Демокрацията по условие е или социална, или я няма
В наши дни рецесията на демокрацията - освен у нас, само че съвсем на всички места в Европа и в Северна Америка - се демонстрира преди всичко, в по-скритата или по-явната замяна на демократични процедури; на второ място, в възходящото съмнение на жителите в демократичните институции; и на трето място, в едно всеобщо отчаяние от самата концепция за народна власт, схваната като власт, произлизаща от народа и упражнявана в негов интерес. На пръв взор тази рецесия се дължи на това, че жителите са все по-малко стимулирани да вземат участие в ръководството на своите политически общности. Добре, но
къде да търсим повода за тази загуба на мотивация?
В общества, в които всички публични връзки се схващат като пазарни, няма нищо по-логично от това на политиката да се гледа като на пазарлък. Ако човек има идеали, този вид политика не е за него, тъй като на политическия пазар се продават единствено идоли.
Демокрацията е ръководство, излъчено, подкрепяно и следено от жители, т.е. от рационални, морално самостоятелни и добре осведомени хора. Само че през днешния ден живеем в информативен безпорядък, като в това време сме непрекъснато облъчвани от пиар и агитация. Това ни прави все по-малко рационални, все по-малко самостоятелни и все по-зле осведомени. Все по-трудно е даже за от малко малко добре образованите жители да разграничават информацията от дезинформацията.
Друг фактор, който в последно време като че ли демотивира жителите да вземат участие в ръководството на своите политически общности, е умората от демократичния опит. Както сподели в една превъзходна книга моят сътрудник и другар в Канада професор Даниел Жак [1], демократичният опит е нещо извънредно комплицирано и спорно. Той се демонстрира в серия от парадокси: демократичният човек държи по едно и също време на своята уникалност и на сходството си с другите; той се възприема по едно и също време като свободен и подложен на редица ограничавания и принуди от страна на обществото и държавата; изпитва възприятие на принадлежност към човечеството и в това време е мощно завързан към всичко, което го дефинира като представител на дадена обособена етнокултурна общност; той е разумен и има вяра на науката, само че това не му пречи да привилегирова известни политически и морални консенсуси за сметка на научната истина.
Този абсурден опит е забавен и обогатяващ, само че изисква упражняване на една характерна политическа дарба, наречена преди време първо от Кант, а след това и от Хана Арент „ уголемен метод на мислене “. Става въпрос за мислене, удържащо в полезрението си и разбиращо голям брой разнообразни гледни точки. Но колкото по-силно влияе върху демократичния човек пазарната логичност, схваната като единствена логичност на публичните връзки, толкоз по-рязко се стеснява неговият умствен небосвод и толкоз по-неустоимо става изкушението да схване един или различен банален облик на света, в който живее. Това е пагубно за демокрацията, която бих определил като
изкуство на комплицираното политическо живеене
Със сигурност могат да се изброят и други аргументи за отдръпването на жителите от присъединяване в политическия живот. Но това, което е значимо да се разбере, е, че модерната народна власт е в заплаха от момента на своето определяне. Някъде до третата четвърт на XIX век самата дума „ народна власт “ е обидна дума в политическия спор в западните общества и още по-обидна, да речем, в Русия. В съзнанието на политическите елити и на Запад, и на Изток демокрацията се схваща като охлокрация: ръководство на тълпата.
Ето един индикативен в това отношение фрагмент от тирада на Александър Хамилтън, един от бащите създатели на Съединени американски щати, произнесена пред Конвенцията на Филаделфия на 18 юни 1787 година: „ Всяка общественост се дели на малцинство и болшинство. Малцинство са богатите и родените в положителни семейства; останалите съставляват националната маса. Смята се, че гласът на народа е глас Божи. Но колкото и постоянно да се цитира тази максима, колкото и мощно да се има вяра в нея, в реалност тя е неправилна. Народът е емоционален и непостоянен; той рядко разпознава справедливостта и отсъжда заслужено. Трябва, значи, да се обезпечи на малцинството настрана и непрекъснато място в ръководството. Богатите и родените в положителни фамилии ще управляват неустойчивостта на болшинството. И защото не биха имали никаква изгода нещата да се трансформират, те постоянно ще поддържат едно положително ръководство. “
Ако в наши дни демокрацията има забележителна известност и всички политически партии и водачи флиртуват с нея, това се дължи на историческия факт, че болшинството на не толкоз знатните и не толкоз богатите е
съумяло да отвоюва за себе си права и свободи,
трансформирали го в политически индивид, в действителна политическа мощ. Имам поради свободата на словото, свободата на сдружаване, правото на синдикално предпазен труд, правото на гласоподаване, правото на обучение, правото на опазване на здравето и така нататък Нито една от тези свободи и нито едно от тези права не е било отстъпено, по този начин да се каже, без пердах от малцинството на „ богатите и родени в положителни фамилии “. И историята на демокрацията през последните две-три епохи свидетелства за това, че същото това малцинство не пропуща нито една опция да си възвърне изгубени територии, т.е. да ограничи и даже да анулира изброените права и свободи. Всъщност, историята на демокрацията е история на непрекъснатата битка за увеличение на броя на материално обезпечените, образованите и здравите жители. В този смисъл можем да кажем, че демокрацията по изискване е или обществена, или я няма. Или в случай че въпреки всичко има нещо, напомнящо на народна власт, то съществува в ущърбна форма.
[1] Daniel Jacques, L’experience democratique. Enquete sur les paradoxes de la democratie moderne, Montreal, Liber, 2024.
* Изказване на срещата диалог на тематика „ Конституцията на Република България и рецесията на демокрацията в България през днешния ден “, проведена от Фондация „ Солидарно общество “ и Платформа за леви хрумвания и политики „ НовиВремена “ на 11 юли 2025 г.
** Авторът е учител в Колеж „ Гарно “, Университет „ Лавал “, Канада
Нови времена
къде да търсим повода за тази загуба на мотивация?
В общества, в които всички публични връзки се схващат като пазарни, няма нищо по-логично от това на политиката да се гледа като на пазарлък. Ако човек има идеали, този вид политика не е за него, тъй като на политическия пазар се продават единствено идоли.
Демокрацията е ръководство, излъчено, подкрепяно и следено от жители, т.е. от рационални, морално самостоятелни и добре осведомени хора. Само че през днешния ден живеем в информативен безпорядък, като в това време сме непрекъснато облъчвани от пиар и агитация. Това ни прави все по-малко рационални, все по-малко самостоятелни и все по-зле осведомени. Все по-трудно е даже за от малко малко добре образованите жители да разграничават информацията от дезинформацията.
Друг фактор, който в последно време като че ли демотивира жителите да вземат участие в ръководството на своите политически общности, е умората от демократичния опит. Както сподели в една превъзходна книга моят сътрудник и другар в Канада професор Даниел Жак [1], демократичният опит е нещо извънредно комплицирано и спорно. Той се демонстрира в серия от парадокси: демократичният човек държи по едно и също време на своята уникалност и на сходството си с другите; той се възприема по едно и също време като свободен и подложен на редица ограничавания и принуди от страна на обществото и държавата; изпитва възприятие на принадлежност към човечеството и в това време е мощно завързан към всичко, което го дефинира като представител на дадена обособена етнокултурна общност; той е разумен и има вяра на науката, само че това не му пречи да привилегирова известни политически и морални консенсуси за сметка на научната истина.
Този абсурден опит е забавен и обогатяващ, само че изисква упражняване на една характерна политическа дарба, наречена преди време първо от Кант, а след това и от Хана Арент „ уголемен метод на мислене “. Става въпрос за мислене, удържащо в полезрението си и разбиращо голям брой разнообразни гледни точки. Но колкото по-силно влияе върху демократичния човек пазарната логичност, схваната като единствена логичност на публичните връзки, толкоз по-рязко се стеснява неговият умствен небосвод и толкоз по-неустоимо става изкушението да схване един или различен банален облик на света, в който живее. Това е пагубно за демокрацията, която бих определил като
изкуство на комплицираното политическо живеене
Със сигурност могат да се изброят и други аргументи за отдръпването на жителите от присъединяване в политическия живот. Но това, което е значимо да се разбере, е, че модерната народна власт е в заплаха от момента на своето определяне. Някъде до третата четвърт на XIX век самата дума „ народна власт “ е обидна дума в политическия спор в западните общества и още по-обидна, да речем, в Русия. В съзнанието на политическите елити и на Запад, и на Изток демокрацията се схваща като охлокрация: ръководство на тълпата.
Ето един индикативен в това отношение фрагмент от тирада на Александър Хамилтън, един от бащите създатели на Съединени американски щати, произнесена пред Конвенцията на Филаделфия на 18 юни 1787 година: „ Всяка общественост се дели на малцинство и болшинство. Малцинство са богатите и родените в положителни семейства; останалите съставляват националната маса. Смята се, че гласът на народа е глас Божи. Но колкото и постоянно да се цитира тази максима, колкото и мощно да се има вяра в нея, в реалност тя е неправилна. Народът е емоционален и непостоянен; той рядко разпознава справедливостта и отсъжда заслужено. Трябва, значи, да се обезпечи на малцинството настрана и непрекъснато място в ръководството. Богатите и родените в положителни фамилии ще управляват неустойчивостта на болшинството. И защото не биха имали никаква изгода нещата да се трансформират, те постоянно ще поддържат едно положително ръководство. “
Ако в наши дни демокрацията има забележителна известност и всички политически партии и водачи флиртуват с нея, това се дължи на историческия факт, че болшинството на не толкоз знатните и не толкоз богатите е
съумяло да отвоюва за себе си права и свободи,
трансформирали го в политически индивид, в действителна политическа мощ. Имам поради свободата на словото, свободата на сдружаване, правото на синдикално предпазен труд, правото на гласоподаване, правото на обучение, правото на опазване на здравето и така нататък Нито една от тези свободи и нито едно от тези права не е било отстъпено, по този начин да се каже, без пердах от малцинството на „ богатите и родени в положителни фамилии “. И историята на демокрацията през последните две-три епохи свидетелства за това, че същото това малцинство не пропуща нито една опция да си възвърне изгубени територии, т.е. да ограничи и даже да анулира изброените права и свободи. Всъщност, историята на демокрацията е история на непрекъснатата битка за увеличение на броя на материално обезпечените, образованите и здравите жители. В този смисъл можем да кажем, че демокрацията по изискване е или обществена, или я няма. Или в случай че въпреки всичко има нещо, напомнящо на народна власт, то съществува в ущърбна форма.
[1] Daniel Jacques, L’experience democratique. Enquete sur les paradoxes de la democratie moderne, Montreal, Liber, 2024.
* Изказване на срещата диалог на тематика „ Конституцията на Република България и рецесията на демокрацията в България през днешния ден “, проведена от Фондация „ Солидарно общество “ и Платформа за леви хрумвания и политики „ НовиВремена “ на 11 юли 2025 г.
** Авторът е учител в Колеж „ Гарно “, Университет „ Лавал “, Канада
Нови времена
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ