Откъс от "Разказвачът. Животът на Роалд Дал" на Доналд Стърок
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Разказвачът. Животът на Роалд Дал " с създател Роалд Дал, възложен от Издателство " Ентусиаст "
Роалд Дал – индивидът зад легендата! Официалната биография на Разказвач №1 за първи път доближава до българските читатели
Необуздан мечтател, талантлив актьор, студен наблюдаващ, суетлив фукльо, находчив възпитаник, аскет, благородник с изтънчен усет и в същото време разгорещен антиинтелектуалец – дребна част от всички несъвместими късчета, които съставляват спорната персона на един от най-забележителните международни писатели: Роалд Дал. След като най-емблематичните му детски книги към този момент доближиха да дребните читатели, издателство " Ентусиаст " разгласява за първи път на български език " Разказвачът. Животът на Роалд Дал " – формалната биография с създател Доналд Стърок, отдадена на английския хуморист, чиито истории не престават да пленяват милиони деца и възрастни по целия свят.
Безграничното въображение и необятният гений на Дал сътворяват герои като Матилда, Джеймс, Уили Уонка, Големият отзивчив исполин, Фантастичният господин Фокс и Върховната магьосница. Човекът зад тези незабравими истории обаче си остава мистерия, тайнственост, която самият той поддържа, предпочитайки да разкрива персоналния си живот полуроманизиран.
Дал дефинира биографите като скучни събирачи на обстоятелства, хора без въображение, а книгите им – също толкоз вяли, колкото живота на индивида, за който се отнасят. Въпреки отрицателното отношение малко преди гибелта си писателят избира за тази виновна задача междинната си щерка Офелия, като ѝ оставя правото да уточни различен биограф при неспособност да се оправи. Тя, както и останалите наследници на Разказвача, са безапелационни, че с това предизвикателство би трябвало да се заеме точно Доналд Стърок – сценарист, режисьор и продуцент от BBC, който освен прави първия документален филм за Дал, само че и се трансформира в дълготраен другар на фамилията.
Преди първата си среща с Роалд Дал Стърок възприема писателя като радостна и безгрижна персона, проницателен, непристоен и широкоскроен безгрижник. Впоследствие осъзнава, че зад самоуверената ризница, зад честите експлоадирания и пъчене, се крие ранимата душа на безсилен и уязвим човек, само че и буря, която в никакъв случай няма да се укроти.
За да приготви тъкмо и уравновесено обширната биография, Стърок получава невиждан достъп до големия списък на Дал от ръкописи, писма, тетрадки, отрязъци от вестници и фотографии, оставени в прашната му писателска колибка в задния двор на дома му в британското село Грейт Мисендън. След години работа документалистът съумява да сглоби всички части, тъй че достоверно да построи комплицираната психика на Разказвача. Стърок разкрива незнайни до момента елементи от интимния свят на Дал: ужасяващите му прекарвания като боен пилот; годините, прекарани във Вашингтон през Втората международна война; болката, провокирана от трите нещастия, които поразяват фамилията му; новата обич, която идва съвсем в края на живота му.
" Рядко се случва някой биограф да работи върху толкоз занимателен и занимателен обект, чийто авантюристичен живот се люшка от рецесия към успех и от покруса към комизъм с такава неуморна хвалба и неугасима жизненост ", споделя Стърок. В реалност житейският път на писателя е абсурд, низ от несгоди, падения, трудности, само че и наслади, полети и фантазии. За първи път в " Разказвачът. Животът на Роалд Дал " истината за един от най-значимите създатели на XX век става ясно. Разбира се, що се отнася до истина и неистина, с Дал постоянно би трябвало да имаме едно мислено.
превод Мариана Христова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
ПРОЛОГ
Обяд с Игор Стравински
РОАЛД ДАЛ СМЯТАШЕ, ЧЕ БИОГРАФИИТЕ СА СКУЧНИ. Сподели го с мен, до момента в който дъвче- ше щипката на един омар. Тогава бях на двайсет и четири години и бях пока- нен да прекарам уикенда в дома на писателя в селската част на Бъкингамшър. Вечерята течеше с цялостна пара. Цяла навалица родственици и другари унищожаваха поднос, обсипан с морска храна. Около масата постепенно шестваше някакъв стра- нен предмет, направен от преплетени железни брънки. Дал ни беше споделил, че човек със сръчни ръце и пространствена ориентировка напълно елементарно може да ги раздели всичките. До момента нито един от гостите не беше съумял. До- като чаках пъзелът да стигне до мен, се пробвах да отговоря на презрението на Дал към биографиите.
Споменах Литън Стрейчи, Виктория Глендънинг, Майкъл Холройд. Той обаче по никакъв начин не се трогна. Седнал във високо кресло на- чело на дългата си борова маса, той се облегна обратно, отпи голяма глътка от огромната си чаша с бургундско вино и се върна към своята теза с възобновено наслаждение. Биографите са скучни събирачи на обстоятелства, твърдеше той, хора без въображение, а книгите им нормално са също толкоз вяли, колкото живота на индивида, за който се отнасят. С блеснали очи ми показа, че мнози- на от най-забележителните писатели, с които се е сблъсквал, са били извънредно незабележителни човешки същества. Спомням си по какъв начин с безгрижно придвижване на едрата си ръка отписа Норман Мейлър, Ивлин Уо, Томас Ман и Доктор Сюс като досадни, суетни, меланхолични или непоносими. Знаеше, че обичам му- зиката, и може би по тази причина загатна и Стравински.
– Истински талант като композитор – съобщи той и се подсмихна с отметна- та обратно глава, – само че другояче напълно елементарен.
Веднъж бил обядвал с него, добави той, и говорел от опит. Опитах се да се сетя за създатели, чийто живот е бил също толкоз ослепителен, колкото изкуството им: Моцарт, Караваджо, Ван Гог, може би? Яркосините очи на Дал се впериха право в мен.
– Не е там въпросът – сподели той. – Защо, за бога, някой би предпочел да чете колекция от детайлности, азбучник от обстоятелства, когато на света има толкоз доста добра художествена прозаичност?
Заяви, че фантазията постоянно е доста по-интересна от действителността. Седях там и гледах развеселения, само че свадлив искра в очите му. Почувствах, че той се бори с мен като боксьор на кръга. Беше ми нанесъл удар и се беше зарадвал, че аз отвърнах. Сега ми бе нанесъл втори, по-труден за отразяване. Щеше да ми бъде мъчно да продължа мача, без диалогът да стане прекомерно обстоен и може би прекомерно нескончаем. Поколебах се. Запитах се за живота на самия Дал. Той преди малко бе написал два тома мемо- ари и ми беше дал да прочета ръкописа на единия.
Затова бях в общи линии осведомен с първите двайсет и пет години от живота му: родители норвежци, отраснал в Уелс, трагичен в учебно заведение, юношески завършения в Нюфаунд- ленд и Танганайка, боен водач, тежка самолетна злополука, последвана от кариера на военновременен посланик във Вашингтон. По-рано, когато бяхме уединено, му споделих, че книгите ми се костват завладяващи. Дали не искаше да повторя комплимента и в този момент, на масата? Не бях сигурен. В този миг металните брънки стигнаха до мен и диалогът се насочи към други тематики. Скоро големите му заострени пръсти към този момент бяха взели объркващия предмет от моите неумели ръце и той бе почнал решително да показва решението. По-късно, след края на вечерята, която приключи с предложение за блокчета " Кит Кат " и " Марс " от алена найлонова торбичка, Дал изведе двете си ку- чета в градината. След няколко минути се върна, пожела лека нощ на всички и театрално се отдръпна от общественото пространство на всекидневната в уеди- нението на спалнята си.
Половин час по-късно вървях по заскрежената пътека от главната сгра- да към къщата за посетители в градината. Всичко в близост бе застинало напълно неподвижно. В далечината се разнесе вик на лисица. За момент се стопирах и подвигнах взор към ясното зимно небе. Зърнах толкоз доста звезди, че ос- танах изумен. Грейт Мисендън се намираше на по-малко от половин час път с кола от Лондон, само че светлините на града ми се костваха безпределно надалеч. На едно пасбище в близост отсам се раздвижиха крави. Огледах се в близост. Заобле- ни хълмове обгръщаха градината от всички страни. От горната част на алеята ме гледаше намръщено един голям бук.
Всичко изглеждаше потънало в сенки, размито и лъжливо. Над главата ми се извисяваше тъмният контур на петстотингодишния тис, въодушевил написването на " Фантастичният госпо- дин Фокс ". В овощната градина лунната светлина проблясваше над пъстро изрисувания цигански фургон, който бе пресъздал в " Дани – първенец на све- та ". Сред долните клони на тиса изпърха сова. Обърнах се и отворих вратата на стаята си.
Скоро се хванах, че преглеждам книгите в библиотеката до леглото си. Ня- маше нито една биография. Повечето бяха престъпни романи: Ед Макбейн, Агата Кристи, Елъри Куин, Дик Франсис. Докато изваждах една книга, забе- лязах, че има и истории за призраци, енциклопедия за насекомите, дневник на един викториански духовник и брошура с лирика от Д. Х. Лорънс. Всички книги изглеждаха четени. Отново се замислих за оня диалог по време на вечерята и се зачудих дали Роалд в действителност е познавал Стравински. Може би бе подхвърлил тези думи просто с цел да ме обърка? Спомням си, че преди да угася лампата, си помислих, че на идващия ден ще го извадя от скривали- щето му. Щях да го попитам по какъв мотив е обядвал с великия композитор. Излишно е да споделям, че се разсеях и забравих.
Беше февруари 1986 година. Познавах Дал от шест месеца. Предишната есен като новак режисьор в отдела по музика и изкуства на Би Би Си бях предложил да снимаме филм за него за Bookmark – водещата литературна стратегия на корпорацията. Найджъл Уилямс, продуцентът, който също бе одобрен сценарист и романист, бе решил, че коледното лъчение на пре- даването ще бъде отдадено на детската литература. Преди двайсет години този дял от литературата към момента беше област, която доста от хората, зани- маващи се с изкуство във Англия, имаха податливост да презират, и както в никакъв случай нито един от по-възрастните, по-опитни режисьори в програ- мата нямаше предпочитание да предлага хрумвания.
Аз бях най-младият член на екипа. Отчаяно копнеех да фотографирам филм. Какъвто и да било филм. Затова се въз- употребих от тази опция. Предложението ми се стори явно – портрет на най-прочутия и процъфтяващ жив създател на детски книжки. Мотивите ми обаче бяха значително опортюнистични. На този стадий не бях чел нито една от книгите на Дал за деца като се изключи " Чарли и шоколадовата фабрика ". От друга страна, когато бях на тринайсет, изчетох множеството от късите му разка- зи за възрастни – душевно наслаждение, на което се отдавах концентрирано на чина по време тутакси по математика. Пубертетският ми разум се наслаждаваше неимоверно на тяхната гротескност, на комплицираните им обрати и завои, както и на техния къс, грациозен и необичайно сексапилен език.
Помня усмивката на Найджъл Уилямс. Как ме погледна, когато загатнах Роалд Дал – разбиращо, съвсем дяволито.
– Добре – сподели той. – Ако успееш да го убедиш.
Това ме накара да се поколебая. За парите ли си мислеше? Бюджетът на програмата беше дребен и постоянно плащаха на участниците си минималния хонорар. Найджъл обаче мислеше за друго.
– Нали му знаеш репутацията? – попита реторично той. – Невероятно кисел и сложен. Никога няма да се съгласи да взе участие.
Кимнах, въпреки че го чувах за първи път, тъй като досега впечатление- то ми за индивида Роалд Дал беше извънредно за радостна и безгрижна лич- ност. Четири години по-рано, когато бях студент, той взе присъединяване в един спор на " Оксфорд Юниън ". " Романтиката е нелепост ", това беше тематиката. Приносът на Дал беше незабравим – той твърдеше, че романтиката не била нищо повече от евфемизъм за човешкия полов нагон. Беше страховит актьор – проницателен, непристоен и неведнъж полово провокативен. В един миг провокира младите дами измежду публиката да се опитат да основат " роман- тична връзка " с евнух. В различен се пошегува, че скопен мъж е като аероплан без мотор, тъй като нито единият, нито другият може да го вдигне. Когато излязох от кабинета на Найджъл, всичко това беше още прясно в паметта ми.
" Дал може би ще е свадлив – помислих си аз, – само че ще бъде и занимателен. " От вестникарски отрязъци открих, че живее в някакво село, наречено Грейт Ми- сендън. Проверих в телефонния справочник за " Дал, Р. " и открих телефонния му номер. Десет минути по-късно към този момент му звънях, с цел да обсъдим плана. Разговорът ни беше къс и по тематиката.
– Елате на обяд – сподели той. – Има положителни железопътни връзки от Мерил- боун.
Една седмица по-късно застанах пред яркожълтата врата на Джипси Хаус, неговата скромна варосана къщурка от ХVIII век. Позвъних. Буря от кучешки лай предизвести идването на една гигантска фигура по дълга алена жилетка от плетена вълна. Той погледна надолу към мен. Беше висок метър и деветдесет и пет, с грубовато лице и цялостен. Тялото му изглеждаше по-голямо от вратата и напряко голямо за размерите на къщата. Той ме заве- де в уютна всекидневна, където в камината гореше голяма цепеница. Изгле- ждаше малко сюрпризиран. Попитах да не съм сбъркал датата.
– Не – отговори той. – Чаках ви.
Помоли ме да изчакам една минутка и излезе от стаята. Крачките му бяха необятни и тежки, само че необичайно грациозни – малко като на жираф. На една стена триптих от разкривени глави, дело на Франсис Бейкън, ме гледаше и това ме накара да изпитам стеснение. Спомних си, че години наред издателите на книгите на Дал за възрастни го бяха наричали " занаятчия на ужасите ". На прилежащата стена още една глава на Бейкън – тази представляваше разкривена буря от зелено и бяло – отвърна на погледа ми.
Около тях една обезпокоително еклектична група от картини и артефакти украсяваше стаята: картини с цветни маслени бои, сбирка от големи старинни норвежки лули, при- митивна маска, холандски пейзаж в убити цветове и няколко стилизирани геометрични картини. По време на обяда разбрах, че били работа на съветски представители на супрематизма: Попова, Малевич и Гончарова.
Съпругата на Дал, Лиси (произнася се по същия метод като двете сред- ни срички на името ѝ, Фелисити), се върна след пет минути и ме предложения да отида в трапезарията, където той ме очакваше. По време на обяда от пушени омари, които сервираха от кутия – не помня да е имало вино, – говорихме за документалния филм. Зададох му някои въпроси за ранния му живот и дет- ството му. Той показа какъв брой елементарно се оказало да вижда света от перспекти- вата на дете и по какъв начин мислел, че може би това е тайната на създателите, чиито книги за деца имат триумф. Наскоро бяха разгласили неговия спомен за детството му, " Момче ". Исках да употребявам тази книга за основа на кино лентата, по тази причина го- ворихме за " Рептън ", учебното заведение, където преди петдесет години бе прекарал тийнейджърските си години.
Той ми описа какъв брой трагичен е бил там и си поговорихме за етиката на багра, с който учебното заведение бе фамозно. Нахвърляхме няколко възможни дати за фотоси в дневника му. После го попитах може ли да видя писателската му барака. Бях чел за нея и желаех да направя фотоси там. Очаквах, че може да откаже и да съобщи, че това място е прекомерно персонално, с цел да го покаже на кино екип. Той обаче не трепна и след обяда ме заведе да го видя. Тръгнахме по каменна пътека, оградена с липови фиданки без листа, завързани за рамка от бамбук, която гладко се извиваше над главите ни. Дал ми изясни, че с времето фиданките ще израснат в тази форма и ще образуват магически горист тунел.
Той отвори вратата на колибата и аз влязох вътре. Преддверие, претъп- кано със остарели фотоси в рамки и шкафове за документи, водеше право към пространството му за писане. Стените бяха покрити със остарели блокчета по- листиренова пяна за изолираност. Всичко беше пожълтяло от никотин и смър- деше на тютюн. По изтъркания линолеум на пода се стелеше килим от прахуляк, стружки от молив и цигарени фасове. Пред дребен прозорец отпуснато висеше синтетична завеса. Нямаше съвсем никаква естествена светлина. Огромен фотьойл заемаше съвсем напълно мъничката стая – Дал постоянно сравнява- ше седенето тук като чувството да си в утробата или в пилотската кабина на някой " Хърикейн ".
Каза ми, че е извадил огромно парче от облегалката, тъй че нищо да не притиска долната част на гърба му и да не нервира раната, получена, когато самолетът му се разрушил през войната. Над фотьойла като бо- гомолка, която дебне плячката си, се бе извила една очукана сгъваема лампа, а от нащърбената странична облегалка висеше напряко антична топка за голф. От тавана висеше електрически нагревател с едно ребро. Електрическият му връв се спускаше до контакт покрай пода. Дал ми сподели, че като го побутва със остарял стик за голф, може да насочва топлота към ръцете си, когато е студено.
Всичко изглеждаше несигурно и неподготвено. Повечето неща ми се сториха много рискови. Чарът на колибата обаче бе неудържим. Едно голямо дете ми показваше съкровищата си: зелената дъска за писане, която бе проек- тирало единствено, мръсния спален чувал, с който си топлеше краката, и най-цен- ното от всичко, своята сбирка от чудноватости. Те стояха на дървена маса до фотьойла му и включваха главата на една от бедрените му кости (която била отрязана преди двайсет години при интервенция за замяна на тазобед- рената става), стъкленица с розов алкохол, в която плаваха няколко жилести лепкави късчета от гръбначния му мозък, скален пай, раздвоен на две, с цел да разкрие грозда от розови кристали, притихнал вътре, дребен модел на аероплан, няколко късчета вавилонска керамика и голяма железна на тип топка, направена, увери ме той, от опаковките на стотици шоколади. Най-накрая ми уточни една блестяща стоманена протеза. Временно я били сложили в таза му по време на несполучлива интервенция за промяна на тазобедрената става. Сега я използваше като спонтанна ръкохватка за чекмедже на един от раздрънка- ните си шкафове.
Снимките минаха без проблеми. Въпреки че това беше първият път, ко- гато някой го снимаше в писателската му барака и в действителност първият път, когато Би Би Си правеше документален филм за него, нямаше разправии, компликации и заяждане. Роалд очароваше всички и аз понякога се чудех на какво се дължи тази негова известност на раздразним човек. Из- общо не останах с усещането, че избухва бързо. Години по-късно обаче разбрах, че при първото си посещаване просто съм пропуснал едно сходно експлоадиране. Не доста дълго след гибелта му Лиси изясни за какво тогава ме беше изоставил във всекидневната. Оказа се, че когато съм застанал на прага му, не съм направил положително усещане. Роалд отишъл право в кабинета ѝ.
– О, Господи, Лис, те са ми пратили някакво шибано дете! – изстенал.
Лиси го подканила да ми даде опция и мисля, че моята младост и почтеност най-после са се трансформирали в преимущество. В края на двуднев- ните фотоси даже ми се струваше, че Роалд ми е станал другар. В редактор- ската стая, до момента в който сглобявахме кино лентата, си спомних за съмнението, което към момента заобикаляше Дал в литературните среди. Найджъл Уилямс, обезпокоен, че Дал наподобява прекомерно приветлив, настоя да снима изявление с литера- турен критик, за който се знаеше, че е враждебно надъхан към творчеството за деца на Дал.
Тази реакция може би значително се дължеше на една язвителна антиизраелска публикация, която Дал бе написал за " Литерари Ривю ", която породи огромни полемики и го жигосах като антисемит в очите на мно- го хора. Аз обаче усещах, че има освен това от това в атмосферата от зоркост и съмнение, която сякаш заобикаляше реакцията на хората към него. Нещо, което не можех да дефинира тъкмо. Може би чувството, че е новобранец: неразбираем, отхвърлен, съвсем парий.
През идващите четири години несъмнено съм посетил Джипси Хаус шест или седем пъти. Постепенно опознах децата на Дал: Теса, Тео, Офилия и Луси. В мозъка ми към момента витаят доста мемоари от тези визити. Въоду- шевеният глас на Роалд по телефона рано една заран: " Не знам какво ще правиш другата събота, само че каквото и да е, по-добре мини насам. Вечерята, която планираме, ще е невероятна! Много ще съжаляваш, в случай че не дойдеш. " Изненадата онази вечер беше хайвер – нещо, което знаеше, че в никакъв случай не съм опитвал. Верен на бракониерския си дух, той по-късно изясни, че го е купил на понижена цена в загадка договорка, която звучеше като кръстоска сред шпи- онски разказ на Джон льо Каре и филм от поредицата Carry On. Паролата била: " Ти ли си Сара с огромните цици? " Помня по какъв начин една друга вечер отворир няколко от стотиците сандъци с бордо, годишна продукция 1982 година, които бе купил наскоро и които бяха струпани из цялата му маза. Предполагаше се, че ви- ното ще е готово за пиянство чак през деветдесетте години, само че Роалд не обърна внимание на това.
– Глупости! – отсече той. – Щом ще стават за пиянство през деветдесетте, значи ще стават и в този момент.
И в действителност ставаха.
Спомням си влизанията му във всекидневната преди вечеря, постоянно дра- матични и спиращи диалога, и гръмкия му инфекциозен смях. Винаги беше вълнуващо да си в компанията на Роалд. Човек в никакъв случай не знаеше какво ще се случи. И каквото и да правеше той, всичко се превръщаше във ентусиазъм за някоя история. Веднъж, в една лятна заран на терасата, той ме научи по какъв начин да отворя първата си стрида, употребявайки дървеното джобно ножче на татко си. Каза ми, че го носи със себе си по целия свят още от възпитаник. Когато годи- ни по-късно описах историята на Офилия, тя избухна в смях.
– Метнал те е – изясни тя. – Това беше просто един остарял нож, който взе от кухнята.
Първоначално физическото наличие на Роалд изглеждаше заплаши- телно, само че когато човек останеше уединено с него, той се превръщаше в завла- дяващ повествовател. Тихият му глас придобиваше мъркащ тембър, сините му очи искряха, дългите му пръсти потръпваха от наслаждение, когато подемеше история, разглеждаше пъзел или просто излагаше някакво наблюдаване, кое- то го бе заинтригувало. Нищо чудно, че децата оставаха запленени в негово наличие. Той обичаше да приказва. Но умееше и да слуша – в случай че сметнеше, че може да научи нещо. Често говорехме за музика.
Той предпочиташе гра- мофонни записи и компактдискове пред осъществявания онлайн – поради дългите му крайници и многочислените гръбначни интервенции му беше изключително неу- добно да седи в каквато и да било концертна зала – и изпитваше наслаждение да съпоставя разнообразни тълкования на обичани творби, като относи- телните мощни страни и качества като че ли го караха да се усеща необичайно неу- добно. Някой съответен запис постоянно трябваше да бъде най-хубавият. Винаги трябваше да има победител. Това мнение беше особено за съвсем всички страни от живота. Независимо дали ставаше въпрос за храна, вино, картини, литература или музика, той изпитваше голям интерес към " най-хубавото ".
Обичаше сигурността и ясните, безапелационни отзиви. Не мисля, че в миналото съм го чувал да споделя нещо с неуверен глас. И въпреки че животът му изобил- стваше от произшествия, той живееше в днешния ден и рядко се отдаваше на мемоари. Спомням си единствено един къс диалог за времето му като боен водач и безусловно нищо за присъединяване му в шпионажа или общуването с хо- ливудските звезди, вашингтонските политици и нюйоркските литера- тори от епохата на Втората международна война.
От време на време се хвалеше, че е другар с видни персони. Спомням си по какъв начин един път ми сподели без съответна причина, че един фамозен артист не при- ел с достолепие загубата, когато Роалд го победил на голф. И несъмнено, да не забравяме и неправдоподобното изказване, че е обядвал със Стравински. Но въпреки че луксът и славата на звездите явно го привличаха, откриването на птиче гнездо в живия плет му доставяше също толкоз удо- волствие, колкото и бутилка " Шато Лафльор " годишна продукция 1982 или остроумията на Ян Флеминг и Дороти Паркър. Наслаждаваше се на това да подценява доста от границите, наложени от британското общество, и да задава на хората персонални въпроси.
Подозирам, че го правеше не толкоз тъй като се интересуваше от отговора им, колкото тъй като се радваше на смайването, което може би щеше да провокира. В този смисъл той можеше да бъде нечовечен. И въпреки всичко, въпреки че избухливият му манталитет беше легендарен, аз го видях единствено един път да избухва същински. Говореше по телефона с една уредничка на из- ложба на Франсис Бейкън в Ню Йорк, която искаше да вземе назаем една от картините му и се бе обадила, до момента в който Роалд имаше посетители за вечеря. Тя сподели нещо, което го раздразни, по тази причина той изруга свирепо и затръшна телефона. Спомням си какво си помислих – че жестът е трагичен. Роалд играеше, с цел да се хареса на публиката си.
Гневът му се укроти съвсем незабавно откакто върна слушалката на мястото ѝ.
Дори тогава неясно осъзнавах, че това излишно пъчене е единствено лустро, черупка, ризница, предопределена да защищити индивида вътре: човек безсилен и явно уязвим. Няколко предложения за вечеря бяха анулирани в последния мо- мент, тъй като той не беше добре. Веднъж Лиси ми заяви по телефона, че " остарялото момче " съвсем се е срещнало със своя основател. Винаги обаче се съ- вземаше и когато го видех идващия път, изглеждаше също толкоз пращящ от здраве, колкото преди. Винаги пиеше, постоянно пушеше, постоянно беше подготвен да се впусне в спор. Изглеждаше като буря, която в никакъв случай няма да се укроти.
Затова гибелта му през ноември 1990 година представляваше същински потрес. На погребението му разплаканата Лиси, която знаеше, че съм буен почи- тател на класическата музика, ме попита дали ще ѝ оказа помощ да поръча нови оркестрални постановки на някои от творбите на Роалд и по този начин да реализира нещо, което той беше желал: опция на " Петя и вълкът " на Прокофиев, която да притегли децата в концертните зали. Току-що бях напуснал Би Би Си и бях почнал да работя на свободна процедура и с подготвеност одобрих тази опция.
През идващите няколко години се срещнах със сестрите на Роалд – Алфхилд, Елзе и Аста, – както и с първата му брачна половинка, Патриша Нийл. Всички те участваха в един по-дълъг филм, който снимах за Дал през 1998 година, отново за Би Би Си, който Офилия показа и в който двамата с нея за първи път изследвахме някои от тематиките в тази книга. Много от интер- вютата с членовете на фамилията му, представени тук, датират от оня интервал.
Малко преди гибелта си Роалд избра Офилия за собствен биограф. В случай че не желае да се заеме с тази задача, той ѝ остави също по този начин и правото да избере биограф. Това ненапълно шокира по-голямата ѝ сестра Теса, която се надяваше, че ще помоли нея да напише книгата. Все отново Офилия беше тази, която се нагърби с предизвикването да пресее големия списък от писма, ръкописи, тетрадки, отрязъци от вестници и фотографии, оставени от татко ѝ в писателската му барака.
Но тя живееше в Бостън и беше неимоверно ангажи- рана с работата си като президент и изпълнителен шеф на " Партньори в здравето ", здравна благотворителна организация в Третия свят, един от създателите на която беше станала през 1987 година, а изследванията за биографията отнемаха време и на нея ѝ ставаше все по-трудно да приключи книгата. Най-накрая, когато през 2006 година забременя, тя реши да изостави ръкописа си и ме попита дали бих желал да се наема с предизвикването да напиша биографията на татко ѝ. Това нейно предпочитание, сподели ми тя, се дъл- жеше на обстоятелството, че не съм член на фамилията, само че в същото време съм някой, който е познавал и харесвал татко ѝ.
Тя смяташе, че за човек, който не го е срещал, ще бъде съвсем невероятно да събере всички ненапасващи се пар- ченца от пъзела, който представляваше неговата комплицирана и самобитна ду- шевност. Всичко в този списък – който в този момент се обитава в Музея и приказния център " Роалд Дал " в Грейт Мисендън, открит предходната година – беше на мое разположение. С типичното си милосърдие Офилия даже ми разреши да черпя от ръкописа на нейната лична биография. Въпреки първичната си въздържаност, Теса също ми отдаде доста от времето и силата си. Не бих могъл да напиша тази книга без тяхното подпомагане, както така и така на брат им Тео и сестра им Луси. Безкрайно съм длъжен на всички тях.
В хода на това пътешестване ме чакаха доста изненади и главоблъсканици – не на последно място и откритието какъв брой доста несъгласия са го движили. Необузданият мечтател се бореше с хладния наблюдаващ, суетният фукльо с отшелника, който отглеждаше орхидеи, нахаканият възпитаник с уязвимия чуж- денец, който по този начин и не бе съумял да се почувства до дъно вкъщи си в Англия, въпреки че обичаше да се разказва като " характерен англичанин напълно характерен англичанин. " Радостта от простичките удоволствия – градинарството, изу- чаването на птици в естествената им среда – уравновесяваше увлечението му по изисканата конюнктура на импозантните хотели, курортите за богати и елегантните казина.
Притежаваше изтънчен, внимателен усет към картините, мебелите, книгите и музиката и въпреки всичко беше разгорещен антиинтелектуалец. Можеше да тиранизира другите, само че се гордееше, че пази по-слабите. За човек, който обичаше нещата черни и бели, тези несъвместимости не бяха напълно непредвидени. За Роалд сивият цвят съвсем не съществуваше. Освен това щях да науча, че по този начин, както е пренаписвал ръкописите си, е пренаписвал и личната си история, предпочитайки да разкрива персоналния си живот единствено полуроманизиран и затова ненапълно под негов надзор. Много неща от предишното му го караха да се усеща неловко, а писането на истории му даваше власт над тази накърнимост.
И по този начин, в този момент, през 2010 година, колелото направи цялостен кръг. Когато водих оня диалог с Роалд на вечеря през 1986-а, даже не подозирах, че двайсет и четири години по-късно най-сетне ще отговоря на предизвикването му, като напиша тази книга. Това е подигравка, която се надявам, че той би оценил. Защото рядко се случва някой биограф да работи върху толкоз занимателен и ув- лекателен обект, чийто авантюристичен живот се люшка от рецесия към успех и от покруса към комизъм с такава неуморна хвалба и неугасима жизнера- дост.
С голямото количество нов материал, с който разполагах – в това число стотици ръкописи и хиляди писма, – съм се опитвал да слага на напред във времето гласа на самия Дал на всички вероятни места и да разреша на читателя да го види подобен, какъвто го видях аз, " с всичките му недостатъци ". Понякога ми се искаше да можех да предам подсмихването в гласа му или блясъка в очите му, които безспорно са придружавали доста от по-скандалните му изказвания.
Нещо повече, неговата податливост към пресиления, подигравка, самодо- волство и самодраматизиране го трансформира в изключително неуловима плячка и опи- тите ми да проникна през дебелата защитна бариера от художествена прозаичност, която той постоянно изплиташе пред предишното си, може не всеки път да са били осо- бено сполучливи. Опитах се да проявя старание и да ревизира всички обстоятелства, само че в случай че в актуалната биография са се прокраднали някои неправилни преценки или неточности, се надявам, че читателят ще ми елементарни. Нямам искания да съм нито източник на енциклопедически знания, нито неутрален.
Не съм сигурен, че тези неща въобще са вероятни. Въпреки това се пробвах да основа роман, който е прецизен и уравновесен, само че не и заседнал в блатото на незна- чителни детайлности. Това е нещо, което знам, че Роалд щеше да сметне за непростимо. Затова, въпреки че към момента не съм сигурен дали е обядвал с Игор Стравински, би трябвало да призная, че това към този момент не ме интересува. Може би е било единствено част от история, дреболия. Сравнена с толкоз доста други неща, неговата правота или лъжовност в последна сметка наподобява маловажна.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (806)
Роалд Дал – индивидът зад легендата! Официалната биография на Разказвач №1 за първи път доближава до българските читатели
Необуздан мечтател, талантлив актьор, студен наблюдаващ, суетлив фукльо, находчив възпитаник, аскет, благородник с изтънчен усет и в същото време разгорещен антиинтелектуалец – дребна част от всички несъвместими късчета, които съставляват спорната персона на един от най-забележителните международни писатели: Роалд Дал. След като най-емблематичните му детски книги към този момент доближиха да дребните читатели, издателство " Ентусиаст " разгласява за първи път на български език " Разказвачът. Животът на Роалд Дал " – формалната биография с създател Доналд Стърок, отдадена на английския хуморист, чиито истории не престават да пленяват милиони деца и възрастни по целия свят.
Безграничното въображение и необятният гений на Дал сътворяват герои като Матилда, Джеймс, Уили Уонка, Големият отзивчив исполин, Фантастичният господин Фокс и Върховната магьосница. Човекът зад тези незабравими истории обаче си остава мистерия, тайнственост, която самият той поддържа, предпочитайки да разкрива персоналния си живот полуроманизиран.
Дал дефинира биографите като скучни събирачи на обстоятелства, хора без въображение, а книгите им – също толкоз вяли, колкото живота на индивида, за който се отнасят. Въпреки отрицателното отношение малко преди гибелта си писателят избира за тази виновна задача междинната си щерка Офелия, като ѝ оставя правото да уточни различен биограф при неспособност да се оправи. Тя, както и останалите наследници на Разказвача, са безапелационни, че с това предизвикателство би трябвало да се заеме точно Доналд Стърок – сценарист, режисьор и продуцент от BBC, който освен прави първия документален филм за Дал, само че и се трансформира в дълготраен другар на фамилията.
Преди първата си среща с Роалд Дал Стърок възприема писателя като радостна и безгрижна персона, проницателен, непристоен и широкоскроен безгрижник. Впоследствие осъзнава, че зад самоуверената ризница, зад честите експлоадирания и пъчене, се крие ранимата душа на безсилен и уязвим човек, само че и буря, която в никакъв случай няма да се укроти.
За да приготви тъкмо и уравновесено обширната биография, Стърок получава невиждан достъп до големия списък на Дал от ръкописи, писма, тетрадки, отрязъци от вестници и фотографии, оставени в прашната му писателска колибка в задния двор на дома му в британското село Грейт Мисендън. След години работа документалистът съумява да сглоби всички части, тъй че достоверно да построи комплицираната психика на Разказвача. Стърок разкрива незнайни до момента елементи от интимния свят на Дал: ужасяващите му прекарвания като боен пилот; годините, прекарани във Вашингтон през Втората международна война; болката, провокирана от трите нещастия, които поразяват фамилията му; новата обич, която идва съвсем в края на живота му.
" Рядко се случва някой биограф да работи върху толкоз занимателен и занимателен обект, чийто авантюристичен живот се люшка от рецесия към успех и от покруса към комизъм с такава неуморна хвалба и неугасима жизненост ", споделя Стърок. В реалност житейският път на писателя е абсурд, низ от несгоди, падения, трудности, само че и наслади, полети и фантазии. За първи път в " Разказвачът. Животът на Роалд Дал " истината за един от най-значимите създатели на XX век става ясно. Разбира се, що се отнася до истина и неистина, с Дал постоянно би трябвало да имаме едно мислено.
превод Мариана Христова
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
ПРОЛОГ
Обяд с Игор Стравински
РОАЛД ДАЛ СМЯТАШЕ, ЧЕ БИОГРАФИИТЕ СА СКУЧНИ. Сподели го с мен, до момента в който дъвче- ше щипката на един омар. Тогава бях на двайсет и четири години и бях пока- нен да прекарам уикенда в дома на писателя в селската част на Бъкингамшър. Вечерята течеше с цялостна пара. Цяла навалица родственици и другари унищожаваха поднос, обсипан с морска храна. Около масата постепенно шестваше някакъв стра- нен предмет, направен от преплетени железни брънки. Дал ни беше споделил, че човек със сръчни ръце и пространствена ориентировка напълно елементарно може да ги раздели всичките. До момента нито един от гостите не беше съумял. До- като чаках пъзелът да стигне до мен, се пробвах да отговоря на презрението на Дал към биографиите.
Споменах Литън Стрейчи, Виктория Глендънинг, Майкъл Холройд. Той обаче по никакъв начин не се трогна. Седнал във високо кресло на- чело на дългата си борова маса, той се облегна обратно, отпи голяма глътка от огромната си чаша с бургундско вино и се върна към своята теза с възобновено наслаждение. Биографите са скучни събирачи на обстоятелства, твърдеше той, хора без въображение, а книгите им нормално са също толкоз вяли, колкото живота на индивида, за който се отнасят. С блеснали очи ми показа, че мнози- на от най-забележителните писатели, с които се е сблъсквал, са били извънредно незабележителни човешки същества. Спомням си по какъв начин с безгрижно придвижване на едрата си ръка отписа Норман Мейлър, Ивлин Уо, Томас Ман и Доктор Сюс като досадни, суетни, меланхолични или непоносими. Знаеше, че обичам му- зиката, и може би по тази причина загатна и Стравински.
– Истински талант като композитор – съобщи той и се подсмихна с отметна- та обратно глава, – само че другояче напълно елементарен.
Веднъж бил обядвал с него, добави той, и говорел от опит. Опитах се да се сетя за създатели, чийто живот е бил също толкоз ослепителен, колкото изкуството им: Моцарт, Караваджо, Ван Гог, може би? Яркосините очи на Дал се впериха право в мен.
– Не е там въпросът – сподели той. – Защо, за бога, някой би предпочел да чете колекция от детайлности, азбучник от обстоятелства, когато на света има толкоз доста добра художествена прозаичност?
Заяви, че фантазията постоянно е доста по-интересна от действителността. Седях там и гледах развеселения, само че свадлив искра в очите му. Почувствах, че той се бори с мен като боксьор на кръга. Беше ми нанесъл удар и се беше зарадвал, че аз отвърнах. Сега ми бе нанесъл втори, по-труден за отразяване. Щеше да ми бъде мъчно да продължа мача, без диалогът да стане прекомерно обстоен и може би прекомерно нескончаем. Поколебах се. Запитах се за живота на самия Дал. Той преди малко бе написал два тома мемо- ари и ми беше дал да прочета ръкописа на единия.
Затова бях в общи линии осведомен с първите двайсет и пет години от живота му: родители норвежци, отраснал в Уелс, трагичен в учебно заведение, юношески завършения в Нюфаунд- ленд и Танганайка, боен водач, тежка самолетна злополука, последвана от кариера на военновременен посланик във Вашингтон. По-рано, когато бяхме уединено, му споделих, че книгите ми се костват завладяващи. Дали не искаше да повторя комплимента и в този момент, на масата? Не бях сигурен. В този миг металните брънки стигнаха до мен и диалогът се насочи към други тематики. Скоро големите му заострени пръсти към този момент бяха взели объркващия предмет от моите неумели ръце и той бе почнал решително да показва решението. По-късно, след края на вечерята, която приключи с предложение за блокчета " Кит Кат " и " Марс " от алена найлонова торбичка, Дал изведе двете си ку- чета в градината. След няколко минути се върна, пожела лека нощ на всички и театрално се отдръпна от общественото пространство на всекидневната в уеди- нението на спалнята си.
Половин час по-късно вървях по заскрежената пътека от главната сгра- да към къщата за посетители в градината. Всичко в близост бе застинало напълно неподвижно. В далечината се разнесе вик на лисица. За момент се стопирах и подвигнах взор към ясното зимно небе. Зърнах толкоз доста звезди, че ос- танах изумен. Грейт Мисендън се намираше на по-малко от половин час път с кола от Лондон, само че светлините на града ми се костваха безпределно надалеч. На едно пасбище в близост отсам се раздвижиха крави. Огледах се в близост. Заобле- ни хълмове обгръщаха градината от всички страни. От горната част на алеята ме гледаше намръщено един голям бук.
Всичко изглеждаше потънало в сенки, размито и лъжливо. Над главата ми се извисяваше тъмният контур на петстотингодишния тис, въодушевил написването на " Фантастичният госпо- дин Фокс ". В овощната градина лунната светлина проблясваше над пъстро изрисувания цигански фургон, който бе пресъздал в " Дани – първенец на све- та ". Сред долните клони на тиса изпърха сова. Обърнах се и отворих вратата на стаята си.
Скоро се хванах, че преглеждам книгите в библиотеката до леглото си. Ня- маше нито една биография. Повечето бяха престъпни романи: Ед Макбейн, Агата Кристи, Елъри Куин, Дик Франсис. Докато изваждах една книга, забе- лязах, че има и истории за призраци, енциклопедия за насекомите, дневник на един викториански духовник и брошура с лирика от Д. Х. Лорънс. Всички книги изглеждаха четени. Отново се замислих за оня диалог по време на вечерята и се зачудих дали Роалд в действителност е познавал Стравински. Може би бе подхвърлил тези думи просто с цел да ме обърка? Спомням си, че преди да угася лампата, си помислих, че на идващия ден ще го извадя от скривали- щето му. Щях да го попитам по какъв мотив е обядвал с великия композитор. Излишно е да споделям, че се разсеях и забравих.
Беше февруари 1986 година. Познавах Дал от шест месеца. Предишната есен като новак режисьор в отдела по музика и изкуства на Би Би Си бях предложил да снимаме филм за него за Bookmark – водещата литературна стратегия на корпорацията. Найджъл Уилямс, продуцентът, който също бе одобрен сценарист и романист, бе решил, че коледното лъчение на пре- даването ще бъде отдадено на детската литература. Преди двайсет години този дял от литературата към момента беше област, която доста от хората, зани- маващи се с изкуство във Англия, имаха податливост да презират, и както в никакъв случай нито един от по-възрастните, по-опитни режисьори в програ- мата нямаше предпочитание да предлага хрумвания.
Аз бях най-младият член на екипа. Отчаяно копнеех да фотографирам филм. Какъвто и да било филм. Затова се въз- употребих от тази опция. Предложението ми се стори явно – портрет на най-прочутия и процъфтяващ жив създател на детски книжки. Мотивите ми обаче бяха значително опортюнистични. На този стадий не бях чел нито една от книгите на Дал за деца като се изключи " Чарли и шоколадовата фабрика ". От друга страна, когато бях на тринайсет, изчетох множеството от късите му разка- зи за възрастни – душевно наслаждение, на което се отдавах концентрирано на чина по време тутакси по математика. Пубертетският ми разум се наслаждаваше неимоверно на тяхната гротескност, на комплицираните им обрати и завои, както и на техния къс, грациозен и необичайно сексапилен език.
Помня усмивката на Найджъл Уилямс. Как ме погледна, когато загатнах Роалд Дал – разбиращо, съвсем дяволито.
– Добре – сподели той. – Ако успееш да го убедиш.
Това ме накара да се поколебая. За парите ли си мислеше? Бюджетът на програмата беше дребен и постоянно плащаха на участниците си минималния хонорар. Найджъл обаче мислеше за друго.
– Нали му знаеш репутацията? – попита реторично той. – Невероятно кисел и сложен. Никога няма да се съгласи да взе участие.
Кимнах, въпреки че го чувах за първи път, тъй като досега впечатление- то ми за индивида Роалд Дал беше извънредно за радостна и безгрижна лич- ност. Четири години по-рано, когато бях студент, той взе присъединяване в един спор на " Оксфорд Юниън ". " Романтиката е нелепост ", това беше тематиката. Приносът на Дал беше незабравим – той твърдеше, че романтиката не била нищо повече от евфемизъм за човешкия полов нагон. Беше страховит актьор – проницателен, непристоен и неведнъж полово провокативен. В един миг провокира младите дами измежду публиката да се опитат да основат " роман- тична връзка " с евнух. В различен се пошегува, че скопен мъж е като аероплан без мотор, тъй като нито единият, нито другият може да го вдигне. Когато излязох от кабинета на Найджъл, всичко това беше още прясно в паметта ми.
" Дал може би ще е свадлив – помислих си аз, – само че ще бъде и занимателен. " От вестникарски отрязъци открих, че живее в някакво село, наречено Грейт Ми- сендън. Проверих в телефонния справочник за " Дал, Р. " и открих телефонния му номер. Десет минути по-късно към този момент му звънях, с цел да обсъдим плана. Разговорът ни беше къс и по тематиката.
– Елате на обяд – сподели той. – Има положителни железопътни връзки от Мерил- боун.
Една седмица по-късно застанах пред яркожълтата врата на Джипси Хаус, неговата скромна варосана къщурка от ХVIII век. Позвъних. Буря от кучешки лай предизвести идването на една гигантска фигура по дълга алена жилетка от плетена вълна. Той погледна надолу към мен. Беше висок метър и деветдесет и пет, с грубовато лице и цялостен. Тялото му изглеждаше по-голямо от вратата и напряко голямо за размерите на къщата. Той ме заве- де в уютна всекидневна, където в камината гореше голяма цепеница. Изгле- ждаше малко сюрпризиран. Попитах да не съм сбъркал датата.
– Не – отговори той. – Чаках ви.
Помоли ме да изчакам една минутка и излезе от стаята. Крачките му бяха необятни и тежки, само че необичайно грациозни – малко като на жираф. На една стена триптих от разкривени глави, дело на Франсис Бейкън, ме гледаше и това ме накара да изпитам стеснение. Спомних си, че години наред издателите на книгите на Дал за възрастни го бяха наричали " занаятчия на ужасите ". На прилежащата стена още една глава на Бейкън – тази представляваше разкривена буря от зелено и бяло – отвърна на погледа ми.
Около тях една обезпокоително еклектична група от картини и артефакти украсяваше стаята: картини с цветни маслени бои, сбирка от големи старинни норвежки лули, при- митивна маска, холандски пейзаж в убити цветове и няколко стилизирани геометрични картини. По време на обяда разбрах, че били работа на съветски представители на супрематизма: Попова, Малевич и Гончарова.
Съпругата на Дал, Лиси (произнася се по същия метод като двете сред- ни срички на името ѝ, Фелисити), се върна след пет минути и ме предложения да отида в трапезарията, където той ме очакваше. По време на обяда от пушени омари, които сервираха от кутия – не помня да е имало вино, – говорихме за документалния филм. Зададох му някои въпроси за ранния му живот и дет- ството му. Той показа какъв брой елементарно се оказало да вижда света от перспекти- вата на дете и по какъв начин мислел, че може би това е тайната на създателите, чиито книги за деца имат триумф. Наскоро бяха разгласили неговия спомен за детството му, " Момче ". Исках да употребявам тази книга за основа на кино лентата, по тази причина го- ворихме за " Рептън ", учебното заведение, където преди петдесет години бе прекарал тийнейджърските си години.
Той ми описа какъв брой трагичен е бил там и си поговорихме за етиката на багра, с който учебното заведение бе фамозно. Нахвърляхме няколко възможни дати за фотоси в дневника му. После го попитах може ли да видя писателската му барака. Бях чел за нея и желаех да направя фотоси там. Очаквах, че може да откаже и да съобщи, че това място е прекомерно персонално, с цел да го покаже на кино екип. Той обаче не трепна и след обяда ме заведе да го видя. Тръгнахме по каменна пътека, оградена с липови фиданки без листа, завързани за рамка от бамбук, която гладко се извиваше над главите ни. Дал ми изясни, че с времето фиданките ще израснат в тази форма и ще образуват магически горист тунел.
Той отвори вратата на колибата и аз влязох вътре. Преддверие, претъп- кано със остарели фотоси в рамки и шкафове за документи, водеше право към пространството му за писане. Стените бяха покрити със остарели блокчета по- листиренова пяна за изолираност. Всичко беше пожълтяло от никотин и смър- деше на тютюн. По изтъркания линолеум на пода се стелеше килим от прахуляк, стружки от молив и цигарени фасове. Пред дребен прозорец отпуснато висеше синтетична завеса. Нямаше съвсем никаква естествена светлина. Огромен фотьойл заемаше съвсем напълно мъничката стая – Дал постоянно сравнява- ше седенето тук като чувството да си в утробата или в пилотската кабина на някой " Хърикейн ".
Каза ми, че е извадил огромно парче от облегалката, тъй че нищо да не притиска долната част на гърба му и да не нервира раната, получена, когато самолетът му се разрушил през войната. Над фотьойла като бо- гомолка, която дебне плячката си, се бе извила една очукана сгъваема лампа, а от нащърбената странична облегалка висеше напряко антична топка за голф. От тавана висеше електрически нагревател с едно ребро. Електрическият му връв се спускаше до контакт покрай пода. Дал ми сподели, че като го побутва със остарял стик за голф, може да насочва топлота към ръцете си, когато е студено.
Всичко изглеждаше несигурно и неподготвено. Повечето неща ми се сториха много рискови. Чарът на колибата обаче бе неудържим. Едно голямо дете ми показваше съкровищата си: зелената дъска за писане, която бе проек- тирало единствено, мръсния спален чувал, с който си топлеше краката, и най-цен- ното от всичко, своята сбирка от чудноватости. Те стояха на дървена маса до фотьойла му и включваха главата на една от бедрените му кости (която била отрязана преди двайсет години при интервенция за замяна на тазобед- рената става), стъкленица с розов алкохол, в която плаваха няколко жилести лепкави късчета от гръбначния му мозък, скален пай, раздвоен на две, с цел да разкрие грозда от розови кристали, притихнал вътре, дребен модел на аероплан, няколко късчета вавилонска керамика и голяма железна на тип топка, направена, увери ме той, от опаковките на стотици шоколади. Най-накрая ми уточни една блестяща стоманена протеза. Временно я били сложили в таза му по време на несполучлива интервенция за промяна на тазобедрената става. Сега я използваше като спонтанна ръкохватка за чекмедже на един от раздрънка- ните си шкафове.
Снимките минаха без проблеми. Въпреки че това беше първият път, ко- гато някой го снимаше в писателската му барака и в действителност първият път, когато Би Би Си правеше документален филм за него, нямаше разправии, компликации и заяждане. Роалд очароваше всички и аз понякога се чудех на какво се дължи тази негова известност на раздразним човек. Из- общо не останах с усещането, че избухва бързо. Години по-късно обаче разбрах, че при първото си посещаване просто съм пропуснал едно сходно експлоадиране. Не доста дълго след гибелта му Лиси изясни за какво тогава ме беше изоставил във всекидневната. Оказа се, че когато съм застанал на прага му, не съм направил положително усещане. Роалд отишъл право в кабинета ѝ.
– О, Господи, Лис, те са ми пратили някакво шибано дете! – изстенал.
Лиси го подканила да ми даде опция и мисля, че моята младост и почтеност най-после са се трансформирали в преимущество. В края на двуднев- ните фотоси даже ми се струваше, че Роалд ми е станал другар. В редактор- ската стая, до момента в който сглобявахме кино лентата, си спомних за съмнението, което към момента заобикаляше Дал в литературните среди. Найджъл Уилямс, обезпокоен, че Дал наподобява прекомерно приветлив, настоя да снима изявление с литера- турен критик, за който се знаеше, че е враждебно надъхан към творчеството за деца на Дал.
Тази реакция може би значително се дължеше на една язвителна антиизраелска публикация, която Дал бе написал за " Литерари Ривю ", която породи огромни полемики и го жигосах като антисемит в очите на мно- го хора. Аз обаче усещах, че има освен това от това в атмосферата от зоркост и съмнение, която сякаш заобикаляше реакцията на хората към него. Нещо, което не можех да дефинира тъкмо. Може би чувството, че е новобранец: неразбираем, отхвърлен, съвсем парий.
През идващите четири години несъмнено съм посетил Джипси Хаус шест или седем пъти. Постепенно опознах децата на Дал: Теса, Тео, Офилия и Луси. В мозъка ми към момента витаят доста мемоари от тези визити. Въоду- шевеният глас на Роалд по телефона рано една заран: " Не знам какво ще правиш другата събота, само че каквото и да е, по-добре мини насам. Вечерята, която планираме, ще е невероятна! Много ще съжаляваш, в случай че не дойдеш. " Изненадата онази вечер беше хайвер – нещо, което знаеше, че в никакъв случай не съм опитвал. Верен на бракониерския си дух, той по-късно изясни, че го е купил на понижена цена в загадка договорка, която звучеше като кръстоска сред шпи- онски разказ на Джон льо Каре и филм от поредицата Carry On. Паролата била: " Ти ли си Сара с огромните цици? " Помня по какъв начин една друга вечер отворир няколко от стотиците сандъци с бордо, годишна продукция 1982 година, които бе купил наскоро и които бяха струпани из цялата му маза. Предполагаше се, че ви- ното ще е готово за пиянство чак през деветдесетте години, само че Роалд не обърна внимание на това.
– Глупости! – отсече той. – Щом ще стават за пиянство през деветдесетте, значи ще стават и в този момент.
И в действителност ставаха.
Спомням си влизанията му във всекидневната преди вечеря, постоянно дра- матични и спиращи диалога, и гръмкия му инфекциозен смях. Винаги беше вълнуващо да си в компанията на Роалд. Човек в никакъв случай не знаеше какво ще се случи. И каквото и да правеше той, всичко се превръщаше във ентусиазъм за някоя история. Веднъж, в една лятна заран на терасата, той ме научи по какъв начин да отворя първата си стрида, употребявайки дървеното джобно ножче на татко си. Каза ми, че го носи със себе си по целия свят още от възпитаник. Когато годи- ни по-късно описах историята на Офилия, тя избухна в смях.
– Метнал те е – изясни тя. – Това беше просто един остарял нож, който взе от кухнята.
Първоначално физическото наличие на Роалд изглеждаше заплаши- телно, само че когато човек останеше уединено с него, той се превръщаше в завла- дяващ повествовател. Тихият му глас придобиваше мъркащ тембър, сините му очи искряха, дългите му пръсти потръпваха от наслаждение, когато подемеше история, разглеждаше пъзел или просто излагаше някакво наблюдаване, кое- то го бе заинтригувало. Нищо чудно, че децата оставаха запленени в негово наличие. Той обичаше да приказва. Но умееше и да слуша – в случай че сметнеше, че може да научи нещо. Често говорехме за музика.
Той предпочиташе гра- мофонни записи и компактдискове пред осъществявания онлайн – поради дългите му крайници и многочислените гръбначни интервенции му беше изключително неу- добно да седи в каквато и да било концертна зала – и изпитваше наслаждение да съпоставя разнообразни тълкования на обичани творби, като относи- телните мощни страни и качества като че ли го караха да се усеща необичайно неу- добно. Някой съответен запис постоянно трябваше да бъде най-хубавият. Винаги трябваше да има победител. Това мнение беше особено за съвсем всички страни от живота. Независимо дали ставаше въпрос за храна, вино, картини, литература или музика, той изпитваше голям интерес към " най-хубавото ".
Обичаше сигурността и ясните, безапелационни отзиви. Не мисля, че в миналото съм го чувал да споделя нещо с неуверен глас. И въпреки че животът му изобил- стваше от произшествия, той живееше в днешния ден и рядко се отдаваше на мемоари. Спомням си единствено един къс диалог за времето му като боен водач и безусловно нищо за присъединяване му в шпионажа или общуването с хо- ливудските звезди, вашингтонските политици и нюйоркските литера- тори от епохата на Втората международна война.
От време на време се хвалеше, че е другар с видни персони. Спомням си по какъв начин един път ми сподели без съответна причина, че един фамозен артист не при- ел с достолепие загубата, когато Роалд го победил на голф. И несъмнено, да не забравяме и неправдоподобното изказване, че е обядвал със Стравински. Но въпреки че луксът и славата на звездите явно го привличаха, откриването на птиче гнездо в живия плет му доставяше също толкоз удо- волствие, колкото и бутилка " Шато Лафльор " годишна продукция 1982 или остроумията на Ян Флеминг и Дороти Паркър. Наслаждаваше се на това да подценява доста от границите, наложени от британското общество, и да задава на хората персонални въпроси.
Подозирам, че го правеше не толкоз тъй като се интересуваше от отговора им, колкото тъй като се радваше на смайването, което може би щеше да провокира. В този смисъл той можеше да бъде нечовечен. И въпреки всичко, въпреки че избухливият му манталитет беше легендарен, аз го видях единствено един път да избухва същински. Говореше по телефона с една уредничка на из- ложба на Франсис Бейкън в Ню Йорк, която искаше да вземе назаем една от картините му и се бе обадила, до момента в който Роалд имаше посетители за вечеря. Тя сподели нещо, което го раздразни, по тази причина той изруга свирепо и затръшна телефона. Спомням си какво си помислих – че жестът е трагичен. Роалд играеше, с цел да се хареса на публиката си.
Гневът му се укроти съвсем незабавно откакто върна слушалката на мястото ѝ.
Дори тогава неясно осъзнавах, че това излишно пъчене е единствено лустро, черупка, ризница, предопределена да защищити индивида вътре: човек безсилен и явно уязвим. Няколко предложения за вечеря бяха анулирани в последния мо- мент, тъй като той не беше добре. Веднъж Лиси ми заяви по телефона, че " остарялото момче " съвсем се е срещнало със своя основател. Винаги обаче се съ- вземаше и когато го видех идващия път, изглеждаше също толкоз пращящ от здраве, колкото преди. Винаги пиеше, постоянно пушеше, постоянно беше подготвен да се впусне в спор. Изглеждаше като буря, която в никакъв случай няма да се укроти.
Затова гибелта му през ноември 1990 година представляваше същински потрес. На погребението му разплаканата Лиси, която знаеше, че съм буен почи- тател на класическата музика, ме попита дали ще ѝ оказа помощ да поръча нови оркестрални постановки на някои от творбите на Роалд и по този начин да реализира нещо, което той беше желал: опция на " Петя и вълкът " на Прокофиев, която да притегли децата в концертните зали. Току-що бях напуснал Би Би Си и бях почнал да работя на свободна процедура и с подготвеност одобрих тази опция.
През идващите няколко години се срещнах със сестрите на Роалд – Алфхилд, Елзе и Аста, – както и с първата му брачна половинка, Патриша Нийл. Всички те участваха в един по-дълъг филм, който снимах за Дал през 1998 година, отново за Би Би Си, който Офилия показа и в който двамата с нея за първи път изследвахме някои от тематиките в тази книга. Много от интер- вютата с членовете на фамилията му, представени тук, датират от оня интервал.
Малко преди гибелта си Роалд избра Офилия за собствен биограф. В случай че не желае да се заеме с тази задача, той ѝ остави също по този начин и правото да избере биограф. Това ненапълно шокира по-голямата ѝ сестра Теса, която се надяваше, че ще помоли нея да напише книгата. Все отново Офилия беше тази, която се нагърби с предизвикването да пресее големия списък от писма, ръкописи, тетрадки, отрязъци от вестници и фотографии, оставени от татко ѝ в писателската му барака.
Но тя живееше в Бостън и беше неимоверно ангажи- рана с работата си като президент и изпълнителен шеф на " Партньори в здравето ", здравна благотворителна организация в Третия свят, един от създателите на която беше станала през 1987 година, а изследванията за биографията отнемаха време и на нея ѝ ставаше все по-трудно да приключи книгата. Най-накрая, когато през 2006 година забременя, тя реши да изостави ръкописа си и ме попита дали бих желал да се наема с предизвикването да напиша биографията на татко ѝ. Това нейно предпочитание, сподели ми тя, се дъл- жеше на обстоятелството, че не съм член на фамилията, само че в същото време съм някой, който е познавал и харесвал татко ѝ.
Тя смяташе, че за човек, който не го е срещал, ще бъде съвсем невероятно да събере всички ненапасващи се пар- ченца от пъзела, който представляваше неговата комплицирана и самобитна ду- шевност. Всичко в този списък – който в този момент се обитава в Музея и приказния център " Роалд Дал " в Грейт Мисендън, открит предходната година – беше на мое разположение. С типичното си милосърдие Офилия даже ми разреши да черпя от ръкописа на нейната лична биография. Въпреки първичната си въздържаност, Теса също ми отдаде доста от времето и силата си. Не бих могъл да напиша тази книга без тяхното подпомагане, както така и така на брат им Тео и сестра им Луси. Безкрайно съм длъжен на всички тях.
В хода на това пътешестване ме чакаха доста изненади и главоблъсканици – не на последно място и откритието какъв брой доста несъгласия са го движили. Необузданият мечтател се бореше с хладния наблюдаващ, суетният фукльо с отшелника, който отглеждаше орхидеи, нахаканият възпитаник с уязвимия чуж- денец, който по този начин и не бе съумял да се почувства до дъно вкъщи си в Англия, въпреки че обичаше да се разказва като " характерен англичанин напълно характерен англичанин. " Радостта от простичките удоволствия – градинарството, изу- чаването на птици в естествената им среда – уравновесяваше увлечението му по изисканата конюнктура на импозантните хотели, курортите за богати и елегантните казина.
Притежаваше изтънчен, внимателен усет към картините, мебелите, книгите и музиката и въпреки всичко беше разгорещен антиинтелектуалец. Можеше да тиранизира другите, само че се гордееше, че пази по-слабите. За човек, който обичаше нещата черни и бели, тези несъвместимости не бяха напълно непредвидени. За Роалд сивият цвят съвсем не съществуваше. Освен това щях да науча, че по този начин, както е пренаписвал ръкописите си, е пренаписвал и личната си история, предпочитайки да разкрива персоналния си живот единствено полуроманизиран и затова ненапълно под негов надзор. Много неща от предишното му го караха да се усеща неловко, а писането на истории му даваше власт над тази накърнимост.
И по този начин, в този момент, през 2010 година, колелото направи цялостен кръг. Когато водих оня диалог с Роалд на вечеря през 1986-а, даже не подозирах, че двайсет и четири години по-късно най-сетне ще отговоря на предизвикването му, като напиша тази книга. Това е подигравка, която се надявам, че той би оценил. Защото рядко се случва някой биограф да работи върху толкоз занимателен и ув- лекателен обект, чийто авантюристичен живот се люшка от рецесия към успех и от покруса към комизъм с такава неуморна хвалба и неугасима жизнера- дост.
С голямото количество нов материал, с който разполагах – в това число стотици ръкописи и хиляди писма, – съм се опитвал да слага на напред във времето гласа на самия Дал на всички вероятни места и да разреша на читателя да го види подобен, какъвто го видях аз, " с всичките му недостатъци ". Понякога ми се искаше да можех да предам подсмихването в гласа му или блясъка в очите му, които безспорно са придружавали доста от по-скандалните му изказвания.
Нещо повече, неговата податливост към пресиления, подигравка, самодо- волство и самодраматизиране го трансформира в изключително неуловима плячка и опи- тите ми да проникна през дебелата защитна бариера от художествена прозаичност, която той постоянно изплиташе пред предишното си, може не всеки път да са били осо- бено сполучливи. Опитах се да проявя старание и да ревизира всички обстоятелства, само че в случай че в актуалната биография са се прокраднали някои неправилни преценки или неточности, се надявам, че читателят ще ми елементарни. Нямам искания да съм нито източник на енциклопедически знания, нито неутрален.
Не съм сигурен, че тези неща въобще са вероятни. Въпреки това се пробвах да основа роман, който е прецизен и уравновесен, само че не и заседнал в блатото на незна- чителни детайлности. Това е нещо, което знам, че Роалд щеше да сметне за непростимо. Затова, въпреки че към момента не съм сигурен дали е обядвал с Игор Стравински, би трябвало да призная, че това към този момент не ме интересува. Може би е било единствено част от история, дреболия. Сравнена с толкоз доста други неща, неговата правота или лъжовност в последна сметка наподобява маловажна.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (806)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ