Откъс от "Нормални хора" на Сали Рун
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Нормални хора ", с създател Сали Руни, възложен от Издателство " Еднорог "
Отличеният с Costa разказ " Нормални хора " от Сали Руни - какво е да си млад и влюбен в актуалния свят
Колко комплицирана може да бъде любовта сред двама души, млади и интелигентни, в актуалния свят? Ще се огънат ли под публичния напън за " нормалност ", рискувайки щастието си? Своя грациозен отговор на тези въпроси предлага Сали Руни, най-младата носителка на влиятелната литературна премия Costa за най-хубав разказ с " Нормални хора ". От през днешния ден и читателите в България имат опцията да намерят в книжарниците заглавието, което The Guardian дефинира като " бъдеща класика ", с логото на издателство " Еднорог ".
Мариан и Конъл учат в гимназия в малко градче в западна Ирландия. Тя живее в богат дом, а той е представител на междинната класа. И двамата изпитват благосклонност един към различен, само че настойчиво я крият - от света, а като че ли и от себе си. Причините не се посочват непосредствено, те се подразбират. Социалните правила и класовите разлики слагат толкоз безапелационни рамки за " обикновено държание ", че на множеството от нас не ни хрумва да ги прекрачваме. Направим ли го, следва наказване...
Историята наблюдава лутането на Мариан и Конъл по пътя на съзряването им. Те ту са дружно, ту се разделят, в най-трудните моменти от живота си търсят поддръжка в другия, а по-късно още веднъж се отдръпват. В този непрекъснат въртоп от събирания и раздели опознаваме двамата - с контузиите от предишното им и непостижимата тежест на съвремието.
Прекрасно построените разговори, на които Сали Руни е същински занаятчия, ни вкарват леко в някои от главните тематики в книгата - самотата, депресията, домашното принуждение, стремежът към правдивост, любовта, която в никакъв случай не трябва да одобряваме за даденост.
" Нормални хора " е надълбоко психически разказ, който блестящо обрисува проблемите на актуалните младежи. Той е подобаващ както за младежите, на които конфликтът с живота на възрастни занапред следва, по този начин и за всеки четец, който обича сериозната прозаичност, лишена от натруфеност и придирчивост.
Ето и дребна част от мненията за романа на Сали Руни от международните медии:
" Прозрения за това какво е да си млад и влюбен в наши дни. "
Esquire
" Бъдеща класика. "
Guardian
" Слънчева и проницателна, непресторена, само че цялостна с мъдрост и мощ на възприятията... Книгата визира класови проблеми, политика и динамичността на борби за превъзходство, изпълнена е с блестящия, проницателен разговор, прочут на феновете на Руни. "
Vogue
Сали Руни е родена през 1991 година в Ирландия. Завършва американска литература в колежа " Тринити " в Дъблин. Нейни творби са оповестени в New Yorker, New York Times, Granta, и London Review of Books.
През 2017 година печели премията на " Сънди Таймс " за млад публицист на годината, а през 2018 година с втория си разказ, " Нормални хора ", става най-младата писателка, печелила влиятелната литературна премия Costa.
Превод Боряна Джанабетска
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Нормални хора " на Сали Руни
Конъл хвърля взор над дясното си рамо. В кухнята е запалена лампа и през вратата към градината се процежда жълтеникава светлина. Той седи по този начин, че погледът му пада напряко към кухнята и не може да види какво става вътре. Елейн и Пеги хвалят ягодите. Когато замълчават, Конъл чува по какъв начин откъм кухнята се извисява глас, достигайки съвсем до вик. Всички застиват. Той става от масата, с цел да тръгне към къщата, и усеща по какъв начин кръвното му налягане пада внезапно. Междувременно е изпил бутилка вино или повече.
Когато стига до вратата, водеща от кухнята към градината, той вижда, че Джейми и Мариан стоят край работния плот и се карат за нещо. Не виждат незабавно Конъл от другата страна на стъклото. Той стопира за момент с ръка върху дръжката на вратата. Мариан се е зачервила цялата – може да е от дълготрайно стоене на слънце, а може и да е от яд. Джейми налива с несигурна ръка алено вино в чашата си за шампанско. Конъл натиска дръжката и влиза. Пита:
– Всичко наред ли е?
Двамата го поглеждат и замлъкват. Той вижда, че Мариан трепери, като че ли ѝ е студено. Джейми подвига саркастично чаша към Конъл, разплисквайки вино над ръба ѝ и по пода.
– Остави това – споделя безшумно Мариан.
– Извинявай, кое? – пита Джейми.
– Остави тази чаша, апелирам те – споделя Мариан.
Джейми се усмихва и кимва като че ли на себе си.
– Искаш да я оставя? – споделя той. – Добре. Добре, оставям я.
Той пуска чашата на пода и тя се разрушава. Мариан изпищява – от гърлото ѝ се изтръгва същински вик, и тя се хвърля към Джейми, вдигнала дясната си ръка, като че ли с цел да го удари. Конъл застава сред тях, под обувките му изхрущява стъкло, той сграбчва Мариан за ръцете над лактите. Зад него Джейми се смее. Мариан се пробва да избута Конъл настрани, цялото ѝ тяло се тресе, лицето ѝ е неясно и на петна, сякаш е плакала.
– Ела тук – споделя той. – Мариан.
Тя го поглежда. Той си спомня каква беше в учебно заведение, по този начин озлобена и непреклонна по отношение на всички. Тогава той знаеше всякакви неща за нея. Двамата се споглеждат, тялото ѝ омеква и тя се отпуска като простреляна.
– Ти си шибана психарка, ето какво си – споделя Джейми. – Имаш потребност от помощ.
Конъл завърта тялото на Мариан и я насочва към задната врата. Тя не се съпротивлява.
– Къде отивате? – споделя Джейми.
Конъл не дава отговор. Той отваря вратата и Мариан излиза безмълвно. Той затваря вратата зад тях. Сега към този момент в градината е мрачно, само през прозореца пада светлина на петна. Черешите проблясват едва по дърветата. Чуват оттатък стената гласа на Пеги. Двамата с Мариан слизат по стълбите и мълчат. Зад тях светлината в кухнята угасва. Чуват по какъв начин от другата страна на стената Джейми се връща при останалите.
Мариан бърше носа си с опакото на ръката си. Черешите висят към тях и проблясват като безчет призрачни планети. Въздухът е изпълнен с лек мирис, зеленикав е като хлорофил. Конъл е забелязал, че в Европа продават дъвка с хлорофил. Небето над тях наподобява на синьо кадифе. Звездите блещукат, само че не хвърлят светлина. Двамата потеглят около редица дървета, отдалечават се от къщата, след това стопират.
Мариан се обляга на стройния, сребрист дънер на едно дърво, а Конъл я обгръща с ръка. Казва си, че е доста слаба. Толкова слаба ли беше преди? Тя притиска лице в последната му чиста тениска. Все още е облечена с бялата рокля отпреди, само че в този момент е поставила и шал със златиста бродерия. Той я притиска крепко към себе си, тялото му се нагажда към нейното като някой от тези хипотетично потребни матраци.
Тя омеква в ръцете му. Вече наподобява по-спокойна. Дишането им става по-бавно и влиза в един темп. Светлината в кухнята се възпламенява и остава по този начин известно време, след това угасва още веднъж, гласове се извисяват и затихват. Конъл е изцяло сигурен в това, което прави, само че това е сляпа убеденост, като че ли сляпо извършва запаметена задача. Установява, че пръстите му са в косата на Мариан и че гали умерено врата ѝ. Не знае от кой момент прави това. Тя потрива очи с китката си.
Конъл я пуска от прегръдката си. Тя намира пипайки в джоба си пакет цигари и смачкана кутия кибрит. Предлага му цигара и той я приема. Тя драсва кибритена съчка и припламналата светлина озарява лицето ѝ в мрака. Кожата ѝ наподобява суха и възпалена, очите ѝ са подпухнали. Тя всмуква пушек и цигарената хартия изсъсква в пламъка. Той пали своята цигара, след това пуска кибритената съчка в тревата и я стъпква с крайник.
Пушат безмълвно. Той прави няколко крачки настрана от дървото, с цел да огледа дъното на градината, само че е прекомерно мрачно, с цел да види кой знае какво. Връща се при Мариан под клоните и разсеяно откъсва едно необятно, като че ли навосъчено листо. Тя оставя цигарата да увисне на долната ѝ джука и повдига косите си с ръце, усуквайки ги на кок, който стяга с ластик, смъкнат от китката ѝ. После двамата допушват цигарите си и ги загасят в тревата.
– Може ли да остана тази нощ в твоята стая? – пита тя. – Ще дремя на пода.
– Леглото е огромно – дава отговор той, – не се безпокой за това.
Когато влизат назад в къщата, тя тъне в мрак. В стаята на Конъл се събличат и остават по долни дрехи. Мариан носи бял памучен сутиен, в който гърдите ѝ наподобяват дребни и триъгълни. Лягат си един до различен под завивката. Той осъзнава, че ще може да се люби с нея, в случай че изиска. Тя няма да каже на никого. Намира тази мисъл за необичайно успокояваща, и си разрешава да фантазира по какъв начин би станало това.
" Хей ", ще каже той безшумно, " легни по тил, искаш ли? " И тя чинно би легнала по тил. Така или другояче толкоз доста неща се случват скрито сред хората. Що за човек би бил той, в случай че това се случеше в този момент? Някакъв напълно друг човек? Или напълно същият, какъвто си е, без никаква разлика?
След време я чува да споделя нещо, което не схваща.
– Не чух това – споделя той.
– Не знам какво не е наред с мен – споделя Мариан. – Не знам за какво не мога да бъда като естествените хора.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1157)
Отличеният с Costa разказ " Нормални хора " от Сали Руни - какво е да си млад и влюбен в актуалния свят
Колко комплицирана може да бъде любовта сред двама души, млади и интелигентни, в актуалния свят? Ще се огънат ли под публичния напън за " нормалност ", рискувайки щастието си? Своя грациозен отговор на тези въпроси предлага Сали Руни, най-младата носителка на влиятелната литературна премия Costa за най-хубав разказ с " Нормални хора ". От през днешния ден и читателите в България имат опцията да намерят в книжарниците заглавието, което The Guardian дефинира като " бъдеща класика ", с логото на издателство " Еднорог ".
Мариан и Конъл учат в гимназия в малко градче в западна Ирландия. Тя живее в богат дом, а той е представител на междинната класа. И двамата изпитват благосклонност един към различен, само че настойчиво я крият - от света, а като че ли и от себе си. Причините не се посочват непосредствено, те се подразбират. Социалните правила и класовите разлики слагат толкоз безапелационни рамки за " обикновено държание ", че на множеството от нас не ни хрумва да ги прекрачваме. Направим ли го, следва наказване...
Историята наблюдава лутането на Мариан и Конъл по пътя на съзряването им. Те ту са дружно, ту се разделят, в най-трудните моменти от живота си търсят поддръжка в другия, а по-късно още веднъж се отдръпват. В този непрекъснат въртоп от събирания и раздели опознаваме двамата - с контузиите от предишното им и непостижимата тежест на съвремието.
Прекрасно построените разговори, на които Сали Руни е същински занаятчия, ни вкарват леко в някои от главните тематики в книгата - самотата, депресията, домашното принуждение, стремежът към правдивост, любовта, която в никакъв случай не трябва да одобряваме за даденост.
" Нормални хора " е надълбоко психически разказ, който блестящо обрисува проблемите на актуалните младежи. Той е подобаващ както за младежите, на които конфликтът с живота на възрастни занапред следва, по този начин и за всеки четец, който обича сериозната прозаичност, лишена от натруфеност и придирчивост.
Ето и дребна част от мненията за романа на Сали Руни от международните медии:
" Прозрения за това какво е да си млад и влюбен в наши дни. "
Esquire
" Бъдеща класика. "
Guardian
" Слънчева и проницателна, непресторена, само че цялостна с мъдрост и мощ на възприятията... Книгата визира класови проблеми, политика и динамичността на борби за превъзходство, изпълнена е с блестящия, проницателен разговор, прочут на феновете на Руни. "
Vogue
Сали Руни е родена през 1991 година в Ирландия. Завършва американска литература в колежа " Тринити " в Дъблин. Нейни творби са оповестени в New Yorker, New York Times, Granta, и London Review of Books.
През 2017 година печели премията на " Сънди Таймс " за млад публицист на годината, а през 2018 година с втория си разказ, " Нормални хора ", става най-младата писателка, печелила влиятелната литературна премия Costa.
Превод Боряна Джанабетска
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Нормални хора " на Сали Руни
Конъл хвърля взор над дясното си рамо. В кухнята е запалена лампа и през вратата към градината се процежда жълтеникава светлина. Той седи по този начин, че погледът му пада напряко към кухнята и не може да види какво става вътре. Елейн и Пеги хвалят ягодите. Когато замълчават, Конъл чува по какъв начин откъм кухнята се извисява глас, достигайки съвсем до вик. Всички застиват. Той става от масата, с цел да тръгне към къщата, и усеща по какъв начин кръвното му налягане пада внезапно. Междувременно е изпил бутилка вино или повече.
Когато стига до вратата, водеща от кухнята към градината, той вижда, че Джейми и Мариан стоят край работния плот и се карат за нещо. Не виждат незабавно Конъл от другата страна на стъклото. Той стопира за момент с ръка върху дръжката на вратата. Мариан се е зачервила цялата – може да е от дълготрайно стоене на слънце, а може и да е от яд. Джейми налива с несигурна ръка алено вино в чашата си за шампанско. Конъл натиска дръжката и влиза. Пита:
– Всичко наред ли е?
Двамата го поглеждат и замлъкват. Той вижда, че Мариан трепери, като че ли ѝ е студено. Джейми подвига саркастично чаша към Конъл, разплисквайки вино над ръба ѝ и по пода.
– Остави това – споделя безшумно Мариан.
– Извинявай, кое? – пита Джейми.
– Остави тази чаша, апелирам те – споделя Мариан.
Джейми се усмихва и кимва като че ли на себе си.
– Искаш да я оставя? – споделя той. – Добре. Добре, оставям я.
Той пуска чашата на пода и тя се разрушава. Мариан изпищява – от гърлото ѝ се изтръгва същински вик, и тя се хвърля към Джейми, вдигнала дясната си ръка, като че ли с цел да го удари. Конъл застава сред тях, под обувките му изхрущява стъкло, той сграбчва Мариан за ръцете над лактите. Зад него Джейми се смее. Мариан се пробва да избута Конъл настрани, цялото ѝ тяло се тресе, лицето ѝ е неясно и на петна, сякаш е плакала.
– Ела тук – споделя той. – Мариан.
Тя го поглежда. Той си спомня каква беше в учебно заведение, по този начин озлобена и непреклонна по отношение на всички. Тогава той знаеше всякакви неща за нея. Двамата се споглеждат, тялото ѝ омеква и тя се отпуска като простреляна.
– Ти си шибана психарка, ето какво си – споделя Джейми. – Имаш потребност от помощ.
Конъл завърта тялото на Мариан и я насочва към задната врата. Тя не се съпротивлява.
– Къде отивате? – споделя Джейми.
Конъл не дава отговор. Той отваря вратата и Мариан излиза безмълвно. Той затваря вратата зад тях. Сега към този момент в градината е мрачно, само през прозореца пада светлина на петна. Черешите проблясват едва по дърветата. Чуват оттатък стената гласа на Пеги. Двамата с Мариан слизат по стълбите и мълчат. Зад тях светлината в кухнята угасва. Чуват по какъв начин от другата страна на стената Джейми се връща при останалите.
Мариан бърше носа си с опакото на ръката си. Черешите висят към тях и проблясват като безчет призрачни планети. Въздухът е изпълнен с лек мирис, зеленикав е като хлорофил. Конъл е забелязал, че в Европа продават дъвка с хлорофил. Небето над тях наподобява на синьо кадифе. Звездите блещукат, само че не хвърлят светлина. Двамата потеглят около редица дървета, отдалечават се от къщата, след това стопират.
Мариан се обляга на стройния, сребрист дънер на едно дърво, а Конъл я обгръща с ръка. Казва си, че е доста слаба. Толкова слаба ли беше преди? Тя притиска лице в последната му чиста тениска. Все още е облечена с бялата рокля отпреди, само че в този момент е поставила и шал със златиста бродерия. Той я притиска крепко към себе си, тялото му се нагажда към нейното като някой от тези хипотетично потребни матраци.
Тя омеква в ръцете му. Вече наподобява по-спокойна. Дишането им става по-бавно и влиза в един темп. Светлината в кухнята се възпламенява и остава по този начин известно време, след това угасва още веднъж, гласове се извисяват и затихват. Конъл е изцяло сигурен в това, което прави, само че това е сляпа убеденост, като че ли сляпо извършва запаметена задача. Установява, че пръстите му са в косата на Мариан и че гали умерено врата ѝ. Не знае от кой момент прави това. Тя потрива очи с китката си.
Конъл я пуска от прегръдката си. Тя намира пипайки в джоба си пакет цигари и смачкана кутия кибрит. Предлага му цигара и той я приема. Тя драсва кибритена съчка и припламналата светлина озарява лицето ѝ в мрака. Кожата ѝ наподобява суха и възпалена, очите ѝ са подпухнали. Тя всмуква пушек и цигарената хартия изсъсква в пламъка. Той пали своята цигара, след това пуска кибритената съчка в тревата и я стъпква с крайник.
Пушат безмълвно. Той прави няколко крачки настрана от дървото, с цел да огледа дъното на градината, само че е прекомерно мрачно, с цел да види кой знае какво. Връща се при Мариан под клоните и разсеяно откъсва едно необятно, като че ли навосъчено листо. Тя оставя цигарата да увисне на долната ѝ джука и повдига косите си с ръце, усуквайки ги на кок, който стяга с ластик, смъкнат от китката ѝ. После двамата допушват цигарите си и ги загасят в тревата.
– Може ли да остана тази нощ в твоята стая? – пита тя. – Ще дремя на пода.
– Леглото е огромно – дава отговор той, – не се безпокой за това.
Когато влизат назад в къщата, тя тъне в мрак. В стаята на Конъл се събличат и остават по долни дрехи. Мариан носи бял памучен сутиен, в който гърдите ѝ наподобяват дребни и триъгълни. Лягат си един до различен под завивката. Той осъзнава, че ще може да се люби с нея, в случай че изиска. Тя няма да каже на никого. Намира тази мисъл за необичайно успокояваща, и си разрешава да фантазира по какъв начин би станало това.
" Хей ", ще каже той безшумно, " легни по тил, искаш ли? " И тя чинно би легнала по тил. Така или другояче толкоз доста неща се случват скрито сред хората. Що за човек би бил той, в случай че това се случеше в този момент? Някакъв напълно друг човек? Или напълно същият, какъвто си е, без никаква разлика?
След време я чува да споделя нещо, което не схваща.
– Не чух това – споделя той.
– Не знам какво не е наред с мен – споделя Мариан. – Не знам за какво не мога да бъда като естествените хора.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1157)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ