Икигай
В дребен японски град на остров Окинава умирала една млада жена. Никой не схванал повода за нейното заболяване, с цел да може да и помогне. Хората, добре я познавали, тъй като била брачна половинка на кмета. За нейното лекуване били поканени едни от най-хубавите лекари и знахари, само че със всеки ден животът я напускал. И един ден тя не станала от леглото си. Тогава схванала, че животът си отива вечно. Усетила, че душата постепенно се отделя от тялото и се устремява нагоре. Жената се изпълнила със страдание.
Настъпило ранно утро, времето в което тя нормално се събуждала, с цел да стартира своят ден – изпълнен с врява и грижа за близките. През последните дни тя живеела със своите мемоари за младостта, за сватбата си, за раждането на децата, за тяхното детство. Спомнила си за своята работа, за хората, с които се срещала през времето. За едно съжалила, за друго се усмихнала, за трето потъгувала. Но най-много тя скръбяла за това, че по този начин незаслужено била осъдена от ориста. И внезапно усетила, че тялото и станало леко, леко…
В този миг, погълната от новото, непознато преди възприятие, някъде от вътрешната страна тя чула или по-скоро усетила, мощен, само че доста прелестен глас, който ненадейно я „ попитал “:
– Коя си ти?
– Аз съм Мегуми, дамата на кмета – бързо и някак машинално дала отговор тя.
– Аз не запитвам по какъв начин се казваш и кой е твоя мъж. Кажи ми, коя си?
– Аз съм майка на три деца.
– Питам те: „ Коя си “?
– Аз съм учителка в учебно заведение – траяла несигурно дамата.
– Нима те запитвам какъв брой деца имаш и къде работиш?
Жената напълно се объркала. Но въпросът прозвучал още веднъж. В него нямало прибързаност или неодобрение. Но пък имало доста обич, имало толкоз време, колкото и било нужно. Тя чувствала това, само че не знаела какво да отговори.
