"По-добре мъртви" на Лий Чайлд и Андрю Чайлд
В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " По-добре мъртви " с създатели Лий Чайлд и Андрю Чайлд, възложен от Издателство " Обсидиан "
Джак Ричър. Отново в играта. Непреклонен. Безмилостен. Железен.
Джак Ричър в никакъв случай не бяга от проблемите. А на един празен път в Аризона го чака доста сериозен проблем. В дърво покрай границата с Мексико се е забил остарял джип. Жената вътре наподобява мъртва. Или пък не е? В жестоката горещина на пустинята нищо не е такова, каквото наподобява.
Няколко минути по-късно Ричър се насочва към близкия град, който несъмнено е виждал и по-добри времена. До него седи Микаела Фентън. Тя е сътрудник на ФБР и е инсценирала злополуката, с цел да се опита да открие своя брат близнак, който се е забъркал с рискови хора. Лидерът им е пуснал дълбоки корени в града и го ръководи от сенките. Ричър ще би трябвало да направи невъзможното, с цел да се срещне с него. А да получи отговор на въпросите си ще му бъде още по-трудно. Защото хората в това враждебно място по-скоро биха умрели, в сравнение с да разкрият тайните си.
Но те не знаят, че застане ли Джак Ричър против тях, по-добре ще е да са мъртви.
По-добре мъртвиС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " По-добре мъртви " на Лий Чайлд и Андрю Чайлд
Непознатият зае позиция под уличната лампа тъкмо в единайсет часа вечерта. Уговорката беше такава.
Бяха му дали обещание, че елементарно ще открие мястото, и не го бяха излъгали. Това бе единствената лампа в близост, която работеше. Тя се издигаше в далечния завършек на имота, на към два метра от металната ограда, която разделяше Съединените щати от Мексико.
Непознатият бе самичък. И невъоръжен.
Уговорката беше такава.
Колата се появи в 11:02. Тя се движеше тъкмо по средата на продълговатото пространство, завършено от строените в две редици гаражи. Те също бяха направени от метал. Покривите им бяха изкривени от слънцето. Стените им бяха ожулени от пясъка. Пет гаража отдясно. Четири отляво. Плюс ръждивите остатъци на още един, разпръснати на три метра настрана, като че ли нещо в него бе експлодирало преди години.
Колата се движеше с включени дълги светлини, което затрудняваше определянето на производителя и модела. И скриваше пасажерите вътре. Шофьорът спря на четири-пет метра от непознатия, като натисна внезапно спирачките. Автомобилът се заклати върху износените си амортисьори и подвигна невисок облак от прахоляк и песъчинки. Предните порти се отвориха. И двете. Появиха се двама мъже.
Уговорката не беше такава.
А след това се отвориха и двете задни порти. Появиха се още двама мъже.
Уговорката несъмнено не беше такава.
Четиримата стопираха за момент и огледаха непознатия. Бяха предизвестени да чакат наедрял вид и този в действителност бе подобен. На растеж бе метър и деветдесет и три. Тежеше 100 и 10 кг. Имаше гръден панер като двукрилен дрешник и длани като кофи на екскаватор. Външният му тип бе много безстопанствен, занемарен даже. Косата му бе невчесана. Не се беше бръснал от няколко дни. Дрехите му изглеждаха евтини и май не бяха неговият номер. Единственото изключение бяха обувките му. Непознатият приличаше на нещо приблизително сред клошар и неандерталец. Едва ли щеше да липсва на някого.
Шофьорът пристъпи напред. Той бе най-малко пет-шест сантиметра по-нисък от непознатия и двайсетина кг по-лек. Облеклото му се състоеше от черни джинси, черна тениска без ръкави и боти, които приличаха на армейски. Главата му бе бръсната, само че лицето му бе прикрито зад буйна брада. Останалите последваха образеца му и се подредиха до него.
- Парите? - попита водачът.
Непознатият потупа задния джоб на джинсите си.
- Добре. - Шофьорът кимна към колата. - Задната седалка. Качвай се.
- Защо?
- За да те заведа при Майкъл.
- Уговорката не беше такава.
- Разбира се, че беше.
Непознатият поклати глава.
- Уговорката беше да ми кажете къде е Майкъл.
- Да ти кажем, да ти покажем. Каква е разликата?
Непознатият замълча.
- Качвай се. Какво чакаш? Дай ми парите и се качвай в колата.
- Сключа ли договорка, постоянно се придържам към нея. Ако желаете парите, би трябвало да ми кажете къде е Майкъл.
Шофьорът сви плещи.
- Сделката се промени. Или я приемаш, или се отказваш от нея.
- Отказвам се.
- Стига приказки! - Шофьорът посегна зад тила си и измъкна револвер, мушнат в колана. - Омръзна ми от твоите нелепости! Качвай се в колата!
- Никога не сте имали желание да ме заведете при Майкъл.
- Така ли бе, Шерлок?
- Планът ви е бил да ме заведете при някой различен. Някой, който да ме разпита.
- Стига приказки! Качвай се в колата!
- Което значи, че не можете да ме застреляте.
- Което значи, че не мога да те гръмна. Но мога да те прострелям.
- Дали? - попита непознатият.
Страничен наблюдаващ би декларирал, че епознатият не е помръднал от мястото си, само че все пак той някак си стопи за парченце от секундата дистанцията до водача и сграбчи китката му. След това я подвигна нагоре като благополучен риболовец, който преди малко е извадил едро парче от морето. Непознатият издърпа ръката на водача високо над главата му. Толкова високо, че мъжът трябваше да се надигне на върховете на пръстите си. След което непознатият заби пестник в слепоочието му. Силно.
Това бе удар, който би свалил всеки мъж на земята. Удар, който би оставил всеки мъж на земята за много нескончаем интервал от време. Шофьорът обаче не падна. Нямаше по какъв начин да падне. Защото непознатият бе вдигнал ръката му и той висеше във въздуха. Стъпалата му се плъзнаха обратно. Пистолетът падна от дланта му. Рамото му се извади.
Сухожилията му се опънаха. Ребрата му изпукаха. Резултатът бе гротескна поредност от контузии. И всяка от тях омаломощаваше или изваждаше от строя избрана част от тялото му. Шофьорът обаче по този начин и не разбра какво се случва. Защото цялата горна половина на тялото му запулсира от мъка. Вълни от болежка го пронизаха от главата до петите, като всички те тръгваха от едно и също място. Място под сгъвката на лакътя, където се срещаха безчет нерви и лимфни възли.
Място, където непознатият бе забил солидните кокалчета на ръката си.
Непознатият подвигна револвера и отнесе водача до колата, след което го просна върху капака. Остави го да лежи и да охка върху потъмнялата от слънцето багра, след което се обърна към останалите трима и съобщи:
- Можете да си тръгнете. Още в този момент. Докато имате тази опция.
Мъжът, застанал в средата, пристъпи напред. На растеж той бе колкото водача. Може би малко по-широкоплещест. Косата му бе подстригана напълно късо. Брада нямаше. На врата си бе увесил три дебели сребърни ланеца. Лицето му бе разтегнато в противна, злобна усмивка.
- Извади шанс. Но това се случва единствено един път. Няма да се повтори. А в този момент се качвай в колата, преди да си потърпевш.
- Наистина ли? Пак ли? - попита непознатият.
Той обаче не помръдна от мястото си. Забеляза, че тримата се споглеждат скришом. Непознатият допусна, че в случай че съперниците му са задоволително умни, ще изберат тактическото оттегляне. Или, в случай че са задоволително опитни бойци, ще атакуван по едно и също време. За задачата обаче един от тях трябваше да заобиколи, с цел да мине в тил на съперника. Като се престори, че желае да ревизира положението на ранения водач. Или като се престори, че се отхвърля и желае да се качи в колата. Или даже да побегне.
Тогава останалите двама щяха да отклонят вниманието на врага. И когато техният другар заемеше позиция, щяха да нападат по едно и също време. Координирано нахлуване от три направления. Един от тях безусловно щеше да пострада. Може би двама. Но третият щеше да получи късмет. Възможност. И да се възползва от нея, стига да е задоволително умел.
Тримата не бяха умни. И несъмнено не бяха опитни. Те не отстъпиха. Никой не се опита да мине в тил на непознатия. Вместо това мъжът в средата пристъпи напред. Сам. И зае поза от някакво бойно изкуство. Нададе писклив зов. Престори се, че замахва към лицето на непознатия. А след това се опита да стовари другия си пестник в слънчевия му сплит. Непознатият отклони удара с опакото на лявата си длан и удари бицепса на своя съперник с дясната, като леко издаде напред кокалчето на междинния си пръст. Нападателят му изпищя от болежка и отскочи обратно, защото ударът бе попаднал тъкмо в аксиларния му нерв и бе извадил ръката му краткотрайно от строя.
- Трябваше да си тръгнеш - сподели непознатият. - Преди да пострадаш.
Онзи обаче се хвърли напред. Този път даже не имитира финт. Опита се да нанесе непосредствено кроше със хубавичко си ръка. Непознатият се наклони обратно. Ударът на нападателя профуча във въздуха. Непознатият го изгледа, след което заби пестник с издадено кокалче в трицепса на нападателя. Така и другата ръка на мъжа излезе от строя.
- Върви си - сподели непознатият. - Докато още можеш.
Глупакът още веднъж се хвърли напред. Вдигна десния си крайник. Първо бедрото, а след това стъпалото, при което завъртя коляното. Това щеше да придаде на крайници му оптимално ускоряване. Мъжът се прицели в слабините на непознатия. Но кракът му по този начин и не стигна до тях. Дори не ги приближи. Защото непознатият отвърна ритника със собствен. А неговият се оказа бърз и подъл. Нисък и прав. Директно в пищяла. И то таман когато пищялът бе достигнал оптималната скорост. Кост против бомбе. Бомбето на ботите на непознатия.
А ботите бяха единствената част от облеклото му, която не изглеждаше евтина, мръсна, износена... Тези обувки непознатият бе купил в Лондон преди години. Предната им част бе направена от няколко пласта кожа и лепило. Която бе закоравяла с годините. И в допълнение се бе втвърдила под въздействието на дъждове, ветрове, студове. Затова в този момент бе здрава като стомана.
Глезенът на мъжа изпука. Той изкрещя и се дръпна внезапно обратно. Изгуби равновесие, което нямаше по какъв начин да възвърне без помощта на ръцете си. Кракът му докосна земята. Двата края на счупената кост се допряха един в различен. Застъргаха един в различен. По тялото му мина огнена вълна, която като че ли изгори всяко негово нервно окончание. Нервната му система не бе в положение да понесе сходно натоварване. Мъжът остана на крайници още половин секунда, след което изгуби схващане. Той се строполи по тил, съвсем като отсечено дърво. И повече не помръдна.
Останалите двама се обърнаха и потеглиха към колата. Подминаха предните порти. Подминаха задните порти. Заобиколиха откъм гърба. Отвориха багажника. Единият изчезна от погледа на непознатия. Това бе по-ниският от двамата. След секунди той се появи още веднъж. Във всяка от ръцете си държеше по нещо, което приличаше на бейзболна бухалка, единствено че по-дълго. А също и по-дебело и по-ъгловато в единия край. Дръжки на кирки. Много дейно оръжие в подобаващи ръце. Мъжът подаде една от дръжките на своя по-висок сателит, след което двамата потеглиха към непознатия и стопираха на метър и половина от него.
- Ами в случай че ти счупим краката? - попита по-високият и облиза устни. - Пак ще можеш да отговаряш на въпроси. Но няма да проходиш още веднъж. Не и без бастун. Затова престани да се правиш на забавен. Качвай се в колата и да тръгваме.
Непознатият реши, че няма смисъл да ги предизвестява за следващ път. Той им бе дал опция за избор през цялото време. Те сами бяха избрали ориста си.
По-ниският вид направи опит да замахне, само че се спря. Тогава по-високият пое нещата в свои ръце. Той замахна в действителност. С всички сили, влагайки цялата си тежест в този удар. Което говореше за неприятна техника. А това бе сериозна неточност с сходно оръжие. Непознатият трябваше единствено да отстъпи крачка обратно. Тежкото дърво изсвистя във въздуха сред двамата и разказа полукръг.
Инерцията му бе прекомерно огромна и високият не съумя да го спре. Нещо повече, двете му ръце стискаха крепко дръжката. Което остави главата му незащитена. Тялото също. Както и коленете. Цял куп евентуални цели, всичките леснодостъпни, всичките изцяло беззащитни. При други условия непознатият би подбрал желаната цел. В този случай обаче той не разполагаше с задоволително време за това. Високият вид извади шанс.
Неговият другар го избави. Той замахна към корема на непознатия, употребявайки дръжката като копие. Не попадна в задачата, само че притегли вниманието му. Ниският замахна повторно с вярата да отблъсне съперника си обратно. А след това се втурна напред. Това бе основният миг в неговия проект. Или щеше да бъде, в случай че не се бе забавил толкоз. Ако не го бе издала позицията на краката му.
Затова, когато ниският замахна, непознатият знаеше какво да чака. Той направи крачка настрана и сграбчи дръжката по средата. След което дръпна. Силно. Тялото на ниския се провлачи цялостен метър, преди той да осъзнае какво се случва и да пусне дръжката. Но към този момент бе прекомерно късно. Съдбата му бе предрешена. Непознатият замахна с дръжката на кирката и я стовари право върху главата на съперника си, който подбели очи. Коленете му се подгънаха, силите го напуснаха и той се свлече в безсъзнание в краката на непознатия. Нямаше да се свести скоро. Това бе несъмнено.
Високият сведе взор надолу. Видя в какво положение се намира приятелят му. И замахна с дръжката в противоположната посока. Към главата на непознатия. Замахна по-силно от преди. Търсеше възмездие. Надяваше се да уцели. Но пропусна. Отново. И още веднъж стана уязвим. Но този път нещо друго го избави. Фактът, че бе последният оживял от четиримата. Единственият разполагаем източник на информация. Сега той притежаваше стратегическа стойност. И това му даде опция да замахне още веднъж. Той се възползва от нея и непознатият парира удара му. Мъжът обаче продължи да нападна, замахвайки ту с лявата, ту с дясната ръка като оглупял дървосекач. Успя да нанесе десетина мощни удара, след което силите му свършиха.
- Писна ми! - възкликна той и пусна дръжката. Посегна зад тила си. И извади револвер. - Отказвам се да ти задавам въпроси. Отказвам се да те повеждам жив.
Мъжът отстъпи две крачки обратно. А трябваше да отстъпи най-малко три. Не бе взел поради дължината на ръцете на непознатия.
- Не бързай толкоз! - Непознатият замахна със своята ръкохватка и револверът излетя във въздуха. След което той пристъпи напред и сграбчи за врата мъжа от колата. - Може пък да се повозим. Може да ти задам няколко въпроса. А ти...
- Спри! - прозвуча женски глас.
Уверен. Заповеден. Долетял от сенките зад дясната редица от гаражи. На сцената се появи нов състезател. Непознатият бе дошъл към осем вечерта, или три часа преди уреченото време, и бе претърсил всеки сантиметър от покрайнината. Той бе изцяло уверен, че никой не се бе скрил зад гаражите. Поне тогава.
- Пусни го!
От мрака изникна контур. Женски. Тя бе висока към метър и седемдесет и осем. Слаба и стройна. Леко накуцваше. Ръцете ѝ бяха протегнати пред тялото, в дланите ѝ се открояваха ъгловатите контури на матовочерен револвер.
- Мини крачка настрана!
Непознатият не помръдна. И не пусна дръжката от кирка.
Жената се поколеба. Между нея и непознатия стоеше последният оживял от мъжете в колата. Позицията ѝ за пукотевица не бе добра. Но въпреки всичко мъжът, пристигнал с колата, бе с петнайсетина сантиметра по-нисък от непознатия. И стоеше леко настрана. Това означаваше, че дамата въпреки всичко вижда част от целта. Част от гърдите на непознатия. Нещо като правоъгълник с размери двайсет и пет на петнайсет сантиметра.Това е задоволително, реши тя. Непознатият бе застанал там, където трябваше. Тя пое мирис. Издиша постепенно. И натисна спусъка.
Непознатият политна обратно. После се приземи с необятно разперени ръце, вдигнато коляно и глава, обърната към граничната ограда. И не помръдна. Ризата му бе раздрана. Гърдите му бяха почервенели от кръв. Но това не бе артериална кръв, която шурти мощно.
Нямаше диря от пулс.
Нямаше диря от живот.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Джак Ричър. Отново в играта. Непреклонен. Безмилостен. Железен.
Джак Ричър в никакъв случай не бяга от проблемите. А на един празен път в Аризона го чака доста сериозен проблем. В дърво покрай границата с Мексико се е забил остарял джип. Жената вътре наподобява мъртва. Или пък не е? В жестоката горещина на пустинята нищо не е такова, каквото наподобява.
Няколко минути по-късно Ричър се насочва към близкия град, който несъмнено е виждал и по-добри времена. До него седи Микаела Фентън. Тя е сътрудник на ФБР и е инсценирала злополуката, с цел да се опита да открие своя брат близнак, който се е забъркал с рискови хора. Лидерът им е пуснал дълбоки корени в града и го ръководи от сенките. Ричър ще би трябвало да направи невъзможното, с цел да се срещне с него. А да получи отговор на въпросите си ще му бъде още по-трудно. Защото хората в това враждебно място по-скоро биха умрели, в сравнение с да разкрият тайните си.
Но те не знаят, че застане ли Джак Ричър против тях, по-добре ще е да са мъртви.
Откъс от " По-добре мъртви " на Лий Чайлд и Андрю Чайлд
Непознатият зае позиция под уличната лампа тъкмо в единайсет часа вечерта. Уговорката беше такава.
Бяха му дали обещание, че елементарно ще открие мястото, и не го бяха излъгали. Това бе единствената лампа в близост, която работеше. Тя се издигаше в далечния завършек на имота, на към два метра от металната ограда, която разделяше Съединените щати от Мексико.
Непознатият бе самичък. И невъоръжен.
Уговорката беше такава.
Колата се появи в 11:02. Тя се движеше тъкмо по средата на продълговатото пространство, завършено от строените в две редици гаражи. Те също бяха направени от метал. Покривите им бяха изкривени от слънцето. Стените им бяха ожулени от пясъка. Пет гаража отдясно. Четири отляво. Плюс ръждивите остатъци на още един, разпръснати на три метра настрана, като че ли нещо в него бе експлодирало преди години.
Колата се движеше с включени дълги светлини, което затрудняваше определянето на производителя и модела. И скриваше пасажерите вътре. Шофьорът спря на четири-пет метра от непознатия, като натисна внезапно спирачките. Автомобилът се заклати върху износените си амортисьори и подвигна невисок облак от прахоляк и песъчинки. Предните порти се отвориха. И двете. Появиха се двама мъже.
Уговорката не беше такава.
А след това се отвориха и двете задни порти. Появиха се още двама мъже.
Уговорката несъмнено не беше такава.
Четиримата стопираха за момент и огледаха непознатия. Бяха предизвестени да чакат наедрял вид и този в действителност бе подобен. На растеж бе метър и деветдесет и три. Тежеше 100 и 10 кг. Имаше гръден панер като двукрилен дрешник и длани като кофи на екскаватор. Външният му тип бе много безстопанствен, занемарен даже. Косата му бе невчесана. Не се беше бръснал от няколко дни. Дрехите му изглеждаха евтини и май не бяха неговият номер. Единственото изключение бяха обувките му. Непознатият приличаше на нещо приблизително сред клошар и неандерталец. Едва ли щеше да липсва на някого.
Шофьорът пристъпи напред. Той бе най-малко пет-шест сантиметра по-нисък от непознатия и двайсетина кг по-лек. Облеклото му се състоеше от черни джинси, черна тениска без ръкави и боти, които приличаха на армейски. Главата му бе бръсната, само че лицето му бе прикрито зад буйна брада. Останалите последваха образеца му и се подредиха до него.
- Парите? - попита водачът.
Непознатият потупа задния джоб на джинсите си.
- Добре. - Шофьорът кимна към колата. - Задната седалка. Качвай се.
- Защо?
- За да те заведа при Майкъл.
- Уговорката не беше такава.
- Разбира се, че беше.
Непознатият поклати глава.
- Уговорката беше да ми кажете къде е Майкъл.
- Да ти кажем, да ти покажем. Каква е разликата?
Непознатият замълча.
- Качвай се. Какво чакаш? Дай ми парите и се качвай в колата.
- Сключа ли договорка, постоянно се придържам към нея. Ако желаете парите, би трябвало да ми кажете къде е Майкъл.
Шофьорът сви плещи.
- Сделката се промени. Или я приемаш, или се отказваш от нея.
- Отказвам се.
- Стига приказки! - Шофьорът посегна зад тила си и измъкна револвер, мушнат в колана. - Омръзна ми от твоите нелепости! Качвай се в колата!
- Никога не сте имали желание да ме заведете при Майкъл.
- Така ли бе, Шерлок?
- Планът ви е бил да ме заведете при някой различен. Някой, който да ме разпита.
- Стига приказки! Качвай се в колата!
- Което значи, че не можете да ме застреляте.
- Което значи, че не мога да те гръмна. Но мога да те прострелям.
- Дали? - попита непознатият.
Страничен наблюдаващ би декларирал, че епознатият не е помръднал от мястото си, само че все пак той някак си стопи за парченце от секундата дистанцията до водача и сграбчи китката му. След това я подвигна нагоре като благополучен риболовец, който преди малко е извадил едро парче от морето. Непознатият издърпа ръката на водача високо над главата му. Толкова високо, че мъжът трябваше да се надигне на върховете на пръстите си. След което непознатият заби пестник в слепоочието му. Силно.
Това бе удар, който би свалил всеки мъж на земята. Удар, който би оставил всеки мъж на земята за много нескончаем интервал от време. Шофьорът обаче не падна. Нямаше по какъв начин да падне. Защото непознатият бе вдигнал ръката му и той висеше във въздуха. Стъпалата му се плъзнаха обратно. Пистолетът падна от дланта му. Рамото му се извади.
Сухожилията му се опънаха. Ребрата му изпукаха. Резултатът бе гротескна поредност от контузии. И всяка от тях омаломощаваше или изваждаше от строя избрана част от тялото му. Шофьорът обаче по този начин и не разбра какво се случва. Защото цялата горна половина на тялото му запулсира от мъка. Вълни от болежка го пронизаха от главата до петите, като всички те тръгваха от едно и също място. Място под сгъвката на лакътя, където се срещаха безчет нерви и лимфни възли.
Място, където непознатият бе забил солидните кокалчета на ръката си.
Непознатият подвигна револвера и отнесе водача до колата, след което го просна върху капака. Остави го да лежи и да охка върху потъмнялата от слънцето багра, след което се обърна към останалите трима и съобщи:
- Можете да си тръгнете. Още в този момент. Докато имате тази опция.
Мъжът, застанал в средата, пристъпи напред. На растеж той бе колкото водача. Може би малко по-широкоплещест. Косата му бе подстригана напълно късо. Брада нямаше. На врата си бе увесил три дебели сребърни ланеца. Лицето му бе разтегнато в противна, злобна усмивка.
- Извади шанс. Но това се случва единствено един път. Няма да се повтори. А в този момент се качвай в колата, преди да си потърпевш.
- Наистина ли? Пак ли? - попита непознатият.
Той обаче не помръдна от мястото си. Забеляза, че тримата се споглеждат скришом. Непознатият допусна, че в случай че съперниците му са задоволително умни, ще изберат тактическото оттегляне. Или, в случай че са задоволително опитни бойци, ще атакуван по едно и също време. За задачата обаче един от тях трябваше да заобиколи, с цел да мине в тил на съперника. Като се престори, че желае да ревизира положението на ранения водач. Или като се престори, че се отхвърля и желае да се качи в колата. Или даже да побегне.
Тогава останалите двама щяха да отклонят вниманието на врага. И когато техният другар заемеше позиция, щяха да нападат по едно и също време. Координирано нахлуване от три направления. Един от тях безусловно щеше да пострада. Може би двама. Но третият щеше да получи късмет. Възможност. И да се възползва от нея, стига да е задоволително умел.
Тримата не бяха умни. И несъмнено не бяха опитни. Те не отстъпиха. Никой не се опита да мине в тил на непознатия. Вместо това мъжът в средата пристъпи напред. Сам. И зае поза от някакво бойно изкуство. Нададе писклив зов. Престори се, че замахва към лицето на непознатия. А след това се опита да стовари другия си пестник в слънчевия му сплит. Непознатият отклони удара с опакото на лявата си длан и удари бицепса на своя съперник с дясната, като леко издаде напред кокалчето на междинния си пръст. Нападателят му изпищя от болежка и отскочи обратно, защото ударът бе попаднал тъкмо в аксиларния му нерв и бе извадил ръката му краткотрайно от строя.
- Трябваше да си тръгнеш - сподели непознатият. - Преди да пострадаш.
Онзи обаче се хвърли напред. Този път даже не имитира финт. Опита се да нанесе непосредствено кроше със хубавичко си ръка. Непознатият се наклони обратно. Ударът на нападателя профуча във въздуха. Непознатият го изгледа, след което заби пестник с издадено кокалче в трицепса на нападателя. Така и другата ръка на мъжа излезе от строя.
- Върви си - сподели непознатият. - Докато още можеш.
Глупакът още веднъж се хвърли напред. Вдигна десния си крайник. Първо бедрото, а след това стъпалото, при което завъртя коляното. Това щеше да придаде на крайници му оптимално ускоряване. Мъжът се прицели в слабините на непознатия. Но кракът му по този начин и не стигна до тях. Дори не ги приближи. Защото непознатият отвърна ритника със собствен. А неговият се оказа бърз и подъл. Нисък и прав. Директно в пищяла. И то таман когато пищялът бе достигнал оптималната скорост. Кост против бомбе. Бомбето на ботите на непознатия.
А ботите бяха единствената част от облеклото му, която не изглеждаше евтина, мръсна, износена... Тези обувки непознатият бе купил в Лондон преди години. Предната им част бе направена от няколко пласта кожа и лепило. Която бе закоравяла с годините. И в допълнение се бе втвърдила под въздействието на дъждове, ветрове, студове. Затова в този момент бе здрава като стомана.
Глезенът на мъжа изпука. Той изкрещя и се дръпна внезапно обратно. Изгуби равновесие, което нямаше по какъв начин да възвърне без помощта на ръцете си. Кракът му докосна земята. Двата края на счупената кост се допряха един в различен. Застъргаха един в различен. По тялото му мина огнена вълна, която като че ли изгори всяко негово нервно окончание. Нервната му система не бе в положение да понесе сходно натоварване. Мъжът остана на крайници още половин секунда, след което изгуби схващане. Той се строполи по тил, съвсем като отсечено дърво. И повече не помръдна.
Останалите двама се обърнаха и потеглиха към колата. Подминаха предните порти. Подминаха задните порти. Заобиколиха откъм гърба. Отвориха багажника. Единият изчезна от погледа на непознатия. Това бе по-ниският от двамата. След секунди той се появи още веднъж. Във всяка от ръцете си държеше по нещо, което приличаше на бейзболна бухалка, единствено че по-дълго. А също и по-дебело и по-ъгловато в единия край. Дръжки на кирки. Много дейно оръжие в подобаващи ръце. Мъжът подаде една от дръжките на своя по-висок сателит, след което двамата потеглиха към непознатия и стопираха на метър и половина от него.
- Ами в случай че ти счупим краката? - попита по-високият и облиза устни. - Пак ще можеш да отговаряш на въпроси. Но няма да проходиш още веднъж. Не и без бастун. Затова престани да се правиш на забавен. Качвай се в колата и да тръгваме.
Непознатият реши, че няма смисъл да ги предизвестява за следващ път. Той им бе дал опция за избор през цялото време. Те сами бяха избрали ориста си.
По-ниският вид направи опит да замахне, само че се спря. Тогава по-високият пое нещата в свои ръце. Той замахна в действителност. С всички сили, влагайки цялата си тежест в този удар. Което говореше за неприятна техника. А това бе сериозна неточност с сходно оръжие. Непознатият трябваше единствено да отстъпи крачка обратно. Тежкото дърво изсвистя във въздуха сред двамата и разказа полукръг.
Инерцията му бе прекомерно огромна и високият не съумя да го спре. Нещо повече, двете му ръце стискаха крепко дръжката. Което остави главата му незащитена. Тялото също. Както и коленете. Цял куп евентуални цели, всичките леснодостъпни, всичките изцяло беззащитни. При други условия непознатият би подбрал желаната цел. В този случай обаче той не разполагаше с задоволително време за това. Високият вид извади шанс.
Неговият другар го избави. Той замахна към корема на непознатия, употребявайки дръжката като копие. Не попадна в задачата, само че притегли вниманието му. Ниският замахна повторно с вярата да отблъсне съперника си обратно. А след това се втурна напред. Това бе основният миг в неговия проект. Или щеше да бъде, в случай че не се бе забавил толкоз. Ако не го бе издала позицията на краката му.
Затова, когато ниският замахна, непознатият знаеше какво да чака. Той направи крачка настрана и сграбчи дръжката по средата. След което дръпна. Силно. Тялото на ниския се провлачи цялостен метър, преди той да осъзнае какво се случва и да пусне дръжката. Но към този момент бе прекомерно късно. Съдбата му бе предрешена. Непознатият замахна с дръжката на кирката и я стовари право върху главата на съперника си, който подбели очи. Коленете му се подгънаха, силите го напуснаха и той се свлече в безсъзнание в краката на непознатия. Нямаше да се свести скоро. Това бе несъмнено.
Високият сведе взор надолу. Видя в какво положение се намира приятелят му. И замахна с дръжката в противоположната посока. Към главата на непознатия. Замахна по-силно от преди. Търсеше възмездие. Надяваше се да уцели. Но пропусна. Отново. И още веднъж стана уязвим. Но този път нещо друго го избави. Фактът, че бе последният оживял от четиримата. Единственият разполагаем източник на информация. Сега той притежаваше стратегическа стойност. И това му даде опция да замахне още веднъж. Той се възползва от нея и непознатият парира удара му. Мъжът обаче продължи да нападна, замахвайки ту с лявата, ту с дясната ръка като оглупял дървосекач. Успя да нанесе десетина мощни удара, след което силите му свършиха.
- Писна ми! - възкликна той и пусна дръжката. Посегна зад тила си. И извади револвер. - Отказвам се да ти задавам въпроси. Отказвам се да те повеждам жив.
Мъжът отстъпи две крачки обратно. А трябваше да отстъпи най-малко три. Не бе взел поради дължината на ръцете на непознатия.
- Не бързай толкоз! - Непознатият замахна със своята ръкохватка и револверът излетя във въздуха. След което той пристъпи напред и сграбчи за врата мъжа от колата. - Може пък да се повозим. Може да ти задам няколко въпроса. А ти...
- Спри! - прозвуча женски глас.
Уверен. Заповеден. Долетял от сенките зад дясната редица от гаражи. На сцената се появи нов състезател. Непознатият бе дошъл към осем вечерта, или три часа преди уреченото време, и бе претърсил всеки сантиметър от покрайнината. Той бе изцяло уверен, че никой не се бе скрил зад гаражите. Поне тогава.
- Пусни го!
От мрака изникна контур. Женски. Тя бе висока към метър и седемдесет и осем. Слаба и стройна. Леко накуцваше. Ръцете ѝ бяха протегнати пред тялото, в дланите ѝ се открояваха ъгловатите контури на матовочерен револвер.
- Мини крачка настрана!
Непознатият не помръдна. И не пусна дръжката от кирка.
Жената се поколеба. Между нея и непознатия стоеше последният оживял от мъжете в колата. Позицията ѝ за пукотевица не бе добра. Но въпреки всичко мъжът, пристигнал с колата, бе с петнайсетина сантиметра по-нисък от непознатия. И стоеше леко настрана. Това означаваше, че дамата въпреки всичко вижда част от целта. Част от гърдите на непознатия. Нещо като правоъгълник с размери двайсет и пет на петнайсет сантиметра.Това е задоволително, реши тя. Непознатият бе застанал там, където трябваше. Тя пое мирис. Издиша постепенно. И натисна спусъка.
Непознатият политна обратно. После се приземи с необятно разперени ръце, вдигнато коляно и глава, обърната към граничната ограда. И не помръдна. Ризата му бе раздрана. Гърдите му бяха почервенели от кръв. Но това не бе артериална кръв, която шурти мощно.
Нямаше диря от пулс.
Нямаше диря от живот.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ