Откъс от "Моят живот в киното. Режисьорска версия" на Тед Кочев
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Моят живот в киното. Режисьорска версия " с създател Тед Кочев, възложен от Издателство " Колибри "
Роден в семейство на имигранти и израсъл в бедните квартали на Торонто в годините на Депресията, Тед Кочев се научава от улицата по какъв начин да споделя истории, преди да стартира работа в телевизия CBC. Откривайки уменията си да работи с артисти и да прави кино, Кочев основава някои от най-значимите филми от волната ера на 70-те години, измежду които Обучението на Дуди Кравиц, Да се събудиш в боязън и Отборът на Северен Далас.
След шлагерите от 80-те Първа кръв и Уикендът на Барни, Кочев е измежду продуцентите на ТВ сериала Закон и ред: Специални следствия. По време на кариерата си той е разгласен за болшевик от американското държавно управление, неразрешено му е да работи в Ройъл Албърт Хол в Лондон и му се е наложило да се оправя със закани за ликвидиране на една от звездите във филмите му.
Най-добрите му произведения се радват на интереса на киноманите по целия свят, в това число и на възторзите на Мартин Скорсезе и Ник Кейв. С тази книга Кочев насочва обектива към себе си. Написана с духовитост и без срам, " Моят живот в киното " не е просто мемоарна книга, само че е и роман в непосредствен проект за живота и занаята, изпълнена с истории за дългото му другарство с писателя Мордекай Рихлер и работата със звезди от ранга на Силвестър Сталоун, Джеймс Мейсън, Грегъри Пек, Ингрид Бергман, Джийн Хекман, Джейн Фонда и Ричард Драйфус. Освен всичко това книгата е цялостна и с скъпи препоръки по какъв начин да се оцелее в клопките на Холивуд.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Тед Кочев – " Моят живот в киното. Режисьорска версия "
ВИЗУАЛИЗИРАЙТЕ ТОВА...
Искате ли да чуете каква е моята визия за най-страхотния живот? Събуждам се заран, обличам се, закусвам и след това ходя на снимачна площадка. Там сварвам радушен снимачен екип и предан на работата си актьорски състав, който може да претвори концепциите ми в нещо още по-добро. Казвам: " Хайде всички, започваме. Да сложим камерата там. Миличка, вие застанете ето тук. Господине, вашето място е там. В момента, щом тя ви огледа, втурвате се към нея... ". И след това всички се потапяме в взаимна работа, с цел да създадем нов вид действителност и да я пренесем на кино лента.
Това, че не съм се лимитирал в съответен вид филми, ми даде опция да се разходя из всички жанрове. Но също по този начин е ставало причина да се окажа отвън сметките, когато шефове на студии и продуценти сформират описи на мечтаните режисьори за дадени планове. По-съществено за мен бе, че бивах лишаван от благоприятни условия да финансирам личните си хрумвания, тъй като на хората с парите им е по-спокойно, като могат да кажат: " О, той към този момент го е правил преди, ще успее и в този момент ".
Филмографията ми е тюрлюгювеч. Режисирал съм екшън филми като Първа кръв, първия от поредицата за Рамбо, и Безпримерна храброст; драми с друга степен на напрежение от Отборът на Северен Далас до Джошуа преди и сега; комедии, измежду които Забава с Дик и Джейн, Смяна на каналите и Уикендът на Барни. Прибавете към този лист и други заглавия като Да се събудиш в боязън, черен трилър; Кой убива великите готвачи на Европа?, комична мистерия; и Били Двете шапки, уестърн.
Единственото, което в никакъв случай не съм правил, е това, което са очаквали от мен. Отказах кино лентата за Джеймс Бонд Упълномощен да убива. Би ми харесало да кажа, че не го одобрих, тъй като не виждах художествена стойност за себе си като режисьор да върша филм за Джеймс Бонд, в случай че тяхната формула е заложена един път и бетонирана. Ала същинската причина е, че не ми дадоха парите, които желаех. Това беше единственият случай в кариерата ми, когато разреших парите да са решителен фактор.
Също по този начин в никакъв случай не съм снимал продължение, годния отзив за един режисьор. Дори откакто Първа кръв стана международен блокбастър, отхвърлих идващия филм за Рамбо, който щеше да ми обезпечи най-малкото хубава крайбрежна къща в Малибу. Казах " не " и на продължения на Уикендът на Барни.
Няма благородни претекстове зад тези решения, нито пък ги акцентирам, с цел да покажа, че върша авторско кино. Образът на Рамбо беше отведен в друга посока. В моя филм той изпитва мощна злоба към насилието, бори се с морална алтернатива за упражняването на мощ във Виетнам и не убива нито един човек. В поредицата Джон Рамбо се е трансформирал в машина за ликвидиране.
Колкото до Уикендът на Барни, просто ми се бяха изчерпали шегите за мъртъвци или най-малко желанието да ги демонстрирам. Също по този начин към този момент бях живял дълго в тези територии и ми се щеше да се придвижа напред и да открия нови светове, които да проучвам кинематографично. В правенето на филми постоянно съм ценил изключително доста набирания опит и опцията всякога да разкажеш друга история. Всичко друго се подрежда надалеч обратно.
Като разясняват мястото ми през 70-те и 80-те години, в " The Washington Post " наскоро ме нарекоха " недооценения Тед Кочев ".
Хубаво, по този начин да е.
Според мен в " Post " са имали поради, че доста от полагащото ми се самопризнание е пристигнало по-късно. Да, имах няколко шлагера, като най-вече изпъква Първа кръв, донесъл брутна облага от 125 млн. $, което по това време беше голяма сума. Отборът на Северен Далас провокира дискусия по отношение на третирането на играчи от страна на Националната футболна лига и беше хвален от критиците за безпощадния си натурализъм. Забава с Дик и Джейн беше огромен касов триумф, а Уикендът на Барни се трансформира в паметен филм по целия свят.
Един от първите ми филми, Обучението на Дуди Кравиц, завоюва най-висока премия – " Златна мечка " на Берлинския кино фестивал през 1974 година Филмите ми също по този начин са генерирали най-вече позитивни мнения от рецензията.
В по-близко минало два от филмите ми получиха висшо художествено самопризнание, като бяха наречени " класики от Кан " от Филмовия фестивал в Кан, най-престижния в света. Първият е Да се събудиш в боязън, тъмен австралийски филм, който излезе през 1971 година, а беше приет от Кан през 2009-а. Вторият е Обучението на Дуди Кравиц с премиера през 1974 година и почетен в Кан през 2013-а. Най-много ми се хареса в това не похвалата, а трайността на влияние на филмите.
Моята първа и най-голяма обич е снимането на филми.
***
Обучението на Дуди Кравиц беше оста, към която се завъртя кариерата ми, и в доста връзки целият ми живот.
Филмът е изработен по разказ на моя най-скъп другар на света, починалият Мордекай Рихлер. Запознах се с Мордекай през 1958 година и деляхме мърляво апартаментче в Лондон, където той написа творбата си. Когато я прочетох, му споделих, че това освен е най-хубавият канадски разказ, писан в миналото, а че един ден ще се върна в Канада и ще направя по него филм. И двамата се смяхме на глупостта на сходна концепция. По това време в Канада не съществуваше кино промишленост и таман по тази причина се бях преместил в Лондон.
Създадох си име като ефирен и сценичен режисьор в Лондон и ми лиши 14 години битка, с цел да осъществя замисъла си с Дуди Кравиц. Накрая филмът беше взаимно финансиран с Канадската корпорация за кино развиване, основана, с цел да даде летящ старт на национално филмопроизводство. Стана един от най-популярните канадски филми на 70-те години и жизненоважната поддръжка от критици като Полин Кейл оказа помощ за издигане на престижа му.
Филмът разсъни вероятност канадски произведения да намерят място на огромния екран. Винаги съм вярвал, че една процъфтяваща кино промишленост дефинира дадена нация и дружно с родната литература, спектакъл и музика е отражение на груповата ѝ природа. Тези форми на изкуството са част от сърцето и душата на всеки народ. Въпреки обстоятелството, че връзките на мен и моето семейство с Канада бяха прекомерно нееднозначни, веселя се, че дадох своя дребен принос за развиването на филмовата промишленост в моята страна.
Израснах в бордеите на Торонто в последна беднотия. Родителите ми пристигнали поотделно от България с илюзията, че улиците ще са настлани със злато. Уви, прекомерно скоро по-късно се озовали посред Голямата меланхолия, когато имигрантите били одобрявани като утайката на обществото. Къщите в квартала ни бяха пренаселени с имигранти като моите родители, които нямаха отопление през зимата и бяха лишени от обществени услуги. Домът ни беше толкоз леден, че на двегодишна възраст за малко не съм починал от студ; избавил ме доктор, който ме размразил в котел с вряла вода.
Никога не съм учил във кино институт, нито съм посещавал профилирани курсове. Моята школа за кино бяха другите странни служби, които съм имал. Работех в сладкарница на баща, посещавана от облици, като че ли излезли от разказите на Деймън Ръниън – букмейкъри, контрабандисти, дребни мошеници, сутеньори, проститутки, професионални борци. След като се дипломирах по британска литература и не си открих работа като стихотворец, работих в касапница от веригата " Суифт ", след това във фабрика за гуми на " Гудиър ", в завод за шуплест каучук – там съм се озовавал най-близо до " Ад " на Данте.
Пробивът ми пристигна, когато Канадската корпорация за радиоизлъчване (СВС) мина от радио към телевизия. Успях да се уредя на работа като театрален служащ, преди още СВС да е в ефир. Докато при работата си гледах по какъв начин всеки ден се вършат телевизионни пиеси онлайн, у мен постепенно се оформи интерес към специалността на режисьора. Телевизията се разрастваше с такива бурни темпове, че след три години, когато бях единствено на 24, получих шанса да дирижирам.
Режисирането ме заплени. В тази работа фокусът ми постоянно е бил върху героите. Има една история за превъзходния публицист Антон Чехов, която илюстрира тази концепция доста по-добре, в сравнение с аз бих могъл да я обясня.
Чехов, който е мой идол, пращал всичките си разкази на книжовен критик в Москва за мнения. За един съответен роман, озаглавен " Конекрадецът ", критикът дал отговор, че е необикновен, като се изключи едно нещо. Чехов не бил заел морална позиция във връзка с краденето на коне.
Чехов дал отговор, че не демонстрира никакъв интерес да съди конекрадец. " Ако изпитвате потребност аз да ви кажа, че краденето на коне е нещо неприятно, значи имате морално-етичен проблем. Мен не ме е грижа какво прави героят, желая да знам какво мисли, когато прави каквото прави ", отвърнал той на рецензия. И тогава Чехов написа изречение, от което още ме побиват тръпки, когато го чета: " Аз не съм съдник на моите герои. Аз съм техен доброжелателен очевидец ".
Еха! Ето това желаех да внеса във филмите си.
Чехов е споделил също, че най-важното е никой воин да не бъде унижаван. Когато за пръв път прочетох това му изказване, сърцето ми прескочи такт.
Тези две послания ми бяха като пратени свише и са ми помогнали повече от всевъзможен различен съвет. Те се трансфораха в крайъгълен камък на философията ми като режисьор. Винаги когато съм се чувствал объркан и беззащитен, си дублирам: " Кочев, бъди техен доброжелателен очевидец и не ги унижавай ".
Когато режисирах Дуди Кравиц, желаех да вляза в главата на Дуди. Той е приветлив, въпреки и неподлежащ на оправдаване 18-годишен авантаджия, който предава другари и любовницата си, с цел да се издигне в живота. Исках феновете да знаят от кое място идва. Основният въпрос във кино лентата е заложен от разбойник, който пита: " Кравиц, за какво постоянно търчиш, като че ли имаш забит нагорещен ръжен в задника? ".
Надявам се, че филмът – посредством значително на доста комплексния облик, който Ричард Драйфус построи в ролята на Дуди и който назовава един от най-хубавите в кариерата си – дава отговор на този въпрос.
Дуди Кравиц беше моят пропуск за Холивуд. След като излезе по екраните, ми беше препоръчан първият филм от холивудска студия – Забава с Дик и Джейн с Джордж Сигъл и Джейн Фонда в основните функции.
Години по-късно Дик Улф, основател на телевизионната поредност Закон и ред, ме нае за изпълнителен продуцент на Закон и ред: Специални следствия, тъй като Дуди Кравиц бил един от обичаните му филми. Каква е връзката сред телевизионна поредност за чиновници от правоприлагащите органи, занимаващи се с най-ужасните закононарушения, осъществявани основно против деца и дами, и Дуди Кравиц? Нямам ни най-малка визия, само че на такива странни асоциации се гради цялата ми кариера.
Едно от нещата, които Дуди Кравиц демонстрира, е, че обичам филми с динамични артисти. Любимата ми част от процеса на филмопроизводство е работата с актьорите за добиване на най-хубавото им показване. Какъв щастливец съм единствено, че режисирах подобен набор от звезди: Уилям Шатнър, Джийн Хекман, Ричард Драйфус, Джейн Фонда, Грегъри Пек, Джордж Сигъл, Силвестър Сталоун, Ник Нолти, Ингрид Бергман, Том Селек, Дон Амичи, Катлийн Търнър, Бърт Рейнолдс, Кристофър Рийв, Жаклин Бисе, Джеймс Удс, Алън Аркин, Джеймс Мейсън, Мишлин Ланкто, Брайън Денехи, Кърт Ръсел, Джийн Симънс, Лорънс Харви, Доналд Плезънс, Джак Томпсън, Крис Мелони, Маришка Харгитай и доста други. Да, аз съм разпален кино почитател по душа.
Режисирането е необикновен развой. Режисьорът освен основава това, което ще е на екрана, само че до момента в който го прави, е основен психиатър за актьорите, въздушен диспечер за снимачния екип и диригент на многото разнообразни сегменти от включените форми на изкуство – операторска работа, музика, художествено оформление. Нужни са ти безчет други качества с изключение на умеенето да правиш филми. Трябва да можеш да контролираш хората в взаимната им работа и да извлечеш най-хубавото от всеки, другояче няма да ти се получи филмът, който е в визиите ти. И около всичко останало би трябвало да умееш да прикоткваш тези, които дават парите.
Казано по-директно, режисьорът би трябвало да е служител на реда, акушерка, психоаналитик, угодник и непрокопсаник, както в миналото го е определил великият Били Уайлдър.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)
Роден в семейство на имигранти и израсъл в бедните квартали на Торонто в годините на Депресията, Тед Кочев се научава от улицата по какъв начин да споделя истории, преди да стартира работа в телевизия CBC. Откривайки уменията си да работи с артисти и да прави кино, Кочев основава някои от най-значимите филми от волната ера на 70-те години, измежду които Обучението на Дуди Кравиц, Да се събудиш в боязън и Отборът на Северен Далас.
След шлагерите от 80-те Първа кръв и Уикендът на Барни, Кочев е измежду продуцентите на ТВ сериала Закон и ред: Специални следствия. По време на кариерата си той е разгласен за болшевик от американското държавно управление, неразрешено му е да работи в Ройъл Албърт Хол в Лондон и му се е наложило да се оправя със закани за ликвидиране на една от звездите във филмите му.
Най-добрите му произведения се радват на интереса на киноманите по целия свят, в това число и на възторзите на Мартин Скорсезе и Ник Кейв. С тази книга Кочев насочва обектива към себе си. Написана с духовитост и без срам, " Моят живот в киното " не е просто мемоарна книга, само че е и роман в непосредствен проект за живота и занаята, изпълнена с истории за дългото му другарство с писателя Мордекай Рихлер и работата със звезди от ранга на Силвестър Сталоун, Джеймс Мейсън, Грегъри Пек, Ингрид Бергман, Джийн Хекман, Джейн Фонда и Ричард Драйфус. Освен всичко това книгата е цялостна и с скъпи препоръки по какъв начин да се оцелее в клопките на Холивуд.
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Тед Кочев – " Моят живот в киното. Режисьорска версия "
ВИЗУАЛИЗИРАЙТЕ ТОВА...
Искате ли да чуете каква е моята визия за най-страхотния живот? Събуждам се заран, обличам се, закусвам и след това ходя на снимачна площадка. Там сварвам радушен снимачен екип и предан на работата си актьорски състав, който може да претвори концепциите ми в нещо още по-добро. Казвам: " Хайде всички, започваме. Да сложим камерата там. Миличка, вие застанете ето тук. Господине, вашето място е там. В момента, щом тя ви огледа, втурвате се към нея... ". И след това всички се потапяме в взаимна работа, с цел да създадем нов вид действителност и да я пренесем на кино лента.
Това, че не съм се лимитирал в съответен вид филми, ми даде опция да се разходя из всички жанрове. Но също по този начин е ставало причина да се окажа отвън сметките, когато шефове на студии и продуценти сформират описи на мечтаните режисьори за дадени планове. По-съществено за мен бе, че бивах лишаван от благоприятни условия да финансирам личните си хрумвания, тъй като на хората с парите им е по-спокойно, като могат да кажат: " О, той към този момент го е правил преди, ще успее и в този момент ".
Филмографията ми е тюрлюгювеч. Режисирал съм екшън филми като Първа кръв, първия от поредицата за Рамбо, и Безпримерна храброст; драми с друга степен на напрежение от Отборът на Северен Далас до Джошуа преди и сега; комедии, измежду които Забава с Дик и Джейн, Смяна на каналите и Уикендът на Барни. Прибавете към този лист и други заглавия като Да се събудиш в боязън, черен трилър; Кой убива великите готвачи на Европа?, комична мистерия; и Били Двете шапки, уестърн.
Единственото, което в никакъв случай не съм правил, е това, което са очаквали от мен. Отказах кино лентата за Джеймс Бонд Упълномощен да убива. Би ми харесало да кажа, че не го одобрих, тъй като не виждах художествена стойност за себе си като режисьор да върша филм за Джеймс Бонд, в случай че тяхната формула е заложена един път и бетонирана. Ала същинската причина е, че не ми дадоха парите, които желаех. Това беше единственият случай в кариерата ми, когато разреших парите да са решителен фактор.
Също по този начин в никакъв случай не съм снимал продължение, годния отзив за един режисьор. Дори откакто Първа кръв стана международен блокбастър, отхвърлих идващия филм за Рамбо, който щеше да ми обезпечи най-малкото хубава крайбрежна къща в Малибу. Казах " не " и на продължения на Уикендът на Барни.
Няма благородни претекстове зад тези решения, нито пък ги акцентирам, с цел да покажа, че върша авторско кино. Образът на Рамбо беше отведен в друга посока. В моя филм той изпитва мощна злоба към насилието, бори се с морална алтернатива за упражняването на мощ във Виетнам и не убива нито един човек. В поредицата Джон Рамбо се е трансформирал в машина за ликвидиране.
Колкото до Уикендът на Барни, просто ми се бяха изчерпали шегите за мъртъвци или най-малко желанието да ги демонстрирам. Също по този начин към този момент бях живял дълго в тези територии и ми се щеше да се придвижа напред и да открия нови светове, които да проучвам кинематографично. В правенето на филми постоянно съм ценил изключително доста набирания опит и опцията всякога да разкажеш друга история. Всичко друго се подрежда надалеч обратно.
Като разясняват мястото ми през 70-те и 80-те години, в " The Washington Post " наскоро ме нарекоха " недооценения Тед Кочев ".
Хубаво, по този начин да е.
Според мен в " Post " са имали поради, че доста от полагащото ми се самопризнание е пристигнало по-късно. Да, имах няколко шлагера, като най-вече изпъква Първа кръв, донесъл брутна облага от 125 млн. $, което по това време беше голяма сума. Отборът на Северен Далас провокира дискусия по отношение на третирането на играчи от страна на Националната футболна лига и беше хвален от критиците за безпощадния си натурализъм. Забава с Дик и Джейн беше огромен касов триумф, а Уикендът на Барни се трансформира в паметен филм по целия свят.
Един от първите ми филми, Обучението на Дуди Кравиц, завоюва най-висока премия – " Златна мечка " на Берлинския кино фестивал през 1974 година Филмите ми също по този начин са генерирали най-вече позитивни мнения от рецензията.
В по-близко минало два от филмите ми получиха висшо художествено самопризнание, като бяха наречени " класики от Кан " от Филмовия фестивал в Кан, най-престижния в света. Първият е Да се събудиш в боязън, тъмен австралийски филм, който излезе през 1971 година, а беше приет от Кан през 2009-а. Вторият е Обучението на Дуди Кравиц с премиера през 1974 година и почетен в Кан през 2013-а. Най-много ми се хареса в това не похвалата, а трайността на влияние на филмите.
Моята първа и най-голяма обич е снимането на филми.
***
Обучението на Дуди Кравиц беше оста, към която се завъртя кариерата ми, и в доста връзки целият ми живот.
Филмът е изработен по разказ на моя най-скъп другар на света, починалият Мордекай Рихлер. Запознах се с Мордекай през 1958 година и деляхме мърляво апартаментче в Лондон, където той написа творбата си. Когато я прочетох, му споделих, че това освен е най-хубавият канадски разказ, писан в миналото, а че един ден ще се върна в Канада и ще направя по него филм. И двамата се смяхме на глупостта на сходна концепция. По това време в Канада не съществуваше кино промишленост и таман по тази причина се бях преместил в Лондон.
Създадох си име като ефирен и сценичен режисьор в Лондон и ми лиши 14 години битка, с цел да осъществя замисъла си с Дуди Кравиц. Накрая филмът беше взаимно финансиран с Канадската корпорация за кино развиване, основана, с цел да даде летящ старт на национално филмопроизводство. Стана един от най-популярните канадски филми на 70-те години и жизненоважната поддръжка от критици като Полин Кейл оказа помощ за издигане на престижа му.
Филмът разсъни вероятност канадски произведения да намерят място на огромния екран. Винаги съм вярвал, че една процъфтяваща кино промишленост дефинира дадена нация и дружно с родната литература, спектакъл и музика е отражение на груповата ѝ природа. Тези форми на изкуството са част от сърцето и душата на всеки народ. Въпреки обстоятелството, че връзките на мен и моето семейство с Канада бяха прекомерно нееднозначни, веселя се, че дадох своя дребен принос за развиването на филмовата промишленост в моята страна.
Израснах в бордеите на Торонто в последна беднотия. Родителите ми пристигнали поотделно от България с илюзията, че улиците ще са настлани със злато. Уви, прекомерно скоро по-късно се озовали посред Голямата меланхолия, когато имигрантите били одобрявани като утайката на обществото. Къщите в квартала ни бяха пренаселени с имигранти като моите родители, които нямаха отопление през зимата и бяха лишени от обществени услуги. Домът ни беше толкоз леден, че на двегодишна възраст за малко не съм починал от студ; избавил ме доктор, който ме размразил в котел с вряла вода.
Никога не съм учил във кино институт, нито съм посещавал профилирани курсове. Моята школа за кино бяха другите странни служби, които съм имал. Работех в сладкарница на баща, посещавана от облици, като че ли излезли от разказите на Деймън Ръниън – букмейкъри, контрабандисти, дребни мошеници, сутеньори, проститутки, професионални борци. След като се дипломирах по британска литература и не си открих работа като стихотворец, работих в касапница от веригата " Суифт ", след това във фабрика за гуми на " Гудиър ", в завод за шуплест каучук – там съм се озовавал най-близо до " Ад " на Данте.
Пробивът ми пристигна, когато Канадската корпорация за радиоизлъчване (СВС) мина от радио към телевизия. Успях да се уредя на работа като театрален служащ, преди още СВС да е в ефир. Докато при работата си гледах по какъв начин всеки ден се вършат телевизионни пиеси онлайн, у мен постепенно се оформи интерес към специалността на режисьора. Телевизията се разрастваше с такива бурни темпове, че след три години, когато бях единствено на 24, получих шанса да дирижирам.
Режисирането ме заплени. В тази работа фокусът ми постоянно е бил върху героите. Има една история за превъзходния публицист Антон Чехов, която илюстрира тази концепция доста по-добре, в сравнение с аз бих могъл да я обясня.
Чехов, който е мой идол, пращал всичките си разкази на книжовен критик в Москва за мнения. За един съответен роман, озаглавен " Конекрадецът ", критикът дал отговор, че е необикновен, като се изключи едно нещо. Чехов не бил заел морална позиция във връзка с краденето на коне.
Чехов дал отговор, че не демонстрира никакъв интерес да съди конекрадец. " Ако изпитвате потребност аз да ви кажа, че краденето на коне е нещо неприятно, значи имате морално-етичен проблем. Мен не ме е грижа какво прави героят, желая да знам какво мисли, когато прави каквото прави ", отвърнал той на рецензия. И тогава Чехов написа изречение, от което още ме побиват тръпки, когато го чета: " Аз не съм съдник на моите герои. Аз съм техен доброжелателен очевидец ".
Еха! Ето това желаех да внеса във филмите си.
Чехов е споделил също, че най-важното е никой воин да не бъде унижаван. Когато за пръв път прочетох това му изказване, сърцето ми прескочи такт.
Тези две послания ми бяха като пратени свише и са ми помогнали повече от всевъзможен различен съвет. Те се трансфораха в крайъгълен камък на философията ми като режисьор. Винаги когато съм се чувствал объркан и беззащитен, си дублирам: " Кочев, бъди техен доброжелателен очевидец и не ги унижавай ".
Когато режисирах Дуди Кравиц, желаех да вляза в главата на Дуди. Той е приветлив, въпреки и неподлежащ на оправдаване 18-годишен авантаджия, който предава другари и любовницата си, с цел да се издигне в живота. Исках феновете да знаят от кое място идва. Основният въпрос във кино лентата е заложен от разбойник, който пита: " Кравиц, за какво постоянно търчиш, като че ли имаш забит нагорещен ръжен в задника? ".
Надявам се, че филмът – посредством значително на доста комплексния облик, който Ричард Драйфус построи в ролята на Дуди и който назовава един от най-хубавите в кариерата си – дава отговор на този въпрос.
Дуди Кравиц беше моят пропуск за Холивуд. След като излезе по екраните, ми беше препоръчан първият филм от холивудска студия – Забава с Дик и Джейн с Джордж Сигъл и Джейн Фонда в основните функции.
Години по-късно Дик Улф, основател на телевизионната поредност Закон и ред, ме нае за изпълнителен продуцент на Закон и ред: Специални следствия, тъй като Дуди Кравиц бил един от обичаните му филми. Каква е връзката сред телевизионна поредност за чиновници от правоприлагащите органи, занимаващи се с най-ужасните закононарушения, осъществявани основно против деца и дами, и Дуди Кравиц? Нямам ни най-малка визия, само че на такива странни асоциации се гради цялата ми кариера.
Едно от нещата, които Дуди Кравиц демонстрира, е, че обичам филми с динамични артисти. Любимата ми част от процеса на филмопроизводство е работата с актьорите за добиване на най-хубавото им показване. Какъв щастливец съм единствено, че режисирах подобен набор от звезди: Уилям Шатнър, Джийн Хекман, Ричард Драйфус, Джейн Фонда, Грегъри Пек, Джордж Сигъл, Силвестър Сталоун, Ник Нолти, Ингрид Бергман, Том Селек, Дон Амичи, Катлийн Търнър, Бърт Рейнолдс, Кристофър Рийв, Жаклин Бисе, Джеймс Удс, Алън Аркин, Джеймс Мейсън, Мишлин Ланкто, Брайън Денехи, Кърт Ръсел, Джийн Симънс, Лорънс Харви, Доналд Плезънс, Джак Томпсън, Крис Мелони, Маришка Харгитай и доста други. Да, аз съм разпален кино почитател по душа.
Режисирането е необикновен развой. Режисьорът освен основава това, което ще е на екрана, само че до момента в който го прави, е основен психиатър за актьорите, въздушен диспечер за снимачния екип и диригент на многото разнообразни сегменти от включените форми на изкуство – операторска работа, музика, художествено оформление. Нужни са ти безчет други качества с изключение на умеенето да правиш филми. Трябва да можеш да контролираш хората в взаимната им работа и да извлечеш най-хубавото от всеки, другояче няма да ти се получи филмът, който е в визиите ти. И около всичко останало би трябвало да умееш да прикоткваш тези, които дават парите.
Казано по-директно, режисьорът би трябвало да е служител на реда, акушерка, психоаналитик, угодник и непрокопсаник, както в миналото го е определил великият Били Уайлдър.
Всичко, което би трябвало да знаете за:Четиво (767)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ