В моя магазин идват малко клиенти. Обикновено учители, които търсят

В моя магазин идват малко клиенти. Обикновено учители, които търсят комплект опитни животни за часовете по биология. Продавам жаби, инсекти, гущерчета. Скоро ще се откажа, не мога да затрупвам загубите. Ала по този начин съм привикнала с тази стаичка, с мрака и миризмата на формалин.
Един ден в магазинчето влезе жена. Беше дребна, свита като купчинка сняг през пролетта. Не ме погледна. Сигурно не идеше да купи нещо, просто ѝ бе прилошало на улицата. Заклати се, щеше да падне, в случай че не бях хванала ръката ѝ.
– Имате ли къртици? – внезапно запита непознатата. Очите ѝ приблясваха като остаряла раздрана паяжина с малко паяче в средата – зеницата.

– Къртици ли? – стопирах. Трябваше да ѝ кажа, че в никакъв случай не съм продавала и в никакъв случай не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе – погледът ѝ пареше в моите очи.
– Нямам – споделих. Тя въздъхна, след това внезапно се обърна настрани.
– Ей, стойте! – викнах. – Може да имам къртици.
Тя спря. Погледна ме.
– Кръвта на къртицата лекувала – прошепна дамата. – Трябва да изпиеш три капки.
Хвана ме боязън. Мъка дълбаеше очите ѝ.
– Поне болката за малко спирала… – прошушна тя, след това гласът ѝ угасна.
– Вие ли сте болна? – попитах.
– Синът ми.

Ръцете ѝ, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да ѝ дам нещо – най-малко чаша вода. Раменете ѝ бяха тесни и се губеха в тъмносивото палто.
– Искате ли вода? – Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици към очите ѝ затрепери. – Нищо, нищо – разбъбрих се аз. Не знаех по какъв начин да продължа. Тя се обърна и потегли към вратата.
– Ще ви дам кръв от къртица! – креснах.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво върша, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Нямаше от кое място да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше. Блъснах вратата да не се вижда какво върша. Порязах китката си с дребното ножче, което държах в чекмеджето при кутиите с рибарска примамка. От раничката бавно стартира да изтича кръв. Не болеше, но се опасявах да виждам по какъв начин се изцежда в шишето. Събра се малко – като че ли на дъното бяха паднали две-три глогинки. Излязох от задната стая, забързах към нея.
– Ето ви – споделих. – Тази кръв е от къртица!
Тя се взря в ръката ми, по която към момента се стичаха кървави капки. Въобще не посегна към шишенцето. Насила го блъснах в ръцете ѝ.
– От къртица е! От къртица е!
Опипа шишенцето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си чанта.
– Не. Не ща – споделих аз.
Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и закрета към вратата. Исках да я изпратя, или най-малко отново да ѝ дам вода, преди да си отиде. Ала усещах, че не ѝ дотрябвам, никой не ѝ беше нужен.
Есента продължаваше да засипва града с мъгливите си дни. Скоро трябваше да закрия магазина. Беше мразовито, хората бързаха край витрината. Нямах купувачи в тоя мраз.
Една заран вратата внезапно се отвори. Оная, дребната женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в прилежащия кулоар, но тя ме настигна. Прегърна ме. Заплака. Задържах я да не падне, по този начин безсилна изглеждаше. Изведнъж подвигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше липсващ, само че тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите ѝ навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.
– Той върви – изплака дамата и скри с длани несигурната си усмивка.
Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в огромен сак. Усетих, че се е стегнала, че дребните ѝ пръсти са твърди и не треперят. Изпратих я, но тя дълго заставам на ъгъла – дребна и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори остарялата, глупава миризма на формалин.
Още същия следобяд пред тезгяха в тъмната стая пристигна един човек. Висок, наведен, подплашен.
– Имате ли кръв от къртица? – запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха.
– Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.
– Имате! Имате! Жена ми ще почине. Три капки единствено! – хвана лявата ми ръка, повдигна принудително китката, изви я.
– Три капки! Иначе ще я изгубя!
Кръвта ми потече от порязаното доста постепенно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха като мравки към дъното. После той остави на масата пари.
На другата заран пред вратата на магазинчето ме чакаше огромна навалица хора. Ръцете им стискаха дребни ножчета и дребни шишенца.
– Кръв от къртица! Кръв от къртица! – викаха, кряскаха, блъскаха се.
Всеки имаше тъга у дома и нож в ръката.

ЗДРАВКА ЕВТИМОВА