Откъс от Записките на Захари Стоянов, в който е описан денят на смъртта на Ангел Кънчев
В последния ден от „ Седмицата в памет на Ангел Кънчев във връзка 150 години от неговата всеотдайност в името на Отечеството “, проведена от Регионален исторически музей - Русе, предоставяме информация за деня на гибелта на героя.
Събитията към гибелта му са разказани от ЗахариСтоянов.
ЗахариСтоянов е оставил най-образното изложение на гибелта на Ангел Кънчев, който той познава като един от постоянните гости на читалище „ Зора “, другар с младежите от читалището. Разказва като свидетел. Случилото се на 5 март 1872 година той свързва в спомените си с посрещането от Видин на новоизбраният български екзарх Антим. В реалност на този ден идва делегацията от Цариград, която е трябвало да отиде до Видин и да придружи Антим в неговия път до седалището на новоучредената Българска екзархия. Захари бърка и деня – споделя, че е събота, само че 5 март 1871 година е неделя. Преминаването на реката и границата сред Влашко и Османската империя (Гюргево - Русе) се реализира посредством малко турско параходче - Сейре. За да се качи на него пасажерът би трябвало авансово да е получил алено билетче, заверено въз основата на показано тескере (паспорт).
„ Часът бе към 10½ по турски. Натрупаната тълпа към скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях дружно вървеше и Ангел Кънчев, може би преднамерено, като е желал да се възползува от лъскавата им униформа, с цел да премине по-свободно. Той изглеждаше по този начин, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските поданици и кой ще да пристигна.
Той мина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето алено билетче на Али ефенди, и наближаваше към този момент да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му желае паспорта. Ангел Кънчев стартира да търси из джебовете си, само че като не откри никакъв паспорт, сподели на Али ефенди, че може би да го е не запомнил у тях или на кавенето, и потегли да отиде да го търси.
- Хайде да отидем по-напред в писалището на паспортите, да забележим дали фактически ти си взел паспорт – отговори Али ефенди и подкара напреде си Ангел Кънчев. Той се покори на грубата заповед и потегли към писалището на паспортите, пожълтял и треперещ.
Писалището на паспортате се намираше по този начин също на скелята на 100-150 крачки разстояние. Присъствующите там другари и познайници на Ангел Кънчев не обърнаха съществено внимание на тая преживелица, която се считаше като нещо нормално с пасажерите, които отиваха в турско време за Румъния. Само пашите - на флотите и военният, - които надуваха своите наргилета пред хотел Гюлшен, попитаха Али ефенди каква е виновността на тоя българин.
- Иска да премине без паспорт, ефендим - отговори низко¬поклонният служител, като направи раболепно темане чак от земята.
- Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт дори не си взел - отговори един от пашите.
Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата аудитория бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: „ Тутун! “ (Хванете го!) До каква огромна степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, след което викаха заптиите: „ Хванете го! “, не беше други никой с изключение на Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди дружно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, множеството дами, уплашени от това внезапно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в същото време на разгневен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и около които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крайници, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се подготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, прислужници и прочие Викове: „ Хванете го, дръжте! “, „ Ще избяга! “, „ Не е добър човек “– се слушаха на всички места. Страшно разстройване последва в средата на грамадната аудитория, която се притискаше в отстъпванието си сред високия бряг и Дунава.
Когато Ангел Кънчев се видя, че е заварден от всяка страна, а точно – от дясна страна – брега на Дунава, от лява – водата, отзадя му – Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с огромна експедитивност извади отдолу под връхната си дреха един револвер, с който се обърна против заптиите. Тия последните, които наближаваха към този момент да заловен своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия надали са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, екипиран с револвер. Един измежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за прошка разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля по този начин бърже, щото дългият му ямурлук взе състояние да четеш от горната страна му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но освен тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там в близост, включително и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се единствено по себе си, че турците не побягнаха окончателно; голям брой заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.
Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев след тримата души заптии, само че нито едня път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, огромните му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално в близост си и откакто извика с треперящ глас: „ Да живей България! “– хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло... Глухо изгърмявание, като отдолу под земята, се раздаде в близост, револверът, който не хвана срещу заптиите, отскочи настрани, двете ръце, които доскоро го стискаха, крепко се заловиха за космите на разрушения череп, като да желаеха да прекратят мъчителните дейности на патрона, който беше се загнездил към този момент в мозъка - и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, отсечен с жетварския сърп!...
Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на часа още се популяризира из целия град, като молний порази мало и огромно. Ония, които се занимаваха единствено с алъш-вериша и мислеха извънредно за своите лични вътрешности, назоваха тая постъпка глупава и неразумна; други изказваха своето страдание към младия патриот; трети не можеха ди си обяснят за какво и защо той се убива и прочие Не погледнаха обаче по този начин индиректно на въпроса турските държавни мъже от Дунавската област и техните раболепни аркадаши – чорбаджиите. Те поклатиха злобно глава и несъзнателно бяха принудени да се замислят малко по-сериозно. “
ЗахариСтоянов. Записки по българските въстания. София: Наука и изкуство, 1981, 66-68 стр.
Регионален исторически музей - Русе, Facebook
Събитията към гибелта му са разказани от ЗахариСтоянов.
ЗахариСтоянов е оставил най-образното изложение на гибелта на Ангел Кънчев, който той познава като един от постоянните гости на читалище „ Зора “, другар с младежите от читалището. Разказва като свидетел. Случилото се на 5 март 1872 година той свързва в спомените си с посрещането от Видин на новоизбраният български екзарх Антим. В реалност на този ден идва делегацията от Цариград, която е трябвало да отиде до Видин и да придружи Антим в неговия път до седалището на новоучредената Българска екзархия. Захари бърка и деня – споделя, че е събота, само че 5 март 1871 година е неделя. Преминаването на реката и границата сред Влашко и Османската империя (Гюргево - Русе) се реализира посредством малко турско параходче - Сейре. За да се качи на него пасажерът би трябвало авансово да е получил алено билетче, заверено въз основата на показано тескере (паспорт).
„ Часът бе към 10½ по турски. Натрупаната тълпа към скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях дружно вървеше и Ангел Кънчев, може би преднамерено, като е желал да се възползува от лъскавата им униформа, с цел да премине по-свободно. Той изглеждаше по този начин, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските поданици и кой ще да пристигна.
Той мина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето алено билетче на Али ефенди, и наближаваше към този момент да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му желае паспорта. Ангел Кънчев стартира да търси из джебовете си, само че като не откри никакъв паспорт, сподели на Али ефенди, че може би да го е не запомнил у тях или на кавенето, и потегли да отиде да го търси.
- Хайде да отидем по-напред в писалището на паспортите, да забележим дали фактически ти си взел паспорт – отговори Али ефенди и подкара напреде си Ангел Кънчев. Той се покори на грубата заповед и потегли към писалището на паспортите, пожълтял и треперещ.
Писалището на паспортате се намираше по този начин също на скелята на 100-150 крачки разстояние. Присъствующите там другари и познайници на Ангел Кънчев не обърнаха съществено внимание на тая преживелица, която се считаше като нещо нормално с пасажерите, които отиваха в турско време за Румъния. Само пашите - на флотите и военният, - които надуваха своите наргилета пред хотел Гюлшен, попитаха Али ефенди каква е виновността на тоя българин.
- Иска да премине без паспорт, ефендим - отговори низко¬поклонният служител, като направи раболепно темане чак от земята.
- Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт дори не си взел - отговори един от пашите.
Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата аудитория бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: „ Тутун! “ (Хванете го!) До каква огромна степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, след което викаха заптиите: „ Хванете го! “, не беше други никой с изключение на Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди дружно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, множеството дами, уплашени от това внезапно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в същото време на разгневен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и около които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крайници, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се подготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, прислужници и прочие Викове: „ Хванете го, дръжте! “, „ Ще избяга! “, „ Не е добър човек “– се слушаха на всички места. Страшно разстройване последва в средата на грамадната аудитория, която се притискаше в отстъпванието си сред високия бряг и Дунава.
Когато Ангел Кънчев се видя, че е заварден от всяка страна, а точно – от дясна страна – брега на Дунава, от лява – водата, отзадя му – Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с огромна експедитивност извади отдолу под връхната си дреха един револвер, с който се обърна против заптиите. Тия последните, които наближаваха към този момент да заловен своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия надали са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, екипиран с револвер. Един измежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за прошка разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля по този начин бърже, щото дългият му ямурлук взе състояние да четеш от горната страна му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но освен тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там в близост, включително и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се единствено по себе си, че турците не побягнаха окончателно; голям брой заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.
Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев след тримата души заптии, само че нито едня път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, огромните му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално в близост си и откакто извика с треперящ глас: „ Да живей България! “– хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло... Глухо изгърмявание, като отдолу под земята, се раздаде в близост, револверът, който не хвана срещу заптиите, отскочи настрани, двете ръце, които доскоро го стискаха, крепко се заловиха за космите на разрушения череп, като да желаеха да прекратят мъчителните дейности на патрона, който беше се загнездил към този момент в мозъка - и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, отсечен с жетварския сърп!...
Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на часа още се популяризира из целия град, като молний порази мало и огромно. Ония, които се занимаваха единствено с алъш-вериша и мислеха извънредно за своите лични вътрешности, назоваха тая постъпка глупава и неразумна; други изказваха своето страдание към младия патриот; трети не можеха ди си обяснят за какво и защо той се убива и прочие Не погледнаха обаче по този начин индиректно на въпроса турските държавни мъже от Дунавската област и техните раболепни аркадаши – чорбаджиите. Те поклатиха злобно глава и несъзнателно бяха принудени да се замислят малко по-сериозно. “
ЗахариСтоянов. Записки по българските въстания. София: Наука и изкуство, 1981, 66-68 стр.
Регионален исторически музей - Русе, Facebook
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ