Откъс от "Ние сме животните" на Делян Момчилов
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Ние сме животните " с създател Делян Момчилов, възложен от Издателство " Сиела "
8 невероятни истории, които припомнят, че " Ние сме животните " – в цветното издание от Делян Момчилов и Стен Дамянов! В " Ние сме животните " ще откриете историите на осем смели животни, въодушевили някои от познатите ни анимации и потвърдили, че хората не сме единствените същества, които могат да изпитват страсти, да са смели и да носят положително. Прочетете ги.
Младият екип, който дебютира с неповторимото издание " Българите! Забравените достижения " – Делян Момчилов и илюстраторът Стен Дамянов – се завръща с ново вдъхновяващо издание, което напомня, че " Ние сме животните ".
Готови ли сте за завършения по цялото земно кълбо? Прочетете вълнуващите същински истории на кучето избавител Бари от прохода " Голям св. Бернар " в Алпите; на смелата котка Скарлет, която не се бои от огъня; на прасетата Буч и Сънданс, извоювали свободата си; на слона Джъмбо, който радостни хиляди хора на два континента; на двукракото куче Вяра, вдъхнало вяра на безчет страдащи; на Шантàви и нейния подготвен да открива мини плъх; на последната галапагоска костенурка, чиято орис вълнува целия свят; и на лондонския лъв Крисчън, който преоткрива саваните на Африка.
Всички приказват за обич към животните. Не съм уверена, че това е рецептата за положително общуване с останалите жители на дома ни, а точно тази планета. Любовта от време на време ни прави глупави, от време на време вредим от обич. По-важно от всичко е уважението. Уважение към особеностите на някой тип, почитание към обитанията и инстинктите на животните. Към методите на другарство, които умеят. Ще се изненадате по какъв начин елементарно схващат това самите животни и по какъв начин трансформират отношението си към нас, щом усетят почит към същността им. И тогава идва любовта.
В целия ѝ искра. С насладата, топлината, грижата и хармонията.Д-р Мила Бобадова, a.k.a. Козата Ани " Ние сме животните " ще ви даде осем аргументи да започнете да гледате на животните с нови очи, и ще ви покаже, че животните имат големи души, също така са доста чувствителни, състрадателни и изпитват обич. И да – напълно допустимо е най-после да си кажете: " Единственото, по което хората се разграничаваме от животните, е умеенето ни да приказваме... във всичко останало те може би даже ни превъзхождат! ".Красимира Хаджииванова, www.maikomila.bg Каквато и да е вашата възраст, ще помните дълго тази книга. Делян е един от най-вълнуващите млади писатели в България сега.
Светослав Иванов, водещ на " 120 минути "
1 лева от продажбата на всяка книга ще бъде дарен на фондация " 4 лапи " в помощ на бездомните животни
Илюстрации и корица Стен Дамянов
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Ние сме животните " от Делян Момчилов и Стен Дамянов
Прегръдка в снега
Проходът Голям св. Бернар в Алпите се намира на повече от 2400 м. надморска височина и е един от най-древните пътища, употребявани от индивида в планинските масиви сред Швейцария и Италия. Свирепи са зимите в региона, като температурите се случва да се сгромолясат до -300, a снегът да натрупа до 10 м. Живописното езеро наоколо до прохода е сковано от ледове 260 дни в годината. Ключовата алпийска артерия е показана в известната картината " Наполеон на прохода Св. Бернар ", където тогавашният първи консул е нарисуван на кон на поход към Италия.
Хиляди са бойците, комерсиалните кервани и елементарните пасажери, които са прекосявали отсам целогодишно, а както постоянно се случва, дебнещите рискове се подценяват в името на бързия преход.
Над прекосяването през рисковата околност още от антични времена бдят монасите от приюта " Св. Бернар ". Манастирът в местността е споменаван в разнообразни източници още от IX в., а в средата на X в. е погубен от сарацините. Около век по-късно благородникът Бернар Ментон, или, както е прочут през днешния ден, св. Бернар, основава дребна хижа на мястото на манастира, в която преминаващите могат да се подслонят oт снежните стихии. Мнозина си показват пъкъла, изпълнен с огън и лава, само че зимно време той е тук – от сняг, скали и лед. Там, над него, на четири крайници бди и последната вяра.
От другата страна на долината, в китното селце Дегио, живата легенда от приюта " Св. Бернар " се приближаваше към своето справедливо пенсиониране. Бари беше към този момент остарял за специалността, която упражняваше – на единайсет години, като последното десетилетие беше прекарал в претършуване на заледените зъбери в прохода и избавяне на клетници от преспите и падналите лавини. От раждането му до ден сегашен паралелно с него беше брат Рене, духовник от приюта, който служеше в името на хората.
Освен изключително самоуверен Бари беше и доста красиво куче – с гъста, добре поддържана четина, артистично оцветена в бяло и тъмнокестеняво. Но той същински вълнуваше с умния си и топъл взор, който създаваше у хората упованието, че ще проговори. Остатъка от живота си алпийският воин щеше да изживее из тучните поляни и под нежното слънце в долината. Това беше последният им ден дружно. Дълбоката връзка сред човек и куче датира от хиляди години, а брат Рене и Бари бяха прелестен образец за нея.
Въпреки това тяхната история имаше своя край. Кучето беше пенсионирано по заслуги, а на монаха му предстоеше да посети родния си дом доста години откакто го беше напуснал. Селската къща, в която щяха да нощуват, беше мястото на прощаване. Монахът се разноски до дребната пристройка към фермата, където на изсъхнало се съхраняваха дървата за огрев, изпълни кошницата и се върна до камината. В стаята Бари се беше опънал на дървения под като дебело вълнено одеяло и се наслаждаваше на приятна вечерна сънливост. За първи път в живота си беше слязъл от планината.
Брат Рене седна на комфортния стол пред камината, наля си коняк в дървената чаша и се загледа в разгарящия се огън. Въздъхна замислен и се обърна към своя правилен приятел:
– Бари, скъпи приятелю, на следващия ден заран ние с теб ще се сбогуваме.
Кучето го погледна, като че ли разбираше какво тъкмо споделя, само че по-скоро усещаше тъгата в гласа му.
– Нашият взаимен живот завършва, а ти направи повече, в сравнение с хората можехме да желаеме от теб – избави ни.
Монахът отпи от парещия коняк – усещаше, че има потребност – погледна кучето и продължи:
– Тази вечер ще ти опиша история, която се споделя един път, историята на Кнудъл – твоя снежнобял, себеотрицателен татко. Историята, която държа да чуеш, стартира преди тринайсет години там горе, в приюта на св. Бернар, когато...
Пред запалената камина на селската къща, която бе ситуирана в живописната долинка, брат Рене стартира своя роман.
---
Обучение по команди, хранене, разчистване и игра на търсене. Това бяха част от ежедневните отговорности на монасите към алпийските мастифи – през последните години по този начин назоваха кафяво-белите планински кучета, които си бяха просто космати топки обич, впечатляващо издръжливи физически, способни да оказват помощ с преместването на товар през снега и дарени със мощно подушване. В тази сурова природа те бяха " ангелите " от приюта " Св. Бернар ".
Достигаха тегло до 45 кг и височина от 70 см, пренасяха дърва, строителни материали, дърпаха шейни с хранителни запаси, уморяваха се по-трудно от волове. Жизнерадостните палетата започваха образование сред осмата и десетата седмица след раждането си, като откроилите се с по-развито подушване и дисциплинираност продължаваха тренировки по локализиране и избавяне на затрупани от преспите хора. След намирането им кучетата трябваше да се пробват да ги свестяват, като ближат лицата им, и да лягат върху изпадналите в неволя, с цел да ги затоплят.
Спасителният отряд, с който разполагаше приютът, беше от трима души и пет кучета, като Кнудъл – снежнобелият алфа мъжки, и Рия – тъмнокестенявата женска, предвождаха акциите: бяха смели и се ориентираха бързо. Четириногите имаха цялостна независимост да тичат напред, следвани от по-бавно придвижващите се монаси. Когато откриеха бедстващия, Кнудъл имаше задачата да го свестява, а Рия се връщаше, с цел да преведе монасите до мястото на случая. Чантите на спасителите от приюта бяха постоянно подготвени: медицински принадлежности, въжета, лопати, одеяла, билкова паста за загряване, бъчонка коняк за връщане от отвъдното и сгъваема избавителна шейна. На стената в очакване бяха закачени и алпенщоковете им – фини геги, дълги към 120 см, с двуглав железен връх, включващ секира и пика.
В един видимо спокоен следобяд отблъскващ тътнеж наруши заниманията на монасите и техните ученици, които започнаха да лаят възбудено – вперили очи в бялата пустота, кучетата знаеха, че още веднъж беше настанало време да избавят хора.
Една майка и седемгодишният ѝ наследник прекосяваха през прохода Голям Бернар – бяха се отправили към дребното спретнато селце от другата страна на долината. Времето беше студено и на моменти злокобно прохладно. В селото ги очакваше Лена – стара жена, която притежаваше дребна кравеферма. Работа имаше целогодишно, а момчето щеше да отрасне с нейния внук. Пътниците имаха задоволително хранителни запаси да устоят прехода, бяха навлекли всички облекла, които носеха, а напред си проправяха път с гега. Денят беше спокоен, мощните снеговалежи бяха утихнали, небето беше ясно, само че все пак дамата беше леко разтревожена от непредвидимото време и оставащите им километри. Момченцето се справяше с пътя, нямаше и диря от нерешителност по усмихнатото му лице. То вървеше дисциплинирано в пъртината, прокарвана от майка му, и запя въодушевено:
Вървим, вървим в планината напред,
вървим с обич през мраз и лед,
слънцето е тук
и всичко ще е наред.
Дъхът му топеше засилващите се към него снежинки, а песента даваше кураж и на двамата с майка му. Тя стисна ръката на сина си и се огледа в кафявите му очи:
– В новия ни дом има единайсет крави, две кучета и доста кокошки. За кое животно искаш да се грижиш?
– За петела! – отвърна момчето, а отговорът му накара майката да се усмихне.
– Защо за петела? – попита тя.
– Той пази кокошките, кучетата пазят кравите, него кой ще го пази? Аз ще го вардя! – съобщи самоуверено момчето.
Разговорът беше пресечен от всеизвестен екот. Грохотът извърши с смут дамата, тя сграбчи детето и двамата се прикриха до най-близката канара. Стотици тонове снежна маса връхлетяха пътя. Стихията ги удари с цялата си свирепост, помитайки ги от скалата надолу по ската.
" Дръж се крепко, хвани се крепко, хвани се... " – повтаряше майката мислено и вложи всичките си сили да не се отдели от сина си.
Лавината се движеше с адска скорост и преряза прохода Голям Бернар. Ръката на майката не устоя... Последното нещо, което видя и чу, беше дребната, слънчева кравеферма, огласена от детски шум и петльово кукуригане. Жената загуби схващане и падна в смъртоносната прегръдка на бялата гибел.
Рия и Кнудъл стъпваха храбро по заснежените зъбери на към 200 метра пред монасите и останалите кучета. Белият водач улови следата, нададе писък и двамата с Рия започнаха деликатно да се спускат по ската. Обикновено клетниците не разполагаха с доста време; имаше късметлии, които бяха изравяни живи след два часа, само че по-често още в първите двайсет минути един от всеки двама бедстващи умираше от контузиите си или от задушаване под снежния бетон. Кнудъл превъзбудено лаеше, зовът му отекваше в прохода, а мощният вятър правеше задачата му да задържи следата още по-трудна.
Кучето беше разкрило нещо и мощно забиваше огромните си лапи в пряспата, следвайки миризмата. Рене чуваше сигналите в далечината и се забърза със снегоходките.
Двете кучета бързо прокопаха тунел в гигантската пряспа. В другия му край чифт детски очи ги гледаха със боязън и учудване. Бялата глава на Кнудъл се добра до момчето, захапа го за качулката и го задърпа към светлината и повърхността. Четирите кафяви лапи на Кнудъл бяха мощни като бутала на влaк. Момчето бе изкарано за секунди, а едната му обувка остана в далечния към този момент завършек на тунела. Спасителят облиза измръзналото лице на момчето, което трепереше. Както бе обучаван, Кнудъл легна върху детето. Едва ли беше най-приятното нещо, което то беше преживявало, само че топлината на 35-килограмовото куче и неговите ласки бяха тъкмо това, от което имаше потребност, с цел да оцелее.
За разлика от студените сезони, напролет местността към приюта " Св. Бернар " беше нежна и живописна, природата сменяше бялата си одежда със зелена, а през май тя към този момент беше украсена със синьо-лилавите алпийски метличини. Тучната поляна беше обичаното място на кучетата, които след дневните си отговорности и дресировката прекарваха времето си в заслужена отмора. Освен в избавителните интервенции Кнудъл беше водач на групата и в игрите, които постоянно включваха търкаляне, копаене и криеница в плитчините на езерото. Рия беше постоянно с него – в беля, игра или мисия; явно имаше повече от благосклонност сред снежнобелия мъжки и пъстрата дама – всички смятаха, че е въпрос на време да имат потомство.
Монасите използваха хубавото време за ремонт на развалените мостове, планинските ориентири и заслоните. Други обикаляха покрайнините в търсенето на билки, алпийски цветя и корени, от които щяха да подготвят ухайни еликсири и мехлеми. Привечер, когато беше време " ангелите " да вечерят, кучетата чакаха пред външната врата на кухнята – всяко от тях беше научено да носи дървената си паничка.
След няколкоминутен писък от неспокойствие всеки ден към 20 часа вратата се отваряше и щастливият готвач излизаше, с цел да нагости чакащите. Монасите и кучетата постоянно вечеряха дружно като семейство до огъня и под сюрреалистичния звезден хоризонт. За разлика от Олимп, тук горе, в Алпите, не живееха опиянени от амброзия божества, а елементарни хора и животни, служещи на изпадналите в неволя.
Брат Рене мразеше снега, макар че бе прекарал десетилетие в работа на потърпевшите от снежно злополучие. Бе безмълвен, само че довечера държеше да опише историята си на безстрашния Бари, който гледаше умерено в бумтящата камина. Монахът си наля още малко коняк.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1080)
8 невероятни истории, които припомнят, че " Ние сме животните " – в цветното издание от Делян Момчилов и Стен Дамянов! В " Ние сме животните " ще откриете историите на осем смели животни, въодушевили някои от познатите ни анимации и потвърдили, че хората не сме единствените същества, които могат да изпитват страсти, да са смели и да носят положително. Прочетете ги.
Младият екип, който дебютира с неповторимото издание " Българите! Забравените достижения " – Делян Момчилов и илюстраторът Стен Дамянов – се завръща с ново вдъхновяващо издание, което напомня, че " Ние сме животните ".
Готови ли сте за завършения по цялото земно кълбо? Прочетете вълнуващите същински истории на кучето избавител Бари от прохода " Голям св. Бернар " в Алпите; на смелата котка Скарлет, която не се бои от огъня; на прасетата Буч и Сънданс, извоювали свободата си; на слона Джъмбо, който радостни хиляди хора на два континента; на двукракото куче Вяра, вдъхнало вяра на безчет страдащи; на Шантàви и нейния подготвен да открива мини плъх; на последната галапагоска костенурка, чиято орис вълнува целия свят; и на лондонския лъв Крисчън, който преоткрива саваните на Африка.
Всички приказват за обич към животните. Не съм уверена, че това е рецептата за положително общуване с останалите жители на дома ни, а точно тази планета. Любовта от време на време ни прави глупави, от време на време вредим от обич. По-важно от всичко е уважението. Уважение към особеностите на някой тип, почитание към обитанията и инстинктите на животните. Към методите на другарство, които умеят. Ще се изненадате по какъв начин елементарно схващат това самите животни и по какъв начин трансформират отношението си към нас, щом усетят почит към същността им. И тогава идва любовта.
В целия ѝ искра. С насладата, топлината, грижата и хармонията.Д-р Мила Бобадова, a.k.a. Козата Ани " Ние сме животните " ще ви даде осем аргументи да започнете да гледате на животните с нови очи, и ще ви покаже, че животните имат големи души, също така са доста чувствителни, състрадателни и изпитват обич. И да – напълно допустимо е най-после да си кажете: " Единственото, по което хората се разграничаваме от животните, е умеенето ни да приказваме... във всичко останало те може би даже ни превъзхождат! ".Красимира Хаджииванова, www.maikomila.bg Каквато и да е вашата възраст, ще помните дълго тази книга. Делян е един от най-вълнуващите млади писатели в България сега.
Светослав Иванов, водещ на " 120 минути "
1 лева от продажбата на всяка книга ще бъде дарен на фондация " 4 лапи " в помощ на бездомните животни
Илюстрации и корица Стен Дамянов
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Из " Ние сме животните " от Делян Момчилов и Стен Дамянов
Прегръдка в снега
Проходът Голям св. Бернар в Алпите се намира на повече от 2400 м. надморска височина и е един от най-древните пътища, употребявани от индивида в планинските масиви сред Швейцария и Италия. Свирепи са зимите в региона, като температурите се случва да се сгромолясат до -300, a снегът да натрупа до 10 м. Живописното езеро наоколо до прохода е сковано от ледове 260 дни в годината. Ключовата алпийска артерия е показана в известната картината " Наполеон на прохода Св. Бернар ", където тогавашният първи консул е нарисуван на кон на поход към Италия.
Хиляди са бойците, комерсиалните кервани и елементарните пасажери, които са прекосявали отсам целогодишно, а както постоянно се случва, дебнещите рискове се подценяват в името на бързия преход.
Над прекосяването през рисковата околност още от антични времена бдят монасите от приюта " Св. Бернар ". Манастирът в местността е споменаван в разнообразни източници още от IX в., а в средата на X в. е погубен от сарацините. Около век по-късно благородникът Бернар Ментон, или, както е прочут през днешния ден, св. Бернар, основава дребна хижа на мястото на манастира, в която преминаващите могат да се подслонят oт снежните стихии. Мнозина си показват пъкъла, изпълнен с огън и лава, само че зимно време той е тук – от сняг, скали и лед. Там, над него, на четири крайници бди и последната вяра.
От другата страна на долината, в китното селце Дегио, живата легенда от приюта " Св. Бернар " се приближаваше към своето справедливо пенсиониране. Бари беше към този момент остарял за специалността, която упражняваше – на единайсет години, като последното десетилетие беше прекарал в претършуване на заледените зъбери в прохода и избавяне на клетници от преспите и падналите лавини. От раждането му до ден сегашен паралелно с него беше брат Рене, духовник от приюта, който служеше в името на хората.
Освен изключително самоуверен Бари беше и доста красиво куче – с гъста, добре поддържана четина, артистично оцветена в бяло и тъмнокестеняво. Но той същински вълнуваше с умния си и топъл взор, който създаваше у хората упованието, че ще проговори. Остатъка от живота си алпийският воин щеше да изживее из тучните поляни и под нежното слънце в долината. Това беше последният им ден дружно. Дълбоката връзка сред човек и куче датира от хиляди години, а брат Рене и Бари бяха прелестен образец за нея.
Въпреки това тяхната история имаше своя край. Кучето беше пенсионирано по заслуги, а на монаха му предстоеше да посети родния си дом доста години откакто го беше напуснал. Селската къща, в която щяха да нощуват, беше мястото на прощаване. Монахът се разноски до дребната пристройка към фермата, където на изсъхнало се съхраняваха дървата за огрев, изпълни кошницата и се върна до камината. В стаята Бари се беше опънал на дървения под като дебело вълнено одеяло и се наслаждаваше на приятна вечерна сънливост. За първи път в живота си беше слязъл от планината.
Брат Рене седна на комфортния стол пред камината, наля си коняк в дървената чаша и се загледа в разгарящия се огън. Въздъхна замислен и се обърна към своя правилен приятел:
– Бари, скъпи приятелю, на следващия ден заран ние с теб ще се сбогуваме.
Кучето го погледна, като че ли разбираше какво тъкмо споделя, само че по-скоро усещаше тъгата в гласа му.
– Нашият взаимен живот завършва, а ти направи повече, в сравнение с хората можехме да желаеме от теб – избави ни.
Монахът отпи от парещия коняк – усещаше, че има потребност – погледна кучето и продължи:
– Тази вечер ще ти опиша история, която се споделя един път, историята на Кнудъл – твоя снежнобял, себеотрицателен татко. Историята, която държа да чуеш, стартира преди тринайсет години там горе, в приюта на св. Бернар, когато...
Пред запалената камина на селската къща, която бе ситуирана в живописната долинка, брат Рене стартира своя роман.
---
Обучение по команди, хранене, разчистване и игра на търсене. Това бяха част от ежедневните отговорности на монасите към алпийските мастифи – през последните години по този начин назоваха кафяво-белите планински кучета, които си бяха просто космати топки обич, впечатляващо издръжливи физически, способни да оказват помощ с преместването на товар през снега и дарени със мощно подушване. В тази сурова природа те бяха " ангелите " от приюта " Св. Бернар ".
Достигаха тегло до 45 кг и височина от 70 см, пренасяха дърва, строителни материали, дърпаха шейни с хранителни запаси, уморяваха се по-трудно от волове. Жизнерадостните палетата започваха образование сред осмата и десетата седмица след раждането си, като откроилите се с по-развито подушване и дисциплинираност продължаваха тренировки по локализиране и избавяне на затрупани от преспите хора. След намирането им кучетата трябваше да се пробват да ги свестяват, като ближат лицата им, и да лягат върху изпадналите в неволя, с цел да ги затоплят.
Спасителният отряд, с който разполагаше приютът, беше от трима души и пет кучета, като Кнудъл – снежнобелият алфа мъжки, и Рия – тъмнокестенявата женска, предвождаха акциите: бяха смели и се ориентираха бързо. Четириногите имаха цялостна независимост да тичат напред, следвани от по-бавно придвижващите се монаси. Когато откриеха бедстващия, Кнудъл имаше задачата да го свестява, а Рия се връщаше, с цел да преведе монасите до мястото на случая. Чантите на спасителите от приюта бяха постоянно подготвени: медицински принадлежности, въжета, лопати, одеяла, билкова паста за загряване, бъчонка коняк за връщане от отвъдното и сгъваема избавителна шейна. На стената в очакване бяха закачени и алпенщоковете им – фини геги, дълги към 120 см, с двуглав железен връх, включващ секира и пика.
В един видимо спокоен следобяд отблъскващ тътнеж наруши заниманията на монасите и техните ученици, които започнаха да лаят възбудено – вперили очи в бялата пустота, кучетата знаеха, че още веднъж беше настанало време да избавят хора.
Една майка и седемгодишният ѝ наследник прекосяваха през прохода Голям Бернар – бяха се отправили към дребното спретнато селце от другата страна на долината. Времето беше студено и на моменти злокобно прохладно. В селото ги очакваше Лена – стара жена, която притежаваше дребна кравеферма. Работа имаше целогодишно, а момчето щеше да отрасне с нейния внук. Пътниците имаха задоволително хранителни запаси да устоят прехода, бяха навлекли всички облекла, които носеха, а напред си проправяха път с гега. Денят беше спокоен, мощните снеговалежи бяха утихнали, небето беше ясно, само че все пак дамата беше леко разтревожена от непредвидимото време и оставащите им километри. Момченцето се справяше с пътя, нямаше и диря от нерешителност по усмихнатото му лице. То вървеше дисциплинирано в пъртината, прокарвана от майка му, и запя въодушевено:
Вървим, вървим в планината напред,
вървим с обич през мраз и лед,
слънцето е тук
и всичко ще е наред.
Дъхът му топеше засилващите се към него снежинки, а песента даваше кураж и на двамата с майка му. Тя стисна ръката на сина си и се огледа в кафявите му очи:
– В новия ни дом има единайсет крави, две кучета и доста кокошки. За кое животно искаш да се грижиш?
– За петела! – отвърна момчето, а отговорът му накара майката да се усмихне.
– Защо за петела? – попита тя.
– Той пази кокошките, кучетата пазят кравите, него кой ще го пази? Аз ще го вардя! – съобщи самоуверено момчето.
Разговорът беше пресечен от всеизвестен екот. Грохотът извърши с смут дамата, тя сграбчи детето и двамата се прикриха до най-близката канара. Стотици тонове снежна маса връхлетяха пътя. Стихията ги удари с цялата си свирепост, помитайки ги от скалата надолу по ската.
" Дръж се крепко, хвани се крепко, хвани се... " – повтаряше майката мислено и вложи всичките си сили да не се отдели от сина си.
Лавината се движеше с адска скорост и преряза прохода Голям Бернар. Ръката на майката не устоя... Последното нещо, което видя и чу, беше дребната, слънчева кравеферма, огласена от детски шум и петльово кукуригане. Жената загуби схващане и падна в смъртоносната прегръдка на бялата гибел.
Рия и Кнудъл стъпваха храбро по заснежените зъбери на към 200 метра пред монасите и останалите кучета. Белият водач улови следата, нададе писък и двамата с Рия започнаха деликатно да се спускат по ската. Обикновено клетниците не разполагаха с доста време; имаше късметлии, които бяха изравяни живи след два часа, само че по-често още в първите двайсет минути един от всеки двама бедстващи умираше от контузиите си или от задушаване под снежния бетон. Кнудъл превъзбудено лаеше, зовът му отекваше в прохода, а мощният вятър правеше задачата му да задържи следата още по-трудна.
Кучето беше разкрило нещо и мощно забиваше огромните си лапи в пряспата, следвайки миризмата. Рене чуваше сигналите в далечината и се забърза със снегоходките.
Двете кучета бързо прокопаха тунел в гигантската пряспа. В другия му край чифт детски очи ги гледаха със боязън и учудване. Бялата глава на Кнудъл се добра до момчето, захапа го за качулката и го задърпа към светлината и повърхността. Четирите кафяви лапи на Кнудъл бяха мощни като бутала на влaк. Момчето бе изкарано за секунди, а едната му обувка остана в далечния към този момент завършек на тунела. Спасителят облиза измръзналото лице на момчето, което трепереше. Както бе обучаван, Кнудъл легна върху детето. Едва ли беше най-приятното нещо, което то беше преживявало, само че топлината на 35-килограмовото куче и неговите ласки бяха тъкмо това, от което имаше потребност, с цел да оцелее.
За разлика от студените сезони, напролет местността към приюта " Св. Бернар " беше нежна и живописна, природата сменяше бялата си одежда със зелена, а през май тя към този момент беше украсена със синьо-лилавите алпийски метличини. Тучната поляна беше обичаното място на кучетата, които след дневните си отговорности и дресировката прекарваха времето си в заслужена отмора. Освен в избавителните интервенции Кнудъл беше водач на групата и в игрите, които постоянно включваха търкаляне, копаене и криеница в плитчините на езерото. Рия беше постоянно с него – в беля, игра или мисия; явно имаше повече от благосклонност сред снежнобелия мъжки и пъстрата дама – всички смятаха, че е въпрос на време да имат потомство.
Монасите използваха хубавото време за ремонт на развалените мостове, планинските ориентири и заслоните. Други обикаляха покрайнините в търсенето на билки, алпийски цветя и корени, от които щяха да подготвят ухайни еликсири и мехлеми. Привечер, когато беше време " ангелите " да вечерят, кучетата чакаха пред външната врата на кухнята – всяко от тях беше научено да носи дървената си паничка.
След няколкоминутен писък от неспокойствие всеки ден към 20 часа вратата се отваряше и щастливият готвач излизаше, с цел да нагости чакащите. Монасите и кучетата постоянно вечеряха дружно като семейство до огъня и под сюрреалистичния звезден хоризонт. За разлика от Олимп, тук горе, в Алпите, не живееха опиянени от амброзия божества, а елементарни хора и животни, служещи на изпадналите в неволя.
Брат Рене мразеше снега, макар че бе прекарал десетилетие в работа на потърпевшите от снежно злополучие. Бе безмълвен, само че довечера държеше да опише историята си на безстрашния Бари, който гледаше умерено в бумтящата камина. Монахът си наля още малко коняк.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1080)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ