Преди 81 години водите на Дунав заливат Видин
В ранното утро на 4 март 1942 година църковните камбани във Видин известяват за идваща заплаха. Водите на река Дунав заливат града към 2:30 ч. с два до пет метрова вълна. Причина за наводнението е запушване на ледовете по реката.
Изградените до този миг защитни уреди и отводнителни канали не съумяват да предпазят града. В ледените води на реката умират 13 души, разрушени или застрашени от сриване са 345 жилищни здания. В близките села са разрушени или развалени 665 здания, унищожени са икономически постройки и стотици декари аграрни насаждения. В избавителната интервенция се включва армията, видинският гарнизон, възпитаници – доброволци от Видинската мъжка гимназия, риболовци с лодките си. От града са изведени и евакуирани 19 000 души, при население от 20 000 души тогава, написа Българска телеграфна агенция.
Финансова помощ за потърпевшите от наводнението дават унгарският, японският и италианският пълномощни министри.
От началото на века европейските вестници разгласяват редица публикации, отдадени на България и на българите. През 1942 година Българска телеграфна агенция препечатва в бюлетина „ Преглед на непознатия щемпел “ материал на италианския вестник „ Кориере каузи сера “ със заглавие:
„ Цар Борис и неговият народ “.
„ Кориере каузи сера “ (12 март) Ческо Томазели оповестява от София следното: „ Като в огромен недодялан център, където се обръща повече внимание на същността, в сравнение с формата, външният живот наподобява да протича леко и транспарантно, без бързеи. После, наблюдавайки по-добре, се вижда, че тая лекост и тая бистрота могат да се разширят по отношение на цялото обществено раздробяване на страната. И тогава се вижда, че явлението е надълбоко, че то е резултат на едно строго приложение на най-хубавите качества на един народ.
Във всяко нещо, което подхващат, българите влагат старание, неизменност и самолюбие – като японците. Има два метода, с цел да бъде човек безпаричен: първият метод е, когато бедността се приема като неотменима заръка на провидението, и вторият, когато от бедността се извлича тласъкът за възстановяване на личното си състояние. Учението е най-силната упоритост на българина, към който публичен пласт и да принадлежи той. Макар да има учебни заведения и в селата, тяхното посещаване не всеки път е елементарно, изключително когато селата са разпокъсани и разпръснати в необятен регион. Въпреки това учението тук е наложително до 14-годишна възраст и малко са селските деца, които не са приключили прогимназия.
Селската класа е нервът на стопанството. Всички българи, даже ония, които стоят на върха на обществената подчиненост, са от селски генезис. Затова те са високи и мощни, с трезви навици, работливи, работливи, строги към децата си, каквито са били и бащите им към самите тях. Понеже жителите на планинските и на полските села са привикнали с използването на оръжие, елементарно се схваща по какъв начин това качество и тая привикналост се съчетават и спомагат за образуването на военния темперамент. Българската армия е всред ония, които се сочат като пример на положително носене на службата, на неустрашимост и на смелост. Безупречен в парадите, българският боец се държи постоянно по този начин, сякаш всеки момент може да се срещне с някой шеф – а това го издига в уважението на народа. Оттук се вижда какъв брой значими са преценките, когато се извличат посредством директно наблюдаване. Офицерът е постоянно от същия генезис като боеца, т. е. от непретенциозен генезис, и вземайки поради заплатата, която получава, не може да се мисли, че е прегърнал военната кариера поради някакъв мираж за ослепителен живот.
Впрочем, българската армия е като във всички страни със здрави корени, инструмент на национално сцепление, на първо място в тежките часове.
България, излязла нещастна и разочарована от последната война, се концентрира, наложи си да стои настрани и да следи, направи да се приказва за нея колкото се може по-малко. Ако би трябвало да се отсъжда по резултатите, тая политика бе интелигентна, тъй като България можа да превъзмогне – освободена от оковите и некомпрометирана – своята лична рецесия и оная на Европа и да избере пътя на своите ползи, когато пристигна и за нея моментът да вземе решение.
Чувството на ред, дисциплинираност и отговорност лъха във всеки образ на България и във всяко нейно мнение. Освободени от несгодите на войната, българите не се изтръгват от никоя от нейните тежести, заради това те живеят с всичките ограничавания на една воюваща страна, като се изключи затъмняването. На войската всички в България гледат с обич, с горделивост и би трябвало да се види с какво страхопочитание се смъкват шапките, когато минават знамената. Симпатиите и доверието във владетеля са нарастнали изключително доста и всички мислят през днешния ден, че никой не би могъл да служи на ползите на отечеството по-добре от цар Борис, този безмълвен държател, който. живее в един замък без лукс, намиращ се измежду другите къщи, така покрай фамилиите на своите жители, които, когато минават пред двореца, снишават тона на гласа си, с цел да не смущават работата на царя “.
Изградените до този миг защитни уреди и отводнителни канали не съумяват да предпазят града. В ледените води на реката умират 13 души, разрушени или застрашени от сриване са 345 жилищни здания. В близките села са разрушени или развалени 665 здания, унищожени са икономически постройки и стотици декари аграрни насаждения. В избавителната интервенция се включва армията, видинският гарнизон, възпитаници – доброволци от Видинската мъжка гимназия, риболовци с лодките си. От града са изведени и евакуирани 19 000 души, при население от 20 000 души тогава, написа Българска телеграфна агенция.
Финансова помощ за потърпевшите от наводнението дават унгарският, японският и италианският пълномощни министри.
От началото на века европейските вестници разгласяват редица публикации, отдадени на България и на българите. През 1942 година Българска телеграфна агенция препечатва в бюлетина „ Преглед на непознатия щемпел “ материал на италианския вестник „ Кориере каузи сера “ със заглавие:
„ Цар Борис и неговият народ “.
„ Кориере каузи сера “ (12 март) Ческо Томазели оповестява от София следното: „ Като в огромен недодялан център, където се обръща повече внимание на същността, в сравнение с формата, външният живот наподобява да протича леко и транспарантно, без бързеи. После, наблюдавайки по-добре, се вижда, че тая лекост и тая бистрота могат да се разширят по отношение на цялото обществено раздробяване на страната. И тогава се вижда, че явлението е надълбоко, че то е резултат на едно строго приложение на най-хубавите качества на един народ.
Във всяко нещо, което подхващат, българите влагат старание, неизменност и самолюбие – като японците. Има два метода, с цел да бъде човек безпаричен: първият метод е, когато бедността се приема като неотменима заръка на провидението, и вторият, когато от бедността се извлича тласъкът за възстановяване на личното си състояние. Учението е най-силната упоритост на българина, към който публичен пласт и да принадлежи той. Макар да има учебни заведения и в селата, тяхното посещаване не всеки път е елементарно, изключително когато селата са разпокъсани и разпръснати в необятен регион. Въпреки това учението тук е наложително до 14-годишна възраст и малко са селските деца, които не са приключили прогимназия.
Селската класа е нервът на стопанството. Всички българи, даже ония, които стоят на върха на обществената подчиненост, са от селски генезис. Затова те са високи и мощни, с трезви навици, работливи, работливи, строги към децата си, каквито са били и бащите им към самите тях. Понеже жителите на планинските и на полските села са привикнали с използването на оръжие, елементарно се схваща по какъв начин това качество и тая привикналост се съчетават и спомагат за образуването на военния темперамент. Българската армия е всред ония, които се сочат като пример на положително носене на службата, на неустрашимост и на смелост. Безупречен в парадите, българският боец се държи постоянно по този начин, сякаш всеки момент може да се срещне с някой шеф – а това го издига в уважението на народа. Оттук се вижда какъв брой значими са преценките, когато се извличат посредством директно наблюдаване. Офицерът е постоянно от същия генезис като боеца, т. е. от непретенциозен генезис, и вземайки поради заплатата, която получава, не може да се мисли, че е прегърнал военната кариера поради някакъв мираж за ослепителен живот.
Впрочем, българската армия е като във всички страни със здрави корени, инструмент на национално сцепление, на първо място в тежките часове.
България, излязла нещастна и разочарована от последната война, се концентрира, наложи си да стои настрани и да следи, направи да се приказва за нея колкото се може по-малко. Ако би трябвало да се отсъжда по резултатите, тая политика бе интелигентна, тъй като България можа да превъзмогне – освободена от оковите и некомпрометирана – своята лична рецесия и оная на Европа и да избере пътя на своите ползи, когато пристигна и за нея моментът да вземе решение.
Чувството на ред, дисциплинираност и отговорност лъха във всеки образ на България и във всяко нейно мнение. Освободени от несгодите на войната, българите не се изтръгват от никоя от нейните тежести, заради това те живеят с всичките ограничавания на една воюваща страна, като се изключи затъмняването. На войската всички в България гледат с обич, с горделивост и би трябвало да се види с какво страхопочитание се смъкват шапките, когато минават знамената. Симпатиите и доверието във владетеля са нарастнали изключително доста и всички мислят през днешния ден, че никой не би могъл да служи на ползите на отечеството по-добре от цар Борис, този безмълвен държател, който. живее в един замък без лукс, намиращ се измежду другите къщи, така покрай фамилиите на своите жители, които, когато минават пред двореца, снишават тона на гласа си, с цел да не смущават работата на царя “.
Източник: debati.bg
КОМЕНТАРИ