Откъс от "Моят едипов комплекс" на Франк О’Конър
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Моят едипов комплекс ", с създател Франк О’Конър, възложен от Издателство " Лист "
Парола " Франк О’Конър "! Сборникът с разкази " Моят едипов комплекс " е богатство на литературата
На четиринайсет Франк О’Конър напуща учебно заведение, на петнайсет води война против Короната – влиза в редиците на ИРА и подрива властта на Негово величество Джордж V. На деветнайсет е хвърлен в пандиза поради бунтовната си активност и престоява там една година, а на четиридесет към този момент е приет публицист. Работил е като преподавател по ирландски, библиотекар, преводач и шеф на спектакъл.
В България Франк О’Конър (1903-1966) е прочут най-много на феновете на късия роман от няколко антологии. За тях името му е като ключова дума, скришен код, който указва къде има литературно богатство.
Сега до него имат достъп всички – 30 от най-хубавите разкази на Франк О’Конър излизат в независим том от 640 страници със заглавие " Моят едипов комплекс и други истории ".
Наричат писателя " ирландския Чехов "
поради думите на нобеловия лауреат Уилям Бътлър Йейтс: " О’Конър прави за Ирландия това, което Чехов направи за Русия ". Писателят Ричард Елман го афишира за " Флобер измежду блатата ", а през 2000 година е учредена премията за пай роман " Франк О’Конър ".
Във всеки от разказите на О’Конър има най-малко едно зрънце от персонално претърпяна история. Франк изплаква на този свят на 17 септември 1903 година с името Майкъл Франсис О’Донован. Когато го ражда, майка му Мeри е на 38 години и той остава единственото ѝ дете. Баща му Майкъл е деец, горделив с двете си пенсии от Британската войска, тежък пияч и черноработник.
Редовно малтретира жена си и сина си, поради пиянството не може да си откри постоянна работа. Затова майката устоя фамилията като чисти непознати къщи.
Бъдещият публицист обожава майка си, отношението към татко му е горчиво възмущение. Той сменя семейството си О’Донован с моминската на майка си - О’Конър. И вместо Майкъл, избира да го назовават Франк – от Франсис. В спомените си той назовава детството си " тези ужасни години " и признава, че в никакъв случай не е съумял да елементарни на татко си стореното зло.
Когато майка му е на седемдесет, О’Конър с смут научава от персоналния си доктор, че тя от години страда от продължителен апендицит, философски е издържала на болките и в никакъв случай не е имала време или пари да отиде на доктор.
В " Моят едипов комплекс " историите на ирландския публицист са подредени хронологично, освен по отношение на живота на създателя, а съгласно живота на всеки от героите. Първите разкази разказват детството, идващите – зрелостта, а последните навлизат в старостта и насочват вниманието към мисълта и подготовката за гибелта. Точно тази книга преди години е открита инцидентно в книжарница от Джулиан Барнс, който споделя, че единствено огромен публицист би поставил такова заглавие на своя творба.
превод Иглика Василева
корица Дамян Дамянов
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Моят едипов комплекс " на Франк О’Конър
След четиринайсет години
Николас Колман дойде в Б... в пазарен ден. Тесните улици бяха цялостни с добитък, който се влачеше мудно и току се клатушкаше нестабилно, преди пастирите да сръчкат животните с остени, с цел да сторят път на минаващите коли. Въздухът беше пропит с миризми, прахуляк и звук. Търговците на добитък размахваха сопи и си подвикваха един на различен през улицата; притежателите на дюкяни бяха изложили стоката си и се пазаряха с клиентите извън на тротоара; дами с пискливи гласове предлагаха ябълки, цигари и лимонада към статуята на Еринската госпожица посред чаршията, а плещести, развеселени и отракани фермери с аскетични лица под широкополите шапки непрестанно го бутаха, до момента в който минаваха край него.
Беше удовлетворен, че съумя да завърши с работата си тук и за известно време можеше да се махне от града. Той го изнервяше. Над покривите човек постоянно виждаше изрязаните сиво-зелени контури на рид, който се издигаше отвесно над тях и сякаш всеки миг можеше да се срути и да ги смачка. Пътят край морето беше по-добър. По него също вървяха каруци, пренасяха кошове, цялостни с квичащи животни, само че най-малко се откриваше панорама към огромния залив с многочислените му островчета и част от виолетовите хълмове, където слънце и сянка се редуваха непрекъснато с лекотата на разливаща се вода.
Повърхността на залива беше напълно спокойна и изглеждаше, като че ли дъжд от слънчеви лъчи бие по грейнала каменна плоча, а след това отскача в нежни сияйни пръски, тъй че когато човек се загледа дълготрайно в нея, тя го заслепяваше. В залива се виждаха единствено две-три дребни риболовен лодки и един товарен параход с яркочервен комин.
Седна да обядва в остаряло заведение на пазара, само че беше толкоз раздразнителен, че не хапна съвсем нищо. Фермерите и пастирите се опитваха да го заговорят, но той нямаше какво да им каже; те обсъждаха цени и добиви, държавното управление и общинския съвет, само че от тези неща той нищо не разбираше. Накрая, за негово най-голямо облекчение, го оставиха на мира.
След това потегли да изкачва баира, който водеше отвън града. Движението беше понамаляло: катереше се по върлото, а когато градът остана под него на фона на разширяващия се кръг на залива, замязя на безшумно местенце, може би прекомерно безшумно. Почувства нещо като страхопочитание, до момента в който вървеше нагоре по добре обрисуваната чакълеста пътека към манастира. " В седем – намерения си той - влакът ще ме върне назад в града. В 10 ще вървя по Патрик Стрийт към къщи. Утре ще бъда назад на остарелия си стол в офиса. Никога повече няма да видя това място, в никакъв случай! "
Но все пак, частично и поради това, сърцето му се разтупка, когато послушницата го предложения да влезе в голия салон с разпятието, с излъскания под и необятно разтворените прозорци, през които подухваше леден ветрец.
Най-накрая тя се появи; слабичка фигура в черно с бяла колосана пребрадка. Почти не я погледна, само че взе ръката й, ухилен, обезпокоен и притихнал. Тя също се почувства неудобно.
Седнаха дружно на градинската скамейка, от която той още веднъж видя града и залива, разстлани даже по-нашироко отпреди. Не чуваше нищо от нормалната олелия, а единствено тъжната сирена на влака, който пухтеше на влизане в гарата. Нейните очи гълтаха пейзажа равнодушно, до момента в който понякога той поглеждаше срамежливо към изящния й профил, който не се беше променил; тогава се зачуди дали и той като нея не се е трансформирал. Може би не, може би най-малко за нея си е останал същият, какъвто постоянно е бил. Въпреки това... в нея въпреки всичко имаше някаква смяна! Нещо липсваше в лицето й; може би предходната натегнатост, то към този момент не навяваше мисли за познатата му необузданост и деликатност. Тя изглеждаше по-щастлива и по-силна.
• Ами Кейт? – попита го, откакто бяха разговаряли известно време. – Тя по какъв начин е?
• О, Кейт е доста добре. Имат си хубава къща в Пасидж... нали знаеш, там има учебно заведение за Том. Оттатък реката е... къщата им, желая да кажа. Понякога се отклонявам при тях в неделя вечер за чая... към този момент имат пет деца, най-голямото е на шестнайсет години.
• Да, несъмнено... Мари. Ами да, тя е кръстена на мен! Моята кръщелница.
• Точно по този начин, по какъв начин по този начин съм не запомнил! Навремето бяхте неразделни с Кейт.
• Бих желала да видя Мари. Редовно ми написа, още от деветгодишна, с цел да ме поздрави за нашия църковен празник.
• Наистина ли? Не знаех. Те не приказват с мен за такива неща.
Лека червенина обагри страните й, умълча се за момент и в случай че той я беше погледнал, би забелязал в очите й необичайно изражение на ужас и болежка. Но той не я беше погледнал и тя продължи:
• Кейт също ми написа понякога... само че нали я познаваш Кейт! От нея научих за гибелта на майка ти. Трябва да е било огромен удар за теб.
• Да, беше доста внезапно. Бях самичък с нея, когато се случи.
• Тук отслужихме заупокойна литургия за нея. Как умря? Беше ли...?
• Умря трудно. Не искаше да ме оставя.
• О!
Устните й помръднаха безмълвно.
• Никога няма да я не помни. Беше толкоз блага... толкоз дискретна, а Феър Хил беше най-щастливото място, преди Кейт да се омъжи, когато бяхме единствено тримата... Спомняш ли си, пропусках обяда единствено и единствено да дойда след учебно заведение?... И къщата към този момент я няма, нали?
• Да, къщата я няма.
• А Дженифър? Папагалът Дженифър?
• Дженифър от дълго време умря. Задави се с ябълка.
• А Джаспър?
• И Джаспър умря. Един елзасец го сдави. Сега имам друго куче, вълча порода, огромен лентяй. Сприятелил се е с Кери Блу на съседите и Кери Блу излиза с нас на разходка и лови зайци вместо него. Той доста обича зайци, само че е толкоз огромен, огромен и ленив!
• Ти в този момент си на квартира. Защо не отиде да живееш с Кейт и Том? Знаеш, че те с наслада биха те приели.
• За какво да вървя? Те са женени, още тогава имаха към този момент деца, къщата им би трябвало да си е за тях... Освен това, нали ме знаеш какъв съм. Аз съм елементарен човек, не съм интелигентен, не чета книги, нито вестници. Вечер пастирите се пробват да ме заприказват на тематика политика, само че почтено да ти кажа, аз хабер си нямам от такива неща. Какво ще си рекат Том и неговите другари от университета, като видят подобен простак като мен?
• Не е по този начин, ти постоянно си бил на открито измежду природата. Спомням си по какъв начин ставаше заран в пет и тръгваше с кучетата до Уайтс Крос и назад през Баливолейн. Още ли го правиш?
• Да, всяка заран и през множеството недели. Но откакто мама умря, трябваше да се откажа от птиците.
• О, птиците! Колко тъпо! Спомням си ги, и какъв брой красиво чуруликаха! – Тя се изсмя щастливо, напълно доброволно. – Другите девойки ужасно ми завиждаха, тъй като ти постоянно ми даваше птичи яйца, а аз ги разменях за всякакви други предмети, след това се връщах при теб разплакана и се преструвах, че сякаш съм ги изгубила... допускам, нито един път не си се досетил каква съм лъжкиня... О, божичко! Още ли работиш във фабриката?
• Все още съм във фабриката!... Знаеш ли, ти излезе права. Спомняш ли си, като ми сподели, че ще си остана там, до момента в който ми побелее главата. Тогава доста ми се ядосваше и смутен, взех, че поставих някакви старания... Не, не, в никакъв случай не съм имал упоритости... немного във всеки случай... там съм си добре, колкото бих бил и на всяко друго място... А в този момент по този начин съм привикнал с него, че не бих могъл да напусна даже да желая. Живея толкоз умерено, че дори идването дотук ми се коства огромно премеждие. През цялото време си дублирам " Утре се връщам на работа, на следващия ден се връщам на работа ". С наслада се прибирам вкъщи.
• Да, това мога да го схвана.
• Наистина ли? Ти беше по-различна.
• Да, само че и нещата тук са по-различни. Човек работи. Не мисли. Не желае да мисли. Навремето се излежавах до 10, в този момент всяка заран ставам в пет и половина и изобщо не се усещам изморена. Цял ден съм накрак. Спя непробудно. Не сънувам. Мразя всичко, което нарушава ежедневния ми темп.
• Като мен ли?
• Не, не като теб. Не обичам да вземем за пример да съм болна, да се залежавам, да чувам какво ми приказват другите и самата аз да не работя.
• И към този момент не изпадаш в суматоха?
• Не, завършек на суматохата.
• Не плачеш? Вече нямаш ли упоритости?... коства ми се необичайно!... Да, хубаво е животът ти да е спретнат, да не се страхуваш от нищо, да не се надяваш на нищо.
Тя го погледна небрежно, озадачено.
• Още ли вървиш на първата утринна литургия? – попита го тя.
• Да, както преди.
Двамата още веднъж се умълчаха. Тънка мъгла се подвигна откъм града; от едната страна заливът беше като заграден със златна стена; лъхна ги леден вятър откъм морето, разшумя гъстия листак и повдигна ефирния й черен воал. Ненадейно проехтя звънец и тя се изправи.
• Как е квартирата ти? – попита го и бузите й пламнаха. – Надявам се, че се грижиш за себе си и че те хранят добре. Навремето беше толкоз небрежен.
• О, да, да. Те са доста порядъчни хора. А ти... подхожда ли ти това място? По-добре ли е от града?
• Разбира се – отвърна му тя изтощено, - тук е по-спокойно.
Поеха безмълвно по пътеката към манастира и се разделиха, както се бяха срещнали – с терзание, съвсем без да се поглеждат.
" Не – намерения си той на излизане от манастира – край към този момент! " Но знаеше, че в продължение на дни, може би месеци, птичките и кучетата, цветята и ранните утринни разходки измежду природата, дърветата през лятото, всички тези неща, които му бяха доставяли наслаждение, ще му предизвикват единствено болежка.
Фермерите, които се връщаха от тържището и си подвикваха един на различен откъм поклащащите се каруци, пробудиха у него отколешните му фантазии и той се натъжи, че създавайки хората, Бог ги е лишил от вродено чистосърдечие, направил ги е подли и капризни, със мемоари, в които предишното съществува като скулптура – съвършена и недостъпна.
И до момента в който влакът го отнасяше назад към града, тропотът на колелата, които напяваха " рутата, рутата, рутата ", се разтваряше в светлата мъгла на диалог, в който той напълно отчетливо долови женски глас, само че гласът не сподели нищо; беше като загатна, идеален и недостъпен; мозъкът му натежа от безкрайна горест, която се смеси с меланхолията на сумрачния пейзаж, през който се носеше – пейзаж от самотни езера с железен отблясък, уединени на фона на хълмове и дървета. По силата на някаква подигравка чу се по какъв начин споделя: " Да, хубаво е животът ти да е спретнат, да не се страхуваш от нищо и да не се надяваш на нищо ".
Докато влакът го отвеждаше по-нататък и по-нататък, отвърна му със сприхавия си железен глас...
" Рутата, рутата, рутата! "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1139)
Парола " Франк О’Конър "! Сборникът с разкази " Моят едипов комплекс " е богатство на литературата
На четиринайсет Франк О’Конър напуща учебно заведение, на петнайсет води война против Короната – влиза в редиците на ИРА и подрива властта на Негово величество Джордж V. На деветнайсет е хвърлен в пандиза поради бунтовната си активност и престоява там една година, а на четиридесет към този момент е приет публицист. Работил е като преподавател по ирландски, библиотекар, преводач и шеф на спектакъл.
В България Франк О’Конър (1903-1966) е прочут най-много на феновете на късия роман от няколко антологии. За тях името му е като ключова дума, скришен код, който указва къде има литературно богатство.
Сега до него имат достъп всички – 30 от най-хубавите разкази на Франк О’Конър излизат в независим том от 640 страници със заглавие " Моят едипов комплекс и други истории ".
Наричат писателя " ирландския Чехов "
поради думите на нобеловия лауреат Уилям Бътлър Йейтс: " О’Конър прави за Ирландия това, което Чехов направи за Русия ". Писателят Ричард Елман го афишира за " Флобер измежду блатата ", а през 2000 година е учредена премията за пай роман " Франк О’Конър ".
Във всеки от разказите на О’Конър има най-малко едно зрънце от персонално претърпяна история. Франк изплаква на този свят на 17 септември 1903 година с името Майкъл Франсис О’Донован. Когато го ражда, майка му Мeри е на 38 години и той остава единственото ѝ дете. Баща му Майкъл е деец, горделив с двете си пенсии от Британската войска, тежък пияч и черноработник.
Редовно малтретира жена си и сина си, поради пиянството не може да си откри постоянна работа. Затова майката устоя фамилията като чисти непознати къщи.
Бъдещият публицист обожава майка си, отношението към татко му е горчиво възмущение. Той сменя семейството си О’Донован с моминската на майка си - О’Конър. И вместо Майкъл, избира да го назовават Франк – от Франсис. В спомените си той назовава детството си " тези ужасни години " и признава, че в никакъв случай не е съумял да елементарни на татко си стореното зло.
Когато майка му е на седемдесет, О’Конър с смут научава от персоналния си доктор, че тя от години страда от продължителен апендицит, философски е издържала на болките и в никакъв случай не е имала време или пари да отиде на доктор.
В " Моят едипов комплекс " историите на ирландския публицист са подредени хронологично, освен по отношение на живота на създателя, а съгласно живота на всеки от героите. Първите разкази разказват детството, идващите – зрелостта, а последните навлизат в старостта и насочват вниманието към мисълта и подготовката за гибелта. Точно тази книга преди години е открита инцидентно в книжарница от Джулиан Барнс, който споделя, че единствено огромен публицист би поставил такова заглавие на своя творба.
превод Иглика Василева
корица Дамян Дамянов
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Моят едипов комплекс " на Франк О’Конър
След четиринайсет години
Николас Колман дойде в Б... в пазарен ден. Тесните улици бяха цялостни с добитък, който се влачеше мудно и току се клатушкаше нестабилно, преди пастирите да сръчкат животните с остени, с цел да сторят път на минаващите коли. Въздухът беше пропит с миризми, прахуляк и звук. Търговците на добитък размахваха сопи и си подвикваха един на различен през улицата; притежателите на дюкяни бяха изложили стоката си и се пазаряха с клиентите извън на тротоара; дами с пискливи гласове предлагаха ябълки, цигари и лимонада към статуята на Еринската госпожица посред чаршията, а плещести, развеселени и отракани фермери с аскетични лица под широкополите шапки непрестанно го бутаха, до момента в който минаваха край него.
Беше удовлетворен, че съумя да завърши с работата си тук и за известно време можеше да се махне от града. Той го изнервяше. Над покривите човек постоянно виждаше изрязаните сиво-зелени контури на рид, който се издигаше отвесно над тях и сякаш всеки миг можеше да се срути и да ги смачка. Пътят край морето беше по-добър. По него също вървяха каруци, пренасяха кошове, цялостни с квичащи животни, само че най-малко се откриваше панорама към огромния залив с многочислените му островчета и част от виолетовите хълмове, където слънце и сянка се редуваха непрекъснато с лекотата на разливаща се вода.
Повърхността на залива беше напълно спокойна и изглеждаше, като че ли дъжд от слънчеви лъчи бие по грейнала каменна плоча, а след това отскача в нежни сияйни пръски, тъй че когато човек се загледа дълготрайно в нея, тя го заслепяваше. В залива се виждаха единствено две-три дребни риболовен лодки и един товарен параход с яркочервен комин.
Седна да обядва в остаряло заведение на пазара, само че беше толкоз раздразнителен, че не хапна съвсем нищо. Фермерите и пастирите се опитваха да го заговорят, но той нямаше какво да им каже; те обсъждаха цени и добиви, държавното управление и общинския съвет, само че от тези неща той нищо не разбираше. Накрая, за негово най-голямо облекчение, го оставиха на мира.
След това потегли да изкачва баира, който водеше отвън града. Движението беше понамаляло: катереше се по върлото, а когато градът остана под него на фона на разширяващия се кръг на залива, замязя на безшумно местенце, може би прекомерно безшумно. Почувства нещо като страхопочитание, до момента в който вървеше нагоре по добре обрисуваната чакълеста пътека към манастира. " В седем – намерения си той - влакът ще ме върне назад в града. В 10 ще вървя по Патрик Стрийт към къщи. Утре ще бъда назад на остарелия си стол в офиса. Никога повече няма да видя това място, в никакъв случай! "
Но все пак, частично и поради това, сърцето му се разтупка, когато послушницата го предложения да влезе в голия салон с разпятието, с излъскания под и необятно разтворените прозорци, през които подухваше леден ветрец.
Най-накрая тя се появи; слабичка фигура в черно с бяла колосана пребрадка. Почти не я погледна, само че взе ръката й, ухилен, обезпокоен и притихнал. Тя също се почувства неудобно.
Седнаха дружно на градинската скамейка, от която той още веднъж видя града и залива, разстлани даже по-нашироко отпреди. Не чуваше нищо от нормалната олелия, а единствено тъжната сирена на влака, който пухтеше на влизане в гарата. Нейните очи гълтаха пейзажа равнодушно, до момента в който понякога той поглеждаше срамежливо към изящния й профил, който не се беше променил; тогава се зачуди дали и той като нея не се е трансформирал. Може би не, може би най-малко за нея си е останал същият, какъвто постоянно е бил. Въпреки това... в нея въпреки всичко имаше някаква смяна! Нещо липсваше в лицето й; може би предходната натегнатост, то към този момент не навяваше мисли за познатата му необузданост и деликатност. Тя изглеждаше по-щастлива и по-силна.
• Ами Кейт? – попита го, откакто бяха разговаряли известно време. – Тя по какъв начин е?
• О, Кейт е доста добре. Имат си хубава къща в Пасидж... нали знаеш, там има учебно заведение за Том. Оттатък реката е... къщата им, желая да кажа. Понякога се отклонявам при тях в неделя вечер за чая... към този момент имат пет деца, най-голямото е на шестнайсет години.
• Да, несъмнено... Мари. Ами да, тя е кръстена на мен! Моята кръщелница.
• Точно по този начин, по какъв начин по този начин съм не запомнил! Навремето бяхте неразделни с Кейт.
• Бих желала да видя Мари. Редовно ми написа, още от деветгодишна, с цел да ме поздрави за нашия църковен празник.
• Наистина ли? Не знаех. Те не приказват с мен за такива неща.
Лека червенина обагри страните й, умълча се за момент и в случай че той я беше погледнал, би забелязал в очите й необичайно изражение на ужас и болежка. Но той не я беше погледнал и тя продължи:
• Кейт също ми написа понякога... само че нали я познаваш Кейт! От нея научих за гибелта на майка ти. Трябва да е било огромен удар за теб.
• Да, беше доста внезапно. Бях самичък с нея, когато се случи.
• Тук отслужихме заупокойна литургия за нея. Как умря? Беше ли...?
• Умря трудно. Не искаше да ме оставя.
• О!
Устните й помръднаха безмълвно.
• Никога няма да я не помни. Беше толкоз блага... толкоз дискретна, а Феър Хил беше най-щастливото място, преди Кейт да се омъжи, когато бяхме единствено тримата... Спомняш ли си, пропусках обяда единствено и единствено да дойда след учебно заведение?... И къщата към този момент я няма, нали?
• Да, къщата я няма.
• А Дженифър? Папагалът Дженифър?
• Дженифър от дълго време умря. Задави се с ябълка.
• А Джаспър?
• И Джаспър умря. Един елзасец го сдави. Сега имам друго куче, вълча порода, огромен лентяй. Сприятелил се е с Кери Блу на съседите и Кери Блу излиза с нас на разходка и лови зайци вместо него. Той доста обича зайци, само че е толкоз огромен, огромен и ленив!
• Ти в този момент си на квартира. Защо не отиде да живееш с Кейт и Том? Знаеш, че те с наслада биха те приели.
• За какво да вървя? Те са женени, още тогава имаха към този момент деца, къщата им би трябвало да си е за тях... Освен това, нали ме знаеш какъв съм. Аз съм елементарен човек, не съм интелигентен, не чета книги, нито вестници. Вечер пастирите се пробват да ме заприказват на тематика политика, само че почтено да ти кажа, аз хабер си нямам от такива неща. Какво ще си рекат Том и неговите другари от университета, като видят подобен простак като мен?
• Не е по този начин, ти постоянно си бил на открито измежду природата. Спомням си по какъв начин ставаше заран в пет и тръгваше с кучетата до Уайтс Крос и назад през Баливолейн. Още ли го правиш?
• Да, всяка заран и през множеството недели. Но откакто мама умря, трябваше да се откажа от птиците.
• О, птиците! Колко тъпо! Спомням си ги, и какъв брой красиво чуруликаха! – Тя се изсмя щастливо, напълно доброволно. – Другите девойки ужасно ми завиждаха, тъй като ти постоянно ми даваше птичи яйца, а аз ги разменях за всякакви други предмети, след това се връщах при теб разплакана и се преструвах, че сякаш съм ги изгубила... допускам, нито един път не си се досетил каква съм лъжкиня... О, божичко! Още ли работиш във фабриката?
• Все още съм във фабриката!... Знаеш ли, ти излезе права. Спомняш ли си, като ми сподели, че ще си остана там, до момента в който ми побелее главата. Тогава доста ми се ядосваше и смутен, взех, че поставих някакви старания... Не, не, в никакъв случай не съм имал упоритости... немного във всеки случай... там съм си добре, колкото бих бил и на всяко друго място... А в този момент по този начин съм привикнал с него, че не бих могъл да напусна даже да желая. Живея толкоз умерено, че дори идването дотук ми се коства огромно премеждие. През цялото време си дублирам " Утре се връщам на работа, на следващия ден се връщам на работа ". С наслада се прибирам вкъщи.
• Да, това мога да го схвана.
• Наистина ли? Ти беше по-различна.
• Да, само че и нещата тук са по-различни. Човек работи. Не мисли. Не желае да мисли. Навремето се излежавах до 10, в този момент всяка заран ставам в пет и половина и изобщо не се усещам изморена. Цял ден съм накрак. Спя непробудно. Не сънувам. Мразя всичко, което нарушава ежедневния ми темп.
• Като мен ли?
• Не, не като теб. Не обичам да вземем за пример да съм болна, да се залежавам, да чувам какво ми приказват другите и самата аз да не работя.
• И към този момент не изпадаш в суматоха?
• Не, завършек на суматохата.
• Не плачеш? Вече нямаш ли упоритости?... коства ми се необичайно!... Да, хубаво е животът ти да е спретнат, да не се страхуваш от нищо, да не се надяваш на нищо.
Тя го погледна небрежно, озадачено.
• Още ли вървиш на първата утринна литургия? – попита го тя.
• Да, както преди.
Двамата още веднъж се умълчаха. Тънка мъгла се подвигна откъм града; от едната страна заливът беше като заграден със златна стена; лъхна ги леден вятър откъм морето, разшумя гъстия листак и повдигна ефирния й черен воал. Ненадейно проехтя звънец и тя се изправи.
• Как е квартирата ти? – попита го и бузите й пламнаха. – Надявам се, че се грижиш за себе си и че те хранят добре. Навремето беше толкоз небрежен.
• О, да, да. Те са доста порядъчни хора. А ти... подхожда ли ти това място? По-добре ли е от града?
• Разбира се – отвърна му тя изтощено, - тук е по-спокойно.
Поеха безмълвно по пътеката към манастира и се разделиха, както се бяха срещнали – с терзание, съвсем без да се поглеждат.
" Не – намерения си той на излизане от манастира – край към този момент! " Но знаеше, че в продължение на дни, може би месеци, птичките и кучетата, цветята и ранните утринни разходки измежду природата, дърветата през лятото, всички тези неща, които му бяха доставяли наслаждение, ще му предизвикват единствено болежка.
Фермерите, които се връщаха от тържището и си подвикваха един на различен откъм поклащащите се каруци, пробудиха у него отколешните му фантазии и той се натъжи, че създавайки хората, Бог ги е лишил от вродено чистосърдечие, направил ги е подли и капризни, със мемоари, в които предишното съществува като скулптура – съвършена и недостъпна.
И до момента в който влакът го отнасяше назад към града, тропотът на колелата, които напяваха " рутата, рутата, рутата ", се разтваряше в светлата мъгла на диалог, в който той напълно отчетливо долови женски глас, само че гласът не сподели нищо; беше като загатна, идеален и недостъпен; мозъкът му натежа от безкрайна горест, която се смеси с меланхолията на сумрачния пейзаж, през който се носеше – пейзаж от самотни езера с железен отблясък, уединени на фона на хълмове и дървета. По силата на някаква подигравка чу се по какъв начин споделя: " Да, хубаво е животът ти да е спретнат, да не се страхуваш от нищо и да не се надяваш на нищо ".
Докато влакът го отвеждаше по-нататък и по-нататък, отвърна му със сприхавия си железен глас...
" Рутата, рутата, рутата! "
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1139)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ