Откъс от "Измамата като точна наука. Непревеждани разкази" на Едгар Алан По
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Измамата като точна просвета. Непревеждани разкази ", с създател Едгар Алан По, възложен от Издателство " Колибри "
" Колибри " издаде " Измамата като точна просвета ", превъзходен алманах с непревеждани разкази от американския публицист, стихотворец, редактор и книжовен критик Едгар Алан По, считан за талант и знакова фигура на американския романтизъм!
" Измамата като точна просвета. Непревеждани разкази " съдържа деветнайсет описа, всред които " Никога не казвай " продавам си душата на дявола ", " Диалогът на Монос с Уна ", " Дяволът в камбанарията ", " Духът на несъгласието ", " Колибата на Ландор ", " Изтърбушеният човек ", " Прхблем с набхра " и " Измамата като точна просвета ", дал името си на сборника. Освен непреведените до момента разкази на писателя, в актуалното издание е включена и публикацията на Шарл Бодлер " Едгар По – живот и творчество ". Големият френски стихотворец, който постоянно е говорел за духовното си роднинство с американския си другар, е превеждал в продължение на 15 години творбите на По, събирайки разказите му в три сборника и добавяйки към тях философската поема " Еврика " и романа за Артър Гордън Пим.
Едгар Алан По е американски стихотворец, публицист и есеист със свръхмерен гений, нееднократно издаван у нас и високо скъп от феновете на така наречен макабрени истории, само че и на изящния жанр. Известен с творби като " Гарванът " и " Анабел Ли ", " Убийствата на улица Морг " и " Лигея ", " Еврика " и " Историята на Артър Гордън Пим ", той е родоначалникът на разказния род, основоположникът на престъпната литература, изобретателят на фантастиката, първопроходник на злободневната ирония. Благодатното му въображение, невероятната обич към красивото във всичките му форми, несретният живот и ранната му гибел го трансформират в един от трагичните гении на международната литература.
превод Венцислав К. Венков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Едгар Алан По, " Измамата като точна просвета. Непревеждани разкази "
Осторъвт на феята
Nullus enim locus sine genio est. / СЕРВИЙ /
" Музиката – написа Мармонтел в " Contes Moraux ", които във всичките си досегашни преводи упорстваме да назоваваме " Моралните приказки ", като че ли с цел да се подиграем с техния дух, – la musique est le seul des talents qui jouissent de lui-même; tous les autres veulent des témoins. Тук той бърка удоволствието, извличано от галещите ухото звуци, с умеенето да ги създаваш. Музиката не се разграничава от останалите способности по способността си да доставя пълноценно наслаждение в наличието на различен човек, който да прави оценка осъществяването. Нито по това, че на резултатите ѝ можеш да се радваш и уединено. Идеята, която разказвачът по този начин и не е съумял да развие до дъно, или се е поддал на прословутата национална обич към поантата, е в действителност напълно защитима: че музиката от най-висш порядък се прави оценка най-добре в цялостна самотност.
В тази му форма изказванието се възприема мигновено от всички, които харесват лирата и поради самата нея, и поради насладата, която носи на духа. И все пак съществува и друго наслаждение, което е към момента налично за греховното човечество, и евентуално само то, повече и от музиката, зависи от спомагателното чувство за самотност. Става дума за щастието, което ни носи съзерцанието на природата. Ако земният жител желае да съзре същинското Божие великолепие, може да го види единствено в цялостно уединение. Лично аз схващам всяко непознато наличие – освен човешко, само че и на каквато и да е друга форма на живот като се изключи зелената, която никне от земята и е безгласна – като леке върху пейзажа, във война с духа на гледката.
И изпадам в захлас, като следя тъмните долини, сивите скали, беззвучно смеещите се води, въздишащите в неспокойния си сън гори и гордите планини, що бдят над всички нас – освен това ги схващам като колосални участници в едно безпределно живо и умишлено цяло – цяло, чиято форма (сферичната) е допустимо най-идеалната и всеобхватната, което се движи измежду сродни планети, чиято покорна прислужница е Луната, а директният му заповедник – Слънцето, чийто живот е безконечен, а мисълта му е мисъл на Бог, чиято наслада е познанието; чиито ориси се губят в необята и чието знание за самите нас е като познанието ни за обсебилите мозъците ни анималкули – цяло, което ние считаме за изцяло неодушевено и материално, почти по метода, по който анималкулите сигурно възприемат нас.
Телескопите и математическите ни проучвания непроменяемо ни убеждават – без значение от лицемерната богобоязливост на по-невежата част от свещениците, – че Всевишният отдава огромно значение на пространството, а затова и на материята. Цикличността в придвижването на звездите е допустимо най-подходящата за безпроблемната еволюция на допустимо най-големия брой тела. И самите тела са завършени по този начин, че върху дадена повърхнина да се побира допустимо най-голямото количество материя; а самите повърхности са пригодени повече от всеки различен тип повърхнина да поемат по-нагъсто ситуирано население.
Дори безкрайността на пространството не може да послужи за мотив, че Бог не се интересувал от материята; нищо чудно да се окаже, че и материята, която изпълва това пространство, е безкрайна. А и откакто виждаме ясно, че даряването на материята с живот е въпрос на принцип – освен това: доколкото можем да съдим, това е водещият принцип в Божиите дейности, – не се връзва по никакъв начин с логиката догатката, че този живот остава в границите на дребните неща, където го наблюдаваме всекидневно, а не се разгръща до височайшите.
След като се убеждаваме в съществуването на безчет вместващи се един в различен цикли, които в последна сметка се въртят към отдалечен център – Божеството, какво ни пречи да предположим по прилика, че и битието се обитава в други по-големи битиета, а всички те – в Светия дух? Вкратце казано, грубо бъркаме в самонадеяната си оценка, че индивидът – било то в земната или в бъдещите му ориси – е по-голям за вселената от безкрайната " долинска буца ", която оре и презира и на която отхвърля да припише психика не за друго, а тъй като не виждал проявленията ѝ.
Подобни размишления оцветяват от много време разсъжденията ми измежду планини и гори, край реки и край океана с нещо, което в ежедневния обичай сигурно би било наречено " фантасмагории ". Много и във вътрешността, постоянно напълно самичък, съм се скитал из такива места; и ползата, завлякъл ме в многочислени мрачни, дълбоки долини или карал ме да се заглеждам в отразените в някое искрящо езеро висини, е бил изключително засилен от мисълта, че съм се отклонил от пътя си и ги следя в самотност. Не беше ли загатнал някакъв лековерен французин добре известната мисъл на Цимерман, че " la solitude est une belle chose; mais il faut quelqu’un pour vous dire que la solitude est une belle chose "? Като епиграма по никакъв начин не е зле, само че такава нужда въобще не съществува.
Веднъж при самотните ми бродения измежду далечна част на планина, заградена от друга планина, с всичките там спящи посред тях тъжни реки и меланхолични езерца, инцидентно стигнах до рекица с остров. Открих ги най-неочаквано измежду раззеленилия се юни и се отпуснах върху торфа под клоните на чужд ми уханен шубрак да подремна, до момента в който се любувам на гледката. Точно това ми се стори най-подходящия метод за разглеждането ѝ при цялата недействителност, която я забулваше. Злачни горски стени се издигаха от всички страни, с изключение на откъм запад, където слънцето се канеше да се скрие.
Рекичката, която изчезваше незабавно от погледа след внезапен завой, видимо не намираше излаз от тукашния си затвор, ами биваше погълната от тъмнозеления листак на дърветата в източна посока; в същото време откъм противоположната (поне за мен, лежащ и втренчен нагоре) посока в долината се изливаше тихо и непрекъснато обилен златисто-ален водопад от небесните фонтани на залеза. Някъде по средата на късия аспект, който задрямващото ми зрение обхващаше, върху гръдта на рекичката почиваше щедро озеленено кръгло островче. " Със свойте сенки, слени там, / увисваше в безкрайността " – толкоз огледална беше стъклоподобната вода, че беше съвсем невероятно да определиш от коя точка на застлания с изумруден торф скат стартира в действителност кристалното ѝ притежание.
Мястото, на което се намирах, ми позволяваше да обхвана едновременно с погледа си и източния, и западния завършек на островчето, тъй че ми направи усещане необикновената разлика във типа им. Западният край бе блестящ харем от култивиран хубавици. Грееше и се червеше под очите на кòсите слънчеви лъчи и безусловно се смееше с цветиста наслада. Тревата му беше къса, пружинираща, благоуханна и опръскана на места с асфодел – неувяхващото райско цвете. Дърветата бяха гъвкави, радостни и стройни – ведри, нежни и грациозни – с ориенталски силуети и листа и гладка, лъскава шарена кора. Навсякъде цареше някакво надълбоко чувство за живот и радост; и при все това от небето не полъхваше ветрец, всичко като че ли бе в придвижване поради гладко реещите се безбройни пеперуди, които човек можеше елементарно да сбърка с крилати лалета.
Над другия, източния завършек на островчето цареше невъобразимо черна сянка. Тук над всичко се беше спуснал скръбен, въпреки и хубав покой. И дърветата бяха с мрачен цвят, скръбни форми и въодушевление, сплели се в тъжни, покрусени и призрачни контури, внушаващи мисъл за дълбока тъга и преждевременна гибел. Тревата беше с най-мрачната кипарисова отсенка, стръкчетата ѝ висяха тъжно и на места се мяркаха грозни купчинки – ниски, тесни и не кой знае какъв брой дълги, наподобяващи на гробове, без да са такива; нищо, че отвред бяха обрасли със седефчета и розмарин. Сенките на дърветата висяха морно връз видимо поглъщащата ги вода, внасяйки мрак в дълбините ѝ. Стори ми се, че с последователното залязване на слънцето всяка сянка се отделяше от породилия я дънер и биваше погълната от рекичката; само че незабавно биваше заместена от други изникнали от дърветата сенки, заели мястото на заровените си предшественички.
Веднъж загнездила се във въображението ми, мисълта по този начин го възбуди, че се унесох в мечтания. " Ако може да се приказва за омагьосани острови, тъкмо този тук е подобен – рекох си. – И е населяван от няколкото благородни феи, останали от погубения им жанр. Техни ли са тези зелени гробове? И дали се отхвърлят от сладкия си живот по този начин ненадейно, както хората се отхвърлят от своя? Или линеят постепенно и скръбно, отдавайки полека-лека душите си на Бога по този начин, както тези дървета отдават сянка след сянка, изцеждайки субстанцията си в небитието? Възможно ли е изтляващото дърво, чиято сянка водата гълтам и става все по-черна от плячката си, да има същия резултат, какъвто живите феи оказват върху поглъщащата ги гибел? "
Размишлявах по този начин с полузатворени очи, в същото време слънцето бързо отиваше да си ляга, а към островчето се вихреха потоци, понесли на мощната си гръд ослепително бели люспи от кората на чинарите – люспи, от чиито обсипали повърхността разнородни форми на човек можеше да му се привиди каквото му хрумне; и таман когато това ми минаваше през разум, ми се стори, че от осветения западен завършек на острова към мрака се промъкна формата таман на една от феите, за които си мислех. Стоеше изправена посред извънредно нежно кану, което тласкаше напред с съвсем невидимо гребло.
Докато беше под въздействието на заминаващите си слънчеви лъчи, позата ѝ като да излъчваше наслада, само че с навлизането в сянката се преобрази в тъга. Тя продължи да се носи постепенно по пътя си, след време изобиколи острова и навлезе още веднъж в осветената област. " Кръгът, който феята преди малко затвори пред очите ми – не преставах да обмислям аз, – изобразява цяла къса година от живота ѝ. Тя проплава през своята зима и своето лято. Приближи се с още една година към смъртта; съумях в действителност да виждам по какъв начин с навлизането ѝ в мрака сянката ѝ се отдели от нея и бе погълната от тъмната вода, от което тя стана още по-черна. "
Лодката се появи още веднъж дружно с феята, която обаче ми се стори изпълнена с повече грижи и съмнения и по-малко жизнерадостност спрямо преди. Премина отново от светлото в тъмното (което в момент още повече се смрачи), сянката ѝ отново се откъсна и падна в абаносовата вода и биде погълната в чернилката ѝ. Направи втора обиколка към острова, след нея и трета (а слънцето се приближаваше устремно към своето ложе), при всяка следваща поява на светлото ставаше все по-скръбна, а светлината – все по-слаба и непрогледна, и при всяко връщане в тъмното от нея се откъсваше все по-тъмна сянка и рухваше във все по-черната вода. И чак когато слънцето напълно се скри, феята, трансформирала се към този момент в фантом на тогавашната си същина, хлътна неутешимо с лодката си в региона на абаносовия въртоп. Никога не разбрах дали отново е излязла оттова, тъй като мракът обви всичко в близост и аз повече не зърнах вълшебната ѝ фигура.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
" Колибри " издаде " Измамата като точна просвета ", превъзходен алманах с непревеждани разкази от американския публицист, стихотворец, редактор и книжовен критик Едгар Алан По, считан за талант и знакова фигура на американския романтизъм!
" Измамата като точна просвета. Непревеждани разкази " съдържа деветнайсет описа, всред които " Никога не казвай " продавам си душата на дявола ", " Диалогът на Монос с Уна ", " Дяволът в камбанарията ", " Духът на несъгласието ", " Колибата на Ландор ", " Изтърбушеният човек ", " Прхблем с набхра " и " Измамата като точна просвета ", дал името си на сборника. Освен непреведените до момента разкази на писателя, в актуалното издание е включена и публикацията на Шарл Бодлер " Едгар По – живот и творчество ". Големият френски стихотворец, който постоянно е говорел за духовното си роднинство с американския си другар, е превеждал в продължение на 15 години творбите на По, събирайки разказите му в три сборника и добавяйки към тях философската поема " Еврика " и романа за Артър Гордън Пим.
Едгар Алан По е американски стихотворец, публицист и есеист със свръхмерен гений, нееднократно издаван у нас и високо скъп от феновете на така наречен макабрени истории, само че и на изящния жанр. Известен с творби като " Гарванът " и " Анабел Ли ", " Убийствата на улица Морг " и " Лигея ", " Еврика " и " Историята на Артър Гордън Пим ", той е родоначалникът на разказния род, основоположникът на престъпната литература, изобретателят на фантастиката, първопроходник на злободневната ирония. Благодатното му въображение, невероятната обич към красивото във всичките му форми, несретният живот и ранната му гибел го трансформират в един от трагичните гении на международната литература.
превод Венцислав К. Венков
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Едгар Алан По, " Измамата като точна просвета. Непревеждани разкази "
Осторъвт на феята
Nullus enim locus sine genio est. / СЕРВИЙ /
" Музиката – написа Мармонтел в " Contes Moraux ", които във всичките си досегашни преводи упорстваме да назоваваме " Моралните приказки ", като че ли с цел да се подиграем с техния дух, – la musique est le seul des talents qui jouissent de lui-même; tous les autres veulent des témoins. Тук той бърка удоволствието, извличано от галещите ухото звуци, с умеенето да ги създаваш. Музиката не се разграничава от останалите способности по способността си да доставя пълноценно наслаждение в наличието на различен човек, който да прави оценка осъществяването. Нито по това, че на резултатите ѝ можеш да се радваш и уединено. Идеята, която разказвачът по този начин и не е съумял да развие до дъно, или се е поддал на прословутата национална обич към поантата, е в действителност напълно защитима: че музиката от най-висш порядък се прави оценка най-добре в цялостна самотност.
В тази му форма изказванието се възприема мигновено от всички, които харесват лирата и поради самата нея, и поради насладата, която носи на духа. И все пак съществува и друго наслаждение, което е към момента налично за греховното човечество, и евентуално само то, повече и от музиката, зависи от спомагателното чувство за самотност. Става дума за щастието, което ни носи съзерцанието на природата. Ако земният жител желае да съзре същинското Божие великолепие, може да го види единствено в цялостно уединение. Лично аз схващам всяко непознато наличие – освен човешко, само че и на каквато и да е друга форма на живот като се изключи зелената, която никне от земята и е безгласна – като леке върху пейзажа, във война с духа на гледката.
И изпадам в захлас, като следя тъмните долини, сивите скали, беззвучно смеещите се води, въздишащите в неспокойния си сън гори и гордите планини, що бдят над всички нас – освен това ги схващам като колосални участници в едно безпределно живо и умишлено цяло – цяло, чиято форма (сферичната) е допустимо най-идеалната и всеобхватната, което се движи измежду сродни планети, чиято покорна прислужница е Луната, а директният му заповедник – Слънцето, чийто живот е безконечен, а мисълта му е мисъл на Бог, чиято наслада е познанието; чиито ориси се губят в необята и чието знание за самите нас е като познанието ни за обсебилите мозъците ни анималкули – цяло, което ние считаме за изцяло неодушевено и материално, почти по метода, по който анималкулите сигурно възприемат нас.
Телескопите и математическите ни проучвания непроменяемо ни убеждават – без значение от лицемерната богобоязливост на по-невежата част от свещениците, – че Всевишният отдава огромно значение на пространството, а затова и на материята. Цикличността в придвижването на звездите е допустимо най-подходящата за безпроблемната еволюция на допустимо най-големия брой тела. И самите тела са завършени по този начин, че върху дадена повърхнина да се побира допустимо най-голямото количество материя; а самите повърхности са пригодени повече от всеки различен тип повърхнина да поемат по-нагъсто ситуирано население.
Дори безкрайността на пространството не може да послужи за мотив, че Бог не се интересувал от материята; нищо чудно да се окаже, че и материята, която изпълва това пространство, е безкрайна. А и откакто виждаме ясно, че даряването на материята с живот е въпрос на принцип – освен това: доколкото можем да съдим, това е водещият принцип в Божиите дейности, – не се връзва по никакъв начин с логиката догатката, че този живот остава в границите на дребните неща, където го наблюдаваме всекидневно, а не се разгръща до височайшите.
След като се убеждаваме в съществуването на безчет вместващи се един в различен цикли, които в последна сметка се въртят към отдалечен център – Божеството, какво ни пречи да предположим по прилика, че и битието се обитава в други по-големи битиета, а всички те – в Светия дух? Вкратце казано, грубо бъркаме в самонадеяната си оценка, че индивидът – било то в земната или в бъдещите му ориси – е по-голям за вселената от безкрайната " долинска буца ", която оре и презира и на която отхвърля да припише психика не за друго, а тъй като не виждал проявленията ѝ.
Подобни размишления оцветяват от много време разсъжденията ми измежду планини и гори, край реки и край океана с нещо, което в ежедневния обичай сигурно би било наречено " фантасмагории ". Много и във вътрешността, постоянно напълно самичък, съм се скитал из такива места; и ползата, завлякъл ме в многочислени мрачни, дълбоки долини или карал ме да се заглеждам в отразените в някое искрящо езеро висини, е бил изключително засилен от мисълта, че съм се отклонил от пътя си и ги следя в самотност. Не беше ли загатнал някакъв лековерен французин добре известната мисъл на Цимерман, че " la solitude est une belle chose; mais il faut quelqu’un pour vous dire que la solitude est une belle chose "? Като епиграма по никакъв начин не е зле, само че такава нужда въобще не съществува.
Веднъж при самотните ми бродения измежду далечна част на планина, заградена от друга планина, с всичките там спящи посред тях тъжни реки и меланхолични езерца, инцидентно стигнах до рекица с остров. Открих ги най-неочаквано измежду раззеленилия се юни и се отпуснах върху торфа под клоните на чужд ми уханен шубрак да подремна, до момента в който се любувам на гледката. Точно това ми се стори най-подходящия метод за разглеждането ѝ при цялата недействителност, която я забулваше. Злачни горски стени се издигаха от всички страни, с изключение на откъм запад, където слънцето се канеше да се скрие.
Рекичката, която изчезваше незабавно от погледа след внезапен завой, видимо не намираше излаз от тукашния си затвор, ами биваше погълната от тъмнозеления листак на дърветата в източна посока; в същото време откъм противоположната (поне за мен, лежащ и втренчен нагоре) посока в долината се изливаше тихо и непрекъснато обилен златисто-ален водопад от небесните фонтани на залеза. Някъде по средата на късия аспект, който задрямващото ми зрение обхващаше, върху гръдта на рекичката почиваше щедро озеленено кръгло островче. " Със свойте сенки, слени там, / увисваше в безкрайността " – толкоз огледална беше стъклоподобната вода, че беше съвсем невероятно да определиш от коя точка на застлания с изумруден торф скат стартира в действителност кристалното ѝ притежание.
Мястото, на което се намирах, ми позволяваше да обхвана едновременно с погледа си и източния, и западния завършек на островчето, тъй че ми направи усещане необикновената разлика във типа им. Западният край бе блестящ харем от култивиран хубавици. Грееше и се червеше под очите на кòсите слънчеви лъчи и безусловно се смееше с цветиста наслада. Тревата му беше къса, пружинираща, благоуханна и опръскана на места с асфодел – неувяхващото райско цвете. Дърветата бяха гъвкави, радостни и стройни – ведри, нежни и грациозни – с ориенталски силуети и листа и гладка, лъскава шарена кора. Навсякъде цареше някакво надълбоко чувство за живот и радост; и при все това от небето не полъхваше ветрец, всичко като че ли бе в придвижване поради гладко реещите се безбройни пеперуди, които човек можеше елементарно да сбърка с крилати лалета.
Над другия, източния завършек на островчето цареше невъобразимо черна сянка. Тук над всичко се беше спуснал скръбен, въпреки и хубав покой. И дърветата бяха с мрачен цвят, скръбни форми и въодушевление, сплели се в тъжни, покрусени и призрачни контури, внушаващи мисъл за дълбока тъга и преждевременна гибел. Тревата беше с най-мрачната кипарисова отсенка, стръкчетата ѝ висяха тъжно и на места се мяркаха грозни купчинки – ниски, тесни и не кой знае какъв брой дълги, наподобяващи на гробове, без да са такива; нищо, че отвред бяха обрасли със седефчета и розмарин. Сенките на дърветата висяха морно връз видимо поглъщащата ги вода, внасяйки мрак в дълбините ѝ. Стори ми се, че с последователното залязване на слънцето всяка сянка се отделяше от породилия я дънер и биваше погълната от рекичката; само че незабавно биваше заместена от други изникнали от дърветата сенки, заели мястото на заровените си предшественички.
Веднъж загнездила се във въображението ми, мисълта по този начин го възбуди, че се унесох в мечтания. " Ако може да се приказва за омагьосани острови, тъкмо този тук е подобен – рекох си. – И е населяван от няколкото благородни феи, останали от погубения им жанр. Техни ли са тези зелени гробове? И дали се отхвърлят от сладкия си живот по този начин ненадейно, както хората се отхвърлят от своя? Или линеят постепенно и скръбно, отдавайки полека-лека душите си на Бога по този начин, както тези дървета отдават сянка след сянка, изцеждайки субстанцията си в небитието? Възможно ли е изтляващото дърво, чиято сянка водата гълтам и става все по-черна от плячката си, да има същия резултат, какъвто живите феи оказват върху поглъщащата ги гибел? "
Размишлявах по този начин с полузатворени очи, в същото време слънцето бързо отиваше да си ляга, а към островчето се вихреха потоци, понесли на мощната си гръд ослепително бели люспи от кората на чинарите – люспи, от чиито обсипали повърхността разнородни форми на човек можеше да му се привиди каквото му хрумне; и таман когато това ми минаваше през разум, ми се стори, че от осветения западен завършек на острова към мрака се промъкна формата таман на една от феите, за които си мислех. Стоеше изправена посред извънредно нежно кану, което тласкаше напред с съвсем невидимо гребло.
Докато беше под въздействието на заминаващите си слънчеви лъчи, позата ѝ като да излъчваше наслада, само че с навлизането в сянката се преобрази в тъга. Тя продължи да се носи постепенно по пътя си, след време изобиколи острова и навлезе още веднъж в осветената област. " Кръгът, който феята преди малко затвори пред очите ми – не преставах да обмислям аз, – изобразява цяла къса година от живота ѝ. Тя проплава през своята зима и своето лято. Приближи се с още една година към смъртта; съумях в действителност да виждам по какъв начин с навлизането ѝ в мрака сянката ѝ се отдели от нея и бе погълната от тъмната вода, от което тя стана още по-черна. "
Лодката се появи още веднъж дружно с феята, която обаче ми се стори изпълнена с повече грижи и съмнения и по-малко жизнерадостност спрямо преди. Премина отново от светлото в тъмното (което в момент още повече се смрачи), сянката ѝ отново се откъсна и падна в абаносовата вода и биде погълната в чернилката ѝ. Направи втора обиколка към острова, след нея и трета (а слънцето се приближаваше устремно към своето ложе), при всяка следваща поява на светлото ставаше все по-скръбна, а светлината – все по-слаба и непрогледна, и при всяко връщане в тъмното от нея се откъсваше все по-тъмна сянка и рухваше във все по-черната вода. И чак когато слънцето напълно се скри, феята, трансформирала се към този момент в фантом на тогавашната си същина, хлътна неутешимо с лодката си в региона на абаносовия въртоп. Никога не разбрах дали отново е излязла оттова, тъй като мракът обви всичко в близост и аз повече не зърнах вълшебната ѝ фигура.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (841)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ