Откъс от "Най-красивата жена във Флоренция" на Алиса Паломбо
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Най-красивата жена във Флоренция " с създател Алиса Паломбо, възложен от Издателство " Софтпрес ".
История за ренесансова романтика и изкуство, въодушевена от музата на Ботичели
Една жена с именита хубост, един популярен художник и тяхната пламенна, само че чиста обич лежат в сърцето на книгата " Най-красивата жена във Флоренция ". Алиса Паломбо избира за сцена на втория си разказ двора на Медичите – блестящия и привлекателен свят на братята Лоренцо и Джулиано де Медичи. Двамата управници на Флорентинската република притеглят към себе си гениални художници, известни поети, политици, философи и други емблематични фигури от Италианския подем.
Благодарение на годежа си с Марко Веспучи 16-годишната хубавица от Генуа Симонета Катанео навлиза шеметно в артистичното общество и бързо се трансформира в обект на екстаз и боготворене.
Симонета Веспучи, както и брачният партньор ѝ Марко, братята Медичи и художникът Сандро Ботичели са действителни исторически фигури. Изкуството е съхранило облика на младата жена в редица творби – както от самия Ботичели, по този начин и от Пиеро ди Козимо, Гирландайо, Верокио. И въпреки за великите мъже да знаем доста, историята не е запазила съвсем нищо за Симонета, с изключение на лика ѝ и нейната ранна гибел.
Паломбо вдъхва живот на дамата, обезсмъртена от Ботичели в " Раждането на Венера ", като я слага в центъра на разказ, който е съвършеното комбиниране сред изкуство, история и романтика. Флоренция от времето на Медичите сияе във превъзходните краски на Ренесанса, а на напред във времето е изведено пленителното създание на един шедьовър.
Цяла Флоренция се влюбва в прелестната Симонета, а обожаваният от всички дами Джулиано де Медичи не прави изключение. Докато привиква към новия град, брачния живот и по-високата си позиция в обществото, генуезката се трансформира и в единствена муза на надарения млад художник Сандро Ботичели. Плод на неразрешената им обич е шедьовърът " Раждането на Венера ", който и до през днешния ден е считан за едно от най-великите творби на изобразителното изкуство. Ала Симонета схваща, че хубостта може да бъде и проклинание
Симонета умира млада, само че Ботичели продължава да я рисува дълго по-късно. Музата му е заровена в фамилната гробница на рода Веспучи, а художникът упорства след гибелта си да бъде положен в нозете ѝ, с цел да прекарат вечността дружно.
След бестселъра " Цигуларят от Венеция " Алиса Паломбо насочва перото си към ренесансова Флоренция, с цел да улови картинно и енергично нерушимата връзка сред Ботичели и неговата муза.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Пролог
Флоренция, 1484 година
Картината беше внушителна – задоволително огромна, та се наложи двама души да я внесат в покоите на Il Magnifico. Художникът не ги изпускаше от взор, а по лицето му бе изписана угриженост, като че ли им бе поверил делото на живота си. Може и по този начин да беше.
Мъжете оставиха деликатно картината на пода и я подпряха на стената. Грубата ѝ рамка остана скрита зад диплите на ленена драперия. Творецът ги отпрати нетърпеливо с ръка и те си потеглиха, като затвориха вратата на излизане.
– Това е тя, по този начин ли? – обърна се Лоренцо де Медичи към художника. В очите му блестеше любознание.
– Да, Magnifico – отвърна уважително той.
– Престани да ме ласкаеш, Сандро, апелирам те – усмихна се самодоволно Лоренцо. – Знаеш, че постоянно съм ти помагал, каквото и да ми коства.
– Тогава бих могъл да ти желая всичко – изрече художникът. Думите му прозвучаха шеговито, като към остарял другар, който се е издигнал в обществото, само че мъжът остана умислен. Това бе извънредно събитие за него.
Лоренцо също закупи съществено изражение. Имаше предусещане – повече от предусещане, почтено казано – какво изобразява картината.
– Не ме хвани в напрежение, amico.
Махна властно с ръка – не беше привикнал да чака никого, та даже и другар.
– Покажи ми я!
Художникът затвори очи за момент, подпрял безмълвно чело на рамката, а след това подвигна глава и кимна одобрително. Бавно дръпна плата, който покриваше картината. Лоренцо де Медичи занемя – кой ли бе виждал сходна хубост преди – и едвам доловимо ахна.
Цветовете бяха изумителни – светлосиньо, зелено, розово и жълто, в нежни, само че блестящи нюанси. Маестрото бе съумял да улови придвижването върху платното по изумителен метод: цветята, които се сипят наоколо; диханието напразно, който си играе с къдриците; надиплените одежди и развятото покривало.
Но най-силно усещане правеше централната фигура – фокусът на картината. Тя бе застанала в раковина измежду вълните в безупречната си алабастрова голота, а водопад от златисточервеникави коси покриваше меките, съблазнително закръглени извивки на тялото.
А по какъв начин грееше лицето ѝ! Лоренцо добре го познаваше – наведената брадичка, когато се смееше, леката бръчица на челото в момент на размисъл и неподкупната ѝ усмивка. И въпреки всичко, както от дълго време подозираше, той не беше толкоз непосредствен с нея, колкото художникът.
За Лоренцо картината несъмнено бе най-хубавата работа на живописеца до момента – нещо извънредно даже за едно удивително творчество, включващо портрети на първенци и благородници, а и на самия Свети отец.
Но ясно съзнаваше, че би трябвало да я резервира от непознати пог-
леди – най-малко в близко бъдеще. Вече знаеше какво се желае от него. Все отново изчака остарелия си другар пръв да заприказва.
– Години наред работих върху нея – продума най-накрая художникът.
– Да – обърна се Лоренцо към него. – Най-малко осем, коства ми се.
Отново се концентрира върху платното и дамата в центъра – онази, която нееднократно бе канил на трапезата си, в градината и библиотеката. На лицето му се появи усмивка. Да, библиотеката бе обичаното ѝ място.
– Това е тя – съобщи. – Сякаш всеки момент ще излезе от картината. Уловил си я, Сандро, никой различен не би могъл да го стори по-добре от теб.
– Нямах сходно желание – изрече създателят с болежка в гласа. Лоренцо с удивление видя сълзите на приятеля си, който не снемаше взор от картината. – По-скоро желаех да я освободя. И още веднъж да ѝ вдъхна живот!
– Успял си, без подозрение – увери го трогнат домакинът. " По дяволите, Сандро ще ме разплаче ", намерения си и въздъхна. – Не знам за какво си я донесъл тук, само че май се досещам.
– Да. – Художникът го погледна упорито. – Не мога да задържа картината. Но даже да можех, Църквата...
– Така е – удостовери Лоренцо. – Светата черква би те осъдила за доста неща, въпреки да си изписал параклиса на Негово Светейшество.
– Да – отвърна гостът. – Но при теб ще е на несъмнено място. Ако ми я лишават, няма да го понеса...
Лоренцо постави ръка на рамото му.
– Не се безпокой, остарели друже. Ще я оставя в едно от именията си в провинцията, където никой не върви без покана. Колкото до мълвата... – Сви плещи. – Обвинявали са ме, че вардя доста по-скандални секрети.
– Благодаря ти, Magnifico – прегърна го художникът.
– Няма потребност – прекъсна го Лоренцо и на собствен ред му върна жеста. Двамата мъже се отдръпнаха, с цел да прегледат още веднъж картината. След малко домакинът добави: – Сега разбирам за какво се опитваш да спечелиш благоразположението ми. Искаш по-хубава рамка за шедьовъра си, нали?
– Така си е. Но погледни я единствено! – уточни картината Сандро. – Нима Венера не заслужава парите на Медичите?
– Разбира се – усмихна се Лоренцо. – Ще се погрижа да намеря рамка, почтена за Венера. За Венера и за Симонета.
Част първа
LA BELLA СИМОНЕТА
Генуа и Флоренция, април – декември 1469 година
1
Генуа, 1469 година
– Симонета!
Чух майка ми да ме вика от коридора. Не прекомерно мощно – въпреки всичко дамите не крещят, само че с неотстъпчив звук, който наблягаше значимостта на идното събитие.
Във венецианското огледало срещнах погледа на моята прислужница Киара. Усмихна ми се насърчително, до момента в който втъкваше последните фуркети в косата ми.
– Почти съм подготвена, мадона Симонета – сподели тя. – Ако в действителност ви желае толкоз доста, ще ви изчака.
Отвърнах ѝ с плаха усмивка.
Майка ми, наподобява, бе намислила друго.
– Побързайте! – подкани ни, когато влезе в стаята. – Киара, би трябвало да подчертаем превъзходната ѝ коса, не я прибирай като на елементарна матрона.
– Si, дона Катанео.
– Che bella, figlia mia!– възкликна майка ми, щом ме огледа от глава до пети. Новата ми рокля от кремава коприна бе украсена с фина буранска дантела и избродирана с рози по яката и подгъва. Перлена огърлица нежно обгръщаше шията, а косите ми бяха изобретателно прибрани обратно, тъй че златистите кичури се разстилаха свободно чак до кръста. – Както постоянно – добави.
Усмихнах се неудобно, само че тя продължи:
– Толкова е запленен от теб, че когато те види тази вечер, напряко ще си изгуби мозъка.
Срещала бях синьор Марко Веспучи единствено един път, и то на литургия. Беше флорентинец, изпратен да учи в Генуа. Незнайно по какъв начин се бе срещнал с татко ми и в този ден се приближи до нас в църквата " Сан Торпете ", с цел да ми се показа. Поклони се, целуна ми ръка и – сходно на всички останали кавалери – ме обсипа с разточителни и смешни ласкателства поради хубостта ми, тъй че не му обърнах съвсем никакво внимание. Беше много хубав, само че пък множеството мъже не бяха лишени от сексапил.
За разлика от мен, той очевидно бе отдал по-голямо значение на срещата ни. Скоро след нея писа на татко ми и изиска позволение да ме ухажва.
– Но, мамо – започнах несигурно. Струваше ми се, че това е единствената опция да разсея подозренията си.
– Няма нищо, mia dolce – успокои ме тя. – С татко ти обсъдихме въпроса. Синьор Веспучи е чудесна партия за теб. Защо не, той е доближен на Медичите във Флоренция! Не искаш ли да окажеш помощ на famiglia nostra по най-хубавия метод?
– Разбира се! – отвърнах. Какво друго можех да кажа?
– Разбира се! – повтори майка ми. – Тогава да слезем долу и да посрещнем твоя почитател. Не се опасявай, не е нужно да приказваш, в случай че не искаш. Красотата ти е повече от задоволителна.
Едва се сдържах да не направя физиономия – още нещо неприсъщо на дамите. Сякаш щях да си мълча, като се оженя. Как можа да ѝ хрумне, че няма потребност да приказвам – белким мъжете си мечтаят за неми съпруги?
" Може и да е по този начин в действителност " – помислих си и по лицето ми се плъзна иронична усмивка, щом се сетих какъв брой постоянно майка ми бъбри до безспир, без да вижда измъчената физиономия на татко ми.
" Ожени ли се синьор Веспучи за мен, сигурно няма да бъда безмълвна брачна половинка. Ще му дам да разбере през цялото време. "
Последвах майка си по стълбите, а Киара вървеше дискретно след нас, ако ми потрябва нещо. Разкошната ни къща бе доста по-скромна от палатите на някои генуезки благородници. Беше ситуирана много надалеч от брега, по тази причина от горните балкони морето не се виждаше добре, само че постоянно се усещаше. Соленият му аромат пропиваше цяла Генуа – въздуха, бриза, даже постройките. Ухаеше на роден дом.
Скоро излязохме на двора. Беше чудесна мека вечер в края на април и татко ми бе решил да посрещне госта навън.
– Ето я и нея – чух гласа на баща, когато се появихме с майка ми. – Симонета, figlia, вероятно помниш синьор Веспучи?
– Разбира се – отвърнах и подадох ръка на госта. – Как се чувствате през днешния ден?
– Отлично, мадона, откакто още веднъж ви виждам – съобщи той и се приведе, с цел да целуне ръката ми. После отново се изправи и по тънките му устни заигра нервна усмивка. Огледах го скритом. Да, беше млад и хубав, може би двайсетинагодишен, а аз бях единствено на шестнайсет. Тъмната коса и изострената му брадичка бяха добре завършени, имаше огромни благи очи и верен нос. Макар и в тъмни тонове, облеклата му бяха от най-скъпите платове.
– Заповядайте вътре, синьор Веспучи – подкани го татко ми, – с цел да изпием по чаша вино.
– За мен ще бъде чест, дон Катанео – одобри гостът.
Оттеглихме се в гостната и майка ми подреди на един прислужник да донесе бутилка от най-хубавото ни алено вино. Седнах на стол с красива дърворезба, като внимавах да не измачкам роклята си.
Синьор Веспучи не снемаше взор от мен, само че се престорих, че не го виждам, и сведох непретенциозно очи към земята. " Няма ли да ме заговорите, синьоре, или цяла вечер ще ме разглеждате като картина? " – помислих си ядосано.
– Вие сте същинско привидение, мадона Симонета – обади се най-накрая. – Засенчвате даже слънцето и сте по-красива от цвете.
Прехапах си бузата, с цел да не се разсмея. Всички мъже се представяха за поети, само че малко на брой имаха това предопределение. Синьор Веспучи не правеше изключение.
– Благодаря, синьоре! – отвърнах, запазила хладнокръвие. – Думите ви са прекомерно ласкави.
– И прелестни – додаде майка ми, седнала против мен. – Ах, тези млади поети!
Отново преглътнах напушилия ме смях и наведох глава с облекчение.
– Всеки мъж си мечтае за муза като вас – добави гостът, като към момента ме съзерцаваше. Преодолях терзанието си и го погледнах намерено. Дали в действителност беше откровен? Взря се в очите ми, като че ли искаше да оцени и друго с изключение на хубостта ми, въпреки и за малко. Но лицето му пламна и той се извърна.
– Разкажете ни по какъв начин върви образованието ви, синьор Веспучи – поде татко ми, откакто ни наляха вино.
Обожателят ми подхвана с готовност тематиката и в детайли ни срещна с банковото дело. Заяви, че би желал новите умения да му послужат, когато се върне във Флоренция – града на фамозните банкери Медичите.
Разговорът бе отегчителен – числата и сметките не бяха моята пристрастеност. И въпреки всичко мъжът ме привличаше със своите пламенни очи, жива тирада и възторжени жестове.
Докато говореше, все едно седеше на тръни, сякаш единствено въодушевлението го задържаше на едно място.
Тогава ми стана приветлив. Може би сметките и числата за него имаха същата мощ, както поезията за мен – и двамата бяхме влюбени в нещо, което ни превземаше изцяло. В този момент като че ли проникнах в душата му, а тя бе доста по-привлекателна от красивото му лице.
Когато времето напредна и тематиката се поизчерпа – в действителност съвсем не участвах в диалога, вероятно така бяха решили родителите ми, – синьор Веспучи видя книгата, оставена върху близката лакирана масичка.
– Виж ти! " Божествена комедия ". Кой тук чете Данте? – Гостът погледна въпросително татко ми.
– Аз – обадих се.
– Вие ли, мадона Симонета? – смая се мъжът.
Образованието ми се свеждаше до съществени неща: четене, писане и елементарна аритметика. Често изпросвах позволение от учителя си – благ възрастен духовник – да прочета историите на Юлий Цезар и Александър Велики. Така незабелязано преминахме към поезията.
Щом навърших тринайсет, родителите ми освободиха падре Валерио. Смятаха, че е ненужно да не престават да му заплащат. Вече бях научила задоволително, с цел да бъда почтена дама и брачна половинка.
" Мъжете не желаят учени дами – съобщи един път татко ми, а майка ми пламенно го поддържа. – Красиво момиче като теб не се нуждае от книги. "
Не ми разрешиха да продължа уроците си, колкото и горещо да ги молех. Затова започнах да чета сама книги – първо от библиотеката на татко ми, а след това и нови. Но томчето, което бе привлякло вниманието на синьор Веспучи, ми беше спомен от падре Валерио. Подарил ми бе и други, господ да го поживи.
– Естествено. Не разбирам за какво се учудвате, синьор. Нима очаквате да съм необразована като множеството благороднички?
При тези думи татко ми се намръщи, само че не му обърнах внимание.
– Не, несъмнено – изрече синьор Веспучи, посъвзел се от изненадата. – Но не чаках млада дама като вас да чете тъкмо това...
Присвила очи, издекламирах:
– Не укривам нищо в своето безмълвие, учителю! За да не ме виниш, благоразположен съм към самоограничение.
– Симонета, апелирам те... – засмя се майка ми обезпокоеното.
Синьор Веспучи отмина забележката с безмълвие и още веднъж впери взор в мен.
– Тъй над хиляда блясъци определени прииждаха и екна явен глас: " Ей този ще усили любовта ни! "
Двамата дълго не отмествахме взор един от различен. По-дълго, в сравнение с благоприличието позволяваше.
Този път аз извърнах глава.
– В кръга на Медичите ще сте на висока респект, мадона Симонета – съобщи след тежко безмълвие синьор Веспучи с прегракнал от неспокойствие глас. – Притежавате в обилие две неща, които най-вече се ценят там: хубост и обич към поезията.
– Така ли мислите? – попитах, като се стараех да запазя успокоение.
– Si. По образеца на дядо си, великия Козимо, Лоренцо де Медичи събира към себе си най-будните и надарени мозъци: поети, учени, художници. Няма друго място в Италия и по света, където изкуството да е на такава респект.
Опитах се да си го показва. Как блестящи персони и художници – всичките неразделно край Медичите – разискват креативните си хрумвания. Дали биха приели жена измежду тях? Може би, тъй като даже тук, в Генуа, се носеше славата на изключителната Лукреция Торнабуони – умна и начетена жена и майка на братята Лоренцо и Джулиано Медичи.
– Бих желала да видя Флоренция – споделих с усмивка на своя почитател.
Тогава още не го осъзнавах, само че през идващите седмици постоянно щях да се връщам към мига, в който взех съдбоносното си решение.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (743)
История за ренесансова романтика и изкуство, въодушевена от музата на Ботичели
Една жена с именита хубост, един популярен художник и тяхната пламенна, само че чиста обич лежат в сърцето на книгата " Най-красивата жена във Флоренция ". Алиса Паломбо избира за сцена на втория си разказ двора на Медичите – блестящия и привлекателен свят на братята Лоренцо и Джулиано де Медичи. Двамата управници на Флорентинската република притеглят към себе си гениални художници, известни поети, политици, философи и други емблематични фигури от Италианския подем.
Благодарение на годежа си с Марко Веспучи 16-годишната хубавица от Генуа Симонета Катанео навлиза шеметно в артистичното общество и бързо се трансформира в обект на екстаз и боготворене.
Симонета Веспучи, както и брачният партньор ѝ Марко, братята Медичи и художникът Сандро Ботичели са действителни исторически фигури. Изкуството е съхранило облика на младата жена в редица творби – както от самия Ботичели, по този начин и от Пиеро ди Козимо, Гирландайо, Верокио. И въпреки за великите мъже да знаем доста, историята не е запазила съвсем нищо за Симонета, с изключение на лика ѝ и нейната ранна гибел.
Паломбо вдъхва живот на дамата, обезсмъртена от Ботичели в " Раждането на Венера ", като я слага в центъра на разказ, който е съвършеното комбиниране сред изкуство, история и романтика. Флоренция от времето на Медичите сияе във превъзходните краски на Ренесанса, а на напред във времето е изведено пленителното създание на един шедьовър.
Цяла Флоренция се влюбва в прелестната Симонета, а обожаваният от всички дами Джулиано де Медичи не прави изключение. Докато привиква към новия град, брачния живот и по-високата си позиция в обществото, генуезката се трансформира и в единствена муза на надарения млад художник Сандро Ботичели. Плод на неразрешената им обич е шедьовърът " Раждането на Венера ", който и до през днешния ден е считан за едно от най-великите творби на изобразителното изкуство. Ала Симонета схваща, че хубостта може да бъде и проклинание
Симонета умира млада, само че Ботичели продължава да я рисува дълго по-късно. Музата му е заровена в фамилната гробница на рода Веспучи, а художникът упорства след гибелта си да бъде положен в нозете ѝ, с цел да прекарат вечността дружно.
След бестселъра " Цигуларят от Венеция " Алиса Паломбо насочва перото си към ренесансова Флоренция, с цел да улови картинно и енергично нерушимата връзка сред Ботичели и неговата муза.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Пролог
Флоренция, 1484 година
Картината беше внушителна – задоволително огромна, та се наложи двама души да я внесат в покоите на Il Magnifico. Художникът не ги изпускаше от взор, а по лицето му бе изписана угриженост, като че ли им бе поверил делото на живота си. Може и по този начин да беше.
Мъжете оставиха деликатно картината на пода и я подпряха на стената. Грубата ѝ рамка остана скрита зад диплите на ленена драперия. Творецът ги отпрати нетърпеливо с ръка и те си потеглиха, като затвориха вратата на излизане.
– Това е тя, по този начин ли? – обърна се Лоренцо де Медичи към художника. В очите му блестеше любознание.
– Да, Magnifico – отвърна уважително той.
– Престани да ме ласкаеш, Сандро, апелирам те – усмихна се самодоволно Лоренцо. – Знаеш, че постоянно съм ти помагал, каквото и да ми коства.
– Тогава бих могъл да ти желая всичко – изрече художникът. Думите му прозвучаха шеговито, като към остарял другар, който се е издигнал в обществото, само че мъжът остана умислен. Това бе извънредно събитие за него.
Лоренцо също закупи съществено изражение. Имаше предусещане – повече от предусещане, почтено казано – какво изобразява картината.
– Не ме хвани в напрежение, amico.
Махна властно с ръка – не беше привикнал да чака никого, та даже и другар.
– Покажи ми я!
Художникът затвори очи за момент, подпрял безмълвно чело на рамката, а след това подвигна глава и кимна одобрително. Бавно дръпна плата, който покриваше картината. Лоренцо де Медичи занемя – кой ли бе виждал сходна хубост преди – и едвам доловимо ахна.
Цветовете бяха изумителни – светлосиньо, зелено, розово и жълто, в нежни, само че блестящи нюанси. Маестрото бе съумял да улови придвижването върху платното по изумителен метод: цветята, които се сипят наоколо; диханието напразно, който си играе с къдриците; надиплените одежди и развятото покривало.
Но най-силно усещане правеше централната фигура – фокусът на картината. Тя бе застанала в раковина измежду вълните в безупречната си алабастрова голота, а водопад от златисточервеникави коси покриваше меките, съблазнително закръглени извивки на тялото.
А по какъв начин грееше лицето ѝ! Лоренцо добре го познаваше – наведената брадичка, когато се смееше, леката бръчица на челото в момент на размисъл и неподкупната ѝ усмивка. И въпреки всичко, както от дълго време подозираше, той не беше толкоз непосредствен с нея, колкото художникът.
За Лоренцо картината несъмнено бе най-хубавата работа на живописеца до момента – нещо извънредно даже за едно удивително творчество, включващо портрети на първенци и благородници, а и на самия Свети отец.
Но ясно съзнаваше, че би трябвало да я резервира от непознати пог-
леди – най-малко в близко бъдеще. Вече знаеше какво се желае от него. Все отново изчака остарелия си другар пръв да заприказва.
– Години наред работих върху нея – продума най-накрая художникът.
– Да – обърна се Лоренцо към него. – Най-малко осем, коства ми се.
Отново се концентрира върху платното и дамата в центъра – онази, която нееднократно бе канил на трапезата си, в градината и библиотеката. На лицето му се появи усмивка. Да, библиотеката бе обичаното ѝ място.
– Това е тя – съобщи. – Сякаш всеки момент ще излезе от картината. Уловил си я, Сандро, никой различен не би могъл да го стори по-добре от теб.
– Нямах сходно желание – изрече създателят с болежка в гласа. Лоренцо с удивление видя сълзите на приятеля си, който не снемаше взор от картината. – По-скоро желаех да я освободя. И още веднъж да ѝ вдъхна живот!
– Успял си, без подозрение – увери го трогнат домакинът. " По дяволите, Сандро ще ме разплаче ", намерения си и въздъхна. – Не знам за какво си я донесъл тук, само че май се досещам.
– Да. – Художникът го погледна упорито. – Не мога да задържа картината. Но даже да можех, Църквата...
– Така е – удостовери Лоренцо. – Светата черква би те осъдила за доста неща, въпреки да си изписал параклиса на Негово Светейшество.
– Да – отвърна гостът. – Но при теб ще е на несъмнено място. Ако ми я лишават, няма да го понеса...
Лоренцо постави ръка на рамото му.
– Не се безпокой, остарели друже. Ще я оставя в едно от именията си в провинцията, където никой не върви без покана. Колкото до мълвата... – Сви плещи. – Обвинявали са ме, че вардя доста по-скандални секрети.
– Благодаря ти, Magnifico – прегърна го художникът.
– Няма потребност – прекъсна го Лоренцо и на собствен ред му върна жеста. Двамата мъже се отдръпнаха, с цел да прегледат още веднъж картината. След малко домакинът добави: – Сега разбирам за какво се опитваш да спечелиш благоразположението ми. Искаш по-хубава рамка за шедьовъра си, нали?
– Така си е. Но погледни я единствено! – уточни картината Сандро. – Нима Венера не заслужава парите на Медичите?
– Разбира се – усмихна се Лоренцо. – Ще се погрижа да намеря рамка, почтена за Венера. За Венера и за Симонета.
Част първа
LA BELLA СИМОНЕТА
Генуа и Флоренция, април – декември 1469 година
1
Генуа, 1469 година
– Симонета!
Чух майка ми да ме вика от коридора. Не прекомерно мощно – въпреки всичко дамите не крещят, само че с неотстъпчив звук, който наблягаше значимостта на идното събитие.
Във венецианското огледало срещнах погледа на моята прислужница Киара. Усмихна ми се насърчително, до момента в който втъкваше последните фуркети в косата ми.
– Почти съм подготвена, мадона Симонета – сподели тя. – Ако в действителност ви желае толкоз доста, ще ви изчака.
Отвърнах ѝ с плаха усмивка.
Майка ми, наподобява, бе намислила друго.
– Побързайте! – подкани ни, когато влезе в стаята. – Киара, би трябвало да подчертаем превъзходната ѝ коса, не я прибирай като на елементарна матрона.
– Si, дона Катанео.
– Che bella, figlia mia!– възкликна майка ми, щом ме огледа от глава до пети. Новата ми рокля от кремава коприна бе украсена с фина буранска дантела и избродирана с рози по яката и подгъва. Перлена огърлица нежно обгръщаше шията, а косите ми бяха изобретателно прибрани обратно, тъй че златистите кичури се разстилаха свободно чак до кръста. – Както постоянно – добави.
Усмихнах се неудобно, само че тя продължи:
– Толкова е запленен от теб, че когато те види тази вечер, напряко ще си изгуби мозъка.
Срещала бях синьор Марко Веспучи единствено един път, и то на литургия. Беше флорентинец, изпратен да учи в Генуа. Незнайно по какъв начин се бе срещнал с татко ми и в този ден се приближи до нас в църквата " Сан Торпете ", с цел да ми се показа. Поклони се, целуна ми ръка и – сходно на всички останали кавалери – ме обсипа с разточителни и смешни ласкателства поради хубостта ми, тъй че не му обърнах съвсем никакво внимание. Беше много хубав, само че пък множеството мъже не бяха лишени от сексапил.
За разлика от мен, той очевидно бе отдал по-голямо значение на срещата ни. Скоро след нея писа на татко ми и изиска позволение да ме ухажва.
– Но, мамо – започнах несигурно. Струваше ми се, че това е единствената опция да разсея подозренията си.
– Няма нищо, mia dolce – успокои ме тя. – С татко ти обсъдихме въпроса. Синьор Веспучи е чудесна партия за теб. Защо не, той е доближен на Медичите във Флоренция! Не искаш ли да окажеш помощ на famiglia nostra по най-хубавия метод?
– Разбира се! – отвърнах. Какво друго можех да кажа?
– Разбира се! – повтори майка ми. – Тогава да слезем долу и да посрещнем твоя почитател. Не се опасявай, не е нужно да приказваш, в случай че не искаш. Красотата ти е повече от задоволителна.
Едва се сдържах да не направя физиономия – още нещо неприсъщо на дамите. Сякаш щях да си мълча, като се оженя. Как можа да ѝ хрумне, че няма потребност да приказвам – белким мъжете си мечтаят за неми съпруги?
" Може и да е по този начин в действителност " – помислих си и по лицето ми се плъзна иронична усмивка, щом се сетих какъв брой постоянно майка ми бъбри до безспир, без да вижда измъчената физиономия на татко ми.
" Ожени ли се синьор Веспучи за мен, сигурно няма да бъда безмълвна брачна половинка. Ще му дам да разбере през цялото време. "
Последвах майка си по стълбите, а Киара вървеше дискретно след нас, ако ми потрябва нещо. Разкошната ни къща бе доста по-скромна от палатите на някои генуезки благородници. Беше ситуирана много надалеч от брега, по тази причина от горните балкони морето не се виждаше добре, само че постоянно се усещаше. Соленият му аромат пропиваше цяла Генуа – въздуха, бриза, даже постройките. Ухаеше на роден дом.
Скоро излязохме на двора. Беше чудесна мека вечер в края на април и татко ми бе решил да посрещне госта навън.
– Ето я и нея – чух гласа на баща, когато се появихме с майка ми. – Симонета, figlia, вероятно помниш синьор Веспучи?
– Разбира се – отвърнах и подадох ръка на госта. – Как се чувствате през днешния ден?
– Отлично, мадона, откакто още веднъж ви виждам – съобщи той и се приведе, с цел да целуне ръката ми. После отново се изправи и по тънките му устни заигра нервна усмивка. Огледах го скритом. Да, беше млад и хубав, може би двайсетинагодишен, а аз бях единствено на шестнайсет. Тъмната коса и изострената му брадичка бяха добре завършени, имаше огромни благи очи и верен нос. Макар и в тъмни тонове, облеклата му бяха от най-скъпите платове.
– Заповядайте вътре, синьор Веспучи – подкани го татко ми, – с цел да изпием по чаша вино.
– За мен ще бъде чест, дон Катанео – одобри гостът.
Оттеглихме се в гостната и майка ми подреди на един прислужник да донесе бутилка от най-хубавото ни алено вино. Седнах на стол с красива дърворезба, като внимавах да не измачкам роклята си.
Синьор Веспучи не снемаше взор от мен, само че се престорих, че не го виждам, и сведох непретенциозно очи към земята. " Няма ли да ме заговорите, синьоре, или цяла вечер ще ме разглеждате като картина? " – помислих си ядосано.
– Вие сте същинско привидение, мадона Симонета – обади се най-накрая. – Засенчвате даже слънцето и сте по-красива от цвете.
Прехапах си бузата, с цел да не се разсмея. Всички мъже се представяха за поети, само че малко на брой имаха това предопределение. Синьор Веспучи не правеше изключение.
– Благодаря, синьоре! – отвърнах, запазила хладнокръвие. – Думите ви са прекомерно ласкави.
– И прелестни – додаде майка ми, седнала против мен. – Ах, тези млади поети!
Отново преглътнах напушилия ме смях и наведох глава с облекчение.
– Всеки мъж си мечтае за муза като вас – добави гостът, като към момента ме съзерцаваше. Преодолях терзанието си и го погледнах намерено. Дали в действителност беше откровен? Взря се в очите ми, като че ли искаше да оцени и друго с изключение на хубостта ми, въпреки и за малко. Но лицето му пламна и той се извърна.
– Разкажете ни по какъв начин върви образованието ви, синьор Веспучи – поде татко ми, откакто ни наляха вино.
Обожателят ми подхвана с готовност тематиката и в детайли ни срещна с банковото дело. Заяви, че би желал новите умения да му послужат, когато се върне във Флоренция – града на фамозните банкери Медичите.
Разговорът бе отегчителен – числата и сметките не бяха моята пристрастеност. И въпреки всичко мъжът ме привличаше със своите пламенни очи, жива тирада и възторжени жестове.
Докато говореше, все едно седеше на тръни, сякаш единствено въодушевлението го задържаше на едно място.
Тогава ми стана приветлив. Може би сметките и числата за него имаха същата мощ, както поезията за мен – и двамата бяхме влюбени в нещо, което ни превземаше изцяло. В този момент като че ли проникнах в душата му, а тя бе доста по-привлекателна от красивото му лице.
Когато времето напредна и тематиката се поизчерпа – в действителност съвсем не участвах в диалога, вероятно така бяха решили родителите ми, – синьор Веспучи видя книгата, оставена върху близката лакирана масичка.
– Виж ти! " Божествена комедия ". Кой тук чете Данте? – Гостът погледна въпросително татко ми.
– Аз – обадих се.
– Вие ли, мадона Симонета? – смая се мъжът.
Образованието ми се свеждаше до съществени неща: четене, писане и елементарна аритметика. Често изпросвах позволение от учителя си – благ възрастен духовник – да прочета историите на Юлий Цезар и Александър Велики. Така незабелязано преминахме към поезията.
Щом навърших тринайсет, родителите ми освободиха падре Валерио. Смятаха, че е ненужно да не престават да му заплащат. Вече бях научила задоволително, с цел да бъда почтена дама и брачна половинка.
" Мъжете не желаят учени дами – съобщи един път татко ми, а майка ми пламенно го поддържа. – Красиво момиче като теб не се нуждае от книги. "
Не ми разрешиха да продължа уроците си, колкото и горещо да ги молех. Затова започнах да чета сама книги – първо от библиотеката на татко ми, а след това и нови. Но томчето, което бе привлякло вниманието на синьор Веспучи, ми беше спомен от падре Валерио. Подарил ми бе и други, господ да го поживи.
– Естествено. Не разбирам за какво се учудвате, синьор. Нима очаквате да съм необразована като множеството благороднички?
При тези думи татко ми се намръщи, само че не му обърнах внимание.
– Не, несъмнено – изрече синьор Веспучи, посъвзел се от изненадата. – Но не чаках млада дама като вас да чете тъкмо това...
Присвила очи, издекламирах:
– Не укривам нищо в своето безмълвие, учителю! За да не ме виниш, благоразположен съм към самоограничение.
– Симонета, апелирам те... – засмя се майка ми обезпокоеното.
Синьор Веспучи отмина забележката с безмълвие и още веднъж впери взор в мен.
– Тъй над хиляда блясъци определени прииждаха и екна явен глас: " Ей този ще усили любовта ни! "
Двамата дълго не отмествахме взор един от различен. По-дълго, в сравнение с благоприличието позволяваше.
Този път аз извърнах глава.
– В кръга на Медичите ще сте на висока респект, мадона Симонета – съобщи след тежко безмълвие синьор Веспучи с прегракнал от неспокойствие глас. – Притежавате в обилие две неща, които най-вече се ценят там: хубост и обич към поезията.
– Така ли мислите? – попитах, като се стараех да запазя успокоение.
– Si. По образеца на дядо си, великия Козимо, Лоренцо де Медичи събира към себе си най-будните и надарени мозъци: поети, учени, художници. Няма друго място в Италия и по света, където изкуството да е на такава респект.
Опитах се да си го показва. Как блестящи персони и художници – всичките неразделно край Медичите – разискват креативните си хрумвания. Дали биха приели жена измежду тях? Може би, тъй като даже тук, в Генуа, се носеше славата на изключителната Лукреция Торнабуони – умна и начетена жена и майка на братята Лоренцо и Джулиано Медичи.
– Бих желала да видя Флоренция – споделих с усмивка на своя почитател.
Тогава още не го осъзнавах, само че през идващите седмици постоянно щях да се връщам към мига, в който взех съдбоносното си решение.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (743)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ