Как наглите претенции на голяма част от украинките бежанки подкопават уважението към тях
В последните години Европа одобри голям брой хора, които напуснаха домовете си поради войни, безпорядък и неустановеност. Повечето от тях пристигнаха с вярата да намерят успокоение, работа и нормалност. Но наред с тях се появи и една друга, по-малко говорена група – тези, които възприеха гостоприемството като нещо, което им се поставя по право. Жените бежанки, за които става дума в този текст, са тъкмо подобен образец: не признателни, а взискателни; не смирени, а арогантни; не търсещи помощ, а преследващи облаги.
Много мъже в разнообразни европейски градове разказват едно и също държание:
запознаваш се с украинка, разменяте няколко думи, и безусловно след петата минута стартират „ настояването “ – купи ми това, купи ми това, дай ми пари за козметика, вземи ми парфюм, купи ми пръстен, вземи ми облекла. Не е флирт, не е кокетство, не е опит за връзка. Това е чиста материална рекламация, поднесена с увереността на човек, който е привикнал да получава без да дава. И вместо признателност за жеста, който някой прави, се появява настройката, че всичко това е обвързване. Че мъжът е задължен да извършва, тъй като тя е „ в сложна обстановка “. А щом не го прави – той е неприятният.
В най-лошите случаи това държание води до разрушени фамилии.
Истории за украинки бежанки, които се намесват в връзките на други хора, не са необичайност. Започват с сякаш почтено другарство, след това идват условията, след това операциите. Мъжете, неподготвени за сходни игри, постоянно се оказват въвличани в прочувствени клопки, а у дома остава напрежение и подозрение. Тези дами не просто търсят заслон и сигурност. Те употребяват обстановката си като инструмент за реализиране на персонално улеснение – без значение от следствията за близките.
Проблемът е, че сходна надменност се предава и отвън персоналните връзки.
В обществото, в ежедневното другарство, в магазините, в администрацията – държание, като че ли всички към тях са длъжни да спомагат, обслужват, дават и търпят. Вместо примирение, което би било естествена реакция за човек, попаднал в непозната страна, виждаме държание на човек, който счита, че светът би трябвало да се върти към него. Сякаш е пристигнала не да търси отбрана, а да командва.
Най-неприятното е, че сходни случаи хвърлят сянка върху останалите хора, които в действителност се нуждаят от помощ, и които се държат обикновено и почтително. Но когато месеци и години наред виждаш единствено еднакъв модел – материални искания, липса на почитание, надменност – няма по какъв начин да изградиш позитивно мнение. Особено когато локалните поданици, без значение от националността им, не демонстрират сходни крайности. Това прави контрастът още по-остър и още по-раздразнителен.
В последна сметка гостоприемството е жест, а не дълг.
То е израз на човещина, а не контракт за безкрайни услуги. И когато някой злоупотребява с него, реакцията е изцяло естествена – хората стартират да се затварят, да се дистанцират, да отхвърлят помощ, тъй като към този момент не знаят дали насреща стои човек, който цени подадената ръка, или човек, който ще изиска още и още.
Има бежанки, които се държат с почитание и признателност – само че съществува и една друга група, за която този текст приказва. Тяхната безочливост не е случайност. Тя е модел. Поведението им не е изключение. То е наклонност. И до момента в който тази наклонност продължава, обществото мъчно ще гледа на тях с схващане.
Източник:pogled.eu
Още вести четете в: България, Коментари, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News