"Непокорни пеперуди" на Владимир Симов
В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Непокорни пеперуди ", с създател Владимир Симов, възложен от Издателство " Изток Запад "
Една индианска легенда гласи, че в случай че имаш съкровено предпочитание, би трябвало да хванеш пеперуда и да го споделиш с нея. Истинските стремежи постоянно би трябвало да останат скрити, с цел да не се погуби магията на силата им. А пеперудите не могат да приказват - те не издават и тон даже. Ако искаш желанието ти да се сбъдне, би трябвало първо да уловиш пеперуда и да и го прошепнеш, а по-късно да я пуснеш на независимост. Така желанието ти ще полети и ще доближи до знанието на Великия Дух. А той ще ти го сбъдне, тъй като си повярвал и тъй като си подарил независимост.
В този алманах разкази ще откриете голям брой невероятни ориси, неосъществени фантазии и неудовлетворени копнежи, само че и ненаситен блян към красивото. Казват, че " да си друг и към този момент си анатемосан ", и в този калейдоскоп на човешката орис ще срещнете изтощени герои, претърпели провал при конфликта си с действителността.
Само същински ценител на човешката природа може да ни накара да го следваме със спотаен мирис, до момента в който рисува пред нас живи картини, от време на време ярки, различен път - изтъкани от светлосенки, каквито са описаните човешки ориси. Толкова многопластова е човешката природа, по този начин неведоми са пътищата житейски, че любопитни и смирени следваме плетеницата от избори, които предопределят участта ни.
Колко постоянно сами се погубваме в устрема си към непостижимото - като пеперуди, литнали към светлината, единствено с цел да паднат с опърлени криле. И въпреки всичко - животът е най-великият художник, кадърен е да сътвори хубост даже в най-мрачните си произведения.
Като четец на " Дневник " може да купите книгата със специфична отстъпка от най-малко 10% в. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата.
Ако в настояща промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс " Непокорни пеперуди " на Владимир Симов
Непокорни пеперудиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Мими пеперудката
I
Читателят вероятно познава дребните заспали градчета, пръснати из България, някои от тях в действителност дребни, други не напълно и все пак създаващи усещане на местенца, където животът като че ли е западнал в очакване на второто пришествие. Животът в тях е прекрасен и спокоен, един път като си създадеш име и поддържаш общоприетите правила на държание, съществуването ти е удобно и никак не ти се остарява.
Иска ти се все да си стоиш на същите години, все да си контактуваш със същите другари, изобщо - все да правиш същото, тъй като рутината те е обвила като бръшлян и сладкият табиет е пуснал корените си по този начин крепко, че няма мощ на земята, която да откъсне индивида от тая лепкава паяжина на еснафското благоденствие. Нямам огромни наблюдения, тъй като не съм израснал на такова място, само че съм виждал същия модел по света и по тази причина допускам, че няма огромна разлика от страна до страна.
И въпреки всичко в тази еднородна маса постоянно има няколко бунтари, които живеят живота си, с цел да преобърнат тихия покой на такива заспали места, измъчвайки жителите им с проявата на правото си да бъдат разнообразни. Това щях да открия и тук, в този приблизително огромен град, ситуиран в Предбалкана, в който се разиграха събитията, които имам намерение да опиша.
Връщах се, по-точно е да се каже, идвах за първи път тук, където се бяха родили и живели моите родители, преди да емигрират в Австралия. Това се е случило през 1955 година, още не съм бил роден, това е щяло да стане три години по-късно през един начумерен ден при започване на декември. Родил съм се с естествен растеж и тегло, изобщо раждането ми е протекло без никакви затруднения. Майка ми е получила първите контракции сутринта към осем часа и след два часа съм известил с глас появяването си на белия свят.
Дали са ми името Хари - на дядо ми Харалампи, защото в Сидни, където се открили родителите ми, никой не бил чувал за сходно необичайно име, до момента в който името Хари било известно. Но дано открехна малко завесата и да опиша предисторията на моите родители. Баща ми Спиридон Тюфекчиев бил мирен служител в кметството, единствен наследник на локалния лекар и на учителка в гимназията.
Не знам за какво не е траял специалността на дядо ми, само че допускам, че повода е прекомерно прозаична - татко ми припадаше от типа на кръв. Дядо ми го изпратил да се изучи във Финансовия институт и след дипломирането си татко ми заел службата на инспектор към локалното кметство. Майка ми Райна Попнеделева произлизаше от възрожденски жанр с комити; имаше корав и на моменти избухлив манталитет, който в годините стана още по-твърд и непреклонен. Баща ми си имаше едно мислено с нея и предпочиташе да ѝ отстъпва, с цел да няма разправии.
Оставяше я да вършее, като се ядоса, и тя скоро се кротваше; знаеше по какъв начин да ѝ " пуска кръв ", та като станеше анемична от кръвозагубата, той си поставяше изискванията добродушно и сякаш с леко загрижено лице и в последна сметка постигаше това, което си беше наумил, без да се пали. Това постоянно работеше добре, тъй като майка ми както елементарно си изпускаше нервите, по този начин и елементарно изпадаше в скрупули на съвестта и тогава беше подготвена да направи най-голямата торта на света, с цел да изкупи виновността си.
След като комунистите завзели властта, фамилията на дядо ми изпаднало в недружелюбност. Понеже той бил кадърен доктор, не го изпратили в лагер, само че частната му процедура потърпевша, въпреки не напълно, тъй като не смеели напълно да се лишат от него. Оставили го да ги обслужва, само че за сметка на това уволнили татко ми и му забранили да работи по специалността си.
Майка ми, която била по обучение историчка, също потърпевша, тъй като се страхували, че с буржоазния си генезис може да окаже морално разлагащо влияние върху младото потомство. И на двамата им предложили да станат книжари, настанили ги в едно помещение, снабдили ги със стока - учебници, тетрадки, моливи, гумички и всевъзможни други образователни помагала; дали им също и малко количество книги - съзвучни с партийната линия - най-вече трудовете на Ленин, Сталин и Димитров дружно с книги от вида на " Майка ", " Как се каляваше стоманата ", и от кумова срама хилава подборка от разказите на Чехов, а от класиците - " Война и мир ", " Престъпление и наказване " и така нататък, и ги оставили да си трошат главите със спуснатия им срещуположен проект за продажби.
Доходите им били скромни, само че дядо ми съумявал да поддържа и двете фамилии и тъй като се употребил с положително име на експерт пред новата власт, татко ми и майка ми последователно били оставени намира. След време на майка ми разрешили да учителства в началното учебно заведение, а татко ми създали контрольор в пощата. Така си карали те до едно знаменателно събитие: сватбата на дъщерята на сестрата на дядо ми, първа братовчедка на татко ми, в Загреб.
По това време, с цел да се отиде в Хърватия, която била част от тогавашна Югославия, трябвало особено позволение от Народната милиция - тогавашното име на сегашната полиция. Дядо ми съумял да се снабди с разрешението за татко ми и майка ми и една септемврийска заран те изхвърчали за Белград, а оттова траяли с рейс до Загреб.
Сватбата била доста хубава, останали са фотоси от този момент, които моите родители пазеха, до момента в който бяха живи, а след гибелта им ги оставиха налепени в албум с пожълтели страници. Изглежда, по същото време са се срещнали с някого и след извършения диалог, ден след сватбата, били трансферирани по вода против възнаграждение в Триест, където поискали леговище. Там незабавно ги настанили в лагер за бежанци. Родителите ми избраха да не приказват за сложните три месеца престой в тези оградени с бодлива тел места, събрали обезверени от " справедливостта и прогресивността " на социалистическата система дезертьори.
В тях се беше натрупала доста болежка и оскърбление и те съзнателно не желаеха старите мъчителни мемоари да се съживяват отначало. След тримесечния си престой те избрали Австралия за своя втора татковина. Три години по-късно съм се родил аз, тъй че, въпреки и да съм етнически с български корени, аз съм в това време австралиец и това ми проличава в доста връзки.
Може би фактът, че майка ми е била учителка, е главната причина да приказвам и пиша на български, въпреки че у дома говорехме ту на български, ту на британски. Тя съумя да развие обич към българското четмо и писмо, въпреки че беше мъчно да се намират книги на български. Аз и до момента приказвам езика на дядо ми, на баба ми и на предците ми, без да се възнамерявам, и това изпълва гърдите ми с възприятие на горделивост.
Колкото и необичайно да звучи, когато за пръв път стъпих на българска земя преди три месеца, първото нещо, което ми се прииска да направя, бе да падам на колене и да целуна родната земя. Знаех историята за четата на Ботев и може би частично това неумишлено предпочитание беше заседнало някъде надалеч там в детството, когато майка ми е разказвала патриотични истории за хайдути и борци за национална независимост, само че слизащите от самолета пасажери ме повлякоха и аз се отхвърлих от осъществяване на желанието си.
Добре, че си го спестих, тъй като в последна сметка можеха да ме набутат в някоя психиатрия. Още с първите глътки въздух усетих, че душата ми се отпуска. Стана ѝ някак извънредно леко и с всяко последващо поемане усещах, че в никакъв случай не ми е било толкоз умерено, както в този момент. Същото възприятие изпитах и с простата, само че питателна и мощна българска храна. В продуктите имаше мощ, млякото и маслото имаха усет, не можех да се наситя на хляба. Зеленчуците и плодовете бяха като че ли отгледани в Райската градина.
Хората - простодушни и положителни, по този начин ми се сториха първоначално, след това се оказаха същински дяволи, само че за това ще приказвам по-късно. Тепърва ми предстоеше да си сверя часовника и да опозная задочната си татковина. Всъщност би трябвало да уточня, че съм на петдесет години. Годината бе 2008-а, България към този момент бе тръгнала по пътя на смяната, бяха минали съвсем двадесет години, случили се бяха нещa, немислими за социалистическите страни - спътници, преди разпадането на някогашния Съветски съюз.
В България обаче промените не вървяха с бързината, с която се надяваха хората, само че на мен занапред ми предстоеше да науча за разочарованията им. (...)
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Една индианска легенда гласи, че в случай че имаш съкровено предпочитание, би трябвало да хванеш пеперуда и да го споделиш с нея. Истинските стремежи постоянно би трябвало да останат скрити, с цел да не се погуби магията на силата им. А пеперудите не могат да приказват - те не издават и тон даже. Ако искаш желанието ти да се сбъдне, би трябвало първо да уловиш пеперуда и да и го прошепнеш, а по-късно да я пуснеш на независимост. Така желанието ти ще полети и ще доближи до знанието на Великия Дух. А той ще ти го сбъдне, тъй като си повярвал и тъй като си подарил независимост.
В този алманах разкази ще откриете голям брой невероятни ориси, неосъществени фантазии и неудовлетворени копнежи, само че и ненаситен блян към красивото. Казват, че " да си друг и към този момент си анатемосан ", и в този калейдоскоп на човешката орис ще срещнете изтощени герои, претърпели провал при конфликта си с действителността.
Само същински ценител на човешката природа може да ни накара да го следваме със спотаен мирис, до момента в който рисува пред нас живи картини, от време на време ярки, различен път - изтъкани от светлосенки, каквито са описаните човешки ориси. Толкова многопластова е човешката природа, по този начин неведоми са пътищата житейски, че любопитни и смирени следваме плетеницата от избори, които предопределят участта ни.
Колко постоянно сами се погубваме в устрема си към непостижимото - като пеперуди, литнали към светлината, единствено с цел да паднат с опърлени криле. И въпреки всичко - животът е най-великият художник, кадърен е да сътвори хубост даже в най-мрачните си произведения.
Като четец на " Дневник " може да купите книгата със специфична отстъпка от най-малко 10% в. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата.
Ако в настояща промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.
Откъс " Непокорни пеперуди " на Владимир Симов
Мими пеперудката
I
Читателят вероятно познава дребните заспали градчета, пръснати из България, някои от тях в действителност дребни, други не напълно и все пак създаващи усещане на местенца, където животът като че ли е западнал в очакване на второто пришествие. Животът в тях е прекрасен и спокоен, един път като си създадеш име и поддържаш общоприетите правила на държание, съществуването ти е удобно и никак не ти се остарява.
Иска ти се все да си стоиш на същите години, все да си контактуваш със същите другари, изобщо - все да правиш същото, тъй като рутината те е обвила като бръшлян и сладкият табиет е пуснал корените си по този начин крепко, че няма мощ на земята, която да откъсне индивида от тая лепкава паяжина на еснафското благоденствие. Нямам огромни наблюдения, тъй като не съм израснал на такова място, само че съм виждал същия модел по света и по тази причина допускам, че няма огромна разлика от страна до страна.
И въпреки всичко в тази еднородна маса постоянно има няколко бунтари, които живеят живота си, с цел да преобърнат тихия покой на такива заспали места, измъчвайки жителите им с проявата на правото си да бъдат разнообразни. Това щях да открия и тук, в този приблизително огромен град, ситуиран в Предбалкана, в който се разиграха събитията, които имам намерение да опиша.
Връщах се, по-точно е да се каже, идвах за първи път тук, където се бяха родили и живели моите родители, преди да емигрират в Австралия. Това се е случило през 1955 година, още не съм бил роден, това е щяло да стане три години по-късно през един начумерен ден при започване на декември. Родил съм се с естествен растеж и тегло, изобщо раждането ми е протекло без никакви затруднения. Майка ми е получила първите контракции сутринта към осем часа и след два часа съм известил с глас появяването си на белия свят.
Дали са ми името Хари - на дядо ми Харалампи, защото в Сидни, където се открили родителите ми, никой не бил чувал за сходно необичайно име, до момента в който името Хари било известно. Но дано открехна малко завесата и да опиша предисторията на моите родители. Баща ми Спиридон Тюфекчиев бил мирен служител в кметството, единствен наследник на локалния лекар и на учителка в гимназията.
Не знам за какво не е траял специалността на дядо ми, само че допускам, че повода е прекомерно прозаична - татко ми припадаше от типа на кръв. Дядо ми го изпратил да се изучи във Финансовия институт и след дипломирането си татко ми заел службата на инспектор към локалното кметство. Майка ми Райна Попнеделева произлизаше от възрожденски жанр с комити; имаше корав и на моменти избухлив манталитет, който в годините стана още по-твърд и непреклонен. Баща ми си имаше едно мислено с нея и предпочиташе да ѝ отстъпва, с цел да няма разправии.
Оставяше я да вършее, като се ядоса, и тя скоро се кротваше; знаеше по какъв начин да ѝ " пуска кръв ", та като станеше анемична от кръвозагубата, той си поставяше изискванията добродушно и сякаш с леко загрижено лице и в последна сметка постигаше това, което си беше наумил, без да се пали. Това постоянно работеше добре, тъй като майка ми както елементарно си изпускаше нервите, по този начин и елементарно изпадаше в скрупули на съвестта и тогава беше подготвена да направи най-голямата торта на света, с цел да изкупи виновността си.
След като комунистите завзели властта, фамилията на дядо ми изпаднало в недружелюбност. Понеже той бил кадърен доктор, не го изпратили в лагер, само че частната му процедура потърпевша, въпреки не напълно, тъй като не смеели напълно да се лишат от него. Оставили го да ги обслужва, само че за сметка на това уволнили татко ми и му забранили да работи по специалността си.
Майка ми, която била по обучение историчка, също потърпевша, тъй като се страхували, че с буржоазния си генезис може да окаже морално разлагащо влияние върху младото потомство. И на двамата им предложили да станат книжари, настанили ги в едно помещение, снабдили ги със стока - учебници, тетрадки, моливи, гумички и всевъзможни други образователни помагала; дали им също и малко количество книги - съзвучни с партийната линия - най-вече трудовете на Ленин, Сталин и Димитров дружно с книги от вида на " Майка ", " Как се каляваше стоманата ", и от кумова срама хилава подборка от разказите на Чехов, а от класиците - " Война и мир ", " Престъпление и наказване " и така нататък, и ги оставили да си трошат главите със спуснатия им срещуположен проект за продажби.
Доходите им били скромни, само че дядо ми съумявал да поддържа и двете фамилии и тъй като се употребил с положително име на експерт пред новата власт, татко ми и майка ми последователно били оставени намира. След време на майка ми разрешили да учителства в началното учебно заведение, а татко ми създали контрольор в пощата. Така си карали те до едно знаменателно събитие: сватбата на дъщерята на сестрата на дядо ми, първа братовчедка на татко ми, в Загреб.
По това време, с цел да се отиде в Хърватия, която била част от тогавашна Югославия, трябвало особено позволение от Народната милиция - тогавашното име на сегашната полиция. Дядо ми съумял да се снабди с разрешението за татко ми и майка ми и една септемврийска заран те изхвърчали за Белград, а оттова траяли с рейс до Загреб.
Сватбата била доста хубава, останали са фотоси от този момент, които моите родители пазеха, до момента в който бяха живи, а след гибелта им ги оставиха налепени в албум с пожълтели страници. Изглежда, по същото време са се срещнали с някого и след извършения диалог, ден след сватбата, били трансферирани по вода против възнаграждение в Триест, където поискали леговище. Там незабавно ги настанили в лагер за бежанци. Родителите ми избраха да не приказват за сложните три месеца престой в тези оградени с бодлива тел места, събрали обезверени от " справедливостта и прогресивността " на социалистическата система дезертьори.
В тях се беше натрупала доста болежка и оскърбление и те съзнателно не желаеха старите мъчителни мемоари да се съживяват отначало. След тримесечния си престой те избрали Австралия за своя втора татковина. Три години по-късно съм се родил аз, тъй че, въпреки и да съм етнически с български корени, аз съм в това време австралиец и това ми проличава в доста връзки.
Може би фактът, че майка ми е била учителка, е главната причина да приказвам и пиша на български, въпреки че у дома говорехме ту на български, ту на британски. Тя съумя да развие обич към българското четмо и писмо, въпреки че беше мъчно да се намират книги на български. Аз и до момента приказвам езика на дядо ми, на баба ми и на предците ми, без да се възнамерявам, и това изпълва гърдите ми с възприятие на горделивост.
Колкото и необичайно да звучи, когато за пръв път стъпих на българска земя преди три месеца, първото нещо, което ми се прииска да направя, бе да падам на колене и да целуна родната земя. Знаех историята за четата на Ботев и може би частично това неумишлено предпочитание беше заседнало някъде надалеч там в детството, когато майка ми е разказвала патриотични истории за хайдути и борци за национална независимост, само че слизащите от самолета пасажери ме повлякоха и аз се отхвърлих от осъществяване на желанието си.
Добре, че си го спестих, тъй като в последна сметка можеха да ме набутат в някоя психиатрия. Още с първите глътки въздух усетих, че душата ми се отпуска. Стана ѝ някак извънредно леко и с всяко последващо поемане усещах, че в никакъв случай не ми е било толкоз умерено, както в този момент. Същото възприятие изпитах и с простата, само че питателна и мощна българска храна. В продуктите имаше мощ, млякото и маслото имаха усет, не можех да се наситя на хляба. Зеленчуците и плодовете бяха като че ли отгледани в Райската градина.
Хората - простодушни и положителни, по този начин ми се сториха първоначално, след това се оказаха същински дяволи, само че за това ще приказвам по-късно. Тепърва ми предстоеше да си сверя часовника и да опозная задочната си татковина. Всъщност би трябвало да уточня, че съм на петдесет години. Годината бе 2008-а, България към този момент бе тръгнала по пътя на смяната, бяха минали съвсем двадесет години, случили се бяха нещa, немислими за социалистическите страни - спътници, преди разпадането на някогашния Съветски съюз.
В България обаче промените не вървяха с бързината, с която се надяваха хората, само че на мен занапред ми предстоеше да науча за разочарованията им. (...)
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ