В края на Втората световна война не били редки случаите

В края на Втората международна война не били редки случаите на сполучливи бягства от немските концентрационни лагери. Сред тях, обаче, има едно, което оказва мощно въздействие върху хода на самата война. Пилотът Михаил Девятаев, който по знамение се е избавил от гибелта, освен съумява да избяга от плен, отвличайки аероплан, само че и отнася със себе си оръжието-чудо на немската войска.

Полигонът Пенемюнде, ситуиран на остров Узедом в Балтийско море, се счита за родното място на именитите ракети V-1 и V-2, както и на някои от най-модерните самолети по това време. На територията на полигона се намирал и концентрационен лагер, чиито пандизчии били употребявани от германците за осъществяване на черната  работа. Именно в този лагер бил арестуван руският пилот-изтребител Михаил Петрович Девятаев, индивидът, който съумял да извърши невъзможното, с цел да се избави от гибелта.

Михаил Девятаев е роден през 1917 година в нормално селско семейство, където е тринадесетото дете. Девятаев обичал авиацията и постоянно посещавал клуба на летците. След като бива свикан в армията през 1940 година Михаил приключва военното авиационно учебно заведение „ Чкалов “. Преди да попадне в плен през юли 1944 година, Михаил е свалил 9 противников самолета и съумял да лети под командването на именития три пъти Герой на Съветския съюз Александър Покришкин.

На 13 юли 1944 година съветският авиационен ас бил свален в региона на Лвов над следена от Германия територия, хванат от врага и вкаран като военнопленник в концентрационен лагер в Лодз. Той направил опит да избяга на 13 август дружно с група военнопленници, само че бил  заловен и трансфериран в Концлагера на гибелта Заксенхаузен. Девятаев  бързо осъзнава рисковото си състояние, защото като руски водач, към него щели да се отнесат с изключителна свирепост. Той съумял да замени униформата и самоличността си с мъртъв руски пехотинец. С изменена идентичност и номер на лагерната униформа, под името Степан Григориевич Никитенко Девятаев е изместен в концентрационен лагер на остров Узедом.

Там съветският водач станал част от екипа за насилствен труд, работещ по немска ракетна стратегия на остров Пенемюнде. Затворниците били принудени при пъклен условия да ремонтират писти и да чистят невзривени бомби на ръка. Охраната била доста строга. Въпреки това, до февруари 1945 година, Девятаев заключава, че колкото и да е недействителен, шансът за бягство е за предпочитане пред сигурната гибел като пандизчия.

Той решил да избяга от лагера със аероплан още в първите минути от идването си на острова. Влюбен в самолетите от дете, Михаил доста елементарно можел да отвлече някой „ Юнкер “ отдолу под носа на защитата. Сега оставало да се избере екип от доверени хора, които даже при изтезания няма да издадат информация за бъдещото бягство. Той съумял да откри 10 индивида, едни работели покрай летището, други имали връзки с защитата и всички без изключение били решени да си траят за бъдещото бягство. И по какъв начин биха могли да предадат другарите си, като всеки от тях имал персонални сметки с нацистите? Например, на Немченко било извадено окото по време на разпити и изтезания, Урбанович бил изпратен в лагера като момче през 1941 година, а Кривоногов не знаел какво е боязън и в предходния лагер умъртвил пред очите на всички локалния служител на реда.

В месеците преди бягството Девятаев се опитал да изучи приборните табла на самолетите, които се ремонтирали в прилежащите бараки. После научил от старите пандизчии за тестванията на немско оръжие, а по-късно го видял самичък.

Самолетът, който видял, бил изцяло чужд за него по своя дизайн. Заповядали на всички да спрат работа и да слязат в авансово квалифицираните за задачата ями. Пазачите с кучетата стояли над тях. Михаил чул по какъв начин изревал един, след това други мотор. Не виждал, обаче, да се върти витло. Звукът на мотора също бил необикновен – някакво съскане, свистене.

Изведнъж самолетът хукнал бързо и се откъснал от земята. След като направил два кръга с висока скорост, самолетът направил заход за кацане и се приземил. Другата загадка на острова бил реактивният аероплан. Може би това е „ чудодейното оръжие “ на Хитлер, за което пропагандистите на Гьобелс неведнъж разказвали.

Първоначално групата на съветския водач възнамерявала да избяга до март 1945 година. Те избрали даже аероплан – бомбардировач Heinkel He 111, задоволително огромен за 10 души, само че се наложило да избягат по-рано.

В концентрационните лагери съществували банди пандизчии, които считали, че управляват всички останали. Действията им били насърчавани от немската администрация, която се възползва от това, че имала очи и уши в лагера. Но с изключение на доноси, тези банди имали още една, ужасна функционалност – „ Десет дни живот “. Това било лагерна формула за линч, неразрешено възмездие на група бандити-затворници. Те сами избирали жертвите си по напътствие на коменданта или защитата и с цел да им угодят, го убивали по безчовечен метод. Който показвал неодобрение от лагерния ред, който се съпротивлявал на грабежите или казвал нещо неправилно, попадал под властта на бандата. В продължение на девет дни „ виновният “ бивал малтретиран по всевъзможен метод, за който уредниците на издевателството можели да се сетят и в случай че той въпреки всичко оставал жив, на десетия ден го убивали. Бандитите имали право да бият обречените, както им харесва, когато им харесва и по този начин, че последните 10 дни да са същинска мъка. Колкото повече страдалчество имало, толкоз по-висока била премията за техния труд.

Няколко седмици преди бягството непосредствен другар на Девятаев към този момент бил станал жертва на този линч. Не след дълго пристигнал ред и на Михаил. Причината била пердах с един от пандизчиите, морякът Костя. Веднъж Девятаев не издържал на провокативните му разгулен думи, блъснал го, само че бил грубо пребит. Когато се събудил, схванал, че няма да успее да оцелее в останалите девет дни от „ присъдата “ и колкото по-скоро той и другарите му отвлекат самолета, толкоз по-добре. След още 3 дни побой и тормоз окончателният проект за бягство бил подготвен.

На 8 февруари 1945 година сутринта бъдещите бегълци си разменят местата в две работен бригади от по петима души. Обичайната задача на такива групи е да почистят летището, строго им било неразрешено да се доближават до самолета. Но бегълците уведомили караула, че им е предоставена задачата да ремонтират земен трап – капониер. Когато си тръгнал, групата по сигнал почнала дейни дейности. Кривоногов умъртвил защитата и в този момент в радиус от 100 метра нямало никой с изключение на тях и самолета. Те бързо свалили капаците от моторите на Хайнкела, Девятаев скочил на седалката на водача, опитал се да възпламени моторите – тишина, оказало се, че машината  нямала батерия. Всяка минута забавяне приближавала пандизчиите до гибелта, тъй че те работили със светкавична скорост. Само за пет минути намерили количка с батерия и най-после запалили мотора!

Машината ускорявайки, подминала пазачите и самолетите „ Юнкерс “ и … едвам не падала от скалата в морето. Дори при оптималната скорост самолетът не се издигал по никакъв метод. Само след няколко минути Девятаев осъзнал, че обшивките на кормилото пречат, те се настройват в режим „ кацане “ в непозната машина. Последвало ново ускоряване, само че в този момент германците към този момент тичали по пистата, ясно предполагайки, че нещо не е наред със самолета, а може би и с водача, били блокирали пистата с жива верига.

Те не очаквали, че самолетът ще тръгне към тях. Разбягали се във  всички направления. Тези, които били по-далеч и които не били в заплаха, извадили револверите си. Други хукнали към своите зенитни оръдия. Но имало време. Самолетът още веднъж се втурнал към края на летището, излитането почнало.

С помощта на другарите си Девятаев въпреки всичко съумял да дръпне щурвала към себе си и самолетът се издигнал, само че летял нестабилно, почнал да набира височина прекомерно бързо и да губи скорост. Наложило се да търсят тример за височина на инцидентен принцип и едвам по-късно тежкият бомбардировач почнал бързо да се отдалечава от злощастния Пенемюнде.

Изглеждало, че дълго чаканото бягство било осъществено. Пред тях била родината. Но немски изтребител, който се прибирал от задача, се залепил за тях. Той съумял да изстреля няколко картечни залпа по посока на Хайнкела със пандизчиите, само че бил заставен да кацне, защото или приключил горивото, или мунициите. Девятаев и другарите му изчезнали в облаците. Те се ориентирали по слънцето и скоро се доближили до фронтовата линия, където руските зенитни оръдия разкрили огън по тях. Наложило се наложително кацане в поле близо до град Волдемберг, към този момент на територия, следена от Червената войска.

Отначало някогашните пандизчии били разпитвани от Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) по няколко пъти дневно – ориста на някогашните пандизчии в концентрационния лагер тогава била нежелана. Но обстановката била избавена от именития руски академик Сергей Королев. След като се срещнал със „ наличието “ и документите на „ Хайнкел “-а, той бил очарован. В края на краищата групата бегълци съумяла несъзнателно да открадне такава информация и съоръжение, които даже десетки разузнавачи не биха могли да получат. Ставало дума за първата в света балистична ракета V-2, „ оръжието за възмездие “ на германците.

Оказало се, че от всички самолети, стоящи на пистата, групата на Девятаев е отвлякла тъкмо този, в който било инсталирано специфичното радио съоръжение за изстрелване на чудодейните ракети. Получената информация помогнала на руските учени сами да основат първите прототипи на балистични ракети и след това да основат галактическа стратегия.

По-нататъшната орис на бегълците е тъжна. Само четирима от десетте оживели през войната. Девятаев бил почетен с най-високото отличие на Съюз на съветските социалистически републики – Звездата на героя – през 1957 година

Автор: Десислава Михалева