Откъс от "Отбой в полунощ" на Уилям Уортън
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Отбой в среднощ ", с Уилям Уортън, възложен от Издателство " Сиела "
" Отбой в среднощ " от Уилям Уортън – коледна приказка за войната! Най-топлата книга за войната излиза на български в ново първокласно издание с твърди корици.
Образът на писателя художник, завещал на международната литература безконечните класики " Пилето " и " Татко ", на американеца, живял години наред в Париж, който се крие зад артистичния псевдоним Уилям Уортън и до през днешния ден е обгърнат в мъгла. Но надали има различен създател, който да пресътворява личните си мемоари за войната по по-абсурден и откровен метод.
Годината е 1944. Шест момчета, членове на ПОСРА се оказват изпратени на задача в снежните Арденски гори, с цел да съберат информация за врага.
Така стартира " Отбой в среднощ " – най-горчивата и може би най-затрогваща книга на Уортън, която споделя " една същинска история, в която никой не има вяра ", случила се " някъде през декември ".
Запознайте се няколко в действителност смели и предприемчиви герои, които съумяват да трансформират даже единствено за момент хода на историята. Няколко момчета, всяко радикално друго от другото, които стартират рискова игра.
Впримчени в ледените обятия на зимата, те основават своя безмълвен антивоенен съюз, към който съумяват да причислят даже своите още по-уморени и обезверени съперници. Младежите съумяват да трансфорат нелепата реалност в коледна пиеса. Докато войната не подсети още веднъж за себе си.
" Отбой в среднощ " е разказ в духа на " Параграф 22 " и на " На Западния фронт нищо ново " – коледна приказка за смелостта и за другарството във време на гибел. Той захвърля читателя на границата сред лудостта и подвига. Там където войната е показана в най-пълната ѝ повърхностност, а мирът се оказва най-желаното коледно знамение.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Отбой в среднощ " от Уилям Уортън
На тези момчета от спецрезерва,
които в никакъв случай не доближиха зряла възраст.
...Как сте ни нужни в този момент.
Имената в тази коледна приказка
са сменени, с цел да не бъдат
изобличени виновниците...
У. У.
Кратък инструктаж
– За Бога, Майка! Какво става?
Той ме блъсва с все мощ върху платнището. Мъчи се да се изправи, подпира се на лакти, запъва се с крайници – ботите му потъват до гален в калта и кишавия сняг в дъното на окопа. Става, извисява се над мен, залита, подхлъзва се, без да каже дума, с взор, зареян в небето.
После смъква от рамо карабината M-1, сграбчва я с дясната ръка, тънкото му тяло се извива като опъната пружина и мята оръжието сходно на копие на открито от окопа, в дълга полегата дъга, минимум на трийсет метра надолу по ската. Толкова се сили, че войнишките му очила в железни рамки отхвърчат от лицето му, удрят се в гърдите ми и бавно затъват в кишата. Няма метод да не се строшат.
Той не ме поглежда. Без очила лицето на Майката наподобява празно; вероятно така или другояче не би могъл да ме види даже в случай че ме погледнеше.
Клечим в нещо като зарязан индивидуален окоп от Първата международна война – а може би е единствено дупка от коренището на някое изгнило или повалено дърво.
От два часа и половина съвсем не сме разменили дума. А имаме да стоим четири. Понякога ми се коства, че Майката може би плаче, само че не го поглеждам; на мен самия малко ми остава да се разплача, така че виждам да не стартирам нищо. Сега Майката се изкатерва без пушка до ръба на окопа. Задърпва коланите си, мъчейки се да ги откопчае.
По принцип този периметър се охранява от оркестъра, само че в този момент те са в града дружно с офицерите, с цел да забавляват дамите от Червения кръст. Вчера Червеният кръст се домъкна чак до нашия полк и взе да ни продава понички, по 10 цента парчето, на две опашки – бойци и сержанти на едната, офицери на другата. Не хвърлих око да видя дали офицерите си заплащат. Купих си една и след половин час я изкензах.
Докато клечахме тук с Майката, следих по какъв начин над нас кръжи и бръмчи едно артилерийско разследващо самолетче В-5. Моторът издава спокоен еднакъв тон като на аероплан, който в летен ден влачи реклама в небето над плажа:
ПЕПСИ-КОЛА
Само че в този момент е зима и не е по никакъв начин умерено. Навеждам се и подвигам деликатно очилата на Майката, след това отскоквам от дъното на окопа, като се допирам на изкаляното платнище. Рамката е огъната, само че счупено няма, лещите са дебели като дъна на шишета за мляко, та мъчно биха се строшили. Обаче са хлъзгави, мокри и оплескани с тиня.
Майката стои горе на ръба на окопа. Сега той хубавичко се е разревал, въпреки и съвсем без глас. Драпам нагоре, с цел да го издърпам обратно, преди да са ни видели.
Намираме се на скат, в края на гора. Всъщност сме заобиколени от гористи хълмове. На няколко пъти валя сняг, само че през днешния ден зеленината се демонстрира и цялата земя е покрита с тъничък скреж и е разкаляна. Знам, че сме някъде към средата на декември, само че това е всичко, въпреки че тук сме в запаса, кой знае за какво, не ни пускат нито пощата, нито " Старс енд Страйпс ".
Ето че Майката се развихря. Успял е да разкопчае коланите си и захвърля патрондаша, хранителния ресурс, шанцовия инструмент, щика, манерката – цялото му снаряжение лети във въздуха, търкаля се по нанадолнището. Преди да се изгуби сред дърветата, той мята и каската си, така както се хвърля диск, в същата посока, в която бе запокитил пушката. Държи се по този начин, като че ли в действителност напуща войната!
Разкъсвам се сред порива да изтичам след него и дълга да заставам на пост. В края на краищата съм шеф на караула, представяте ли си? Аз не.
Най-напред припвам надолу да прибера пушката, каската и коланите на Майката. После се юрвам след него, като групирам по пътя нещата му. Когато се привеждам за куртката му, мятам взор обратно – няма никого. Всеки, който има най-малко малко разсъдък, в този момент спи, възползва се от отсъствието на разните му офицери. Знам, че Уеър – това е нашият взводен, и майор Лав, нашият втори щабен, са се омели, с цел да играят на герои пред дамите. А пък още си нямаме нов взводен сержант.
Подпирам пушката си до първото дърво дружно с нещата на Майката и припвам след него. Той търчи като щур, без да се обръща. Без очилата като нищо може да се блъсне в някое дърво. Няма смисъл да крещя, така че единствено притискам устни и търча. Кой знае, може би около него и аз ще съумея да се измъкна от войната, двамата ще отцепим право през дивизията, корпуса, цялата войска и тила. Може би ще попаднем на някое френско семейство с хубава дъщеря, което ще ни укрие. Ако ни заловен, постоянно мога да кажа, че съм се мъчил просто да настигна Майката, гледал съм да опазя държавното имущество, да прибера облеклата му.
Белята е там, че бягаме не накъдето би трябвало. Той цепи право на юг – най-вече да стигнем до караула на някой различен отпаднал подлудял полк. Всички сме толкоз уплашени, че стреляме по какво ли не, изключително по някой гологъз скелет в боти, който си е изгубил очилата.
Съдейки по облеклата, които прибирам, Майката е останал към този момент единствено по боти и чорапи. За малко да го хвана, до момента в който си събуваше панталоните, само че когато се стопирах да ги прибера, той още веднъж офейка. Разиграваме неповторима версия на " Хензел и Гретел " с детайли на стриппокер; или може би нещо като преследването на Аталанта.
От усилието моята нормална болка отново стартира да се обажда: коремът ми се свива, излизат безшумни, парещи пръски. Когато настигна Майката, ще замирисвам на преносим нужник. Огромни заглавия: ОТРОВЕН ГАЗ, ИЗПОЛЗВАН В АРДЕНИТЕ!
Майката несъмнено се откъсва напред. Решавам да притискам зъби за още един пробег от двеста ярда, след това ще би трябвало да се откажа. Господи, какво ще кажа на Уеър?
Когато още веднъж поглеждам, Майката не се вижда. Все още сме в гората, само че поемаме по стръмно наклон. Тогава го виждам. Цопнал е в едно дере и се рови из него като куче, което търси кокали, хвърля наляво и надясно камънаци. Забавям крачка в неразбиране и се спирам, зяпам го, до момента в който си поема мирис.
Тръгвам постепенно надолу към него; запитвам се какво ли ще вършим по-нататък. Сега пък какво? Каква подобаваща на сержант постъпка би трябвало да извърша? Хлъзгам се и се възпирам по някаква комбинация от замръзнал сняг и борови иглички. Цялото ми тяло се тресе. Напоследък множеството време по този начин трептя, че би трябвало да изчакам някой спокоен момент, в случай че желая да рисувам или да напиша писмо. Вече почнах да пиша с печатни букви, на къси, внезапни чертички; съвсем няма късмет някое неспокойно, инцидентно, безотговорно трептене да ме издаде.
Клякам край водата до Майката. Тая вода би трябвало да е леденостудена, а той е коленичил в нея на голите си бели крайници. За себе си знам, че съм като вейка с това постоянно разстройство, само че Майката е толкоз кокалест – да не повярваш, че въобще е жив.
Стоя смълчан, следя го по какъв начин мята камъни концентриран, с глава сред коленете. Трябва да направя нещо.
– На ти очилата, Майка. Беше си ги не запомнил там, в окопа.
Той се обръща и ме зяпва с празен взор – престава да рови, коленичил в тоя избухлив, мразовит, избистрен поток. Подавам му очилата. Той запълзява постепенно към мен, поема ги и си ги поставя, като деликатно закача телените рамки зад ушите си. Беше спрял да плаче, само че в този момент отново стартира. Помагам му да излезе от дерето, без да продумаме. Не ми идва мислено нищо свястно, което да кажа, а и не съм сигурен, че Майката може да приказва даже да пожелае.
Една по една му депозирам облеклата и той ги облича. Върши го постепенно, като си поема надълбоко въздух, като че ли се намира в казармата в неделя заран. Ботите и чорапите му са прогизнали, само че откакто закопчава куртката си, наподобява съвсем наред – в случай че се изключи посинялата му физиономия и дето плаче.
– Майка, прибрал съм ти пушката, каската и коланите ей там, по-назад, в края на гората. Как се чувстваш?
За първи път, откогато побягна, Майката ме поглежда в очите. По лицето му има размазани сълзи и сополи. Божичко, толкоз е необичайно да видиш нашата Майка Уилкинс в този тип!
Викаме му Майка квачка Уилкинс, тъй като все ни гони, че сме били разпуснати, че разхвърляме и не си перем мешките или не си мием канчетата. Веднъж Фред Бранд се оплака, че Уилкинс се промъквал зад хората след закуска и ги душел да ревизира дали са си благи зъбите.
Майката е измежду най-възрастните в отделението и е женен. Два дни след двайсет и шестия му рожден ден му се роди мъртво дете. Мънди ми сподели. Ега ти подаръка!
Майката към момента ме зяпа през замъглените си очила. Стои леко наведен, с виснали начело ръце – марионетка от куклен спектакъл, чакаща реда си. Заговаря постепенно и деликатно както постоянно, обмисля всяка дума и изречение, сякаш ще бъдат гравирани върху злато:
– Разбираш ли, Уонт, не знам дали ме е хванала окопната невроза, или какво. Една част от мен осъзнава всичко, което направих до момента, от хвърлянето на пушката до ровичкането в това замръзнало дере. Една част от мен съзнаваше и искаше да престане, само че друга не спираше, държеше да продължава да тича, да хвърля движимостите ми, да прави всевъзможни дивотии, каквито є дойдат на мозъка. Тази част очевидно се натягаше да бъде подведена под параграф осми. Тази част, най-дълбокото ми аз вътре в мен би направило всичко, с цел да се измъкне отсам и да се прибере у дома при Линда.
– Искаш ли да доложа за теб, Ванс? Мога да напиша най-прекрасната нечувана докладна за заблуждение под параграф осми. Между дивотиите, които ти фактически извърши в този момент, и това, което аз ще измисля, най-малкото ще се озовеш при някой психиатър в болница.
Майката се свлича на земята с кръстосани крайници. Подпира глава върху замръзналите си ръце, поставил лакти на коленете. Действително обмисля тази опция.
– Не, нищо няма да излезе. Още не съм задоволително уплашен. Твърде доста ме е боязън от тях, а не ме е боязън задоволително от самия мен. Не бих могъл да метна никого. Осрах се по този начин ненапълно, тъй като бях единствено пред теб, а това няма огромно значение.
– Ти в действителност ме метна, Майка, споделям ти. Освен това наруши едно от разпоредбите на отделението.
Той подвига глава от ръцете си, изпъва се.
– Какво предписание? Кое предписание на отделението съм нарушил?
– Каза " осрах се ". Ами какво ще рече Отчето? Не им се оставяй, Майка. Каквото и да стане, не им се давай.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (869)
" Отбой в среднощ " от Уилям Уортън – коледна приказка за войната! Най-топлата книга за войната излиза на български в ново първокласно издание с твърди корици.
Образът на писателя художник, завещал на международната литература безконечните класики " Пилето " и " Татко ", на американеца, живял години наред в Париж, който се крие зад артистичния псевдоним Уилям Уортън и до през днешния ден е обгърнат в мъгла. Но надали има различен създател, който да пресътворява личните си мемоари за войната по по-абсурден и откровен метод.
Годината е 1944. Шест момчета, членове на ПОСРА се оказват изпратени на задача в снежните Арденски гори, с цел да съберат информация за врага.
Така стартира " Отбой в среднощ " – най-горчивата и може би най-затрогваща книга на Уортън, която споделя " една същинска история, в която никой не има вяра ", случила се " някъде през декември ".
Запознайте се няколко в действителност смели и предприемчиви герои, които съумяват да трансформират даже единствено за момент хода на историята. Няколко момчета, всяко радикално друго от другото, които стартират рискова игра.
Впримчени в ледените обятия на зимата, те основават своя безмълвен антивоенен съюз, към който съумяват да причислят даже своите още по-уморени и обезверени съперници. Младежите съумяват да трансфорат нелепата реалност в коледна пиеса. Докато войната не подсети още веднъж за себе си.
" Отбой в среднощ " е разказ в духа на " Параграф 22 " и на " На Западния фронт нищо ново " – коледна приказка за смелостта и за другарството във време на гибел. Той захвърля читателя на границата сред лудостта и подвига. Там където войната е показана в най-пълната ѝ повърхностност, а мирът се оказва най-желаното коледно знамение.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Отбой в среднощ " от Уилям Уортън
На тези момчета от спецрезерва,
които в никакъв случай не доближиха зряла възраст.
...Как сте ни нужни в този момент.
Имената в тази коледна приказка
са сменени, с цел да не бъдат
изобличени виновниците...
У. У.
Кратък инструктаж
– За Бога, Майка! Какво става?
Той ме блъсва с все мощ върху платнището. Мъчи се да се изправи, подпира се на лакти, запъва се с крайници – ботите му потъват до гален в калта и кишавия сняг в дъното на окопа. Става, извисява се над мен, залита, подхлъзва се, без да каже дума, с взор, зареян в небето.
После смъква от рамо карабината M-1, сграбчва я с дясната ръка, тънкото му тяло се извива като опъната пружина и мята оръжието сходно на копие на открито от окопа, в дълга полегата дъга, минимум на трийсет метра надолу по ската. Толкова се сили, че войнишките му очила в железни рамки отхвърчат от лицето му, удрят се в гърдите ми и бавно затъват в кишата. Няма метод да не се строшат.
Той не ме поглежда. Без очила лицето на Майката наподобява празно; вероятно така или другояче не би могъл да ме види даже в случай че ме погледнеше.
Клечим в нещо като зарязан индивидуален окоп от Първата международна война – а може би е единствено дупка от коренището на някое изгнило или повалено дърво.
От два часа и половина съвсем не сме разменили дума. А имаме да стоим четири. Понякога ми се коства, че Майката може би плаче, само че не го поглеждам; на мен самия малко ми остава да се разплача, така че виждам да не стартирам нищо. Сега Майката се изкатерва без пушка до ръба на окопа. Задърпва коланите си, мъчейки се да ги откопчае.
По принцип този периметър се охранява от оркестъра, само че в този момент те са в града дружно с офицерите, с цел да забавляват дамите от Червения кръст. Вчера Червеният кръст се домъкна чак до нашия полк и взе да ни продава понички, по 10 цента парчето, на две опашки – бойци и сержанти на едната, офицери на другата. Не хвърлих око да видя дали офицерите си заплащат. Купих си една и след половин час я изкензах.
Докато клечахме тук с Майката, следих по какъв начин над нас кръжи и бръмчи едно артилерийско разследващо самолетче В-5. Моторът издава спокоен еднакъв тон като на аероплан, който в летен ден влачи реклама в небето над плажа:
ПЕПСИ-КОЛА
Само че в този момент е зима и не е по никакъв начин умерено. Навеждам се и подвигам деликатно очилата на Майката, след това отскоквам от дъното на окопа, като се допирам на изкаляното платнище. Рамката е огъната, само че счупено няма, лещите са дебели като дъна на шишета за мляко, та мъчно биха се строшили. Обаче са хлъзгави, мокри и оплескани с тиня.
Майката стои горе на ръба на окопа. Сега той хубавичко се е разревал, въпреки и съвсем без глас. Драпам нагоре, с цел да го издърпам обратно, преди да са ни видели.
Намираме се на скат, в края на гора. Всъщност сме заобиколени от гористи хълмове. На няколко пъти валя сняг, само че през днешния ден зеленината се демонстрира и цялата земя е покрита с тъничък скреж и е разкаляна. Знам, че сме някъде към средата на декември, само че това е всичко, въпреки че тук сме в запаса, кой знае за какво, не ни пускат нито пощата, нито " Старс енд Страйпс ".
Ето че Майката се развихря. Успял е да разкопчае коланите си и захвърля патрондаша, хранителния ресурс, шанцовия инструмент, щика, манерката – цялото му снаряжение лети във въздуха, търкаля се по нанадолнището. Преди да се изгуби сред дърветата, той мята и каската си, така както се хвърля диск, в същата посока, в която бе запокитил пушката. Държи се по този начин, като че ли в действителност напуща войната!
Разкъсвам се сред порива да изтичам след него и дълга да заставам на пост. В края на краищата съм шеф на караула, представяте ли си? Аз не.
Най-напред припвам надолу да прибера пушката, каската и коланите на Майката. После се юрвам след него, като групирам по пътя нещата му. Когато се привеждам за куртката му, мятам взор обратно – няма никого. Всеки, който има най-малко малко разсъдък, в този момент спи, възползва се от отсъствието на разните му офицери. Знам, че Уеър – това е нашият взводен, и майор Лав, нашият втори щабен, са се омели, с цел да играят на герои пред дамите. А пък още си нямаме нов взводен сержант.
Подпирам пушката си до първото дърво дружно с нещата на Майката и припвам след него. Той търчи като щур, без да се обръща. Без очилата като нищо може да се блъсне в някое дърво. Няма смисъл да крещя, така че единствено притискам устни и търча. Кой знае, може би около него и аз ще съумея да се измъкна от войната, двамата ще отцепим право през дивизията, корпуса, цялата войска и тила. Може би ще попаднем на някое френско семейство с хубава дъщеря, което ще ни укрие. Ако ни заловен, постоянно мога да кажа, че съм се мъчил просто да настигна Майката, гледал съм да опазя държавното имущество, да прибера облеклата му.
Белята е там, че бягаме не накъдето би трябвало. Той цепи право на юг – най-вече да стигнем до караула на някой различен отпаднал подлудял полк. Всички сме толкоз уплашени, че стреляме по какво ли не, изключително по някой гологъз скелет в боти, който си е изгубил очилата.
Съдейки по облеклата, които прибирам, Майката е останал към този момент единствено по боти и чорапи. За малко да го хвана, до момента в който си събуваше панталоните, само че когато се стопирах да ги прибера, той още веднъж офейка. Разиграваме неповторима версия на " Хензел и Гретел " с детайли на стриппокер; или може би нещо като преследването на Аталанта.
От усилието моята нормална болка отново стартира да се обажда: коремът ми се свива, излизат безшумни, парещи пръски. Когато настигна Майката, ще замирисвам на преносим нужник. Огромни заглавия: ОТРОВЕН ГАЗ, ИЗПОЛЗВАН В АРДЕНИТЕ!
Майката несъмнено се откъсва напред. Решавам да притискам зъби за още един пробег от двеста ярда, след това ще би трябвало да се откажа. Господи, какво ще кажа на Уеър?
Когато още веднъж поглеждам, Майката не се вижда. Все още сме в гората, само че поемаме по стръмно наклон. Тогава го виждам. Цопнал е в едно дере и се рови из него като куче, което търси кокали, хвърля наляво и надясно камънаци. Забавям крачка в неразбиране и се спирам, зяпам го, до момента в който си поема мирис.
Тръгвам постепенно надолу към него; запитвам се какво ли ще вършим по-нататък. Сега пък какво? Каква подобаваща на сержант постъпка би трябвало да извърша? Хлъзгам се и се възпирам по някаква комбинация от замръзнал сняг и борови иглички. Цялото ми тяло се тресе. Напоследък множеството време по този начин трептя, че би трябвало да изчакам някой спокоен момент, в случай че желая да рисувам или да напиша писмо. Вече почнах да пиша с печатни букви, на къси, внезапни чертички; съвсем няма късмет някое неспокойно, инцидентно, безотговорно трептене да ме издаде.
Клякам край водата до Майката. Тая вода би трябвало да е леденостудена, а той е коленичил в нея на голите си бели крайници. За себе си знам, че съм като вейка с това постоянно разстройство, само че Майката е толкоз кокалест – да не повярваш, че въобще е жив.
Стоя смълчан, следя го по какъв начин мята камъни концентриран, с глава сред коленете. Трябва да направя нещо.
– На ти очилата, Майка. Беше си ги не запомнил там, в окопа.
Той се обръща и ме зяпва с празен взор – престава да рови, коленичил в тоя избухлив, мразовит, избистрен поток. Подавам му очилата. Той запълзява постепенно към мен, поема ги и си ги поставя, като деликатно закача телените рамки зад ушите си. Беше спрял да плаче, само че в този момент отново стартира. Помагам му да излезе от дерето, без да продумаме. Не ми идва мислено нищо свястно, което да кажа, а и не съм сигурен, че Майката може да приказва даже да пожелае.
Една по една му депозирам облеклата и той ги облича. Върши го постепенно, като си поема надълбоко въздух, като че ли се намира в казармата в неделя заран. Ботите и чорапите му са прогизнали, само че откакто закопчава куртката си, наподобява съвсем наред – в случай че се изключи посинялата му физиономия и дето плаче.
– Майка, прибрал съм ти пушката, каската и коланите ей там, по-назад, в края на гората. Как се чувстваш?
За първи път, откогато побягна, Майката ме поглежда в очите. По лицето му има размазани сълзи и сополи. Божичко, толкоз е необичайно да видиш нашата Майка Уилкинс в този тип!
Викаме му Майка квачка Уилкинс, тъй като все ни гони, че сме били разпуснати, че разхвърляме и не си перем мешките или не си мием канчетата. Веднъж Фред Бранд се оплака, че Уилкинс се промъквал зад хората след закуска и ги душел да ревизира дали са си благи зъбите.
Майката е измежду най-възрастните в отделението и е женен. Два дни след двайсет и шестия му рожден ден му се роди мъртво дете. Мънди ми сподели. Ега ти подаръка!
Майката към момента ме зяпа през замъглените си очила. Стои леко наведен, с виснали начело ръце – марионетка от куклен спектакъл, чакаща реда си. Заговаря постепенно и деликатно както постоянно, обмисля всяка дума и изречение, сякаш ще бъдат гравирани върху злато:
– Разбираш ли, Уонт, не знам дали ме е хванала окопната невроза, или какво. Една част от мен осъзнава всичко, което направих до момента, от хвърлянето на пушката до ровичкането в това замръзнало дере. Една част от мен съзнаваше и искаше да престане, само че друга не спираше, държеше да продължава да тича, да хвърля движимостите ми, да прави всевъзможни дивотии, каквито є дойдат на мозъка. Тази част очевидно се натягаше да бъде подведена под параграф осми. Тази част, най-дълбокото ми аз вътре в мен би направило всичко, с цел да се измъкне отсам и да се прибере у дома при Линда.
– Искаш ли да доложа за теб, Ванс? Мога да напиша най-прекрасната нечувана докладна за заблуждение под параграф осми. Между дивотиите, които ти фактически извърши в този момент, и това, което аз ще измисля, най-малкото ще се озовеш при някой психиатър в болница.
Майката се свлича на земята с кръстосани крайници. Подпира глава върху замръзналите си ръце, поставил лакти на коленете. Действително обмисля тази опция.
– Не, нищо няма да излезе. Още не съм задоволително уплашен. Твърде доста ме е боязън от тях, а не ме е боязън задоволително от самия мен. Не бих могъл да метна никого. Осрах се по този начин ненапълно, тъй като бях единствено пред теб, а това няма огромно значение.
– Ти в действителност ме метна, Майка, споделям ти. Освен това наруши едно от разпоредбите на отделението.
Той подвига глава от ръцете си, изпъва се.
– Какво предписание? Кое предписание на отделението съм нарушил?
– Каза " осрах се ". Ами какво ще рече Отчето? Не им се оставяй, Майка. Каквото и да стане, не им се давай.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (869)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ