СДС и производните му – как духът напусна тялото
В началото, през 1989-1990 година, Съюз на демократичните сили не беше партия, а необятно национално придвижване за народна власт. С него се идентифицираха хора с всевъзможни убеждения – леви, десни, демократични, републикански, монархически. В състава му се включваха остарели и нови обединения, синдикати, правозащитни структури и доста безпартийни. Обединителната идея беше смяната, разграждането на остарелия режим и превъзмогване на неговия стопански и честен фалит. Съюз на демократичните сили тогава беше и придвижване против маститите привилегии на кастата на висшата номенклатура. И най-много – сантиментална вяра за независимост и икономически напредък. На процедура всички, които не бяха в редиците на БКП-БСП, бяха от Съюз на демократичните сили. Това беше общодемократична идея и житейска позиция, а не партийна принадлежност и послушание на партиен правилник. Разнолика общественост, каквато се консолидира единствено в сюблимни исторически моменти.
През 1991 година във връзка на новата Конституция и в Съюз на демократичните сили зейна огромният разлом. От едната страна, желаеха действителна народна власт, правова и обществена страна, национално помиряване, а от другата – власт, с цел да отмъщават, лустрират и разделят. Едните желаеха да градят България за себе си и децата си. Другите – да оправдават статуса на своите семейства от додеветосептемврийския интервал. Сред първите бяха множеството, които не си бяха мълчали при социализма, и страдалците от демократичната съпротива против установяването на тоталитарния режим. Вторите, по предписание, бяха тези, които раболепно преследваха кариера в междинните ешелони на номенклатурата, преподаваха „ теоретичен комунизъм “, пишеха доноси до Държавна сигурност и даже фанатично клеймяха „ капитализма и империализма “. Сред тях се включиха и небрежно пребоядисалите се деца на висшата номенклатура. Първите бяха по-мъдри и по-умерени, може би тъй като нямаха потребност да пренаписват своите биографии. Вторите – нападателни и изпълнени с войнстващ „ антикомунизъм “, тъй като мнозина от тях с викове трябваше да заличат остарялото раболепство и да изпишат новите си биографии на дейни борци за народна власт. Разбира се, и в двете групи имаше и честни хора, и елементарни негодници. Но политическият им светоглед беше друг – едните желаеха да градят, а другите да разчистват сметки.
Разломът се трансформира в разлъка, когато по стълбите от петия етаж на „ Раковски “ № 134 бяха физически изтикани и прогонени доктор Петър Дертлиев, бай Милан Дренчев, след това Петко Симеонов и Сашо Каракачанов и доста други, които въплъщаваха умерените среди. Месеци по-късно седесариатът изгони с освирквания от своята конференция един от своите основатели и водачи, а по това време към този момент и президент на България – доктор Желю Желев. „ Здравите сили “ победиха.
И по този начин последователно Съюз на демократичните сили размени демократичната полемика с фанатизъм, а търсенето на единодушие с партийна вендета. Пещерният антикомунизъм, русофобията и политическото нискочелие станаха съществени линии в обществено-политическия облик. Съюз на демократичните сили към момента официално бе коалиция от партии, само че на процедура функционираше като единна партия. Партийният билет стана по-голям от концепциите и идеята. Този развой беше завършил след гръмовния неуспех на Българска социалистическа партия в ръководството от интервала 1994-1997 година През февруари 1997 година Съюз на демократичните сили се учреди като партия отпред с Иван Костов. Тежката спешна обстановка и тоталната дискредитация на Българска социалистическа партия в оня интервал даде късмет на синята партия дружно с други нейни производни (демократите на Савов и земеделците на Мозер), обединени в обединението „ Обединени демократични сили “, да завоюват властта. Наред с позитивното – икономическа стабилизация и въвеждане на валутен ръб, начало на действителна подготовка за участие в Европейски Съюз и НАТО – ръководството на Иван Костов в интервала 1997-2001 година се трансформира в знак на разграбването на държавните запаси, приватизация „ под масата “ и на безценица в интерес на близки до властта („ сините братовчеди “). „ БГА Балкан “ беше харизан за 150 хиляди $, „ Кремиковци “ – за 1 $, „ Каолин “ за малко повече… Стотици други предприятия и активи се трансфораха в емблемата на понятието „ корупционно ръководство “. Грабежът беше комбиниран с борба и непоносимост към особеното мнение и хрумвания. Затова болшинството отдръпна доверието си от синята партия и даде късмет на новото необятно придвижване, основано от Симеон Сакскобургготски – Национална движение „Симеон Втори". През 2001 година жителите изпратиха в миманса Съюз на демократичните сили и неговото обграждане от „ хранени хора “ – все същите, поименно познати и до през днешния ден грантови политолози, социолози и Неправителствени организации.
Това беше и началото на края на Съюз на демократичните сили като значима политическа мощ, която оказва въздействие върху посоката на развиване на страната. Опитите посредством роене, следващо обединяване и непрекъсната промяна на партийните етикети да се реанимира политическия мъртвец на синята партия се оказаха безперспективно занимание. Дори с с великодушните порции изкуствено финансово дишане, което му обезпечават няколко „ съумели младежи “, които „ разбойническата приватизация “ на синьото ръководство за една нощ трансформира в милионери. В опит за оцеляване се пръкнаха „ Демократи за мощна България “, „ Синята коалиция “, Реформаторски блок, а в този момент и „ Демократична България “. Все същите хора, все същите упоритости, само че за жалост, и все същата безпринципност. Сменящите се като носни кърпи партийни етикети са нищо повече от аватари на една политическа камарила, която обезверено се пробва да докопа властови позиции.
Част от тази камарила е и партийният етикет на Съюз на демократичните сили. Една маргинална групировка, която държи абревиатурата и населява два етажа на ул. „ Раковски “ № 134. При първия опит за мимикрия, когато групата на Иван Костов се обособи в нова партия ДСБ – той самият разгласи, че „ духът напуща тялото “. Дали е имало някакъв политически дух тогава е въпрос на интерпретация. Но несъмненият факт е, че десетилетие по-късно и „ духът “, и „ тялото “ съществуват като политическо „ зомби “, а не като жизнеспособна политическа мощ, която е в положение да предложи ясна опция и да завоюва доверието на значима част от обществото. Съюз на демократичните сили и неговите производни, които с гротескна придирчивост се самоопределят като „ демократичната общественост “ – видите ли отвън тях няма други демократи – са сведени до амортизирани трансмисии за систематизиране на власт и постове. Ръждата на безидейността и присъединяване в приватизационния обир обаче ги лишиха от горивото на необятното публично доверие.
Тъжната истина е, че през последните 15 години всички те се оказаха неспособни да предложат способени хрумвания за бъдещето. Политически удавници, които обезверено са сграбчили сламката на предишното, които виждат в черно-бели краски. Преди 1944 година всичко е „ цветя и рози “, няма властнически режим, няма репресии, няма цензура, няма антиеврейска и пронацистка политика. След това – единствено тоталитарен мрак без никакъв стопански и обществен прогрес. Дълбокото разминаване на този черно-бял светоглед с житейската и историческа истина, запрати проповедниците му в маргиналната външна страна на актуалното ни политическо съществуване. Колкото и изкуствено да бъдат натрапвани през към момента завзети от хранениците на сините милионери утринни блокове.
Хората от дълго време желаят политика, която им носи сигурност, вероятност и успокоение. А не истерични борби с кошмарите на предишното и фанатични спорове с „ безконечната Държавна сигурност “ и новият „ зложелател номер 1 на тутраканската селищна система “ – Кремъл. Искат национална политика на почтено участие в Европейски Съюз и НАТО, а не „ йесмени “ и тамагочи-политици, които сричат машинално евроатлантическите полезности. Този урок така наречен „ демократична общественост “ по този начин и не научи, и няма потенциал да поправи тази неточност. Обществената им база е сведена до стеснен сегмент грантови дърдорковци, пребоядисани доносници, деца на дейни борци против капитализма и номенклатурчици, „ офисния планктон “ на сините приватизационни милионери и най-после – физическите наследници на политическия, икономически и интелектуален хайлайф преди 1944 година, които въвлякоха България в незаконната коалиция с Хитлер и Мусолини.
Разбира се, и това е обществена база, само че не за политика с лице към бъдещето, а за пренаписване на предишното и облекчаване на настоящи корпоративно-икономически ползи. Присъствието на тези партии в управническа коалиция с ГЕРБ предния мандат категорично потвърди това. А юмручният пердах на последното съвещание на Съюз на демократичните сили бележи освен символичния завършек на този партиен етикет, а и безперспективността на самозваната „ демократична общественост “ в нейната целокупност. RIP.
През 1991 година във връзка на новата Конституция и в Съюз на демократичните сили зейна огромният разлом. От едната страна, желаеха действителна народна власт, правова и обществена страна, национално помиряване, а от другата – власт, с цел да отмъщават, лустрират и разделят. Едните желаеха да градят България за себе си и децата си. Другите – да оправдават статуса на своите семейства от додеветосептемврийския интервал. Сред първите бяха множеството, които не си бяха мълчали при социализма, и страдалците от демократичната съпротива против установяването на тоталитарния режим. Вторите, по предписание, бяха тези, които раболепно преследваха кариера в междинните ешелони на номенклатурата, преподаваха „ теоретичен комунизъм “, пишеха доноси до Държавна сигурност и даже фанатично клеймяха „ капитализма и империализма “. Сред тях се включиха и небрежно пребоядисалите се деца на висшата номенклатура. Първите бяха по-мъдри и по-умерени, може би тъй като нямаха потребност да пренаписват своите биографии. Вторите – нападателни и изпълнени с войнстващ „ антикомунизъм “, тъй като мнозина от тях с викове трябваше да заличат остарялото раболепство и да изпишат новите си биографии на дейни борци за народна власт. Разбира се, и в двете групи имаше и честни хора, и елементарни негодници. Но политическият им светоглед беше друг – едните желаеха да градят, а другите да разчистват сметки.
Разломът се трансформира в разлъка, когато по стълбите от петия етаж на „ Раковски “ № 134 бяха физически изтикани и прогонени доктор Петър Дертлиев, бай Милан Дренчев, след това Петко Симеонов и Сашо Каракачанов и доста други, които въплъщаваха умерените среди. Месеци по-късно седесариатът изгони с освирквания от своята конференция един от своите основатели и водачи, а по това време към този момент и президент на България – доктор Желю Желев. „ Здравите сили “ победиха.
И по този начин последователно Съюз на демократичните сили размени демократичната полемика с фанатизъм, а търсенето на единодушие с партийна вендета. Пещерният антикомунизъм, русофобията и политическото нискочелие станаха съществени линии в обществено-политическия облик. Съюз на демократичните сили към момента официално бе коалиция от партии, само че на процедура функционираше като единна партия. Партийният билет стана по-голям от концепциите и идеята. Този развой беше завършил след гръмовния неуспех на Българска социалистическа партия в ръководството от интервала 1994-1997 година През февруари 1997 година Съюз на демократичните сили се учреди като партия отпред с Иван Костов. Тежката спешна обстановка и тоталната дискредитация на Българска социалистическа партия в оня интервал даде късмет на синята партия дружно с други нейни производни (демократите на Савов и земеделците на Мозер), обединени в обединението „ Обединени демократични сили “, да завоюват властта. Наред с позитивното – икономическа стабилизация и въвеждане на валутен ръб, начало на действителна подготовка за участие в Европейски Съюз и НАТО – ръководството на Иван Костов в интервала 1997-2001 година се трансформира в знак на разграбването на държавните запаси, приватизация „ под масата “ и на безценица в интерес на близки до властта („ сините братовчеди “). „ БГА Балкан “ беше харизан за 150 хиляди $, „ Кремиковци “ – за 1 $, „ Каолин “ за малко повече… Стотици други предприятия и активи се трансфораха в емблемата на понятието „ корупционно ръководство “. Грабежът беше комбиниран с борба и непоносимост към особеното мнение и хрумвания. Затова болшинството отдръпна доверието си от синята партия и даде късмет на новото необятно придвижване, основано от Симеон Сакскобургготски – Национална движение „Симеон Втори". През 2001 година жителите изпратиха в миманса Съюз на демократичните сили и неговото обграждане от „ хранени хора “ – все същите, поименно познати и до през днешния ден грантови политолози, социолози и Неправителствени организации.
Това беше и началото на края на Съюз на демократичните сили като значима политическа мощ, която оказва въздействие върху посоката на развиване на страната. Опитите посредством роене, следващо обединяване и непрекъсната промяна на партийните етикети да се реанимира политическия мъртвец на синята партия се оказаха безперспективно занимание. Дори с с великодушните порции изкуствено финансово дишане, което му обезпечават няколко „ съумели младежи “, които „ разбойническата приватизация “ на синьото ръководство за една нощ трансформира в милионери. В опит за оцеляване се пръкнаха „ Демократи за мощна България “, „ Синята коалиция “, Реформаторски блок, а в този момент и „ Демократична България “. Все същите хора, все същите упоритости, само че за жалост, и все същата безпринципност. Сменящите се като носни кърпи партийни етикети са нищо повече от аватари на една политическа камарила, която обезверено се пробва да докопа властови позиции.
Част от тази камарила е и партийният етикет на Съюз на демократичните сили. Една маргинална групировка, която държи абревиатурата и населява два етажа на ул. „ Раковски “ № 134. При първия опит за мимикрия, когато групата на Иван Костов се обособи в нова партия ДСБ – той самият разгласи, че „ духът напуща тялото “. Дали е имало някакъв политически дух тогава е въпрос на интерпретация. Но несъмненият факт е, че десетилетие по-късно и „ духът “, и „ тялото “ съществуват като политическо „ зомби “, а не като жизнеспособна политическа мощ, която е в положение да предложи ясна опция и да завоюва доверието на значима част от обществото. Съюз на демократичните сили и неговите производни, които с гротескна придирчивост се самоопределят като „ демократичната общественост “ – видите ли отвън тях няма други демократи – са сведени до амортизирани трансмисии за систематизиране на власт и постове. Ръждата на безидейността и присъединяване в приватизационния обир обаче ги лишиха от горивото на необятното публично доверие.
Тъжната истина е, че през последните 15 години всички те се оказаха неспособни да предложат способени хрумвания за бъдещето. Политически удавници, които обезверено са сграбчили сламката на предишното, които виждат в черно-бели краски. Преди 1944 година всичко е „ цветя и рози “, няма властнически режим, няма репресии, няма цензура, няма антиеврейска и пронацистка политика. След това – единствено тоталитарен мрак без никакъв стопански и обществен прогрес. Дълбокото разминаване на този черно-бял светоглед с житейската и историческа истина, запрати проповедниците му в маргиналната външна страна на актуалното ни политическо съществуване. Колкото и изкуствено да бъдат натрапвани през към момента завзети от хранениците на сините милионери утринни блокове.
Хората от дълго време желаят политика, която им носи сигурност, вероятност и успокоение. А не истерични борби с кошмарите на предишното и фанатични спорове с „ безконечната Държавна сигурност “ и новият „ зложелател номер 1 на тутраканската селищна система “ – Кремъл. Искат национална политика на почтено участие в Европейски Съюз и НАТО, а не „ йесмени “ и тамагочи-политици, които сричат машинално евроатлантическите полезности. Този урок така наречен „ демократична общественост “ по този начин и не научи, и няма потенциал да поправи тази неточност. Обществената им база е сведена до стеснен сегмент грантови дърдорковци, пребоядисани доносници, деца на дейни борци против капитализма и номенклатурчици, „ офисния планктон “ на сините приватизационни милионери и най-после – физическите наследници на политическия, икономически и интелектуален хайлайф преди 1944 година, които въвлякоха България в незаконната коалиция с Хитлер и Мусолини.
Разбира се, и това е обществена база, само че не за политика с лице към бъдещето, а за пренаписване на предишното и облекчаване на настоящи корпоративно-икономически ползи. Присъствието на тези партии в управническа коалиция с ГЕРБ предния мандат категорично потвърди това. А юмручният пердах на последното съвещание на Съюз на демократичните сили бележи освен символичния завършек на този партиен етикет, а и безперспективността на самозваната „ демократична общественост “ в нейната целокупност. RIP.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ