В продължение на 65 години от Освобождението до 44-та година

В продължение на 65 години от Освобождението до 44-та година този хайлайф е бил просветен в Европа, хората са се прибирали тук точно с цел да оказват помощ за построяването на Отечеството си. Тогава думата Отечество е била изпълнена с възрожденския си смисъл, а не както в този момент, тя е била жива, действена, натоварена със святост дума. Този хайлайф е бил построил основите за една съвременна, европейска България. Много пъти съм си задавала въпроса – какво би станало, в случай че 9-ти септември не се беше случил. И постоянно с мъка и болежка си давам отговор – щяхме да бъдем една естествена приблизително богата, приблизително развита европейска страна със правда и правдивост. Тоталитаризмът щеше да ни бъде любопитен, само че теоретично. Щяхме да съчувстваме на страните, попаднали под неговия ботуш, само че този ботуш нямаше да е белязал нито националната ни орис, нито персоналната. Родителите ни са щели да живеят един естествен и свободен живот. Населението на България нямаше да счита, че най-голямата, екзистенциалната му цел е да избяга от тази територия. Нямаше да имаме уродливите монументи, разпръснати из всеки град, на всеки километър, нямаше да има носталгия по Тодор Живков. И по този начин нататък. Трудно ни е даже да си представим какво би било, в случай че не живеехме с контузиите – и на персонално, и на публично равнище – от комунизма, декларира още тя.

На мястото на заличения хайлайф се настани един политически псевдоелит, приближаващ от най-ниските публични прослойки без обучение и без морал. Той донесе своята ценностна система и съумя да я внедри, за жалост, в обществото. Тази ценностна система даваше своя отпечатък върху културата, естетическите усети, историческите оценки, мисленето, езика, построяването на привички, възпитанието на потомците. Задължителното изповядване на комунистическата идеология отпадна, само че нейния нрав, по този начин надълбоко внедрен, остана. У нас комунизмът се беше трансформирал в нрав. Затова през днешния ден по този начин постепенно и трудно се откъсваме от него. И до през днешния ден хората, у които се е просмукал деветосептемврийският нрав, изпитват носталгия по комунизма, показва писателката.

Повтаряме една и съща мантра – стига с тоя комунизъм, да не се обръщаме обратно, да гледаме напред. Според мен това е неинтелигентно и зловредно. Все едно да се каже за нацизма – стига към този момент с тоя нацизъм, омръзна ни от него. Напротив, единственият метод да се откъснем, е да го изговорим, да дадем историческата си оценка, само че не теоретична, а действителна, да го описваме на поколенията след нас, да издигаме монументи на жертвите, да отдаваме своята респект към тях, а не към сатрапите и окупаторите, да бъдем свръхактивни към това минало, което е рана за множеството българи, което е фамилна контузия за множеството от тях. Мълчанието за него прави раната да загноява, като всяка рана тя би трябвало да се разтвори, да се почисти и да се лекува, всяко лекуване, обаче, е съпроводени с внимание, грижа и любов към болния, счита Димова.