В онези години, когато мъжът решавал женската съдба и имал

В тези години, когато мъжът решавал женската орис и имал цялостна власт над нея, Слава Досева прекатурва тази визия. Тя е цялостната диаметралност на кокетната, лекомислена, детска и суетна жена. Олицитворение е на независимостта, свободата, волята и характера - качества, които през днешния ден не имат даже някои мъже. Да, този свят постоянно е бил на мъжете… Но от време на време животът опровергава даже личните си модели, с цел да ни потвърди, че е посредствен. Слава Досева съумява да изскочи от кръга на своята непълноценност на жена и да трансформира слабостта си в действие. Тя дърпа живота ù, даже когато е в най-трудни моменти. И въпреки, че е напълно елементарна жена я трансформира в воин на своето време.

В далечната 1850 година в село Ковънлък (Пчелища) в дома на Петър Балабана изплакало момиченце. Докато дойдат в къщата, с цел да му бабуват, то единствено се появило на белия свят. Поверието гласяло, че такива деца, които сами се раждат са смели, мощни и си пробиват сами път в живота. В фамилията не се зарадвали доста на детето, тъй като било следващото от женски пол. Нарекли го Слава, на вуйна му.

Детето растяло, трудело се по нивите и градините наедно с другите. Докато един ден татко му се прибрал у дома и съобщил, че ще идват годежари, с цел да вземат Слава. Драган Бахчованина я желал за жена. Тя не повярвала на думите му, тъй като женихът бил доста по-голям от нея, можел да ù бъде татко.

Петър Балабана бил безапелационен, дума не давал да се издума да върнат годежа. Ергенът бил пръв в село и си играел с доста жълтици. Бащата мислел, че ще подреди Слава, а към нея и фамилията му ще замогне. „ Ти годините му не гледай. На кон зъбите се гледат, а на индивида парите и парцела “, отсякъл той.

Слава вярвала, че единствено любовта има значение, с цел да се венчаеш и живееш с мъж, не златото и имането. Не заспала цяла нощ – мислела какво да прави. Не можела да склони татко си, който бил твърдоглав човек. Не я пощадила и майка ù, която се страхувала от него. Ронела сълзи от изтощение. Призори станала от леглото си. Грабнала ножиците и отрязала плитките си. Тихо отворила вратата на одаята, където спял брат ù и взела облеклата му. Навлякла потурите му. Зашила двете си плитки в антерията. Навила пояса към кръста си. Стегнала цървулите. Отворила писаната ракла с чеиза си и взела кръщелната си жълтица, която ù подарила преди време вуйна ù Слава на която носела името. Препасала торба, в която мушнала самун и сирене. Сложила на главата си и калпака на брат си и тръгнала към Габрово. Чувала била от кърджии, които нощували в бащиния ù дом, че в този град може да се откри работа.

Още не излязла от селото я настигнало кучето им, което въртяло опашка към нея. Преди време тя го намерила изоставено от стопаните си. Било Петровден, по тази причина го нарекла Петър. Животинчето не се отделяло от Слава и тя решила да го вземе със себе си. Но разменила имената – тя се нарекла Петър, а кучето Славчо.

Вървяла девойката, преоблечена като млад мъж, предходна през Дряново и близките села и пристигнала в Габрово. Влязла в дюкяна на някакъв абаджия, с цел да се пазари за чирак. Представила се като Петър. Казала, че е от Добруджа, от село Казъл Мурад и няма нито татко, нито майка. „ Добре, ще те взема за чирак. И занаятчия ще те направя. Дано си положително и работливо момче. Кучето пък ще пази къщата ми “.

Занизали се дните. Хитрият габровец решил да изпита честността на новия чирак. Оставял пари на всякакви места, с цел да види дали момчето няма да ги вземе. Но то не се докосвало до тях. Три години Петър останал в дюкяна на абаджията, учил занаята, а фамилията му го обикнало като собствен наследник. Искали даже да го осиновят, само че той отказал.

Момичето в потури поискало да се изучи и отишло в пансиона към гимназията. Там служило две години и се научило да написа и чете. Всички го познавали като Петър Добруджанчето. Хвалели го за трудолюбието и сговорчивостта.

Научил за него Иван Златин – учебен настоятел и богат търговец. Имал механа и придумал момчето да му оказва помощ в нея. Един ден до момента в който Петър разнасял вино към масите някакъв духовник се вгледал в него и извикал: „ Славо, какво правиш тука? “

Петър се стреснал, изпуснал съда с вино и побегнал. Настанал ужас измежду клиентите на кръчмата. Свещеникът разказал пред всички, че това е Слава, от неговото село, която персонално той е кръщавал. А дръзкото момиче избягало и нийде никой не можел да го открие.

Иван Златин, притежателят на кръчмата, не оставил по този начин нещата, тръгнал по пътищата да я търси. Питал и разпитвал и най-после я намерил в Русе. Слава имала планове да избяга в Румъния. Иван Златин стоял цяла седмица в „ кичук Виена “ да убеждава момичето, че е направила мъжество. Уверявал я да се върне в Габрово, тъй като е жена почтена за почитание.

Накрая Слава склонила – повярвала на търговеца да се върне назад. Свалила калпака и потурите. Облякла сукман и кърпа. Никой в града не смеел да ù подметне даже дума за предишното ù. Габровци още повече я уважавали за дързостта ù. Иван Златин я наел, с цел да му оказва помощ в търговията. Вероятно е прозрял практичността, предприемчивостта и комерсиалния ù нюх. Разказват, че сама ходела в Сухиндол да купува грозде и вино. От Свищов пък носела газ, сол и захар. Отскачала и до Пловдив за дървено масло, маслини, ориз и тютюн. Без боязън носела кимера със злато и се разплащала с търговците.

По време на Руско-турската война минала Балкана с съветски бойци. Налагало се да изплати 75 000 гроша отговорности за тютюн в Тракия.

Находчивостта, смелостта и волята на тази жена забелязал Досю Хаджидосев - търговец, брат на въстаника Тотю Иванов. Предложил ù да се оженят. Бил вдовец и имал двама сина. Слава не се поколебала да се съгласи. Вече имала собствен дом и семейство и това ù носело наслада. Мъжът ù оставил комерсиалните си каузи, само че скоро умрял. Нещастията не секнали до тук – къщата им изгоряла, воденицата им в село Адъмово (днес Янтра) била завлечена. Жената се грижела за доведените си синове и сама изкарвала прехраната.

Слава Досева имала положително сърце. Майката на Генчо Негенцов, бъдещият детски публицист Ран Босилек, останала на улицата с децата си. Причина за това бил юрист Воцки, който по измамнически метод купил къщата и изхвърлил вдовицата Мария с хлапетата на улицата. В този миг леля им Слава прибрала безпомощното семейство в дома си. Къщата се намирала навръх площада. Мария живяла с децата си там три години. Пенка, сестрата на писателя, в свои мемоари допуска, че точно тази къща загатва брат ù в стихотворението си „ Родна стряха “.

След нещастията, които сполетяват Слава, брат ù я поканил в Америка. Тя продала парцелите завещание от мъжа ù. Оставила единствено облеклата си, с които в миналото избягала от родния си дом. И двете плитки. Подредила ги в скромния си багаж. През лятото на 1900 година, дружно с двамата си синове напуща България.

Преди да тръгне от Габрово се сбогува с всички другари и родственици. Пенка Негенцова, сестрата на Ран Босилек, написа: „ Един ден мама не ни заведе на Йонковото. Вечерта, когато се върнаха братята ми, тя им сподели: „ Вървете да си вземете довиждане с Дося и Ивана. Тогава разбрах, че леля ми Слава, дружно със синовете си отива при брат си в Америка. По това време, преди 1900 година пътуването до Америка е траело не дни, а седмици. Това не е попречило на стрина ми Слава да стигне Америка “.

Преди да тръгне тя не не запомнила и кучето Славчо, което било с нея в най-трудните дни, въпреки и поостаряло, още веднъж въртяло опашка. Слава оставила на девера си пешкир с вързана в него жълтица, с цел да го храни до края на дните му.

В Америка тя още веднъж проявава темперамент - съумява да изучи двамата си синове. Досю става доктор в Чикаго, а Иван учи инженерство.

Когато Слава Досева си отива от живота през 1919 година, в резултат на задушаване със светлинен газ, оставя на двамата си синове единствено момчешките облекла. И двете плитки, които отрязва в онази дълга нощ, в която би трябвало да избере пред себе си и бащината воля.

Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в!