Откъс от "Потъване в мъртво море" на Антония Апостолова
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Потъване в мъртво море ", с създател Антония Апостолова, възложен от Издателство " Жанет 45 "
Разказите в сборника на Антония Апостолова " Потъване в мъртво море " са обединени от общата тематика за човешките загуби и вреди – същински или мислени, несъзнавани или подценявани, неизбежни или прекомерно закъснели. Това са истории за вратите, през които прекосяваме и които се затварят след нас, най-голямата от които – на гибелта, само че в същото време и за избавителната светлина, която прозира през всички наши разкъсвания и пукнатини.
Авторът ни води в България, Гърция и Израел, с цел да ни опише орисите на героите си с ярка поетична изразност, отегчителен темп и завладяваща атмосфера. Героите са разнообразни по тип, възраст и взаимоотношения двойки – съдбовно влюбени едно в друго деца, рисково неразличими близначки, разграничени себични родители, сътрудници, изгубили другия, двойки с прекомерно огромна разлика, фамилии, преодолели измяната или преоткрили хубостта на белезите, което ни нанася времето.
В този смисъл това са истории за човешката ентропия. С психическа прозорливост и внимание към детайла Антония Апостолова споделя за потъването, което се случва с всеки от нас, само че което претърпяваме и осмисляме сами за себе си.
За историите в сборника Йорданка Белева написа: " В тези разкази има доста сол. Не като овкусител, а като консервант: потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини – дълбочината придърпва в едновременност от неукротим лиричен език и зрялата книжовност на майстор-разказвач. Затова не одобрявам тази книга като дебютна. По-лесно ми е да допускам, че Антония Апостолова не е издала първите си няколко ръкописа, с цел да се появи сред тези корици автоантологията на нейните гений и осведоменост. "
Още отзиви за книгата:
Марин Бодаков: " Антония Апостолова придвижва изящното изкуство на човешката двойка в изоставени от литературата през днешния ден територии. В нейната книга самият роман още веднъж е изтънчено изкуство. А авторката е прекомерно прозорлива: в нейните истории пробягват ледените пламъчета на променливата непосредственост. Ожесточените поетически мигове на " Потъване в мъртво море " сочат всички неосъществени благоприятни условия и пред героите на Антония, и пред самите нас. "
Силвия Чолева: " Разкази с психическа дълбочина, нюанси и сензитивност към детайла, с езиково благосъстояние и стилистично разсипничество. Антония Апостолова разпростира извънредно сюжетите, има нюх за добър край и написа с убеденост и обсег. " Потъване в мъртво море " е сполучливият ѝ дебют в прозата. "
Керана Ангелова: " С излизането на бял свят на сборника " Потъване в мъртво море " в българската литература се появява извънредно забавен повествовател. Ще оценят тази поява читатели, които схващат какво писателско умеене се изисква да преобразяваш структурата на описа, както и размера му, в ново пространство и то да има далечни хоризонти, без да излиза от рамките на дефинираното за жанра. Макар да е нарисувана картината на стеснен откъслек от време, читателят добива визия за бъдещите връзки на героите мъж и жена. (Понеже във всяка история има един мъж и една жена в разнообразни взаимоотношения и на друга възраст).
Във всички истории тематиката е гибелта или загубата, равносметката, човешките вреди и това сплотява разказите интонационно и психически, като по някакъв метод ги свързва в общо изложение.
Езикът на Антония Апостолова е език на стихотворец и прозаик по едно и също време и тази опция го извайва изразителен, еластичен и пресен. Езикът на един образован публицист, който в своя белетристичен дебют прави сериозна поръчка за бъдещи литературни достижения. "
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
ОТКЪС 1, от описа " Пътуване в Мъртво море "
Такъв ли е бил? Нима самите те в миналото можеха да си кажат нещо просто ей по този начин – без да раздърпат облеклата си, без любовни ритници и озъбено в скоби хилене?
Спомни си по какъв начин като идваха преди време със състуденти, един път заведе едно момиче на " нощно къпане ". Помнеше дори коя ария дънеше от касетофона им в една от беседките, където се бяха разположили, когато предложи да тръгнат. Изобщо " дъня " беше толкоз по-симпатична дума от сегашната " тупца–тупца " музика долу. Тогава " Машина " 1 пееха " Ахувати " и момичето прояви внезапен възторг пред този музикален намек – не толкоз тъй като го харесваше, а несъмнено просто да види какво ще стане. Тръгна след него боса, заливайки се от смях. Но когато стигнаха, тъмнината беше галактическа. Покрай плажа нямаше толкоз лампи както в този момент. Тя се разколеба, смехът й се отрезви, помоли го да се връщат или единствено да поседят на брега, само че той почувства, че към този момент няма по какъв начин да се откаже.
Стъпи в непрогледната слуз, налегнат от религиозен боязън, все едно вършеше приношение, и единствено звездите горе – заковани от Бог да удържат небето му – указваха кой е небесният и кой земният мрак. Очите му бързо привикваха към тяхното едро, изпъкнало величие, до момента в който той лежеше в нищото космополитен самичък, непотъващ, невредим за гравитацията – а значи и за пропадането – и край него мълчеше непредставимата Юдейска пустиня, същата от сътворението на света преди пет хиляди години.
Неочаквано той се извърши със солено страдание към нея. Към Мати с ужасното, старомодно име, несвикнала с очите им, изцяло сама на шезлонга си, простъпка озовала се в пустошта им. Пустошта преди, а не тази, която настъпваше след кипежа и плоденето на живота. A може би (най-сетне си разреши това подозрение) по какъв начин беше в действителност – оня остарял като света капан на младостта, който сякаш от дълго време бяха надрастнали: преструвам се, че не те виждам тъкмо тъй като си най-забележимата?
Съмнението се надигна, враждебно и близко като йорданския бряг с човешките си светлинки насреща. И той внезапно осъзна, че опасността е към този момент тук, по продължение на морската граница. Всичко, което виждаше, бяха пешки от строяваща се армия: добре осветената й глава не помръдваше, само че погледът й непрестанно търсеше Бутрос, а зад момчето, маскиран като забравено плажно четиво, лежеше романът за другото момче, който тя му беше подарила. От време на време Бутрос слагаше ръка върху книгата, като че ли да се увери, че не се е развалила и веднага, още малко да изтърпи това момиче, най-накрая щеше да се усамоти с продължението на историята.
Също като на кино, когато не можеш повече да търпиш и тичаш до тоалетната, с цел да се върнеш тъкмо след изпуснатата в тези проклети секунди целувка, той се върна на тичешком с болежка в зле изпразнения мехур и от своята наблюдателница откри, че тя и момчето към този момент бяха дружно. Стояха един до различен, облегнати на оградата край басейна, с тил към него и останалите. Бутрос – с книгата в ръка, тя – повдигнала крайник на решетката.
Бяха му обърнали тил. И към този момент не можеше да види нито лицата им, нито дали разговаряха. Те гледаха нататък, към осветените долу палми и мрака зад тях, подпрян на отсрещния бряг. Враждебен, човешки свят, чиято вечерна въздишка беше съблякла коляното й от купената следобяд рокля. Оттук приличаха на идентични по мярка фигурки, изрязани от носталгична картичка и залепени върху неуместния декор на това място.
Той влезе в стаята и затвори вратата. Спря разсейващия брътвеж на климатика. Макар и разредена, ясно усещаше онази дънна миризма на тиня, която трябваше да подмлади кожата й и да й върне влагата. Влагата постоянно значеше младост, сухотата – противоположното. После видя халата й, висящ на закачалката. Чехлите, очакващи нейното връщане в коридора. Пръснатите кремове, които миришеха на тялото й. Нестройния куп недочетени книги. Малки битови котви, от които – с облекчение осъзна – човек надалеч по-трудно можеше да се откачи, в сравнение с от огромното.
Опита се да гледа филм и не съумя. Захарният послевкус на лимонадата горчеше в устата му. През деня не беше пил задоволително вода и към този момент усещаше познатата сухота и замайването, за което винеше вестибуларния си уред. Апарат – в тялото. Поврежда се и край. Но белким тя беше скулптура? Нима имаше сили да стои долу толкоз късно вечерта след адския зной и тежестта на мазната вода, от която – вместо да се гмурнеш нехайно към вътрешността й – трябваше концентрирано да се пазиш. След досадните писъци на хлапетата и неестествените талази, провокирани от тяхната наивна, неначената, небръсната плът, която и солта не можеше да опари. Солта, която предизвикваше цялата тази непоносима уязвимост.
Изпи три чаши вода една след друга, зави се с одеялото и отвори преносимия компютър да си пусне музика, с цел да заглуши тупкането извън. Зареди " Дежа ву " на Шалом Ханох да се повтаря. И тя се повтаряше:
" В градината изгубена на Рая се завръщам,
в покоя с името Носталгия.
През тази врата преминавам
във царствата на времето,
към младостта и моите чувства,
към калната пътека около селото,
към близостта ти
в сребърната нощна светлина, където
за мен ти беше любовта единствена.
Към възприятието за дежа ву,
към възприятието за дежа ву... "
Трябва напълно да се беше унесъл, тъй като разпозна шума от събирането на бърз багаж, само че някак доста отдалече, като в сън, който по този начин или другояче щеше да свърши преди развръзката на тръгването. После шептенето:
– Спи, спи Отивам на полудневна екскурзийка до Масада и Ейн Геди с тях. Ще стана доста рано да хванем хладината. Малко отмора и от теб.
Трябва да беше щастлива. Когато беше щастлива, също както когато беше доста обезпокоена, тя се майтапеше за сметка на другия – сигурна, че няма по какъв начин да го нарани. Типичният Стрелец. Целуна го по ухото и той понечи да изплува, да се надигне, да я спре или най-малко нещо да попита, само че сънят към този момент го беше сринал. Той потъваше в Мъртво море.
ОТКЪС 2, от същия роман, " Пътуване в Мъртво море "
И не щеш ли в този момент в пустинята, откъдето стартира всичко за тях в ареца, я води друга ръка – ръката на петнайсетгодишно християнче с едри стъпала и апостолско име. А тя оставяше пясъкът да покрие всичко предходно Полудяваше ли? Възможно ли беше тъкмо в този миг Мати и момчето в действителност да се държаха за ръка? Та нали край тях незабавно би избухнал садистичният пълнозвучен смях: тя щеше да се трансформира в " мамчето ", а Бутрос биха смазали както те си знаят. Или пък още по-лошо – би се издигнал в очите им. Той съзнаваше, че към този момент се надява най-малко на първото. Но въпреки всичко – в действителност ли беше способна на нещо толкоз неуместно? С чисто желание и честност към младостта, които в съзнанието й може би отменяха изневярата. И белким не беше задоволително – дори още по-страшно – те просто да седяха един до различен в рейса със соленото, неизпълнимо предпочитание да се заловен за ръка.
Обърна се към хотелите и голите хълмовете зад тях. Загърби морето. Кога беше стигнал до плажа и към този момент чинно изпълняваше придвижванията на лечебната рутина? Като по знамение двойката руснаци бяха отвън водата и лежаха на шезлонгите си в цялостно благозвучие със своите увиснали тела, които по този начин методично, енергийно, без спиране обгрижваха. Да. Да, признаваше ги! Атавистичния смут от плешивината, плъзнала над слепоочията му. Възрастта. Затвори очи против слънцето и опита да си напомни достоверно тялото на момчето.
Сега, в черно-белия кадър на съмнението, то му се стори напълно друго. Не неуместно и недоразвито като на всички пубери. Не! Малкото пале беше безшумно хълмисто зверче. От ония чакали, чийто вик влиза нощем в дома ти над дивите скатове на Кармел, по които е издигната Хайфа. Кожата му мирише объркващо и примамливо: на малко детенце и необрязан юноша, на бамба2 и на арак, на свинско и на тамян, само че най-страшното, най-опасното – на извънредно доста бъдеще. Бутрос в действителност беше друг, и към този момент притежаваше оня неудържим и спестовен сексапил в най-непокварената му форма. Тази, която можеше да я подмами.
Той се опита да мисли за детайлностите, да вземем за пример от кое място щяха да се изкачат на Масада, само че не се осмели да попита Рами или някого от останалите. Да беше отишъл да им светиш – какво друго можеха да си помислят. И в действителност, по какъв начин беше потопен в такава несвяст нощес, че тя да успее да го отлъчи от себе си, да спи до него без да е там, да вгради прибирането и тръгването си в самата стена на съня му? Най-вероятно рейсът беше спрял на паркинга под стръмните скатове откъм източната страна и оттова бяха хванали лифта до върха. Или пък в хладината на ранния час бяха дръзнали да поемат по витата " змийска пътечка " – с гледки, които карат хората да стопират през няколко крачки и да се прегръщат. Още какъв брой часа оставаха
В искрящата си суматоха той отиваше все по-далеч. Тя търсеше личните му мемоари, с които да заслепи догадката за това, което може би се случваше сега. Разбира се, че и преди Мати – доста преди Мати – беше идвал на Масада. Най-вече за среднощните концерти, които проведоха на върха. В минутите преди прохладния изгрев над пустинята музиката беше най-близкото чувство до онази непристъпност, която крепостта беше изгубила.
" Втори път Масада няма да падне ", кълняха се младите войничета на това място. Каква възторжена униформена самотност в желанието да си непревземаем Опита се принудително да си спомни и ръка, ръка, която да е стискал в сухия електричен въздух под струните на Давид Броза. Ръка, с която да й е изневерил още преди да я познава. Тукашна ръка. Ръка, направена от самородна тиня. Изваяна от локален Бог. Но не можеше. Чуваше единствено музиката на това място, лъчиста и лишена от време, и единствено нейната ръка – извърнат прототип, натрапен върху всички преди нея.
В мисълта му изплува стихът на Амихай, който го беше карала да й препрочита на иврит. Искаше да слуша звука на езика, преди да го е усвоила, а – каква подигравка – той не беше послушал истината:
Съвет за добра обич: не обиквай
тези от надалеч. Вземи си някоя от близо.
Така както рационалната къща ще вземе
локални камъни за градежа си,
камъни които са изстрадали същия мраз,
и са изпечени в същото слънце.
Не можеше повече да стои по този начин, още нямаше единайсет и половина. Качи се в стаята и небрежно се поля. Увеличи климатика. Обу високи чорапи и маратонки вместо сандали с инстинктивната логичност, че отива на място, където би трябвало да се пази от змии. Колата извънредно се беше загряла и преди да влезе той я остави няколко минути с включен мотор. После пое по асфалтовия път, катерещ лунния кратер, и за двайсет и пет минути стигна до кибуца Ейн Геди.
ОТКЪС 3, от описа " Елегия за Емма-Лена: коя от тях остана и коя я няма "
Това ли е тялото ти? Умито и безпрепятствено, цепнатина като косъм пресича тънкия му порцелан. Лежи в леглото ти и ми се коства равно на пейзажа в надвесения над града прозорец – графитен небосвод, който за последно видяхме в пламъци есента. За тебе към този момент е тясно тук и аз извръщам глава към снега на открито, толкоз лек и въздушен, че не може даже да падне.
Когато за трети път през живота си влязох у вас, двете жълти възглавници на дивана още миришеха на нас. Макар и за момент, пръстите ни се бяха сплели върху тях, а дъхът ти биеше в подножието на врата ми. Бяха единствено броени минути, Емма-Лена. Но присядайки в този момент на същия диван, да постоя при теб от почитание към паметта ти (както се изрази майка ми), усетих, че сред нас настава към този момент другата памет. Паметта, която само въображението може да запази.
Този път знаех защо пристигам. Започнах да се приготвям още щом предходната нощ татко ти позвъни на нашите с новината. Този път не пристигнах самичък и с колелото, а дружно с тях в замръзналата кола. Не незабавно – просто в точния момент. Така се бях настроил (признавам, и с алкохол), че към този момент бях минал от другата страна – страната на съзерцателното безчувствие, което гледаше оттатък теб и тялото ти, като че ли бяхте разнообразни неща. Просто не можех да те погледна, знаейки, че върна ли се отвъд в хола ви, ще видя лицето ти с друго име.
Някакви родственици ме вкараха в стаята и притвориха вратата, с цел да се сбогувам уединено с това, което представляваше ти в този момент – същина, лишена от будно тяло. О, Лена... Ако не бях към момента дребното момче, което се бои от призраци, щях да повдигна белия чаршаф, покрил те до гърдите, да съблека последните ти публични облекла, като че ли преднамерено подбрани да прикрият коя си ти (бежова риза, тъмнокафяв панталон, чийто крайчец се подаваше) и най-сетне свободно, под операционната светлина на ранната декемврийска заран, да потърся по теб белезите по рождение – интимни петна, недостатъци, шевове над рани, които да ми посочат сигурно коя от двете си ти, мъртвата.
От хола в стаята ти доближават гласовете на опечалените. Някакви родственици, от тия, които съществуват единствено по погребения, споделят недоверчиви мемоари за вас – мемоари, изпреварили с доста години и неизменност моите. И тези хора, както и аз тогава, към момента принудително ви отличават. Убедени, че е за ваше положително да отглеждат и акцентират безсмислените ви разлики. Знаеш кои, нали, най-безобидните: до момента в който обуваха едната, другата тропаше с крайници – след това противоположното, едната си миеше зъбите със синя четка, другата с бяла – след това противоположното, едната се смееше, а другата плачеше – след това противоположното.
После при нас в стаята, толкоз жива в своя недодялан момичешки хаос, влизат и пресипналите гласове на майка ти и татко ти. Колко многословно е упованието в знамение, Лена. Навярно в случай че ги чуваше, би завъртяла кафявите си ириси от скука – твоите дървесни срезове с едвам шестнайсет пръстена. Но ти към този момент не можеш да ги прекъснеш, да затвориш света си оттук, като тръшнеш вратата и пуснеш музиката против единствената им виновност – че са твои родители.
За кой ли път те повтарят по какъв начин се е случило всичко. Как ръката на този двайсет и три годишен безсрамник (те като че ли изплюват думата) обгръща стъбълцето на твоята китка, и притиснати, мънистата на гривната отпечатват в кожата ти нежни кратери. Как чистачките на колата, взета назаем от брат му, мигат стреснато против мъглата. Как се носите с получената едвам оня ден брошура към някакво събиране, а скоростта – скоростта на надалеч по-опитното му предпочитание – пораства, занесена по сланата. То няма по какъв начин да е било и твое, уверени са те. Тя е жертвата, упорстват, въпреки да сте мъртви и двамата. И напразно отблъскват мига, в който като кукла на пораснало момиченце ще би трябвало да те вдигнат и да те слагат в дървена кутия за предпазване. Някъде, където няма да се виждаш. Защото ти си тяхното детенце, Емма–Лена, тяхното счупено и върнато детенце, което в никакъв случай няма да могат да поправят.
Но миризмата ни по дивана, където бяхме седели единствено преди месец–два, изветрява, Лена. Теб за финален път те има над стъпките ми. За последно – над зимната тиня, в която снежецът незабавно се стапя. Времето е малко по-меко през днешния ден и той съвсем е спрял, без нищо да успее да покрие. Съзнавам всичко това, без да поглеждам към теб. И тогава подвигам една от жълтите възглавници, закипявам лицето си в нея и вдъхвам с цялостна мощ, до зной, прахоляка й. Там са и прашинките мъртва кожа от нас, оставени онази странна октомврийска вечер.
Нямаше да рева във възглавницата, несъмнено. Казах ти по какъв начин беше – просто няколко секунди вдишвам. После я връщам назад и си вземам довиждане с плакатите над бюрото, с крачетата на леглата и гръбнака на книгите, с празните облекла на стола и надменната панорама към града в ниското. Не, това място не наподобява на детските стаи, в които всеки долап си има предопределение, въпреки и сбъркано. Тази стая е пай скорошна земя, отделила се от континента на този дом. Чиста и разхвърляна. Ваша. Но аз не мога да те погледна и се взирам в топчетата чорапи, нападали до вратата, като че ли веднага сте се замеряли с тях.
Някой като че с гняв ги е мятал към стената. В неприличното за подобен миг безвластие единствено второто легло е ненапълно оправено, а до сивата уредба, измежду могила от дискове и учебници, лежи празната кутия на Songs of Faith and Devotion. Дали дискът е още вътре, откогато го пускахме Изведнъж най-естествено ми се коства да натисна копчето и да ревизира, даже и музиката да гръмне. Но нямам мощ да диря доказателства за нещо по-трайно от онази моментна непосредственост с теб. Сбогом, Лена. Тъкмо тук, където за първи път през живота си съзнавам безсмъртието на предметите – по какъв начин не престават да гнетят живите, на които ги оставяме.
Най-после излизам и не затварям. Ти си още тук. Не тялото ти, а ти – на единствената фотография в рамка върху секцията. Не я поглеждам, тъй като я помня: вие двете в тил на две–три годинки, погнали малко момченце, което върти ли върти колелото с помощни гуми в опит да избяга от вас. С лице на наскърбен непосредствен се връщам в хола и се отдалечавам към онази част на жилището, където се запознахме преди седем месеца и където в този момент те оплакваха. Чакам да тръгнем за погребението, а мислено не мога да спра да пея:
" In your room
Where souls disappear
Only you exist here "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1139)
Разказите в сборника на Антония Апостолова " Потъване в мъртво море " са обединени от общата тематика за човешките загуби и вреди – същински или мислени, несъзнавани или подценявани, неизбежни или прекомерно закъснели. Това са истории за вратите, през които прекосяваме и които се затварят след нас, най-голямата от които – на гибелта, само че в същото време и за избавителната светлина, която прозира през всички наши разкъсвания и пукнатини.
Авторът ни води в България, Гърция и Израел, с цел да ни опише орисите на героите си с ярка поетична изразност, отегчителен темп и завладяваща атмосфера. Героите са разнообразни по тип, възраст и взаимоотношения двойки – съдбовно влюбени едно в друго деца, рисково неразличими близначки, разграничени себични родители, сътрудници, изгубили другия, двойки с прекомерно огромна разлика, фамилии, преодолели измяната или преоткрили хубостта на белезите, което ни нанася времето.
В този смисъл това са истории за човешката ентропия. С психическа прозорливост и внимание към детайла Антония Апостолова споделя за потъването, което се случва с всеки от нас, само че което претърпяваме и осмисляме сами за себе си.
За историите в сборника Йорданка Белева написа: " В тези разкази има доста сол. Не като овкусител, а като консервант: потъването в загубите е трайно. И не страници разлистваш, а солни мини – дълбочината придърпва в едновременност от неукротим лиричен език и зрялата книжовност на майстор-разказвач. Затова не одобрявам тази книга като дебютна. По-лесно ми е да допускам, че Антония Апостолова не е издала първите си няколко ръкописа, с цел да се появи сред тези корици автоантологията на нейните гений и осведоменост. "
Още отзиви за книгата:
Марин Бодаков: " Антония Апостолова придвижва изящното изкуство на човешката двойка в изоставени от литературата през днешния ден територии. В нейната книга самият роман още веднъж е изтънчено изкуство. А авторката е прекомерно прозорлива: в нейните истории пробягват ледените пламъчета на променливата непосредственост. Ожесточените поетически мигове на " Потъване в мъртво море " сочат всички неосъществени благоприятни условия и пред героите на Антония, и пред самите нас. "
Силвия Чолева: " Разкази с психическа дълбочина, нюанси и сензитивност към детайла, с езиково благосъстояние и стилистично разсипничество. Антония Апостолова разпростира извънредно сюжетите, има нюх за добър край и написа с убеденост и обсег. " Потъване в мъртво море " е сполучливият ѝ дебют в прозата. "
Керана Ангелова: " С излизането на бял свят на сборника " Потъване в мъртво море " в българската литература се появява извънредно забавен повествовател. Ще оценят тази поява читатели, които схващат какво писателско умеене се изисква да преобразяваш структурата на описа, както и размера му, в ново пространство и то да има далечни хоризонти, без да излиза от рамките на дефинираното за жанра. Макар да е нарисувана картината на стеснен откъслек от време, читателят добива визия за бъдещите връзки на героите мъж и жена. (Понеже във всяка история има един мъж и една жена в разнообразни взаимоотношения и на друга възраст).
Във всички истории тематиката е гибелта или загубата, равносметката, човешките вреди и това сплотява разказите интонационно и психически, като по някакъв метод ги свързва в общо изложение.
Езикът на Антония Апостолова е език на стихотворец и прозаик по едно и също време и тази опция го извайва изразителен, еластичен и пресен. Езикът на един образован публицист, който в своя белетристичен дебют прави сериозна поръчка за бъдещи литературни достижения. "
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
ОТКЪС 1, от описа " Пътуване в Мъртво море "
Такъв ли е бил? Нима самите те в миналото можеха да си кажат нещо просто ей по този начин – без да раздърпат облеклата си, без любовни ритници и озъбено в скоби хилене?
Спомни си по какъв начин като идваха преди време със състуденти, един път заведе едно момиче на " нощно къпане ". Помнеше дори коя ария дънеше от касетофона им в една от беседките, където се бяха разположили, когато предложи да тръгнат. Изобщо " дъня " беше толкоз по-симпатична дума от сегашната " тупца–тупца " музика долу. Тогава " Машина " 1 пееха " Ахувати " и момичето прояви внезапен възторг пред този музикален намек – не толкоз тъй като го харесваше, а несъмнено просто да види какво ще стане. Тръгна след него боса, заливайки се от смях. Но когато стигнаха, тъмнината беше галактическа. Покрай плажа нямаше толкоз лампи както в този момент. Тя се разколеба, смехът й се отрезви, помоли го да се връщат или единствено да поседят на брега, само че той почувства, че към този момент няма по какъв начин да се откаже.
Стъпи в непрогледната слуз, налегнат от религиозен боязън, все едно вършеше приношение, и единствено звездите горе – заковани от Бог да удържат небето му – указваха кой е небесният и кой земният мрак. Очите му бързо привикваха към тяхното едро, изпъкнало величие, до момента в който той лежеше в нищото космополитен самичък, непотъващ, невредим за гравитацията – а значи и за пропадането – и край него мълчеше непредставимата Юдейска пустиня, същата от сътворението на света преди пет хиляди години.
Неочаквано той се извърши със солено страдание към нея. Към Мати с ужасното, старомодно име, несвикнала с очите им, изцяло сама на шезлонга си, простъпка озовала се в пустошта им. Пустошта преди, а не тази, която настъпваше след кипежа и плоденето на живота. A може би (най-сетне си разреши това подозрение) по какъв начин беше в действителност – оня остарял като света капан на младостта, който сякаш от дълго време бяха надрастнали: преструвам се, че не те виждам тъкмо тъй като си най-забележимата?
Съмнението се надигна, враждебно и близко като йорданския бряг с човешките си светлинки насреща. И той внезапно осъзна, че опасността е към този момент тук, по продължение на морската граница. Всичко, което виждаше, бяха пешки от строяваща се армия: добре осветената й глава не помръдваше, само че погледът й непрестанно търсеше Бутрос, а зад момчето, маскиран като забравено плажно четиво, лежеше романът за другото момче, който тя му беше подарила. От време на време Бутрос слагаше ръка върху книгата, като че ли да се увери, че не се е развалила и веднага, още малко да изтърпи това момиче, най-накрая щеше да се усамоти с продължението на историята.
Също като на кино, когато не можеш повече да търпиш и тичаш до тоалетната, с цел да се върнеш тъкмо след изпуснатата в тези проклети секунди целувка, той се върна на тичешком с болежка в зле изпразнения мехур и от своята наблюдателница откри, че тя и момчето към този момент бяха дружно. Стояха един до различен, облегнати на оградата край басейна, с тил към него и останалите. Бутрос – с книгата в ръка, тя – повдигнала крайник на решетката.
Бяха му обърнали тил. И към този момент не можеше да види нито лицата им, нито дали разговаряха. Те гледаха нататък, към осветените долу палми и мрака зад тях, подпрян на отсрещния бряг. Враждебен, човешки свят, чиято вечерна въздишка беше съблякла коляното й от купената следобяд рокля. Оттук приличаха на идентични по мярка фигурки, изрязани от носталгична картичка и залепени върху неуместния декор на това място.
Той влезе в стаята и затвори вратата. Спря разсейващия брътвеж на климатика. Макар и разредена, ясно усещаше онази дънна миризма на тиня, която трябваше да подмлади кожата й и да й върне влагата. Влагата постоянно значеше младост, сухотата – противоположното. После видя халата й, висящ на закачалката. Чехлите, очакващи нейното връщане в коридора. Пръснатите кремове, които миришеха на тялото й. Нестройния куп недочетени книги. Малки битови котви, от които – с облекчение осъзна – човек надалеч по-трудно можеше да се откачи, в сравнение с от огромното.
Опита се да гледа филм и не съумя. Захарният послевкус на лимонадата горчеше в устата му. През деня не беше пил задоволително вода и към този момент усещаше познатата сухота и замайването, за което винеше вестибуларния си уред. Апарат – в тялото. Поврежда се и край. Но белким тя беше скулптура? Нима имаше сили да стои долу толкоз късно вечерта след адския зной и тежестта на мазната вода, от която – вместо да се гмурнеш нехайно към вътрешността й – трябваше концентрирано да се пазиш. След досадните писъци на хлапетата и неестествените талази, провокирани от тяхната наивна, неначената, небръсната плът, която и солта не можеше да опари. Солта, която предизвикваше цялата тази непоносима уязвимост.
Изпи три чаши вода една след друга, зави се с одеялото и отвори преносимия компютър да си пусне музика, с цел да заглуши тупкането извън. Зареди " Дежа ву " на Шалом Ханох да се повтаря. И тя се повтаряше:
" В градината изгубена на Рая се завръщам,
в покоя с името Носталгия.
През тази врата преминавам
във царствата на времето,
към младостта и моите чувства,
към калната пътека около селото,
към близостта ти
в сребърната нощна светлина, където
за мен ти беше любовта единствена.
Към възприятието за дежа ву,
към възприятието за дежа ву... "
Трябва напълно да се беше унесъл, тъй като разпозна шума от събирането на бърз багаж, само че някак доста отдалече, като в сън, който по този начин или другояче щеше да свърши преди развръзката на тръгването. После шептенето:
– Спи, спи Отивам на полудневна екскурзийка до Масада и Ейн Геди с тях. Ще стана доста рано да хванем хладината. Малко отмора и от теб.
Трябва да беше щастлива. Когато беше щастлива, също както когато беше доста обезпокоена, тя се майтапеше за сметка на другия – сигурна, че няма по какъв начин да го нарани. Типичният Стрелец. Целуна го по ухото и той понечи да изплува, да се надигне, да я спре или най-малко нещо да попита, само че сънят към този момент го беше сринал. Той потъваше в Мъртво море.
ОТКЪС 2, от същия роман, " Пътуване в Мъртво море "
И не щеш ли в този момент в пустинята, откъдето стартира всичко за тях в ареца, я води друга ръка – ръката на петнайсетгодишно християнче с едри стъпала и апостолско име. А тя оставяше пясъкът да покрие всичко предходно Полудяваше ли? Възможно ли беше тъкмо в този миг Мати и момчето в действителност да се държаха за ръка? Та нали край тях незабавно би избухнал садистичният пълнозвучен смях: тя щеше да се трансформира в " мамчето ", а Бутрос биха смазали както те си знаят. Или пък още по-лошо – би се издигнал в очите им. Той съзнаваше, че към този момент се надява най-малко на първото. Но въпреки всичко – в действителност ли беше способна на нещо толкоз неуместно? С чисто желание и честност към младостта, които в съзнанието й може би отменяха изневярата. И белким не беше задоволително – дори още по-страшно – те просто да седяха един до различен в рейса със соленото, неизпълнимо предпочитание да се заловен за ръка.
Обърна се към хотелите и голите хълмовете зад тях. Загърби морето. Кога беше стигнал до плажа и към този момент чинно изпълняваше придвижванията на лечебната рутина? Като по знамение двойката руснаци бяха отвън водата и лежаха на шезлонгите си в цялостно благозвучие със своите увиснали тела, които по този начин методично, енергийно, без спиране обгрижваха. Да. Да, признаваше ги! Атавистичния смут от плешивината, плъзнала над слепоочията му. Възрастта. Затвори очи против слънцето и опита да си напомни достоверно тялото на момчето.
Сега, в черно-белия кадър на съмнението, то му се стори напълно друго. Не неуместно и недоразвито като на всички пубери. Не! Малкото пале беше безшумно хълмисто зверче. От ония чакали, чийто вик влиза нощем в дома ти над дивите скатове на Кармел, по които е издигната Хайфа. Кожата му мирише объркващо и примамливо: на малко детенце и необрязан юноша, на бамба2 и на арак, на свинско и на тамян, само че най-страшното, най-опасното – на извънредно доста бъдеще. Бутрос в действителност беше друг, и към този момент притежаваше оня неудържим и спестовен сексапил в най-непокварената му форма. Тази, която можеше да я подмами.
Той се опита да мисли за детайлностите, да вземем за пример от кое място щяха да се изкачат на Масада, само че не се осмели да попита Рами или някого от останалите. Да беше отишъл да им светиш – какво друго можеха да си помислят. И в действителност, по какъв начин беше потопен в такава несвяст нощес, че тя да успее да го отлъчи от себе си, да спи до него без да е там, да вгради прибирането и тръгването си в самата стена на съня му? Най-вероятно рейсът беше спрял на паркинга под стръмните скатове откъм източната страна и оттова бяха хванали лифта до върха. Или пък в хладината на ранния час бяха дръзнали да поемат по витата " змийска пътечка " – с гледки, които карат хората да стопират през няколко крачки и да се прегръщат. Още какъв брой часа оставаха
В искрящата си суматоха той отиваше все по-далеч. Тя търсеше личните му мемоари, с които да заслепи догадката за това, което може би се случваше сега. Разбира се, че и преди Мати – доста преди Мати – беше идвал на Масада. Най-вече за среднощните концерти, които проведоха на върха. В минутите преди прохладния изгрев над пустинята музиката беше най-близкото чувство до онази непристъпност, която крепостта беше изгубила.
" Втори път Масада няма да падне ", кълняха се младите войничета на това място. Каква възторжена униформена самотност в желанието да си непревземаем Опита се принудително да си спомни и ръка, ръка, която да е стискал в сухия електричен въздух под струните на Давид Броза. Ръка, с която да й е изневерил още преди да я познава. Тукашна ръка. Ръка, направена от самородна тиня. Изваяна от локален Бог. Но не можеше. Чуваше единствено музиката на това място, лъчиста и лишена от време, и единствено нейната ръка – извърнат прототип, натрапен върху всички преди нея.
В мисълта му изплува стихът на Амихай, който го беше карала да й препрочита на иврит. Искаше да слуша звука на езика, преди да го е усвоила, а – каква подигравка – той не беше послушал истината:
Съвет за добра обич: не обиквай
тези от надалеч. Вземи си някоя от близо.
Така както рационалната къща ще вземе
локални камъни за градежа си,
камъни които са изстрадали същия мраз,
и са изпечени в същото слънце.
Не можеше повече да стои по този начин, още нямаше единайсет и половина. Качи се в стаята и небрежно се поля. Увеличи климатика. Обу високи чорапи и маратонки вместо сандали с инстинктивната логичност, че отива на място, където би трябвало да се пази от змии. Колата извънредно се беше загряла и преди да влезе той я остави няколко минути с включен мотор. После пое по асфалтовия път, катерещ лунния кратер, и за двайсет и пет минути стигна до кибуца Ейн Геди.
ОТКЪС 3, от описа " Елегия за Емма-Лена: коя от тях остана и коя я няма "
Това ли е тялото ти? Умито и безпрепятствено, цепнатина като косъм пресича тънкия му порцелан. Лежи в леглото ти и ми се коства равно на пейзажа в надвесения над града прозорец – графитен небосвод, който за последно видяхме в пламъци есента. За тебе към този момент е тясно тук и аз извръщам глава към снега на открито, толкоз лек и въздушен, че не може даже да падне.
Когато за трети път през живота си влязох у вас, двете жълти възглавници на дивана още миришеха на нас. Макар и за момент, пръстите ни се бяха сплели върху тях, а дъхът ти биеше в подножието на врата ми. Бяха единствено броени минути, Емма-Лена. Но присядайки в този момент на същия диван, да постоя при теб от почитание към паметта ти (както се изрази майка ми), усетих, че сред нас настава към този момент другата памет. Паметта, която само въображението може да запази.
Този път знаех защо пристигам. Започнах да се приготвям още щом предходната нощ татко ти позвъни на нашите с новината. Този път не пристигнах самичък и с колелото, а дружно с тях в замръзналата кола. Не незабавно – просто в точния момент. Така се бях настроил (признавам, и с алкохол), че към този момент бях минал от другата страна – страната на съзерцателното безчувствие, което гледаше оттатък теб и тялото ти, като че ли бяхте разнообразни неща. Просто не можех да те погледна, знаейки, че върна ли се отвъд в хола ви, ще видя лицето ти с друго име.
Някакви родственици ме вкараха в стаята и притвориха вратата, с цел да се сбогувам уединено с това, което представляваше ти в този момент – същина, лишена от будно тяло. О, Лена... Ако не бях към момента дребното момче, което се бои от призраци, щях да повдигна белия чаршаф, покрил те до гърдите, да съблека последните ти публични облекла, като че ли преднамерено подбрани да прикрият коя си ти (бежова риза, тъмнокафяв панталон, чийто крайчец се подаваше) и най-сетне свободно, под операционната светлина на ранната декемврийска заран, да потърся по теб белезите по рождение – интимни петна, недостатъци, шевове над рани, които да ми посочат сигурно коя от двете си ти, мъртвата.
От хола в стаята ти доближават гласовете на опечалените. Някакви родственици, от тия, които съществуват единствено по погребения, споделят недоверчиви мемоари за вас – мемоари, изпреварили с доста години и неизменност моите. И тези хора, както и аз тогава, към момента принудително ви отличават. Убедени, че е за ваше положително да отглеждат и акцентират безсмислените ви разлики. Знаеш кои, нали, най-безобидните: до момента в който обуваха едната, другата тропаше с крайници – след това противоположното, едната си миеше зъбите със синя четка, другата с бяла – след това противоположното, едната се смееше, а другата плачеше – след това противоположното.
После при нас в стаята, толкоз жива в своя недодялан момичешки хаос, влизат и пресипналите гласове на майка ти и татко ти. Колко многословно е упованието в знамение, Лена. Навярно в случай че ги чуваше, би завъртяла кафявите си ириси от скука – твоите дървесни срезове с едвам шестнайсет пръстена. Но ти към този момент не можеш да ги прекъснеш, да затвориш света си оттук, като тръшнеш вратата и пуснеш музиката против единствената им виновност – че са твои родители.
За кой ли път те повтарят по какъв начин се е случило всичко. Как ръката на този двайсет и три годишен безсрамник (те като че ли изплюват думата) обгръща стъбълцето на твоята китка, и притиснати, мънистата на гривната отпечатват в кожата ти нежни кратери. Как чистачките на колата, взета назаем от брат му, мигат стреснато против мъглата. Как се носите с получената едвам оня ден брошура към някакво събиране, а скоростта – скоростта на надалеч по-опитното му предпочитание – пораства, занесена по сланата. То няма по какъв начин да е било и твое, уверени са те. Тя е жертвата, упорстват, въпреки да сте мъртви и двамата. И напразно отблъскват мига, в който като кукла на пораснало момиченце ще би трябвало да те вдигнат и да те слагат в дървена кутия за предпазване. Някъде, където няма да се виждаш. Защото ти си тяхното детенце, Емма–Лена, тяхното счупено и върнато детенце, което в никакъв случай няма да могат да поправят.
Но миризмата ни по дивана, където бяхме седели единствено преди месец–два, изветрява, Лена. Теб за финален път те има над стъпките ми. За последно – над зимната тиня, в която снежецът незабавно се стапя. Времето е малко по-меко през днешния ден и той съвсем е спрял, без нищо да успее да покрие. Съзнавам всичко това, без да поглеждам към теб. И тогава подвигам една от жълтите възглавници, закипявам лицето си в нея и вдъхвам с цялостна мощ, до зной, прахоляка й. Там са и прашинките мъртва кожа от нас, оставени онази странна октомврийска вечер.
Нямаше да рева във възглавницата, несъмнено. Казах ти по какъв начин беше – просто няколко секунди вдишвам. После я връщам назад и си вземам довиждане с плакатите над бюрото, с крачетата на леглата и гръбнака на книгите, с празните облекла на стола и надменната панорама към града в ниското. Не, това място не наподобява на детските стаи, в които всеки долап си има предопределение, въпреки и сбъркано. Тази стая е пай скорошна земя, отделила се от континента на този дом. Чиста и разхвърляна. Ваша. Но аз не мога да те погледна и се взирам в топчетата чорапи, нападали до вратата, като че ли веднага сте се замеряли с тях.
Някой като че с гняв ги е мятал към стената. В неприличното за подобен миг безвластие единствено второто легло е ненапълно оправено, а до сивата уредба, измежду могила от дискове и учебници, лежи празната кутия на Songs of Faith and Devotion. Дали дискът е още вътре, откогато го пускахме Изведнъж най-естествено ми се коства да натисна копчето и да ревизира, даже и музиката да гръмне. Но нямам мощ да диря доказателства за нещо по-трайно от онази моментна непосредственост с теб. Сбогом, Лена. Тъкмо тук, където за първи път през живота си съзнавам безсмъртието на предметите – по какъв начин не престават да гнетят живите, на които ги оставяме.
Най-после излизам и не затварям. Ти си още тук. Не тялото ти, а ти – на единствената фотография в рамка върху секцията. Не я поглеждам, тъй като я помня: вие двете в тил на две–три годинки, погнали малко момченце, което върти ли върти колелото с помощни гуми в опит да избяга от вас. С лице на наскърбен непосредствен се връщам в хола и се отдалечавам към онази част на жилището, където се запознахме преди седем месеца и където в този момент те оплакваха. Чакам да тръгнем за погребението, а мислено не мога да спра да пея:
" In your room
Where souls disappear
Only you exist here "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1139)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ