Една малка традиция
В продължение на 10 години с партньорката ми имаме дребна традиция: с цел да схвана в какво въодушевление е тя и с цел да я развеселя, всеки ден й задавам един простоват, само че значим въпрос: " Ще се омъжиш ли за мен? "
По табиет тя постоянно споделя " да ", само че в случай че е в положително въодушевление, продължава играта, като задава въпроси - къде ще отидем на меден месец, с какъв брой диаманта ще е пръстенът й... Понякога ме нервира преднамерено, като отхвърля, до момента в който не направя това или това. Накратко, това беше просто закачлив табиет, който нито един от нас не е приемал насериозно. Или най-малко по този начин си мислех.
Един ден вечеряхме вкъщи. Партньорката ми седеше с леко набръчкано чело. Умът ми още беше фокусиран върху работата - беше напрегната седмица и в офиса нищо не вървеше, както би трябвало. Не знаех какво се случва с нея, по тази причина пробвах деликатно да проуча. Никакъв резултат. Тя гледаше втренчено в чинията си. Не бях в въодушевление за такива неща и започнах леко да се нервирам. Накрая много жестоко настоях:
" Кажи ми просто какъв е проклетият проблем! "
Сочейки с вилицата си към мен, с лек упрек в гласа, тя съобщи. " Не си ме питал дали желая да се омъжа за теб три дни. Тревожа се. "
Без въобще да помисля, зададох въпроса. Но този път го направих в действителност - с рухване на коляно и всичко. А тя незабавно сподели " да ".
