Интересната съдба на Константин Михайлов-Стоян – бащата на българската опера
В родината на Орфей операта ражда късно, след пет века на азиатско, безпросветно иго. А и след Освобождението би трябвало да мине цяло десетилетие преди да се появят първите кълнове на това прелестно изкуство. Но нито страната, нито обществото, даже и интелигенцията, са подготвени да поддържат операта. Дори писатели като Вазов и Пенчо Славейков смятат, че е рано да се основе опера в България. Няма традиция, няма фрагменти, няма средства. Но за благополучие, се появяват трима души, пионери- мечтатели, които се нагърбват с тази задача. Това са тримата бесарабски българи Константин Михайлов- Стоян, Иван Вулпе и Драгомир Казаков. Именно те поставят основите на операта у нас като не жалят време, труд и сили, с цел да го утвърдят измежду още ориенталски устроеното ни общество.
Константин Михайлов, прибавил към семейството си типично българското „ Стоян”, е роден на 23 март 1853, под знака на огнения Овен, в село Голям Боялък, Бесарабия, в семейство на преселници от Елхово, прогонени от честите нападения турските варвари. В фамилията той е десетото дете. Пее от напълно дребен. Учи първо в родното си село, а след това и в Одеската гимназия, където като солист на архиерейския хор демонстрира огромната си музикална даровитост. Дипломира се и отпътува за столицата Санкт Петербург да учи пеене в Консерваторията. Междувременно работи на всякакви места, с цел да се устоя. Живее в бедност, постоянно гладува и няма дом. От гладуването и паниките изгубва изцяло гласа си и заболява. Лекува го гратис българинът проф. Кирил Кашлаков. Гласните му струни са възпалени и удебелени. Не би трябвало да пее. След като схваща това, взема решение да отбие военната си работа. И се приготвя да се върне в Одеса. Но няма пари за път. Оказва се, че единственият метод да вземе влака е като задържан, по етапен ред. И Константин Стоян поема с група престъпни нарушители. Така пътува цели три месеца от Петербург до Одеса- със спирки и дълги престои в полицейски сектори. По време на това етапно пътешестване трансферират името му от лист в лист, до момента в който най-после го вписват на общо съображение в регистъра на престъпните нарушители. По този мотив той по- късно ще каже: „ Втори път в никакъв случай не бих се съгласил да пътувам гратис с трен из Русия!”. От дългото и трудно пътешестване и от суровия полицейски режим заболява и е освободен от казармата. Става преподавател по математика в Елисаветград, където е любим на всички. След две години гласът му се възстановява и след нов изпит е още веднъж признат в Санкт- Петербургската консерватория, която приключва с отличие.
След две години напуща съветската столица и потегля из провинцията като солист на разнообразни пътуващи оперни трупи. Дебютира с функциите на Парис и Пигмалион в оперетата „ Хубавата Галатея” на Франц декор Супе, натрупва просторен типичен западен и съветски репертоар, за малко време си основава името на скъп и обещаващ млад тенор, ангажират го към този момент в по- огромни театри, пее даже в спектакли с великия Фьодор Шаляпин. Притежава хубав, естествено подложен лирико- трагичен теноров глас с прекрасен тембър и благоприятни условия за необятен репертоар – от лиричния до по- тежкия. През 1888 го одобряват за постоянен солист на Болшой, където остава две години, с цел да тръгне още веднъж из страната. Пее с доста огромен триумф в Санкт Петербург, Царицин, Киев, Самара, Петрозаводск, Одеса, Казан, Харков, Саратов, Рига, Вилнюс. Успехът му е толкоз огромен, че скоро засенчва звездата на италианската опера, фамозния Мазини, който шества по това време из Русия. После още веднъж е в Болшой. На тази международна сцена жъне триумфи в централния теноров репертоар: „ Садко”, „ Дама Пика”, „ Фауст”, „ Палячо”, „ Селска чест”, „ Еврейката”, „ Танхойзер”, „ Онегин”, „ Травиата”. Всъщност, той е първият българин пял в Болшой. А за ролята на Герман от „ Дама Пика” получава висока оценка от самия създател, Чайковски. За тази негова коронна роля „ Киевски вестник” / бр. 36 от 1893/ написа следните редове: „ Само в осъществяването на българина Константин Михайлов- Стоян на Герман ние видяхме и чухме в тази роля живо лице, разбрахме същността на този комплициран облик, както е бил умислен от Пушкин и Чайковски”. Високо е оценен от великият Фьодор Шаляпин. С него той се среща през 1902 година в град Нижни Новгород, където гостува в постановката на „ Демон” от Рубинщайн.
През лятото на 1899 година идва за първи път в родината- майка. Свързва се с със сопраното Катя Стоянова и приготвя оперен концерт, който изнася в редица градове на страната. Решава, че в България е време да се направи опера. Предлага концепцията си на Министерството на националната култура / към него е и ръководството на културата /, само че му дават отговор, че:” В България е още рано да се открие опера...” Огорчен и отчаян, той се завръща в Русия и продължава триумфалната си кариера. Пее в Москва и Петербург, Варшава, Краков, Хелзинки. Разширява репертоара си с още заглавия, изнася концерти. Става изключително известен. Устройват му празнувания в разнообразни градове на Русия. През 1903 го канят за шеф на операта във Вилнюс, Литва, тогава в Русия, която е в тежка креативна рецесия. Само за година той изправя на крайници театъра, за което получава признателен адрес от общината и поданството. Честват го още в Царицин, Ростов на Дон, Витебск, Одеса. Накрая се открива в Одеса, с цел да е по- покрай отечеството си. А и там има огромна българска общественост.
През 1907 година от Русия в България се завръщат други двама бесарабски българи – басът Иван Вулпе и брачната половинка му, сопраното Богдана Гюзелева- Вулпе. Те живеят със същата фантазия като Константин Михайлов- Стоян – да основат родна, българска опера. Изнасят няколко концертни стратегии с арии и дуети, признати с голям интерес от публиката, което ги обнадеждава. През 1908 година дружно с него основават натрупа с името Българска оперна дружба. В нея, с изключение на тях, влизат още: Мара Василева, Жельо Минчев, Панайот Димитров, Стоян Николов, Драгомир Казаков, все млади и даровити артисти, учили в чужбина, само че не останали там, а завърнали се у нас, с благородната концепция за „ българска опера”. И по този начин, на 18 октомври 1908 година се ражда тази дълго чакана и мечтана институция, която през 1922 година получава името Софийска национална опера и най- сетне става държавна. Но преди този момент би трябвало да споменем за Оперното поделение на Столичната драматично- оперна натрупа „ Сълза и смях”, което се образува в читалище „ Славянска беседа” през 1891 година. На първото зрелище са изнесени с огромен триумф фрагменти от оперите: „ Веселите уиндзорки” от Ото Николай и „ Трубадур” на Верди. И по този начин: дата 2 януари 1891 година може да се одобри като деня на началото на българската опера. За страдание, неналичието на средства и на поддръжка от страната бързо поставят завършек на тази самодейност. Но зърното е към този момент посято!
От 1908 до края на живота си / 13 юни 1914/ Константин Михайлов- Стоян стои отпред на Оперната дружба. Той е първи тенор и режисьор. Със своя огромен опит, насъбран в съветските театри, способства прекалено много за професионализирането на съставите. Заедно с прелестно квалифицираният Иван Вулпе / той е първи бас и вокален възпитател, по- късно ще приготви няколко генерации български артисти / той придвижва у нас традициите на съветския реален музикален и трагичен спектакъл от края на 19 и началото на 20 век, с което дава вярната тенденция на развиването на оперното дело у нас.
Константин Михайлов слага част от първите български опери: „ Сиромахкиня” / Емануил Манолов/, „ Камен и Цена” / Иванов- Кауцки/, „ Борислав” / Маестро Атанасов/, „ Тахирбеговица” / Димитър Хаджигеоргиев/, а също редица произведения на: Верди, Леонкавало, Гуно, Маскани, Рубинщайн, Чайковски. Концертира доста интензивно из цялата страна. Изнася рецитали с оперни арии, художествени и национални песни, пропагандира към момента непознатото у нас оперно изкуство, написа публикации и студии за музиката и българския фолклор, събира и обработва дружно с композитора Андрей Стоянов национални песни, прави всичко допустимо, с цел да утвърди българското оперно дело и да проправи сложния му път през тези начални, пионерски години. Един огромен българин, родолюбец и градител!
Б.а.
Днес името му се чува прекомерно рядко, в столицата няма улица на неговото име, нито монумент. Редно е улицата, на която е Националната ни опера, чийто татко е той, да носи името му, вместо да се споделя...”Врабча”.
Константин Михайлов, прибавил към семейството си типично българското „ Стоян”, е роден на 23 март 1853, под знака на огнения Овен, в село Голям Боялък, Бесарабия, в семейство на преселници от Елхово, прогонени от честите нападения турските варвари. В фамилията той е десетото дете. Пее от напълно дребен. Учи първо в родното си село, а след това и в Одеската гимназия, където като солист на архиерейския хор демонстрира огромната си музикална даровитост. Дипломира се и отпътува за столицата Санкт Петербург да учи пеене в Консерваторията. Междувременно работи на всякакви места, с цел да се устоя. Живее в бедност, постоянно гладува и няма дом. От гладуването и паниките изгубва изцяло гласа си и заболява. Лекува го гратис българинът проф. Кирил Кашлаков. Гласните му струни са възпалени и удебелени. Не би трябвало да пее. След като схваща това, взема решение да отбие военната си работа. И се приготвя да се върне в Одеса. Но няма пари за път. Оказва се, че единственият метод да вземе влака е като задържан, по етапен ред. И Константин Стоян поема с група престъпни нарушители. Така пътува цели три месеца от Петербург до Одеса- със спирки и дълги престои в полицейски сектори. По време на това етапно пътешестване трансферират името му от лист в лист, до момента в който най-после го вписват на общо съображение в регистъра на престъпните нарушители. По този мотив той по- късно ще каже: „ Втори път в никакъв случай не бих се съгласил да пътувам гратис с трен из Русия!”. От дългото и трудно пътешестване и от суровия полицейски режим заболява и е освободен от казармата. Става преподавател по математика в Елисаветград, където е любим на всички. След две години гласът му се възстановява и след нов изпит е още веднъж признат в Санкт- Петербургската консерватория, която приключва с отличие.
След две години напуща съветската столица и потегля из провинцията като солист на разнообразни пътуващи оперни трупи. Дебютира с функциите на Парис и Пигмалион в оперетата „ Хубавата Галатея” на Франц декор Супе, натрупва просторен типичен западен и съветски репертоар, за малко време си основава името на скъп и обещаващ млад тенор, ангажират го към този момент в по- огромни театри, пее даже в спектакли с великия Фьодор Шаляпин. Притежава хубав, естествено подложен лирико- трагичен теноров глас с прекрасен тембър и благоприятни условия за необятен репертоар – от лиричния до по- тежкия. През 1888 го одобряват за постоянен солист на Болшой, където остава две години, с цел да тръгне още веднъж из страната. Пее с доста огромен триумф в Санкт Петербург, Царицин, Киев, Самара, Петрозаводск, Одеса, Казан, Харков, Саратов, Рига, Вилнюс. Успехът му е толкоз огромен, че скоро засенчва звездата на италианската опера, фамозния Мазини, който шества по това време из Русия. После още веднъж е в Болшой. На тази международна сцена жъне триумфи в централния теноров репертоар: „ Садко”, „ Дама Пика”, „ Фауст”, „ Палячо”, „ Селска чест”, „ Еврейката”, „ Танхойзер”, „ Онегин”, „ Травиата”. Всъщност, той е първият българин пял в Болшой. А за ролята на Герман от „ Дама Пика” получава висока оценка от самия създател, Чайковски. За тази негова коронна роля „ Киевски вестник” / бр. 36 от 1893/ написа следните редове: „ Само в осъществяването на българина Константин Михайлов- Стоян на Герман ние видяхме и чухме в тази роля живо лице, разбрахме същността на този комплициран облик, както е бил умислен от Пушкин и Чайковски”. Високо е оценен от великият Фьодор Шаляпин. С него той се среща през 1902 година в град Нижни Новгород, където гостува в постановката на „ Демон” от Рубинщайн.
През лятото на 1899 година идва за първи път в родината- майка. Свързва се с със сопраното Катя Стоянова и приготвя оперен концерт, който изнася в редица градове на страната. Решава, че в България е време да се направи опера. Предлага концепцията си на Министерството на националната култура / към него е и ръководството на културата /, само че му дават отговор, че:” В България е още рано да се открие опера...” Огорчен и отчаян, той се завръща в Русия и продължава триумфалната си кариера. Пее в Москва и Петербург, Варшава, Краков, Хелзинки. Разширява репертоара си с още заглавия, изнася концерти. Става изключително известен. Устройват му празнувания в разнообразни градове на Русия. През 1903 го канят за шеф на операта във Вилнюс, Литва, тогава в Русия, която е в тежка креативна рецесия. Само за година той изправя на крайници театъра, за което получава признателен адрес от общината и поданството. Честват го още в Царицин, Ростов на Дон, Витебск, Одеса. Накрая се открива в Одеса, с цел да е по- покрай отечеството си. А и там има огромна българска общественост.
През 1907 година от Русия в България се завръщат други двама бесарабски българи – басът Иван Вулпе и брачната половинка му, сопраното Богдана Гюзелева- Вулпе. Те живеят със същата фантазия като Константин Михайлов- Стоян – да основат родна, българска опера. Изнасят няколко концертни стратегии с арии и дуети, признати с голям интерес от публиката, което ги обнадеждава. През 1908 година дружно с него основават натрупа с името Българска оперна дружба. В нея, с изключение на тях, влизат още: Мара Василева, Жельо Минчев, Панайот Димитров, Стоян Николов, Драгомир Казаков, все млади и даровити артисти, учили в чужбина, само че не останали там, а завърнали се у нас, с благородната концепция за „ българска опера”. И по този начин, на 18 октомври 1908 година се ражда тази дълго чакана и мечтана институция, която през 1922 година получава името Софийска национална опера и най- сетне става държавна. Но преди този момент би трябвало да споменем за Оперното поделение на Столичната драматично- оперна натрупа „ Сълза и смях”, което се образува в читалище „ Славянска беседа” през 1891 година. На първото зрелище са изнесени с огромен триумф фрагменти от оперите: „ Веселите уиндзорки” от Ото Николай и „ Трубадур” на Верди. И по този начин: дата 2 януари 1891 година може да се одобри като деня на началото на българската опера. За страдание, неналичието на средства и на поддръжка от страната бързо поставят завършек на тази самодейност. Но зърното е към този момент посято!
От 1908 до края на живота си / 13 юни 1914/ Константин Михайлов- Стоян стои отпред на Оперната дружба. Той е първи тенор и режисьор. Със своя огромен опит, насъбран в съветските театри, способства прекалено много за професионализирането на съставите. Заедно с прелестно квалифицираният Иван Вулпе / той е първи бас и вокален възпитател, по- късно ще приготви няколко генерации български артисти / той придвижва у нас традициите на съветския реален музикален и трагичен спектакъл от края на 19 и началото на 20 век, с което дава вярната тенденция на развиването на оперното дело у нас.
Константин Михайлов слага част от първите български опери: „ Сиромахкиня” / Емануил Манолов/, „ Камен и Цена” / Иванов- Кауцки/, „ Борислав” / Маестро Атанасов/, „ Тахирбеговица” / Димитър Хаджигеоргиев/, а също редица произведения на: Верди, Леонкавало, Гуно, Маскани, Рубинщайн, Чайковски. Концертира доста интензивно из цялата страна. Изнася рецитали с оперни арии, художествени и национални песни, пропагандира към момента непознатото у нас оперно изкуство, написа публикации и студии за музиката и българския фолклор, събира и обработва дружно с композитора Андрей Стоянов национални песни, прави всичко допустимо, с цел да утвърди българското оперно дело и да проправи сложния му път през тези начални, пионерски години. Един огромен българин, родолюбец и градител!
Б.а.
Днес името му се чува прекомерно рядко, в столицата няма улица на неговото име, нито монумент. Редно е улицата, на която е Националната ни опера, чийто татко е той, да носи името му, вместо да се споделя...”Врабча”.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ