяваше боязън и смут у всички, с които общуваше. – Замълча, отпи от виното и добави: – Направи живота на всички ни нетърпим, в това число моя.
– Как по-точно? – настоя Антонио.
– Не единствено таксува трюфелите ми с безбожно висок налог, само че стартира да желае комисиони и от най-старите ми клиенти. Ако го бях оставил да продължи в този дух, щях да банкрутирам. – Докато Де Роза разказваше, Антонио пишеше трескаво: – Миналата година завърших на загуба за първи път, откогато поех бизнеса от татко ми. Истината е, че Ломбарди получи това, което заслужаваше.
– Имам единствено още един въпрос – сподели служителят на реда. – Как го убихте?
– Пронизах го с моя нож за трюфели – отвърна Де Роза без капка съмнение. – Стори ми се подходящо.
– И какъв брой пъти го пронизахте?
– Шест или седем – призна Де Роза, взе един нож и сподели по какъв начин тъкмо е направил закононарушението.
– Уверявам ви, синьор Де Роза, че злоупотребата с времето на полицията е съществено закононарушение.
– Разбира се, че е по този начин – съгласи се с подготвеност Де Роза. – Но в този момент, откакто си признах всичко, можете да ме арестувате и да ме пратите в пандиза.
– Бих го направил с най-голямо наслаждение – сподели Антонио, – само че единствено в случай че Ломбарди бе пронизан с нож.
Ловецът на трюфели сви плещи.
– Има ли значение? Кажете ми по какъв начин е бил погубен Ломбарди и аз ще си призная.
За първи път в кариерата си Антонио Росети попадаше на човек, който изгаря от предпочитание да си признае закононарушение, което не е направил.
– Ще си потеглям, синьор Де Роза, преди да се забъркате в огромни неприятности.
Ловецът на трюфели очевидно беше отчаян.
Антонио затвори бележника си, стана и излезе от стаята, без да продума повече. Едва сдържа усмивката си, когато мина около най-обгрижваните свине, които бе виждал. Животните изглеждаха толкоз удовлетворени, като че ли знаеха, че в никакъв случай няма да бъдат заклани.
Докато се връщаше в сектора, Антонио видя аптеката от другата страна на площада и си спомни, че би трябвало да си купи сапун и паста за зъби. Щом отвори вратата, над главата му иззвъня малко звънче. Полицаят се повъртя пред щанда и след няколко секунди от задната стаичка излезе млада жена, която го поздрави с думите:
– Добро утро, синьор Росети, с какво мога да ви оказа помощ?
Когато си единственият човек в града, който никой не познава, всички те познават.
И най-закоравелите нарушители от най-мрачните квартали на Неапол не бяха в положение да оставят Антонио Росети без думи, само че една фармацевтка от Кортолия съумя да го направи с едно изречение. Тя чакаше търпеливо отговора му.
– Исках... желаех един сапун – отърси се от вцепенението си той.
– Ще намерите богат избор от сапуни на третия стелаж зад тила ви.
Антонио си избра сапун, само че не взе паста за зъби, тъй като си търсеше мотив да се върне тук колкото се може по-скоро.
Остави сапуна на щанда и постави старания да не огледа дамата в очите.
– Нима служителите на реда в Неапол чакат да получат всичко гратис? – попита тя с усмивка.
– О, скърбя – отвърна Антонио, извади бързо няколко монети от джоба си и ги остави на щанда.
Едва не хукна на открито и бързо се върна в полицейския сектор. Седна зад бюрото си и стартира да написа отчет за срещата си с Де Роза, само че откри, че му е мъчно да се концентрира. А когато въпреки всичко завърши с писането, се върна към листата с имена и задраска Трюфели.
Реши да посети Паоло Карафини, притежателя на компанията за произвеждане на зехтин, само че този път без да предизвестява никого. Излезе от полицейския сектор в ранния следобяд и потегли към дребната фабрика в покрайнините на града. Изпитваше удовлетворение, че ще мине още веднъж около аптеката. Забави крачка, когато приближи витрината, и надзърна през нея. Младата жена стоеше зад щанда и разговаряше с стара дама, само че подвигна взор таман когато Антонио минаваше около аптеката. Усмихна му се, което накара Антонио да отмине бързо-бързо.
Когато стигна във фабриката за зехтин " Карафини ", Антонио Росети помоли за среща със синьор Карафини.
– Имате ли спогодба? – попита го секретарката.
– Не – отвърна той и извади служебната си карта.
– Е, зная кой сте – отвърна секретарката, подвигна телефона и сподели: – Полицаят е пристигнал, с цел да се види с вас.
Антонио се усмихна таман когато вратата в другия завършек на коридора се отвори и на прага се появи възрастен господин.
– Заповядайте, синьор Росети – предложения го общително той.
– Извинявам се, че пристигам без предварителна спогодба – сподели Антонио, когато последва синьор Карафини в кабинета му.
– Напълно ви разбирам – отвърна Карафини. – Нали се надявате да ме изненадате, въпреки да би трябвало да призная, че напълно не съм сюрпризиран.
– И за какво? – попита Антонио, до момента в който сядаше против него.
– Всички знаят, че разследвате убийството на Ломбарди. Очаквах да съм измежду първите хора, с които ще разговаряте.
– Но за какво?
– Защото в никакъв случай не съм крил обстоятелството, че мразех този човек. Затова допускам, че повода да не предупредите за визитата си е желанието да ме арестувате.
Антонио остави химикалката си.
– И за какво ще желая да ви задържам, синьор Карафини?
– Защото всички знаят, че аз убих кмета. Трудно ми е пребивавам с мисълта, че съм направил ликвидиране. Това задължение се оказа съвсем отвратително за мен...
– Защо го убихте?
– Съсипваше бизнеса ми. Ако беше останал на поста единствено още една година, нямаше да има какво да завещая на децата си. Благодаря на Бога, че синът ми е подготвен да поеме нещата в свои ръце, откакто вляза в пандиза. – Карафини се изправи и протегна ръце над бюрото в очакване служителят на реда да му постави белезници.
– Преди да ви задържам, синьор Карафини – сподели Антонио, – бих желал да ви попитам по какъв начин тъкмо убихте Ломбарди?
Карафини не се поколеба.
– Удуших го – отвърна той, преди да седне още веднъж.
– С какво?
Този път Карафини се поколеба.
– Има ли значение?
– Никакво – призна Антонио, – тъй като Ломбарди не е бил удушен.
– Но от кое място знаете, той нали беше кремиран?
– Прочетох отчета от аутопсията и мога да ви уверя, синьор Карафини, че Ломбарди не е бил удушен.
– Кажете ми по какъв начин е бил погубен и ви убеждавам, че килърът скоро ще си признае, а това ще реши всичките ни проблеми.
– Няма да го направя! В никакъв случай! Затова кажете на приятелите си, синьор Карафини, че ще хвана килъра на Ломбарди и ще го тикна зад решетките – съобщи Антонио и затвори внезапно бележника си.
Тъкмо се канеше да си тръгне, когато видя на бюрото на Карафини една снимка. Собственикът на фабриката за зехтин се усмихна.
– Сватбата на щерка ми – изясни той. – Тя се омъжи за сина на моя безценен другар синьор Де Роза. Казват, че зехтинът и водата не трябва да се смесват, само че от зехтина и трюфелите се получава добра композиция. – И той се засмя на шегата си, която надали използваше за първи път.
– А шаферката? – попита Антонио и уточни младата жена, застанала до булката.
– Франческа Фаринели, племенницата на синьор Пелегрино, която се надявах да се омъжи за втория ми наследник Марио, само че, уви, не им било писано.
– Защо? – учуди се Антонио. – Изглеждат ми добра двойка.
– Така е. Но днешните италиански дами държат на личното си мнение. За всичко е отговорен татко ѝ. Не биваше да я праща в университет. – Антонио щеше да се засмее, в случай че не бе забелязал, че Карафини приказва напълно съществено. – Съжалявам, че не можах да ви оказа помощ, господин лейтенант.
– Аз също – отвърна Антонио.
Полицаят реши да се отбие в аптеката на път за сектора, където се канеше да напише следващия ненужен отчет. Остана отчаян, когато завари зад щанда мъж на междинна възраст, който разговаряше с клиентка.
– С какво мога да ви оказа помощ, синьор Росети? – попита той, когато Антонио влезе в аптеката.
– Трябва ми паста за зъби.
– Горният ред, вдясно.
Антонио таман се канеше да заплати, когато се появи Франческа с рецепта в ръка.
– Това би трябвало да свърши работа, синьора. Уведомете ме, в случай че положението ви се утежни.
– Благодаря, миличка – сподели старата жена, преди да си тръгне.
– Да не би да сте пристигнали да арестувате татко ми? – попита Франческа.
– Не, сега просто диря човек, който да съобщи, че не е умъртвил Ломбарди.
– Съжалявам, че би трябвало да го призная, само че аз не съм го умъртвил – съобщи синьор Фаринели. – С наслаждение бих го направил, само че за зла орис по същото време бях в Рим, участвах в конференция на фармацевти...
– Но аз не бях в Рим – усмихна се Франческа.
– Сигурно не ви е елементарно. Пристигате в град, в който не познавате никого...
– Можеше да е и по-зле – отвърна Антонио. – Местните хора са доста общителни, настанен съм в прелестен дом...
– Питах се дали ще приемете поканата ни за вечеря?
– Много благо от ваша страна.
– Какво ще кажете за четвъртък? В осем?
– С най-голямо наслаждение – отвърна Антонио и се накани да си тръгне.
– Да не забравите пастата за зъби – подсети го Франческа.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (904)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ