Откъс от "Дяволиада. Българска диаболична проза"
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Дяволиада. Българска диаболична прозаичност ", с създатели Светослав Минков, Георги Райчев, Владимир Полянов, Чавдар Мутафов, възложен от Издателство " Милениум ".
28 страховити описа в " Дяволиада "! Смразяващи кръвта истории на български класици излизат в алманах.
Ужас и безумство, изчадия, изпълзели от митовете и фолклора или от дълбините на патологично схващане... Дяволи и върколаци, вампири и вещици, самодиви, захласнати от духове и психологично заболели провокират най-дълбоките ни страхове и предизвикат фантазията ни по обичан на всички метод. Този вид развлечение, което познаваме от приказките от детството, а след това свързваме с хитовите филми и сериали за паранормалното като " Досиетата Х ", доставя новата книга " Дяволиада ", тиражирана от издателство " Милениум ".
Сборникът включва 28 описа, измежду които са най-хубавите мостри на българския диаболизъм. Сред тях са и такива, които за първи път се разгласяват в книга. Това са творби на майсторите в жанра – Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов – едни от дребното наши писатели, които в първите половина на ХХ век са оставили отпечатък в модернистичното литературно течение. Разказите им звучат извънредно настоящо и в наши дни и са прелъщение за читатели на всяка възраст.
Техните сюжети ни потапят в непредвиден свят сред страшното и примамливото, сред съня и действителността, сред иронията и ирационалното. Те са огледало на най-тъмните кътчета на човешката душа, само че и лакмус за психичните терзания на модерния човек.
Естетическата платформа на диаболизма в международната литературата черпи ентусиазъм от готическия разказ и мистичния романтизъм на Е. Т. А. Хофман и Едгар Алан По. В Русия диаболизмът добива екстатични и гротескови форми в творчеството на Гогол. У нас в кошмара на времената сред двете международни войни диаболизмът е претрупан с отговорността да трансформира тематиките и проблемите на модерността посредством езика на фолклора и фантазното, с цел да даде нова трактовка на отчуждението и на безсилието за справяне с битието.
В доста от историите в " Дяволиада " е залегнало изконно българското – познатото от нашия фолклор и митология, това, което усещаме с кръвта си, и свързваме с приспивните приказки на нашите баби. Точно тези детайли вършат разказите още по-сетивни и въздействащи, смразяващи кръвта и в същото време разбулващи тъмните кътчета на човешката душeвност. Тези произведения не се учат в учебно заведение и диаболизмът е малко прочут на необятната публиката. Незаслужено пратени в давност, историите от сборника няма да оставят никого апатичен. Те носят това, което във всички времена и столетия се е харесвало извънредно доста – приятният гъделичкащ боязън, оттатък който виждаме света с други очи.
Светослав Минков е роден на 12 февруари 1902 година в Ра¬домир. Завършва междинното си обучение в родния си град, следва славянска лингвистика в Софийския универ¬ситет, учи финанси в Мюнхен и София, само че по този начин и не трансформира финансите в свое занятие. Вместо това се посвещава на писането, което е огромната му пристрастеност още от ученическите му години.
Признат е за един от основоположниците на българска¬та литературна фантастика, като още през 1922 година дружно с Владимир Полянов основават издателство " Аргус " – първото и само за времето си издателство за литературна фантастика.
През април 1925 година е задържан за подривна активност към тогавашния политически режим и дружно с редица други пи¬сатели прекарва два месеца в Дирекция на полицията.
През 1941 година се явява като очевидец по първото дело на Никола Вапцаров, а изявлението му за художествените достолепия на Вапцаровата лирика значително оказва помощ делото да бъде решено в интерес на поета.
Работи като библиотекар, книговодител, редактор, ко¬ректор в разнообразни столични институции и издателства, пен¬сионира се като основен редактор на издателство " Български публицист ".
Умира на 22 ноември 1966 година в София.
Владимир Полянов (псевдоним на Георги Иванов Тодо¬ров) е роден на 6 май 1899 година в Русе. Завършва гимна¬зиалното си обучение в София, следва медицина в Софийския университет, Грац и Мюнхен, както и философия във Виена. През 1928 година приключва Дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет в София (днес УНСС), а през 1939 година – и постановка във Варшава.
През 1922 година дружно със Светослав Минков основават из¬дателство " Аргус " – първото и само издателство за литературна фантастика в България, което просъществува за малко. Под знака на " Аргус " издава и първата си книга, озаглавена " Смърт " и съдържаща разкази от направление¬то на диаболизма.
Работи още като шеф на отдела за литература и просвета на новосъздадената Дирекция на публичната обнова, шеф на Народния спектакъл " Иван Вазов ", режисьор в театрите в Бургас, Русе, Младежкия спектакъл в София, те¬атрите в Пловдив, Перник, Сливен, Разград и Смолян.
Умира на 4 декември 1988 година в София.
Чавдар Мутафов е роден на 19 септември 1889 година в Севлиево. Завършва главното си обучение в родния си град, а гимназия – в София. Следва машинно инженер¬ство и архитектура в Мюнхен – с две спирания, по време на които взе участие във войните.
Член е на литературния кръг " Стрелец " и разгласява ос¬новните си творби сред двете международни войни. Занимава се и с литературна рецензия и работи още като ар¬хитект, художник, редактор и други Женен е за писателката Фани Попова-Мутафова.
През 1944 година е изключен от Съюза на българските писате¬ли с обвиняване за профашистки убеждения, а през 1945 година без съд и присъда е въдворен в трудов лагер. През 1946 година е осво¬боден и за малко взе участие в редактирането на сп. " Архитек¬тура ", а от 1947 година до гибелта си е незает и никакъв негов текст не е допускан до щемпел.
Умира на 10 март 1954 година в София.
Георги Райчев е роден на 7 декември 1882 година в с. Топрак хи¬сар, в този момент Землен, Старозагорско. Като дете бъдещият публицист е слаб, постоянно боледува от малария. Получава начално обучение в родното си село, след това учи в гимназия в Стара Загора. Не съумява да приключи гимназиалното си об¬разование, само че си намира работа като писар в Стара Загора, а по-късно става деловодител в Трета мъжка гимназия в Со¬фия и Шеста мъжка прогимназия в София. Близък другар и помощник на писателите Антон Страшимиров, Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Йордан Йовков и Димчо Дебе-лянов.
През 1923–1924 година е командирован в Мюнхен, където по същото време са Светослав Минков и Владимир Полянов, дружно с които постанова диаболизма като водещо литературно направление в българската литература.
Работи и като библиотекар в Министерството на фи¬нансите и Народното събрание, коректор, публицист, ин¬спектор на читалищата при Министерството на националното просвещение.
Умира в София след дълготрайно боледуване на 18 фев¬руари 1947 година
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Страх " на Георги Райчев
Преди години една от прилежащите здания до централната национална банка, в която през днешния ден се обитават частни заведения, беше клон от банката. Сградата от вътрешната страна, откъм двора, имаше стеснен издължен салон, против който се редяха гишетата. Една заран, в края на април, този салон гъмжеше от навалица; невероятно беше нито да се влезе, нито да се излезе. Въздухът беше вмирисан, миришеше на пушек и тютюнев пушек, които уморяваха и замайваха. Всички рамки пред гишетата бяха задръстени от гости, които се блъскаха, газеха без притеснение краката си, ругаеха.
По средата на една от редиците стоеше млада дама, облечена в бездънен печал. Върху миловидното ѝ лице още личаха следи от тежко боледуване. Тя имаше продълговато лице с вярно изрязан нос и сочни устни. По-сочна беше долната ѝ джука, пресечена с тънка отвесна внезапна, която придаваше на лицето ѝ нещо меко и детски наивно. Очите ѝ бяха сини, с мирен, умислен взор. Но това, което внезапно привличаше внимание, бяха русите ѝ, неизмеримо дълги и значителни коси, прибрани в мощно стегната плитка на тила.
Жената стоеше там към този момент два часа, притисната сред стоманените рамки, без да направи нито крачка напред. Тя усещаше, че се задъхва, краката ѝ се подкосяваха и понякога в очите ѝ трептяха червени кръгове, само че към момента се крепеше. Рядко вдигаше очи и хвърляше беззащитен взор, без да го спре върху някого. В един подобен момент стори ѝ се сякаш някой от срещните редици я следи и един път улови погледа ѝ. Тя трепна и сведе очи, но внезапно неспокойствие се разля по тялото ѝ, а изтощената ѝ мисъл проработи ускорено.
Кой беше този човек там?
Тя извърна лице на другата страна, заставам няколко минути по този начин, само че въпросът я мъчеше непрестанно: усещаше, че нещо я влече нататък и че оттова към момента я гледат. Жената подвигна постепенно клепки и видя: в действителност оттова я гледаха безмълвно две тъмнокафяви очи. И едвам в този момент разбра – тя познаваше този взор, само че кой, чий беше той и за какво по този начин необичайно вълнуваше кръвта ѝ?
Изминаха още няколко минути; тя стоеше с наведена глава, само че усещаше погледа му върху себе си и това към този момент започваше да я нервира. Какво искаше този човек от нея! Ядоса се, изправи глава и стрелна взор към него, но той освен не отклони очите си, а сякаш поздрави леко с глава и на устните му трепна усмивка. Стори ѝ се, че всички видяха това и впиха очи в нея. Жената пламна като плам: тя стоеше там, свела глава, като че ли някоя наказана, изложена пред всички на оскърбление Навалицата се раздвижи, тя пристъпи напред, само че оттова дадоха отпор и дамата се видя притисната сред двете плътни маси. Невъзможно бе да изтрае повече: краката ѝ се вгънаха, зави ѝ се свят и като се отметна обратно, съвсем падна върху ръцете на съседите си, мълвяща:
– Пуснете ме пуснете ме да изляза
След минута тя стъпи свободно в залата и едвам доближи разкрития прозорец. Пресният въздух я ободри; пое мирис, оправи измачканите си облекла и бързо се впусна на открито, като се боеше да огледа вляво, откъдето още я следяха очите на непознатия.
Жената пресече улицата и потегли на юг, около оградата на Градската градина. Тя бързаше, подбрала леко облеклата си, и усещаше по какъв начин неразбираем боязън вледенява кръвта й: мислите ѝ към момента бяха при този човек. Ами в случай че я е наблюдавал, в случай че иде зад нея и я настигне! Не смееше да се обърне, да не би да го види; струваше ѝ се, че чува към този момент стъпки зад себе си. Избърза, пресече първата улица и по десния тротоар, само че когато зави на ъгъла, се озова съвсем лице в лице с някого и изтръпна – той!... Здрав мъж, широкоплещест, по-висок от нея с цяла глава. Той я гледаше ласкаво с кафявите си очи и безшумно поздрави.
– Добър ден, госпожо Ветка – рече той, само че изплашената жена се обърна и забърза надолу; мъжът я последва. – Изглежда, че не ме познахте – обърна се той радостно към нея, като я гледаше ухилен в лицето.
– Оставете ме, господине! – отвърна тя с треперещ глас, без да го гледа. – Идете си, не ви познавам
– Как? Не ме познавате! Но спомнете си преди една седмица, на Благовещение, в дома на вашата другарка, госпожа Блага
Жената подвигна глава и отново хвърли взор към него. Наистина преди седмица тя беше на посетители на своята приятелка; там имаше доста хора – познати и непознати. Може би и той е бил там, само че тя не помнеше да го е виждала и въпреки всичко в този момент и гласът му ѝ се струваше напълно прочут, сякаш чуван в миналото.
– Бяхме дружно, разговаряхме, а през днешния ден вървях да ви диря у вас.
– Мен? У дома?
– Да. Тогава вие казахте, че сте решили да дадете една от стаите на етажа ви чартърен. На мен ми би трябвало стая; спомних си думите ви и през днешния ден минах около вас, видях обявата, само че момичето ми сподели, че ви няма у дома.
– Да, само че аз диря квартирантка – отвърна дамата, към този момент успокоена.
– Нима не е все едно – квартирантка или квартирант, а и вие сте напълно сама там, може да ви съдействам от време на време с нещо Познавах брачна половинка ви, с него сме съграждани, даже едноименници – аз също се споделям Долян
Разговорът към този момент беше захванат. Той я обсипваше с въпроси, които изникваха един след различен, и след няколко минути тя отговаряше към този момент напълно доброволно, съвсем успокоена. Така стигнаха до дома ѝ, тя му сподели стаята, която той хареса отведнъж; прегледа и целия апартамент – три стаи, кухня и прочие. Етажът беше разграничен на два, напълно изолирани един от различен жилището, в единия от които живееше тя със слугинчето си – малко момиче от селата.
Какво в действителност приказваха тогава, не знаеше, а и след това не можа да си спомни, само че се съгласи да го одобри в дома си и след половин час той към този момент бе неин квартирант, а на другия ден пристигна и се нанесе дефинитивно.
Госпожа Ветка беше вдовица от есента. Преди седем години се беше омъжила за брачна половинка си – тогава изтъкнат служител в провинцията. Той беше зрял мъж, доста по-възрастен от нея, а тя – едвам осемнайсетгодишна.
Скоро след сватбата го реалокираха в столицата и от този момент заживяха един прекомерно затворен живот: познанствата им бяха малко; не ходеха съвсем на никое място и никой не стъпваше у тях. Съседите не ги обичаха. По квартала се носеше мълва, че той бил неприятен човек – необщителен и ревнивец. Не пускал жена си да направи нито крачка на открито без него и даже появяването ѝ на двора или прозорците било мотив за неприятни съмнения и свади.
През есента брачният партньор ненадейно се разболя, появиха се затруднения, примеси се някакъв остарял недостатък в сърцето и една заран се пръсна новина, че умрял.
Според както се разбра от момичето, тази нощ е била страшна за нея. Тя – брачната половинка – била праволинейно при него и той умрял в ръцете ѝ. Около среднощ мощен зов разсънва момичето в прилежащата стая. Изплашеното дете чуло, че госпожата го вика отвъд – и то полусънено се хвърлило към спалнята. Когато отваря вратата, пред очите му се открива страшна картина: проснат върху леглото, с раззината уста и с изцъклени очи – лежал господарят, а дамата плачела над него. Дългите ѝ руси коси били разпилени пред лицето, а вкостенелите пръсти на мъртвеца – вплетени в тях. Полудялата от смут жена се мъчела да ги изтръгне, но не могла и няколко мига била като вързана с тях за мъртвеца
Детето не помнеше какво е станало по-нататък. Госпожата го води в другата стая, заключват се там и до сутринта прекарват в рев. Тя говорела несвързани думи, прегръщала ужасена детето, влякла го от стая в стая и не го пускала да се отдели нито за момент от нея.
Няколко дни след погребението вероятно от тежките разтърсвания брачната половинка също се разболя, боледува повече от месец; едвам избавиха живота ѝ. А когато излезе от болничното заведение, заживя сама, избягваше околните си и се държеше доста необичайно – всички видяха това. Приказваше малко, на въпросите отговаряше без предпочитание или пък втренчваше в събеседника си разширените си плахи очи и се виждаше по какъв начин цялата тръпне от боязън и смътни съмнения. Рядко беше разговорлива или пък внезапно заговаряше буйно, прескачаше от един на различен въпрос без всякаква връзка и разправяше към този момент казани неща, не подозирайки, че единствено преди минута ги е говорила.
Но най-тежките за нея мигове настъпваха, когато забележеше, че някой е спрял, въпреки инцидентно, взор върху косите ѝ: тогава тя бледнееше, вълнуваше се и в неспокойната ѝ душа възкръсваха остарели мемоари – струваше ѝ се, че я гледат очите на покойника от последния момент: необятно разтворени, студени и мъртви тези очи я следваха непрестанно – и през деня, и нощем. Те разкриваха тайните ѝ, даже такива, които по-рано не е подозирала, и я виняха, и я разобличаваха в тежки закононарушения срещу него. И най-после в душата ѝ се загнезди неясно съмнение, че той умря по нейна виновност.
Обичаше ли го тя като същинска брачна половинка? В тежки минути не беше ли пожелавала в сърцето си гибелта му? Не беше ли прав той в подозренията си?
Преди две години у наемателите на прилежащото поделение живееше някакъв младеж, студент. Тя се познаваше с това момче, срещаше го постоянно на стълбите, по двора или улиците. Но в никакъв случай не мина границата на най-обикновено другарство. Рядко разменяха по някоя дума за това или това. Веднъж зае книга от него: той я четеше на двора, а тя я взе и я прочете без знанието на мъжа си. Това беше всичко. Но в този момент мозъкът ѝ последователно бе овладяван от съмнения, че е била неприятна брачна половинка тогава, че е изменила на мъжа си в своите мисли, скритом от него
Момчето беше приспособило две дървета на двора, на които всяка заран правеше гимнастика. Тя обичаше да се стопира от време на време и да гледа игрите му – увлечена от най-невинно любознание. Но в този момент си припомняше тези случки и в душата ѝ се втълпи съзнанието за виновност от неприятни намерения. Нали тя беше се заглеждала в неговото младо, пъргаво тяло, когато се увива към лоста, милвала беше с очи разголените му мускулести ръце, чакала беше усмивката му, която вълнуваше сладостно кръвта ѝ
При тези мисли се тресеше от тъга, плачеше, проклинаше се като безпътница Не, брачният партньор ѝ е бил прав да я вини, той е виждал всичко. И освен той – всички са го виждали, знаят го и в този момент. Когато заговореше с хората, ѝ се струваше, че зад всяка тяхна дума се крие ядосан намек за позора ѝ. Тогава тя се срамуваше, объркваше думите си, а един път не устоя тъгите, на които я подлагаха, и заплака, призна виновността си.
Беше на посетители у своята познайница, госпожа Блага. Жената я одобри задушевно и естествено, не можеше да не я попита по какъв начин живее, по какъв начин минават дните ѝ. Но внезапно в душата ѝ се породи подозрение, че приятелката ѝ хитро желае да разбере дали изпитва разкаяние за гибелта на брачна половинка си. Половин час тя се топи в тези страдания, а най-после се хвърли несвястна в ръцете на дамата и призна всичко.
Как е задиряла това момче, по какъв начин го е гледала всяка заран, прикрита зад завесите, с разплетени коси и гребен в ръка; какво е изпитвала от думите му, от гласа, от погледа
Тя разказваше всичко прибързано, бързо, като не оставяше да я пресечен. Не, тя е развратница, тя е килърка на своя мъж. Той е знаел всичко, виждал е всичко и тя го погуби, тя го умъртви
Домакинята изначало не разбра нищо: тя вярваше, че приятелката ѝ постоянно е била примерна брачна половинка, и в този момент слушаше изумена. Накрая видя, че има работа с побъркана от тъга жена, и опита да я утеши – сподели ѝ положителни думи, посъветва я да се изповяда
Но свещеникът намерения, че е въпрос за в действителност осъществено блудничество. Той я укори, наложи ѝ пост и молебствия и дамата излезе със затвърдената религия, че е рискова грешница
Такава беше тя, когато в живота ѝ се вмъкна този чудноват човек. И може би по тази причина още от първия ден я обля необмислен боязън. Всичко у него я плашеше – гласът му, погледът му, усмивката му. Струваше ѝ се, че тази усмивка акцентира всяка дума, влага по-друг, неразбираем смисъл, който не проумяваше, само че усещаше, че смразява кръвта ѝ.
Наистина държанието му беше прекомерно необичайно за един инцидентен квартирант. Още с влизането си в къщата той се настани като господар; хокаше момичето, разпореждаше кое по кое време и по какъв начин би трябвало да стане. Със самата нея се държеше свободно, съвсем жестоко: говореше ѝ на " ти ". И в това " ти " се криеше неизразимата му власт над нея. Тя не знаеше кой и какъв е той в действителност. Беше ѝ споделил единствено, че е тук неотдавна и че урежда някакво огромно дружество. Наистина той бързаше постоянно, излизаше рано, губеше се по през целия ден – ангажиран в работа.
Веднъж ги свари, до момента в който обядваха и тя го предложения. Разбира се, той не изчака втора покана. Разположи се и обядва, сякаш е бил и пребил на трапезата ѝ. Сега към този момент беше уверена, че той се вмъкна в дома ѝ с машинация. Не го е срещала на Благовещение у приятелката си – той не беше там. Но за какво я излъга? Какво беше замислил? По цели дни тя си стоеше вкъщи, мислеше за него и тръпнеше. Какво тъкмо мислеше – не би могла да каже.
Но постоянно при мисълта за него в душата ѝ се пробуждаха тежки мемоари от предишното. Пред очите ѝ заставаше починалият ѝ брачен партньор – ревностен, недоверчив, недодялан, – който зад всяка нейна дума, на всяка нейна стъпка търсеше и намираше мотив да я оскърби. Не беше ли същото и с този? И след това – от кое място познаваше мъжа ѝ? Защо я гледаше по този начин? Защо гледа със същия взор косите ѝ?...
Ха, тези коси! В тях бе заключена ориста ѝ. Едва отрасна – приятелките ѝ бяха луди по тях; след това – връстниците ѝ момчета, по-късно – мъжете, и най-накрая – брачният партньор ѝ. Този възрастен мъж свърза живота си с младото момиче единствено тъй като не съумя да устои на обаянието на косите ѝ, а след това токсини и нейния, и своя живот – отново поради тях. Ревнуваше я от всички – и от мъже, и от дами. Прическата ѝ беше мотив за безконечни съмнения: както и да сложеше косите си, в това той виждаше предумисъл да провокира непознатите мъже. Не смееше да застане даже пред огледалото: в случай че единствено няколко мига повече се спреше с щастлив взор и гребен в ръка, загледана в отражението на разпилените златни талази, на часа една груба ръка издърпваше гребена и хулите се посипваха върху ѝ
А ето в този момент пък този човек; мина месец, настъпи втори – връзките им не се промениха; освен това: зад всяка негова дума тя виждаше към този момент неразбираеми загатвания или напълно груби подмятания.
Една вечер той остана в трапезарията по-късно от нормално. Момичето не беше при тях. Той приказва за напълно безразлични неща, опита да бъде радостен, само че тя го следеше изтръпнала и виждаше, че смехът му е преувеличен, а думите – неискрени. През цялото време я гледаше, гледаше косите ѝ – с глух, леден взор. Накрая той стана – тя за момент се поколеба, само че не – той в действителност беше прав и я гледаше.
– Какви чудни коси имаш ти – произнесе безшумно той, като впиваше взор в косите ѝ, – те би трябвало да наподобяват превъзходно, когато са пуснати, нали?
В същия момент той се протегна, с цел да улови косите ѝ, само че тя скочи от стола, мълвяща:
– Недей, остави ме – И като обиколи масата, изскочи бързо на открито, към спалнята си, само че той я настигна пред вратата и също се вмъкна в стаята ѝ, спря и я загледа.
– Защо избяга? – попита той някак гузно – Аз единствено желаех да опрощавам косите ти – И пристъпи към нея, само че тя отскочи настрана и се замоли:
– Излез излез Детето ще чуе
– Почакай ще изляза желая единствено да ги видя
Той също беше доста развълнуван; цялото му лице беше неясно като луна, единствено белегът (върху лявата буза, от ухото към брадата, имаше издължен белег от изгорено), единствено върху белега личеше мрачно леке кръв, от което в този момент на смъртна нерешителност – господ знае за какво – тя не можеше да откъсне очи. А той пое мирис и опита да заприказва по-спокойно. Че не трябва да се плаши от него; желал единствено да се пошегува, да я помилва и ще излезе още в този момент, само че – вместо да отстъпи – я приближи и простря ръка към нея; тя се плъзна около ръцете му и се пъхна сред шкафа и стената, подготвена да нададе вик.
За един къс момент кръстосаха погледи: тя – с разширени от смут очи, а той – с помътен взор на оглупял. Но в идващия момент той се впусна като див звяр, подвигна я и я понесе на ръце Колко търпя този заплашителен призрачен сън – момент или часове, тя не знаеше, само че в първите минути на просветление усещаше единствено, че лежи с раздрани облекла и цялото ѝ тяло е сковано от болки и смъртна отмалялост. Къде беше той – този ужасяващ човек, тук или беше излязъл, или всичко беше противоположен сън?
Тя опита да се обърне, но хълцайки, още веднъж скри лицето си във възглавниците – той към момента стоеше на другия завършек на леглото. Наведе се над главата ѝ, вплете пръсти в разпилените ѝ коси и напълно безшумно, само че ясно изрече две думи на ухото ѝ, които я смразиха. Тя нададе вик и простря ръка, с цел да го отблъсне, само че съумя единствено да замахне във въздуха: той към този момент беше изправен, гледаше я и я пронизваше със студения си, злокобен взор.
...Зад нея лежеше страшна нощ: от всичките си мисли тя осъзнаваше единствено една – че зад нея лежи страшна нощ. Но когато поискваше да си изясни някои случки, мислите ѝ се объркваха и не можеше даже да разбере по какъв начин и по кое време се е случило всичко – нощес или различен път, или хиляди, доста хиляди пъти
В мозъка ѝ се мяркаха откъслечни мемоари – за детството, след това вуйна ѝ, след това сватбата и още нещо, което искаше и не можеше да си спомни. Изведнъж скочи и забърза към отсрещната стая, влезе вътре, огледа стените – не, не тук, не това притвори вратата и се впусна към кухнята. Момичето стоеше пред разгорената печка и я гледаше страхливо. Погледна го разсеяно, след това хвана ту един, ту различен съд, постави ги, отвори шкафа и ненадейно се обърна към момичето:
– Къде е ключът от дребната стаичка? – попита тя с треперещ глас.
– Ето там, госпожо. – Детето се провря под ръцете ѝ, бръкна в дъното на чекмеджето и подаде ключа. Жената го взе, гледа го няколко мига, като че ли към момента не можеше да събере мислите си, и най-после си спомни: би трябвало да мине през кухнята и да вземе нещо от дребната задна стая, неотваряна от погребението на брачна половинка ѝ.
Стаята беше полутъмна, задръстена с насъбрани движимости, през които едвам се стига до някакъв износен сандък; отвори го, зарови. Но необичайно: отвлечена от безбройните от дълго време забравени неща, които в този момент прекосяваха през ръцете ѝ, тя съвсем не помнеше какво търси и единствено ги премяташе неумишлено.
Така стигна до дъното; ръката ѝ напипа някакъв корав четвъртит предмет – какво ли пък е това? – тя пое предмета и с тъга го изтегли на открито. Ах, да – остарелият фамилен албум, който лежеше там пренебрегнат от години. Тя го постави и отвори плюшения похлупак. На цялата първа страница беше изрязана елипсовидна, огромна рамка и в нея беше вложен някакъв мъжки портрет. Жената впери очи в портрета, само че гледаше като смаяна. Да, портретът на мъжа ѝ от млади години, който съвсем беше не запомнила.
Но в този момент тя раздра рамката, изтръгна с разтреперани ръце портрета и го загледа. Взе го, избърса прахта и се взря още по-внимателно, след това скочи и припна на открито като безумна. Тя дотича в стаята си, сграбчи от чекмеджето на масата огромна лупа, останала още от времето на мъжа ѝ, която използваше, с цел да прочете неразгаданите подписи в преписките, и погледна портрета през нея: оттова, огрени от слънцето, я гледаха две кафяви очи със същата негова ядовита усмивка, а на лявата буза личеше продълговато леке, като че ли белег от изгорено Жената отскочи с вик, изпусна портрета и лупата и падна несвястна върху леглото
Тя лежеше притихнала, по очи, с лявата си ръка се държеше за необятната бронзова халка на леглото, а с дясната дърпаше с неспирни нервни придвижвания яката на дрехата си, като човек, който душат или се задушава Мислите ѝ се уталожваха, връщаше се в схващане, само че ужасът ѝ растеше от ден на ден. Сякаш пред очите ѝ една след друга падаха пердета и тя виждаше през тях до момента скрити странни неща, които я подлудяваха. Тя скри лице във възглавниците – искаше да не мисли, да не вижда, да не чува, само че тръпките още веднъж я раздрусаха и на ухото ѝ напълно ясно прозвучаха две жестоки думи: " Помниш ли? – прошепна някой. – Помниш ли? " Тя позна този глас. Снощи той беше седнал тук, на това място, и тук хвърли двете злокобни думи Да, тези бяха, по този начин попита той ето какво значеха те ето ето
Тя отново отметна глава, замахна нервно към шията си и остана по тил, с разкрити, безумни очи. Лежеше изтръпнала, в с напрежение очакване в стаята, към нея, да се случи нещо ужасно И в действителност се чу някакъв лек звук, сякаш някой отвори прозореца, капака на шкафа или вратата. Тя скочи от леглото и впери взор на открито: на прага стоеше Ганка. Детето, като че ли подозряло, я гледаше страхливо. Стояха по този начин вцепенени за няколко мига, а след това момичето промълви: " За солта, госпожа ще дойдеш ли отвъд ". Сигурно ставаше дума за гозбата, само че дамата я гледаше онемяла: мислите ѝ бяха другаде и искаше да си спомни по кое време по-рано се беше случило всичко това: леглото, тя, отворената врата и същият въпрос на детето Да, един път, само че различен път, тя беше видяла всичко това, само че по кое време? Кога?....
Ганка видя счупената лупа и се спусна да събира стъклата, а тя гледаше безмълвно, с претъпкана от боязън душа, и чак когато детето подвигна портрета, се хвърли ужасена към него, изтръгна от ръцете му картона и го накъса на безчет дребни части
Портретът догаряше в огъня. Тя следеше по какъв начин пламъкът трепти и се увива към сухите картонени парченца, а мислите ѝ се връщаха малко по малко обратно, сглобяваха обособените случки и събития и в душата ѝ се пораждаха безумни съмнения. Та нали и той сподели, че е от града на починалия, носи неговото име, познава го. И освен това – доста пъти ѝ бе повтарял негови думи и мисли Да, да. Най-сетне разбираше какво са значели погледите, загадъчните му усмивки и подмятанията. Боже! И тя е била сляпа и глуха А случката с обеците. обеците!
Веднъж той видя на масата ѝ сребърна кутийка, отвори я и откри там скъпоценностите ѝ – пръстени, гривни, обеци. Взе ги, прегледа ги с любознание, разпитва я за всяко от тях, а на устните му непрестанно играеше усмивка. Накрая извади обеците – златни, с брилянти, държа ги няколко минути, след това се обърна към нея и я попита равнодушно:
– Откъде са купени тези обеци? Оттук, нали?
Тя опита да му изясни, само че той я прекъсна и назова името на магазина, като подаде:
– Взехте ги през май, когато се върнахте от провинцията, нали?... За хиляда седемстотин
– И петдесет – добави тя.
Но той я погледна с въпрос:
– Спомнете си добре – не бяха ли трийсет?
– Да, трийсет трийсет – промълви тя и усети, че гърлото ѝ е сухо, а гласът ѝ трепери. Откъде знаеше за магазина, датата, цената? Защо се усмихваше по този начин? Какво е значело нейното неспокойствие тогава?
Целия следобяд тя тръпна в тези мисли. И колкото приближаваше часът на връщането му, толкоз по-ясно тя осъзнаваше жестоката невъзможност, в която бе попаднала. Ще се върне ли и какво ще каже след всичко случило се през предната нощ?
Но той пристигна по нормалното време, поздрави я, влезе в трапезарията и се държеше по този начин, все едно не се е случвало нищо сред тях. Беше доста радостен и деликатен към нея – беше купил плодове, описа ѝ обстойно радостна преживелица с някакъв каруцар. А тя слушаше и мълчеше; не яде съвсем нищо, гледаше го със боязън и следеше отмаляла всяко негово придвижване, всяка дума. Дали я видя? Може би да, тъй като я поглеждаше скришом – и въпреки всичко върху устните му на няколко пъти трепна усмивка.
Когато обедът свърши, той взе салфетката и стартира да я сгъва бавно и деликатно – нещо, което в никакъв случай по-рано не беше правил. Тя го следеше под око и ясно видя, че направи същия триъгълник, който брачният партньор ѝ обичаше да сгъва с кърпата си. Когато свърши, той хвърли повърхностно салфетката повърхностно пред нея и сподели:
– Ето, виж – след това разтвори устата си, почука с пръст един от зъбите и произнесе равнодушно: " Знаеш ли, аз имам един златен зъб от тази страна, изпод коства ми се, че е негоден ще би трябвало да го поправя сложих го преди пет години " – и внезапно впи взор в нея. Тя беше пребледняла като труп: мъжът ѝ също имаше златен зъб отляво, комплициран преди пет години
– Не, ти в действителност си болна – сподели той (преди малко му беше загатнала, че не е добре), – легни си и отпочини до тази вечер
Но на нея напълно не ѝ беше до сън. Едва го дочака да излезе, скочи и още веднъж се залута из стаите – движеше се като сомнамбул, не виждаше нищо, не разбираше нищо. Детето на няколко пъти я търси по работа, само че тя единствено го поглеждаше с помътен взор и отминаваше. В мозъка ѝ обособените мисли и случки се сливаха в един безконечен безпорядък и тя не знаеше кое от тях е било през вчерашния ден, кое през днешния ден и кое преди години; нещо по-страшно – всяка преживелица и всяка мисъл имаше своя двойник в предишното: всичко ѝ се струваше познато, все едно е ставало в миналото, и безсилието да се съвземе, я измъчваше до лудост.
Тя си спомняше обеда, спомняше си по какъв начин той пристигна, по какъв начин седна, какво приказва и на няколко пъти през мозъка ѝ мина подозрение – в действителност ли нощес се случи нещо ужасно с нея, или и то е било в миналото. При тези мисли в душата ѝ непрекъснато се преплитаха картини от сватбата им и още една друга проклета нищ и тя не можеше да разграничи коя от двете беше същинската. Душеше я мъка; излезе начело на стъклената веранда, върна се и слезе надолу по стълбите.
Така неумишлено се озова на двора, обходи цветните лехи, спря пред един необятен розов шубрак, огледа го няколко мига и бързо се впусна отново към къщата. На храста имаше две-три сухи вейки. Тя ги видя и в мозъка ѝ се втълпи мисъл, че би трябвало да се отрежат – още в този момент, на тази минута! Но когато стъпваше на стълбата, тя съвсем не помнеше, че отива за ножици.
Измина няколко стъпала, спря се, загледа отражението си в отворения прозорец и си спомни: те седяха върху простряната рогозка на двора – тя и приятелката ѝ – дете от прилежащия клас; момичето беше пристигнало да ѝ помогне да оплете дългите си коси, тъй като на другия ден щяха да водят класа на църква Приятелката ѝ беше коленичила зад нея и държеше разплетените ѝ коси; тя усети, че момичето се наведе, и когато обърна глава, видя – детето държеше в двете си шепи косите ѝ и ги целуваше просълзено
Жената политна и се хвана за парапета на стълбата; заслепи я буйна светлина: слънцето беше попаднало в прозореца и блесна право в лицето ѝ. Но когато отвори очи, към момента беше зашеметена та и всичко това се беше случвало преди: розовият шубрак, ножиците, споменът, слънцето
Боже! Нейната къща е омагьосана, при всяка стъпка я дебнат ужаси тя изтича горе, облече се небрежно и сподели на момичето, че ще излезе – къде – и самата тя не знаеше. Наистина се лута дълго време из града, минава по напълно непознати улици, срещна непознати хора, които се боеше да огледа, и най-после се озова в навалиците на центъра. Помнеше, че застана пред някаква необятна витрина със скъпи копринени платове. Познаваше тези платове – цветовете, разположението им на витрината – може би ги беше гледала и различен път. Особено доста ѝ се хареса един розов, поплинен плат; от него би станала прелестна тога
– Този ли, госпожа – заповядайте вътре.
Тя трепна и обърна глава: на вратата стоеше гологлаво момче, усмихваше ѝ се общително и я канеше вътре.
– Елате, вижте го от близко – повтори поканата си то и тя го погледна несъзнателно.
Момчето изкусно смъкна плата, разгъна го, сподели го и погледна раболепно дамата.
– Колко? Три метра?
Тя кимна с глава, все по този начин несъзнателно; след минута в ръцете ѝ беше увита покупката.
– Заповядайте на касата – и момчето сподели цената.
Но дамата стоеше като вкаменена и го гледаше: внезапно ѝ се стори, че всичко това към този момент се беше случвало в миналото: розовият поплинен плат, момчето, пакетът, цената
Момчето повтори:
– На касата, ето там, госпожо
Жената заплати и се спусна на открито.
Тя вървеше като пияна по улиците, изкачи на един мирис каменните стълби, заключи се в стаята си и след няколко минути в издигнатите ѝ ръце от главата до пода провисна необятният розов копринен плат. Но всичките граници към този момент бяха преминати: когато погледна насреща, в огледалото, сърцето ѝ се вледени от същия безразсъден спомен – и тя падна ридаеща върху леглото
Когато стана, в стаята беше притъмняло, и потърси контакта на крушката. Очите ѝ бяха подпухнали от рев, краката ѝ едвам я крепяха от изнемощяване. Извика момичето и му поръча да не я чакат за вечеря, тъй като е болна и ще си легне Колко беше спала – час, два, три; среднощ ли беше, или съмваше – не знаеше, само че ѝ беше доста зле, усещаше, че се задушава. Струваше ѝ се, че някой е поставил лакти върху гърдите ѝ, притиска я с цялата си тежест, задушава я. Със сетни сили се опита да изтръгне ръцете си, но не можеше; опита се да се обърне наляво – не, надясно – също. Обзе я смъртен смут, намерения, че умира, още няколко мига, и сърцето ѝ ще се пръсне
Събра сетни сили, подпря лактите си и отметна завивките В същия момент отвори очи и сърцето ѝ се смрази от ужас; над нея, съвсем до самото ѝ лице, беше наведен починалият ѝ съпруг; с дясната си ръка се държеше върху бронзовата халка на леглото – тя видя това, видя даже венчалния пръстен на дланта му – с другата си ръка я беше прихванал през кръста, а студените му мъртви очи я гледаха неподвижно Тя изпищя и простря ръка – ръката попадна в необятната му остра брада, отблъсна се и усети, че на възглавницата, тъкмо до нея, падна нещо. В същия момент оттова се надигна другият и я загледа гузно ухилен:
– Какво ти е? – попита. – Бълнуваш нещо Защо изпищя?
Но тя нямаше мощ да проговори; тогава той повдигна главата ѝ, намести възглавницата и завивките и още веднъж легна тихо до нея.
На сутринта тя се разсъни късно – слънцето към този момент огряваше през прозорците; стана, облече се, изми се; беше ѝ неприятно, виеше ѝ се свят. Попита за квартиранта. Момичето ѝ сподели, че излязъл рано, като съобщил, че скоро ще се върне. Но не дойде; чакаха го до късно за обед – отново не пристигна, нямаше го и вечерта
На другия ден съгласно думите на момичето госпожата станала късно, била доста бледа и неразположена, не говорела нищо, не обядвала и прекарала целия ден затворена в стая
28 страховити описа в " Дяволиада "! Смразяващи кръвта истории на български класици излизат в алманах.
Ужас и безумство, изчадия, изпълзели от митовете и фолклора или от дълбините на патологично схващане... Дяволи и върколаци, вампири и вещици, самодиви, захласнати от духове и психологично заболели провокират най-дълбоките ни страхове и предизвикат фантазията ни по обичан на всички метод. Този вид развлечение, което познаваме от приказките от детството, а след това свързваме с хитовите филми и сериали за паранормалното като " Досиетата Х ", доставя новата книга " Дяволиада ", тиражирана от издателство " Милениум ".
Сборникът включва 28 описа, измежду които са най-хубавите мостри на българския диаболизъм. Сред тях са и такива, които за първи път се разгласяват в книга. Това са творби на майсторите в жанра – Светослав Минков, Владимир Полянов, Георги Райчев и Чавдар Мутафов – едни от дребното наши писатели, които в първите половина на ХХ век са оставили отпечатък в модернистичното литературно течение. Разказите им звучат извънредно настоящо и в наши дни и са прелъщение за читатели на всяка възраст.
Техните сюжети ни потапят в непредвиден свят сред страшното и примамливото, сред съня и действителността, сред иронията и ирационалното. Те са огледало на най-тъмните кътчета на човешката душа, само че и лакмус за психичните терзания на модерния човек.
Естетическата платформа на диаболизма в международната литературата черпи ентусиазъм от готическия разказ и мистичния романтизъм на Е. Т. А. Хофман и Едгар Алан По. В Русия диаболизмът добива екстатични и гротескови форми в творчеството на Гогол. У нас в кошмара на времената сред двете международни войни диаболизмът е претрупан с отговорността да трансформира тематиките и проблемите на модерността посредством езика на фолклора и фантазното, с цел да даде нова трактовка на отчуждението и на безсилието за справяне с битието.
В доста от историите в " Дяволиада " е залегнало изконно българското – познатото от нашия фолклор и митология, това, което усещаме с кръвта си, и свързваме с приспивните приказки на нашите баби. Точно тези детайли вършат разказите още по-сетивни и въздействащи, смразяващи кръвта и в същото време разбулващи тъмните кътчета на човешката душeвност. Тези произведения не се учат в учебно заведение и диаболизмът е малко прочут на необятната публиката. Незаслужено пратени в давност, историите от сборника няма да оставят никого апатичен. Те носят това, което във всички времена и столетия се е харесвало извънредно доста – приятният гъделичкащ боязън, оттатък който виждаме света с други очи.
Светослав Минков е роден на 12 февруари 1902 година в Ра¬домир. Завършва междинното си обучение в родния си град, следва славянска лингвистика в Софийския универ¬ситет, учи финанси в Мюнхен и София, само че по този начин и не трансформира финансите в свое занятие. Вместо това се посвещава на писането, което е огромната му пристрастеност още от ученическите му години.
Признат е за един от основоположниците на българска¬та литературна фантастика, като още през 1922 година дружно с Владимир Полянов основават издателство " Аргус " – първото и само за времето си издателство за литературна фантастика.
През април 1925 година е задържан за подривна активност към тогавашния политически режим и дружно с редица други пи¬сатели прекарва два месеца в Дирекция на полицията.
През 1941 година се явява като очевидец по първото дело на Никола Вапцаров, а изявлението му за художествените достолепия на Вапцаровата лирика значително оказва помощ делото да бъде решено в интерес на поета.
Работи като библиотекар, книговодител, редактор, ко¬ректор в разнообразни столични институции и издателства, пен¬сионира се като основен редактор на издателство " Български публицист ".
Умира на 22 ноември 1966 година в София.
Владимир Полянов (псевдоним на Георги Иванов Тодо¬ров) е роден на 6 май 1899 година в Русе. Завършва гимна¬зиалното си обучение в София, следва медицина в Софийския университет, Грац и Мюнхен, както и философия във Виена. През 1928 година приключва Дипломатическо-консулския отдел на Свободния университет в София (днес УНСС), а през 1939 година – и постановка във Варшава.
През 1922 година дружно със Светослав Минков основават из¬дателство " Аргус " – първото и само издателство за литературна фантастика в България, което просъществува за малко. Под знака на " Аргус " издава и първата си книга, озаглавена " Смърт " и съдържаща разкази от направление¬то на диаболизма.
Работи още като шеф на отдела за литература и просвета на новосъздадената Дирекция на публичната обнова, шеф на Народния спектакъл " Иван Вазов ", режисьор в театрите в Бургас, Русе, Младежкия спектакъл в София, те¬атрите в Пловдив, Перник, Сливен, Разград и Смолян.
Умира на 4 декември 1988 година в София.
Чавдар Мутафов е роден на 19 септември 1889 година в Севлиево. Завършва главното си обучение в родния си град, а гимназия – в София. Следва машинно инженер¬ство и архитектура в Мюнхен – с две спирания, по време на които взе участие във войните.
Член е на литературния кръг " Стрелец " и разгласява ос¬новните си творби сред двете международни войни. Занимава се и с литературна рецензия и работи още като ар¬хитект, художник, редактор и други Женен е за писателката Фани Попова-Мутафова.
През 1944 година е изключен от Съюза на българските писате¬ли с обвиняване за профашистки убеждения, а през 1945 година без съд и присъда е въдворен в трудов лагер. През 1946 година е осво¬боден и за малко взе участие в редактирането на сп. " Архитек¬тура ", а от 1947 година до гибелта си е незает и никакъв негов текст не е допускан до щемпел.
Умира на 10 март 1954 година в София.
Георги Райчев е роден на 7 декември 1882 година в с. Топрак хи¬сар, в този момент Землен, Старозагорско. Като дете бъдещият публицист е слаб, постоянно боледува от малария. Получава начално обучение в родното си село, след това учи в гимназия в Стара Загора. Не съумява да приключи гимназиалното си об¬разование, само че си намира работа като писар в Стара Загора, а по-късно става деловодител в Трета мъжка гимназия в Со¬фия и Шеста мъжка прогимназия в София. Близък другар и помощник на писателите Антон Страшимиров, Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Йордан Йовков и Димчо Дебе-лянов.
През 1923–1924 година е командирован в Мюнхен, където по същото време са Светослав Минков и Владимир Полянов, дружно с които постанова диаболизма като водещо литературно направление в българската литература.
Работи и като библиотекар в Министерството на фи¬нансите и Народното събрание, коректор, публицист, ин¬спектор на читалищата при Министерството на националното просвещение.
Умира в София след дълготрайно боледуване на 18 фев¬руари 1947 година
Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Откъс от " Страх " на Георги Райчев
Преди години една от прилежащите здания до централната национална банка, в която през днешния ден се обитават частни заведения, беше клон от банката. Сградата от вътрешната страна, откъм двора, имаше стеснен издължен салон, против който се редяха гишетата. Една заран, в края на април, този салон гъмжеше от навалица; невероятно беше нито да се влезе, нито да се излезе. Въздухът беше вмирисан, миришеше на пушек и тютюнев пушек, които уморяваха и замайваха. Всички рамки пред гишетата бяха задръстени от гости, които се блъскаха, газеха без притеснение краката си, ругаеха.
По средата на една от редиците стоеше млада дама, облечена в бездънен печал. Върху миловидното ѝ лице още личаха следи от тежко боледуване. Тя имаше продълговато лице с вярно изрязан нос и сочни устни. По-сочна беше долната ѝ джука, пресечена с тънка отвесна внезапна, която придаваше на лицето ѝ нещо меко и детски наивно. Очите ѝ бяха сини, с мирен, умислен взор. Но това, което внезапно привличаше внимание, бяха русите ѝ, неизмеримо дълги и значителни коси, прибрани в мощно стегната плитка на тила.
Жената стоеше там към този момент два часа, притисната сред стоманените рамки, без да направи нито крачка напред. Тя усещаше, че се задъхва, краката ѝ се подкосяваха и понякога в очите ѝ трептяха червени кръгове, само че към момента се крепеше. Рядко вдигаше очи и хвърляше беззащитен взор, без да го спре върху някого. В един подобен момент стори ѝ се сякаш някой от срещните редици я следи и един път улови погледа ѝ. Тя трепна и сведе очи, но внезапно неспокойствие се разля по тялото ѝ, а изтощената ѝ мисъл проработи ускорено.
Кой беше този човек там?
Тя извърна лице на другата страна, заставам няколко минути по този начин, само че въпросът я мъчеше непрестанно: усещаше, че нещо я влече нататък и че оттова към момента я гледат. Жената подвигна постепенно клепки и видя: в действителност оттова я гледаха безмълвно две тъмнокафяви очи. И едвам в този момент разбра – тя познаваше този взор, само че кой, чий беше той и за какво по този начин необичайно вълнуваше кръвта ѝ?
Изминаха още няколко минути; тя стоеше с наведена глава, само че усещаше погледа му върху себе си и това към този момент започваше да я нервира. Какво искаше този човек от нея! Ядоса се, изправи глава и стрелна взор към него, но той освен не отклони очите си, а сякаш поздрави леко с глава и на устните му трепна усмивка. Стори ѝ се, че всички видяха това и впиха очи в нея. Жената пламна като плам: тя стоеше там, свела глава, като че ли някоя наказана, изложена пред всички на оскърбление Навалицата се раздвижи, тя пристъпи напред, само че оттова дадоха отпор и дамата се видя притисната сред двете плътни маси. Невъзможно бе да изтрае повече: краката ѝ се вгънаха, зави ѝ се свят и като се отметна обратно, съвсем падна върху ръцете на съседите си, мълвяща:
– Пуснете ме пуснете ме да изляза
След минута тя стъпи свободно в залата и едвам доближи разкрития прозорец. Пресният въздух я ободри; пое мирис, оправи измачканите си облекла и бързо се впусна на открито, като се боеше да огледа вляво, откъдето още я следяха очите на непознатия.
Жената пресече улицата и потегли на юг, около оградата на Градската градина. Тя бързаше, подбрала леко облеклата си, и усещаше по какъв начин неразбираем боязън вледенява кръвта й: мислите ѝ към момента бяха при този човек. Ами в случай че я е наблюдавал, в случай че иде зад нея и я настигне! Не смееше да се обърне, да не би да го види; струваше ѝ се, че чува към този момент стъпки зад себе си. Избърза, пресече първата улица и по десния тротоар, само че когато зави на ъгъла, се озова съвсем лице в лице с някого и изтръпна – той!... Здрав мъж, широкоплещест, по-висок от нея с цяла глава. Той я гледаше ласкаво с кафявите си очи и безшумно поздрави.
– Добър ден, госпожо Ветка – рече той, само че изплашената жена се обърна и забърза надолу; мъжът я последва. – Изглежда, че не ме познахте – обърна се той радостно към нея, като я гледаше ухилен в лицето.
– Оставете ме, господине! – отвърна тя с треперещ глас, без да го гледа. – Идете си, не ви познавам
– Как? Не ме познавате! Но спомнете си преди една седмица, на Благовещение, в дома на вашата другарка, госпожа Блага
Жената подвигна глава и отново хвърли взор към него. Наистина преди седмица тя беше на посетители на своята приятелка; там имаше доста хора – познати и непознати. Може би и той е бил там, само че тя не помнеше да го е виждала и въпреки всичко в този момент и гласът му ѝ се струваше напълно прочут, сякаш чуван в миналото.
– Бяхме дружно, разговаряхме, а през днешния ден вървях да ви диря у вас.
– Мен? У дома?
– Да. Тогава вие казахте, че сте решили да дадете една от стаите на етажа ви чартърен. На мен ми би трябвало стая; спомних си думите ви и през днешния ден минах около вас, видях обявата, само че момичето ми сподели, че ви няма у дома.
– Да, само че аз диря квартирантка – отвърна дамата, към този момент успокоена.
– Нима не е все едно – квартирантка или квартирант, а и вие сте напълно сама там, може да ви съдействам от време на време с нещо Познавах брачна половинка ви, с него сме съграждани, даже едноименници – аз също се споделям Долян
Разговорът към този момент беше захванат. Той я обсипваше с въпроси, които изникваха един след различен, и след няколко минути тя отговаряше към този момент напълно доброволно, съвсем успокоена. Така стигнаха до дома ѝ, тя му сподели стаята, която той хареса отведнъж; прегледа и целия апартамент – три стаи, кухня и прочие. Етажът беше разграничен на два, напълно изолирани един от различен жилището, в единия от които живееше тя със слугинчето си – малко момиче от селата.
Какво в действителност приказваха тогава, не знаеше, а и след това не можа да си спомни, само че се съгласи да го одобри в дома си и след половин час той към този момент бе неин квартирант, а на другия ден пристигна и се нанесе дефинитивно.
Госпожа Ветка беше вдовица от есента. Преди седем години се беше омъжила за брачна половинка си – тогава изтъкнат служител в провинцията. Той беше зрял мъж, доста по-възрастен от нея, а тя – едвам осемнайсетгодишна.
Скоро след сватбата го реалокираха в столицата и от този момент заживяха един прекомерно затворен живот: познанствата им бяха малко; не ходеха съвсем на никое място и никой не стъпваше у тях. Съседите не ги обичаха. По квартала се носеше мълва, че той бил неприятен човек – необщителен и ревнивец. Не пускал жена си да направи нито крачка на открито без него и даже появяването ѝ на двора или прозорците било мотив за неприятни съмнения и свади.
През есента брачният партньор ненадейно се разболя, появиха се затруднения, примеси се някакъв остарял недостатък в сърцето и една заран се пръсна новина, че умрял.
Според както се разбра от момичето, тази нощ е била страшна за нея. Тя – брачната половинка – била праволинейно при него и той умрял в ръцете ѝ. Около среднощ мощен зов разсънва момичето в прилежащата стая. Изплашеното дете чуло, че госпожата го вика отвъд – и то полусънено се хвърлило към спалнята. Когато отваря вратата, пред очите му се открива страшна картина: проснат върху леглото, с раззината уста и с изцъклени очи – лежал господарят, а дамата плачела над него. Дългите ѝ руси коси били разпилени пред лицето, а вкостенелите пръсти на мъртвеца – вплетени в тях. Полудялата от смут жена се мъчела да ги изтръгне, но не могла и няколко мига била като вързана с тях за мъртвеца
Детето не помнеше какво е станало по-нататък. Госпожата го води в другата стая, заключват се там и до сутринта прекарват в рев. Тя говорела несвързани думи, прегръщала ужасена детето, влякла го от стая в стая и не го пускала да се отдели нито за момент от нея.
Няколко дни след погребението вероятно от тежките разтърсвания брачната половинка също се разболя, боледува повече от месец; едвам избавиха живота ѝ. А когато излезе от болничното заведение, заживя сама, избягваше околните си и се държеше доста необичайно – всички видяха това. Приказваше малко, на въпросите отговаряше без предпочитание или пък втренчваше в събеседника си разширените си плахи очи и се виждаше по какъв начин цялата тръпне от боязън и смътни съмнения. Рядко беше разговорлива или пък внезапно заговаряше буйно, прескачаше от един на различен въпрос без всякаква връзка и разправяше към този момент казани неща, не подозирайки, че единствено преди минута ги е говорила.
Но най-тежките за нея мигове настъпваха, когато забележеше, че някой е спрял, въпреки инцидентно, взор върху косите ѝ: тогава тя бледнееше, вълнуваше се и в неспокойната ѝ душа възкръсваха остарели мемоари – струваше ѝ се, че я гледат очите на покойника от последния момент: необятно разтворени, студени и мъртви тези очи я следваха непрестанно – и през деня, и нощем. Те разкриваха тайните ѝ, даже такива, които по-рано не е подозирала, и я виняха, и я разобличаваха в тежки закононарушения срещу него. И най-после в душата ѝ се загнезди неясно съмнение, че той умря по нейна виновност.
Обичаше ли го тя като същинска брачна половинка? В тежки минути не беше ли пожелавала в сърцето си гибелта му? Не беше ли прав той в подозренията си?
Преди две години у наемателите на прилежащото поделение живееше някакъв младеж, студент. Тя се познаваше с това момче, срещаше го постоянно на стълбите, по двора или улиците. Но в никакъв случай не мина границата на най-обикновено другарство. Рядко разменяха по някоя дума за това или това. Веднъж зае книга от него: той я четеше на двора, а тя я взе и я прочете без знанието на мъжа си. Това беше всичко. Но в този момент мозъкът ѝ последователно бе овладяван от съмнения, че е била неприятна брачна половинка тогава, че е изменила на мъжа си в своите мисли, скритом от него
Момчето беше приспособило две дървета на двора, на които всяка заран правеше гимнастика. Тя обичаше да се стопира от време на време и да гледа игрите му – увлечена от най-невинно любознание. Но в този момент си припомняше тези случки и в душата ѝ се втълпи съзнанието за виновност от неприятни намерения. Нали тя беше се заглеждала в неговото младо, пъргаво тяло, когато се увива към лоста, милвала беше с очи разголените му мускулести ръце, чакала беше усмивката му, която вълнуваше сладостно кръвта ѝ
При тези мисли се тресеше от тъга, плачеше, проклинаше се като безпътница Не, брачният партньор ѝ е бил прав да я вини, той е виждал всичко. И освен той – всички са го виждали, знаят го и в този момент. Когато заговореше с хората, ѝ се струваше, че зад всяка тяхна дума се крие ядосан намек за позора ѝ. Тогава тя се срамуваше, объркваше думите си, а един път не устоя тъгите, на които я подлагаха, и заплака, призна виновността си.
Беше на посетители у своята познайница, госпожа Блага. Жената я одобри задушевно и естествено, не можеше да не я попита по какъв начин живее, по какъв начин минават дните ѝ. Но внезапно в душата ѝ се породи подозрение, че приятелката ѝ хитро желае да разбере дали изпитва разкаяние за гибелта на брачна половинка си. Половин час тя се топи в тези страдания, а най-после се хвърли несвястна в ръцете на дамата и призна всичко.
Как е задиряла това момче, по какъв начин го е гледала всяка заран, прикрита зад завесите, с разплетени коси и гребен в ръка; какво е изпитвала от думите му, от гласа, от погледа
Тя разказваше всичко прибързано, бързо, като не оставяше да я пресечен. Не, тя е развратница, тя е килърка на своя мъж. Той е знаел всичко, виждал е всичко и тя го погуби, тя го умъртви
Домакинята изначало не разбра нищо: тя вярваше, че приятелката ѝ постоянно е била примерна брачна половинка, и в този момент слушаше изумена. Накрая видя, че има работа с побъркана от тъга жена, и опита да я утеши – сподели ѝ положителни думи, посъветва я да се изповяда
Но свещеникът намерения, че е въпрос за в действителност осъществено блудничество. Той я укори, наложи ѝ пост и молебствия и дамата излезе със затвърдената религия, че е рискова грешница
Такава беше тя, когато в живота ѝ се вмъкна този чудноват човек. И може би по тази причина още от първия ден я обля необмислен боязън. Всичко у него я плашеше – гласът му, погледът му, усмивката му. Струваше ѝ се, че тази усмивка акцентира всяка дума, влага по-друг, неразбираем смисъл, който не проумяваше, само че усещаше, че смразява кръвта ѝ.
Наистина държанието му беше прекомерно необичайно за един инцидентен квартирант. Още с влизането си в къщата той се настани като господар; хокаше момичето, разпореждаше кое по кое време и по какъв начин би трябвало да стане. Със самата нея се държеше свободно, съвсем жестоко: говореше ѝ на " ти ". И в това " ти " се криеше неизразимата му власт над нея. Тя не знаеше кой и какъв е той в действителност. Беше ѝ споделил единствено, че е тук неотдавна и че урежда някакво огромно дружество. Наистина той бързаше постоянно, излизаше рано, губеше се по през целия ден – ангажиран в работа.
Веднъж ги свари, до момента в който обядваха и тя го предложения. Разбира се, той не изчака втора покана. Разположи се и обядва, сякаш е бил и пребил на трапезата ѝ. Сега към този момент беше уверена, че той се вмъкна в дома ѝ с машинация. Не го е срещала на Благовещение у приятелката си – той не беше там. Но за какво я излъга? Какво беше замислил? По цели дни тя си стоеше вкъщи, мислеше за него и тръпнеше. Какво тъкмо мислеше – не би могла да каже.
Но постоянно при мисълта за него в душата ѝ се пробуждаха тежки мемоари от предишното. Пред очите ѝ заставаше починалият ѝ брачен партньор – ревностен, недоверчив, недодялан, – който зад всяка нейна дума, на всяка нейна стъпка търсеше и намираше мотив да я оскърби. Не беше ли същото и с този? И след това – от кое място познаваше мъжа ѝ? Защо я гледаше по този начин? Защо гледа със същия взор косите ѝ?...
Ха, тези коси! В тях бе заключена ориста ѝ. Едва отрасна – приятелките ѝ бяха луди по тях; след това – връстниците ѝ момчета, по-късно – мъжете, и най-накрая – брачният партньор ѝ. Този възрастен мъж свърза живота си с младото момиче единствено тъй като не съумя да устои на обаянието на косите ѝ, а след това токсини и нейния, и своя живот – отново поради тях. Ревнуваше я от всички – и от мъже, и от дами. Прическата ѝ беше мотив за безконечни съмнения: както и да сложеше косите си, в това той виждаше предумисъл да провокира непознатите мъже. Не смееше да застане даже пред огледалото: в случай че единствено няколко мига повече се спреше с щастлив взор и гребен в ръка, загледана в отражението на разпилените златни талази, на часа една груба ръка издърпваше гребена и хулите се посипваха върху ѝ
А ето в този момент пък този човек; мина месец, настъпи втори – връзките им не се промениха; освен това: зад всяка негова дума тя виждаше към този момент неразбираеми загатвания или напълно груби подмятания.
Една вечер той остана в трапезарията по-късно от нормално. Момичето не беше при тях. Той приказва за напълно безразлични неща, опита да бъде радостен, само че тя го следеше изтръпнала и виждаше, че смехът му е преувеличен, а думите – неискрени. През цялото време я гледаше, гледаше косите ѝ – с глух, леден взор. Накрая той стана – тя за момент се поколеба, само че не – той в действителност беше прав и я гледаше.
– Какви чудни коси имаш ти – произнесе безшумно той, като впиваше взор в косите ѝ, – те би трябвало да наподобяват превъзходно, когато са пуснати, нали?
В същия момент той се протегна, с цел да улови косите ѝ, само че тя скочи от стола, мълвяща:
– Недей, остави ме – И като обиколи масата, изскочи бързо на открито, към спалнята си, само че той я настигна пред вратата и също се вмъкна в стаята ѝ, спря и я загледа.
– Защо избяга? – попита той някак гузно – Аз единствено желаех да опрощавам косите ти – И пристъпи към нея, само че тя отскочи настрана и се замоли:
– Излез излез Детето ще чуе
– Почакай ще изляза желая единствено да ги видя
Той също беше доста развълнуван; цялото му лице беше неясно като луна, единствено белегът (върху лявата буза, от ухото към брадата, имаше издължен белег от изгорено), единствено върху белега личеше мрачно леке кръв, от което в този момент на смъртна нерешителност – господ знае за какво – тя не можеше да откъсне очи. А той пое мирис и опита да заприказва по-спокойно. Че не трябва да се плаши от него; желал единствено да се пошегува, да я помилва и ще излезе още в този момент, само че – вместо да отстъпи – я приближи и простря ръка към нея; тя се плъзна около ръцете му и се пъхна сред шкафа и стената, подготвена да нададе вик.
За един къс момент кръстосаха погледи: тя – с разширени от смут очи, а той – с помътен взор на оглупял. Но в идващия момент той се впусна като див звяр, подвигна я и я понесе на ръце Колко търпя този заплашителен призрачен сън – момент или часове, тя не знаеше, само че в първите минути на просветление усещаше единствено, че лежи с раздрани облекла и цялото ѝ тяло е сковано от болки и смъртна отмалялост. Къде беше той – този ужасяващ човек, тук или беше излязъл, или всичко беше противоположен сън?
Тя опита да се обърне, но хълцайки, още веднъж скри лицето си във възглавниците – той към момента стоеше на другия завършек на леглото. Наведе се над главата ѝ, вплете пръсти в разпилените ѝ коси и напълно безшумно, само че ясно изрече две думи на ухото ѝ, които я смразиха. Тя нададе вик и простря ръка, с цел да го отблъсне, само че съумя единствено да замахне във въздуха: той към този момент беше изправен, гледаше я и я пронизваше със студения си, злокобен взор.
...Зад нея лежеше страшна нощ: от всичките си мисли тя осъзнаваше единствено една – че зад нея лежи страшна нощ. Но когато поискваше да си изясни някои случки, мислите ѝ се объркваха и не можеше даже да разбере по какъв начин и по кое време се е случило всичко – нощес или различен път, или хиляди, доста хиляди пъти
В мозъка ѝ се мяркаха откъслечни мемоари – за детството, след това вуйна ѝ, след това сватбата и още нещо, което искаше и не можеше да си спомни. Изведнъж скочи и забърза към отсрещната стая, влезе вътре, огледа стените – не, не тук, не това притвори вратата и се впусна към кухнята. Момичето стоеше пред разгорената печка и я гледаше страхливо. Погледна го разсеяно, след това хвана ту един, ту различен съд, постави ги, отвори шкафа и ненадейно се обърна към момичето:
– Къде е ключът от дребната стаичка? – попита тя с треперещ глас.
– Ето там, госпожо. – Детето се провря под ръцете ѝ, бръкна в дъното на чекмеджето и подаде ключа. Жената го взе, гледа го няколко мига, като че ли към момента не можеше да събере мислите си, и най-после си спомни: би трябвало да мине през кухнята и да вземе нещо от дребната задна стая, неотваряна от погребението на брачна половинка ѝ.
Стаята беше полутъмна, задръстена с насъбрани движимости, през които едвам се стига до някакъв износен сандък; отвори го, зарови. Но необичайно: отвлечена от безбройните от дълго време забравени неща, които в този момент прекосяваха през ръцете ѝ, тя съвсем не помнеше какво търси и единствено ги премяташе неумишлено.
Така стигна до дъното; ръката ѝ напипа някакъв корав четвъртит предмет – какво ли пък е това? – тя пое предмета и с тъга го изтегли на открито. Ах, да – остарелият фамилен албум, който лежеше там пренебрегнат от години. Тя го постави и отвори плюшения похлупак. На цялата първа страница беше изрязана елипсовидна, огромна рамка и в нея беше вложен някакъв мъжки портрет. Жената впери очи в портрета, само че гледаше като смаяна. Да, портретът на мъжа ѝ от млади години, който съвсем беше не запомнила.
Но в този момент тя раздра рамката, изтръгна с разтреперани ръце портрета и го загледа. Взе го, избърса прахта и се взря още по-внимателно, след това скочи и припна на открито като безумна. Тя дотича в стаята си, сграбчи от чекмеджето на масата огромна лупа, останала още от времето на мъжа ѝ, която използваше, с цел да прочете неразгаданите подписи в преписките, и погледна портрета през нея: оттова, огрени от слънцето, я гледаха две кафяви очи със същата негова ядовита усмивка, а на лявата буза личеше продълговато леке, като че ли белег от изгорено Жената отскочи с вик, изпусна портрета и лупата и падна несвястна върху леглото
Тя лежеше притихнала, по очи, с лявата си ръка се държеше за необятната бронзова халка на леглото, а с дясната дърпаше с неспирни нервни придвижвания яката на дрехата си, като човек, който душат или се задушава Мислите ѝ се уталожваха, връщаше се в схващане, само че ужасът ѝ растеше от ден на ден. Сякаш пред очите ѝ една след друга падаха пердета и тя виждаше през тях до момента скрити странни неща, които я подлудяваха. Тя скри лице във възглавниците – искаше да не мисли, да не вижда, да не чува, само че тръпките още веднъж я раздрусаха и на ухото ѝ напълно ясно прозвучаха две жестоки думи: " Помниш ли? – прошепна някой. – Помниш ли? " Тя позна този глас. Снощи той беше седнал тук, на това място, и тук хвърли двете злокобни думи Да, тези бяха, по този начин попита той ето какво значеха те ето ето
Тя отново отметна глава, замахна нервно към шията си и остана по тил, с разкрити, безумни очи. Лежеше изтръпнала, в с напрежение очакване в стаята, към нея, да се случи нещо ужасно И в действителност се чу някакъв лек звук, сякаш някой отвори прозореца, капака на шкафа или вратата. Тя скочи от леглото и впери взор на открито: на прага стоеше Ганка. Детето, като че ли подозряло, я гледаше страхливо. Стояха по този начин вцепенени за няколко мига, а след това момичето промълви: " За солта, госпожа ще дойдеш ли отвъд ". Сигурно ставаше дума за гозбата, само че дамата я гледаше онемяла: мислите ѝ бяха другаде и искаше да си спомни по кое време по-рано се беше случило всичко това: леглото, тя, отворената врата и същият въпрос на детето Да, един път, само че различен път, тя беше видяла всичко това, само че по кое време? Кога?....
Ганка видя счупената лупа и се спусна да събира стъклата, а тя гледаше безмълвно, с претъпкана от боязън душа, и чак когато детето подвигна портрета, се хвърли ужасена към него, изтръгна от ръцете му картона и го накъса на безчет дребни части
Портретът догаряше в огъня. Тя следеше по какъв начин пламъкът трепти и се увива към сухите картонени парченца, а мислите ѝ се връщаха малко по малко обратно, сглобяваха обособените случки и събития и в душата ѝ се пораждаха безумни съмнения. Та нали и той сподели, че е от града на починалия, носи неговото име, познава го. И освен това – доста пъти ѝ бе повтарял негови думи и мисли Да, да. Най-сетне разбираше какво са значели погледите, загадъчните му усмивки и подмятанията. Боже! И тя е била сляпа и глуха А случката с обеците. обеците!
Веднъж той видя на масата ѝ сребърна кутийка, отвори я и откри там скъпоценностите ѝ – пръстени, гривни, обеци. Взе ги, прегледа ги с любознание, разпитва я за всяко от тях, а на устните му непрестанно играеше усмивка. Накрая извади обеците – златни, с брилянти, държа ги няколко минути, след това се обърна към нея и я попита равнодушно:
– Откъде са купени тези обеци? Оттук, нали?
Тя опита да му изясни, само че той я прекъсна и назова името на магазина, като подаде:
– Взехте ги през май, когато се върнахте от провинцията, нали?... За хиляда седемстотин
– И петдесет – добави тя.
Но той я погледна с въпрос:
– Спомнете си добре – не бяха ли трийсет?
– Да, трийсет трийсет – промълви тя и усети, че гърлото ѝ е сухо, а гласът ѝ трепери. Откъде знаеше за магазина, датата, цената? Защо се усмихваше по този начин? Какво е значело нейното неспокойствие тогава?
Целия следобяд тя тръпна в тези мисли. И колкото приближаваше часът на връщането му, толкоз по-ясно тя осъзнаваше жестоката невъзможност, в която бе попаднала. Ще се върне ли и какво ще каже след всичко случило се през предната нощ?
Но той пристигна по нормалното време, поздрави я, влезе в трапезарията и се държеше по този начин, все едно не се е случвало нищо сред тях. Беше доста радостен и деликатен към нея – беше купил плодове, описа ѝ обстойно радостна преживелица с някакъв каруцар. А тя слушаше и мълчеше; не яде съвсем нищо, гледаше го със боязън и следеше отмаляла всяко негово придвижване, всяка дума. Дали я видя? Може би да, тъй като я поглеждаше скришом – и въпреки всичко върху устните му на няколко пъти трепна усмивка.
Когато обедът свърши, той взе салфетката и стартира да я сгъва бавно и деликатно – нещо, което в никакъв случай по-рано не беше правил. Тя го следеше под око и ясно видя, че направи същия триъгълник, който брачният партньор ѝ обичаше да сгъва с кърпата си. Когато свърши, той хвърли повърхностно салфетката повърхностно пред нея и сподели:
– Ето, виж – след това разтвори устата си, почука с пръст един от зъбите и произнесе равнодушно: " Знаеш ли, аз имам един златен зъб от тази страна, изпод коства ми се, че е негоден ще би трябвало да го поправя сложих го преди пет години " – и внезапно впи взор в нея. Тя беше пребледняла като труп: мъжът ѝ също имаше златен зъб отляво, комплициран преди пет години
– Не, ти в действителност си болна – сподели той (преди малко му беше загатнала, че не е добре), – легни си и отпочини до тази вечер
Но на нея напълно не ѝ беше до сън. Едва го дочака да излезе, скочи и още веднъж се залута из стаите – движеше се като сомнамбул, не виждаше нищо, не разбираше нищо. Детето на няколко пъти я търси по работа, само че тя единствено го поглеждаше с помътен взор и отминаваше. В мозъка ѝ обособените мисли и случки се сливаха в един безконечен безпорядък и тя не знаеше кое от тях е било през вчерашния ден, кое през днешния ден и кое преди години; нещо по-страшно – всяка преживелица и всяка мисъл имаше своя двойник в предишното: всичко ѝ се струваше познато, все едно е ставало в миналото, и безсилието да се съвземе, я измъчваше до лудост.
Тя си спомняше обеда, спомняше си по какъв начин той пристигна, по какъв начин седна, какво приказва и на няколко пъти през мозъка ѝ мина подозрение – в действителност ли нощес се случи нещо ужасно с нея, или и то е било в миналото. При тези мисли в душата ѝ непрекъснато се преплитаха картини от сватбата им и още една друга проклета нищ и тя не можеше да разграничи коя от двете беше същинската. Душеше я мъка; излезе начело на стъклената веранда, върна се и слезе надолу по стълбите.
Така неумишлено се озова на двора, обходи цветните лехи, спря пред един необятен розов шубрак, огледа го няколко мига и бързо се впусна отново към къщата. На храста имаше две-три сухи вейки. Тя ги видя и в мозъка ѝ се втълпи мисъл, че би трябвало да се отрежат – още в този момент, на тази минута! Но когато стъпваше на стълбата, тя съвсем не помнеше, че отива за ножици.
Измина няколко стъпала, спря се, загледа отражението си в отворения прозорец и си спомни: те седяха върху простряната рогозка на двора – тя и приятелката ѝ – дете от прилежащия клас; момичето беше пристигнало да ѝ помогне да оплете дългите си коси, тъй като на другия ден щяха да водят класа на църква Приятелката ѝ беше коленичила зад нея и държеше разплетените ѝ коси; тя усети, че момичето се наведе, и когато обърна глава, видя – детето държеше в двете си шепи косите ѝ и ги целуваше просълзено
Жената политна и се хвана за парапета на стълбата; заслепи я буйна светлина: слънцето беше попаднало в прозореца и блесна право в лицето ѝ. Но когато отвори очи, към момента беше зашеметена та и всичко това се беше случвало преди: розовият шубрак, ножиците, споменът, слънцето
Боже! Нейната къща е омагьосана, при всяка стъпка я дебнат ужаси тя изтича горе, облече се небрежно и сподели на момичето, че ще излезе – къде – и самата тя не знаеше. Наистина се лута дълго време из града, минава по напълно непознати улици, срещна непознати хора, които се боеше да огледа, и най-после се озова в навалиците на центъра. Помнеше, че застана пред някаква необятна витрина със скъпи копринени платове. Познаваше тези платове – цветовете, разположението им на витрината – може би ги беше гледала и различен път. Особено доста ѝ се хареса един розов, поплинен плат; от него би станала прелестна тога
– Този ли, госпожа – заповядайте вътре.
Тя трепна и обърна глава: на вратата стоеше гологлаво момче, усмихваше ѝ се общително и я канеше вътре.
– Елате, вижте го от близко – повтори поканата си то и тя го погледна несъзнателно.
Момчето изкусно смъкна плата, разгъна го, сподели го и погледна раболепно дамата.
– Колко? Три метра?
Тя кимна с глава, все по този начин несъзнателно; след минута в ръцете ѝ беше увита покупката.
– Заповядайте на касата – и момчето сподели цената.
Но дамата стоеше като вкаменена и го гледаше: внезапно ѝ се стори, че всичко това към този момент се беше случвало в миналото: розовият поплинен плат, момчето, пакетът, цената
Момчето повтори:
– На касата, ето там, госпожо
Жената заплати и се спусна на открито.
Тя вървеше като пияна по улиците, изкачи на един мирис каменните стълби, заключи се в стаята си и след няколко минути в издигнатите ѝ ръце от главата до пода провисна необятният розов копринен плат. Но всичките граници към този момент бяха преминати: когато погледна насреща, в огледалото, сърцето ѝ се вледени от същия безразсъден спомен – и тя падна ридаеща върху леглото
Когато стана, в стаята беше притъмняло, и потърси контакта на крушката. Очите ѝ бяха подпухнали от рев, краката ѝ едвам я крепяха от изнемощяване. Извика момичето и му поръча да не я чакат за вечеря, тъй като е болна и ще си легне Колко беше спала – час, два, три; среднощ ли беше, или съмваше – не знаеше, само че ѝ беше доста зле, усещаше, че се задушава. Струваше ѝ се, че някой е поставил лакти върху гърдите ѝ, притиска я с цялата си тежест, задушава я. Със сетни сили се опита да изтръгне ръцете си, но не можеше; опита се да се обърне наляво – не, надясно – също. Обзе я смъртен смут, намерения, че умира, още няколко мига, и сърцето ѝ ще се пръсне
Събра сетни сили, подпря лактите си и отметна завивките В същия момент отвори очи и сърцето ѝ се смрази от ужас; над нея, съвсем до самото ѝ лице, беше наведен починалият ѝ съпруг; с дясната си ръка се държеше върху бронзовата халка на леглото – тя видя това, видя даже венчалния пръстен на дланта му – с другата си ръка я беше прихванал през кръста, а студените му мъртви очи я гледаха неподвижно Тя изпищя и простря ръка – ръката попадна в необятната му остра брада, отблъсна се и усети, че на възглавницата, тъкмо до нея, падна нещо. В същия момент оттова се надигна другият и я загледа гузно ухилен:
– Какво ти е? – попита. – Бълнуваш нещо Защо изпищя?
Но тя нямаше мощ да проговори; тогава той повдигна главата ѝ, намести възглавницата и завивките и още веднъж легна тихо до нея.
На сутринта тя се разсъни късно – слънцето към този момент огряваше през прозорците; стана, облече се, изми се; беше ѝ неприятно, виеше ѝ се свят. Попита за квартиранта. Момичето ѝ сподели, че излязъл рано, като съобщил, че скоро ще се върне. Но не дойде; чакаха го до късно за обед – отново не пристигна, нямаше го и вечерта
На другия ден съгласно думите на момичето госпожата станала късно, била доста бледа и неразположена, не говорела нищо, не обядвала и прекарала целия ден затворена в стая
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ