Политическият ступор
В здравната енциклопедия четем, че ступорът е положение на обездвиженост и скованост, при което човек не може да мисли ясно, макар че е в схващане. Липсват всевъзможни реакции, като тялото реагира единствено на болежка.
Политическият ступор е нещо сходно, единствено че се отнася до обществото в неговата държавна организация и до партиите като субекти на тази организация. И какъв брой ли мощна би трябвало да е болката, с цел да настъпи някаква реакция?
Политическият ступор е едно извънредно нездравословно събитие, на което изискуем освен доста несвършена работа, само че и доста незапочната. Понякога незапочнатата работа е за предпочитане пред несвършената, тъй като най-малко не са сътворени простотии, т.е. обстановката е нулева, а не негативна, каквато би могла да бъде. Но това е един напълно друг поток на мисълта, по който в този момент няма да спускаме нежните си каяци.
Държавата, от избрана позиция, не е нищо повече от гигантска машина, която не трябва да стопира. Нещо като доменна пещ, която, в случай че я оставиш да угасне, след това мъчно и постепенно се разпалва още веднъж. За страдание обаче, политическият ступор прави тъкмо това. Той е един от многото нежелани странични резултати (накратко - дефекти) на другояче прелестната и обичана на всички нас народна власт. Политическият ступор произлиза директно от парламентаризма, плурализма и многопартийната система. От правилата на представителната народна власт. Политическият ступор е логически резултат, закономерно разследване от представителната народна власт. Как се стига до него?
В многопартийната парламентарна народна власт можем да преглеждаме всяка една обособена партия като корпорация, като компания, чийто предмет на активност е властта. Властта за компанията е като облагата за комерсиалното сдружение - цел №1 и смисъл на съществуването. Дори Търговският закон (не ми се търси да го изтъквам точно) вменява в дълг на шефа да се грижи за сдружението и за неговата облага " с грижата на добър собственик ". С тази грижа и партиите се стремят да получат колкото е допустимо по-голямо парче от властта, с цел да могат посредством нея да претворят в дело извънредно красивите планове, залегнали в политическите им стратегии. Когато не взе участие във властта, когато няма депутати, министри, кметове, шефове на организации и прочие, партията се намира в нещо като неплатежоспособност, както е при компаниите. Затова в името на присъединяване си във властта партиите са подготвени на взаимни отстъпки на практика с всекиго и с всичко. Готови са освен да ги заплюят, само че и сами да плюят на суратя си, единствено и единствено да не изтърват влака. Обаче да участваш във властта от време на време е освен сладко, само че и рисково.
И вижте какво следим през последните години, изключително откогато Румен Радев е президент - като че ли всеки желае властта и като че ли никой не я желае. Искат я поради далаверата и привилегиите, а не я желаят поради отговорността. Макар че какво значи " отговорност ", по какъв начин се носи, по какъв начин се понася? Кой до момента е понесъл някаква ефикасна отговорност за ръководството си, с изключение на тази, че го е изгубил? И че може да не го повтори, което към този момент в действителност е неприятно.
Поради нечуваното разцепление на нацията, сега няма политически индивид - партия или персона, - задоволително мощен, с цел да вземе властта и да ръководи независимо. Президентът по всякакъв начин се старае да задълбочава рецесията, разчитайки и той не знае на какво. Та нали даже и да станем президентска република, надали той ще е президентът, който да ѝ се любува! А даже и да уточни собствен правоприемник, този правоприемник бързо ще го подритне, както се е случвало към този момент нееднократно. Най-много да си направи собствен " план ", някакво неразбирателство като АБВ на Първанов, който също като мнозина други позволи наивната неточност да мисли, че институционалният рейтинг е личен.
Не стига че сега никой не е в положение да ръководи независимо, ами се цупят и на обединения, слагат условия, заплашват. От една страна на всички им се ръководи, само че от друга има толкоз доста неща, с които би трябвало да се преценяват - от личната си политическа орис до волята на спонсора си! " Благото на народа " и " просперитетът на отечеството " въобще не попадат в сметката, тъй като в случай че попадаха, от дълго време щяха да бъдат загърбени тяснопартийни ползи в името на публичните, щеше да има постоянно държавно управление, а президентът щеше да бъде оня фигурант, който е по конституция и който е потребно и за самия него да бъде.
Коалициите са нещо непоносимо, тъй като са съюзи за кражба сред хора, които другояче не се понасят между тях. Но от време на време не може без обединения, такава е демократичната наклонност на последните десетилетия. Вижте една Германия, където най-рано се събраха левите и десните, на какво е замязяла от обединения!
Но въпреки всичко има някаква изгода и от обединенията. В тях всеки дебне всекиго да не лапне повече, в сравнение с му се поставя. Вероятно някое еднопартийно ръководство би било доста по-корумпирано и крадливо. Едно е политическият съперник да бъде някаква ефимерна съпротива, напълно друго е да ти е съдружник във властта.
В процеса на взаимното дебнене и страха от политически метли всеки - от министъра до портиера - се свива в черупката си и гледа да не подхваща нищо, с цел да не свърши като Нено Димов. Всеки гледа да подхваща каквото и да било, единствено в извънредно краен случай, когато е назряла окончателната необходимост то да бъде подхванато. Защото който не прави никакви придвижвания, той не прави и неверни придвижвания.
Този принцип на държание е доста ясно обрисуван в държавната администрация от генерации наред. В множеството случаи администрацията избира да не се захваща с нещо, когато има тази опция. Когато може да избира дали да работи или да не работи, все едно по какъв въпрос, администрацията избира да не работи, с цел да не сбърка.
Ето това е политическият ступор. Добрият остарял ступор, който изяде главата на Османската империя. Заради този ступор доста значими неща остават несвършени. Как се оправя това състояние? Оправя се с дълбоки законодателни промени, само че няма кой да ги предприеме, изключително когато може и да не ги предприеме. Няма задоволително мощен политически индивид за същински промени. А няма подобен индивид, тъй като няма промени. Параграф 22. И следователно - ще попитате - по какъв начин ще се оправим? А кой е споделил, че ще се оправим? Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Политическият ступор е нещо сходно, единствено че се отнася до обществото в неговата държавна организация и до партиите като субекти на тази организация. И какъв брой ли мощна би трябвало да е болката, с цел да настъпи някаква реакция?
Политическият ступор е едно извънредно нездравословно събитие, на което изискуем освен доста несвършена работа, само че и доста незапочната. Понякога незапочнатата работа е за предпочитане пред несвършената, тъй като най-малко не са сътворени простотии, т.е. обстановката е нулева, а не негативна, каквато би могла да бъде. Но това е един напълно друг поток на мисълта, по който в този момент няма да спускаме нежните си каяци.
Държавата, от избрана позиция, не е нищо повече от гигантска машина, която не трябва да стопира. Нещо като доменна пещ, която, в случай че я оставиш да угасне, след това мъчно и постепенно се разпалва още веднъж. За страдание обаче, политическият ступор прави тъкмо това. Той е един от многото нежелани странични резултати (накратко - дефекти) на другояче прелестната и обичана на всички нас народна власт. Политическият ступор произлиза директно от парламентаризма, плурализма и многопартийната система. От правилата на представителната народна власт. Политическият ступор е логически резултат, закономерно разследване от представителната народна власт. Как се стига до него?
В многопартийната парламентарна народна власт можем да преглеждаме всяка една обособена партия като корпорация, като компания, чийто предмет на активност е властта. Властта за компанията е като облагата за комерсиалното сдружение - цел №1 и смисъл на съществуването. Дори Търговският закон (не ми се търси да го изтъквам точно) вменява в дълг на шефа да се грижи за сдружението и за неговата облага " с грижата на добър собственик ". С тази грижа и партиите се стремят да получат колкото е допустимо по-голямо парче от властта, с цел да могат посредством нея да претворят в дело извънредно красивите планове, залегнали в политическите им стратегии. Когато не взе участие във властта, когато няма депутати, министри, кметове, шефове на организации и прочие, партията се намира в нещо като неплатежоспособност, както е при компаниите. Затова в името на присъединяване си във властта партиите са подготвени на взаимни отстъпки на практика с всекиго и с всичко. Готови са освен да ги заплюят, само че и сами да плюят на суратя си, единствено и единствено да не изтърват влака. Обаче да участваш във властта от време на време е освен сладко, само че и рисково.
И вижте какво следим през последните години, изключително откогато Румен Радев е президент - като че ли всеки желае властта и като че ли никой не я желае. Искат я поради далаверата и привилегиите, а не я желаят поради отговорността. Макар че какво значи " отговорност ", по какъв начин се носи, по какъв начин се понася? Кой до момента е понесъл някаква ефикасна отговорност за ръководството си, с изключение на тази, че го е изгубил? И че може да не го повтори, което към този момент в действителност е неприятно.
Поради нечуваното разцепление на нацията, сега няма политически индивид - партия или персона, - задоволително мощен, с цел да вземе властта и да ръководи независимо. Президентът по всякакъв начин се старае да задълбочава рецесията, разчитайки и той не знае на какво. Та нали даже и да станем президентска република, надали той ще е президентът, който да ѝ се любува! А даже и да уточни собствен правоприемник, този правоприемник бързо ще го подритне, както се е случвало към този момент нееднократно. Най-много да си направи собствен " план ", някакво неразбирателство като АБВ на Първанов, който също като мнозина други позволи наивната неточност да мисли, че институционалният рейтинг е личен.
Не стига че сега никой не е в положение да ръководи независимо, ами се цупят и на обединения, слагат условия, заплашват. От една страна на всички им се ръководи, само че от друга има толкоз доста неща, с които би трябвало да се преценяват - от личната си политическа орис до волята на спонсора си! " Благото на народа " и " просперитетът на отечеството " въобще не попадат в сметката, тъй като в случай че попадаха, от дълго време щяха да бъдат загърбени тяснопартийни ползи в името на публичните, щеше да има постоянно държавно управление, а президентът щеше да бъде оня фигурант, който е по конституция и който е потребно и за самия него да бъде.
Коалициите са нещо непоносимо, тъй като са съюзи за кражба сред хора, които другояче не се понасят между тях. Но от време на време не може без обединения, такава е демократичната наклонност на последните десетилетия. Вижте една Германия, където най-рано се събраха левите и десните, на какво е замязяла от обединения!
Но въпреки всичко има някаква изгода и от обединенията. В тях всеки дебне всекиго да не лапне повече, в сравнение с му се поставя. Вероятно някое еднопартийно ръководство би било доста по-корумпирано и крадливо. Едно е политическият съперник да бъде някаква ефимерна съпротива, напълно друго е да ти е съдружник във властта.
В процеса на взаимното дебнене и страха от политически метли всеки - от министъра до портиера - се свива в черупката си и гледа да не подхваща нищо, с цел да не свърши като Нено Димов. Всеки гледа да подхваща каквото и да било, единствено в извънредно краен случай, когато е назряла окончателната необходимост то да бъде подхванато. Защото който не прави никакви придвижвания, той не прави и неверни придвижвания.
Този принцип на държание е доста ясно обрисуван в държавната администрация от генерации наред. В множеството случаи администрацията избира да не се захваща с нещо, когато има тази опция. Когато може да избира дали да работи или да не работи, все едно по какъв въпрос, администрацията избира да не работи, с цел да не сбърка.
Ето това е политическият ступор. Добрият остарял ступор, който изяде главата на Османската империя. Заради този ступор доста значими неща остават несвършени. Как се оправя това състояние? Оправя се с дълбоки законодателни промени, само че няма кой да ги предприеме, изключително когато може и да не ги предприеме. Няма задоволително мощен политически индивид за същински промени. А няма подобен индивид, тъй като няма промени. Параграф 22. И следователно - ще попитате - по какъв начин ще се оправим? А кой е споделил, че ще се оправим? Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ