ОТВРАТ: Жената на актьора Денис Христофоров изяде шамарите в родилното
В края на предишния месец артистът от " Откраднат живот " Денис Христофоров и жена му Антония посрещнаха сина си Филип в столичния " Майчин дом ". Щастието на двойката обаче е било помрачено от кошмарна преживелица в родилната зала - прясната майка е била брутално бита и обиждана от акушер-гинеколожката доктор Ирена Шикова.
Ето описа на Антония, като си резервираме правото да дадем опция на доктор Шикова да отговори на потресаващите обвинявания:
25/06/25 се трансформира в най-важната дата за мен.
Тогава се роди синът ми Филип Денис Христофоров.
7:20. 4 кг. 52 см. Любов. Нашата обич. Чакахме този миг толкоз разчувствани, че нямах самообладание като мине да ме попитат " Как си? " и аз да изкрещя на света, че се усещам ВЕЛИКО. Уви, ориста имаше други проекти за мига, който си представях всеки ден в тези 9+ месеца,
както и различен отговор, с който обаче до скоро ме беше позор да дава отговор.
Заедно с моите прелестни лекари планирахме да родя естествено. Всичко го позволяваше. Една приятна бременност, отлично бебче, застанало в позиция от дълго време и чакащо своето време. По рекомендация и след наша информация взехме решение, че когато моментът настъпи ще отидем в Майчин дом, отличник по бебета и неонатология. Посетихме отворени порти, няколко пъти бях на тонове там и да - не е хотел, само че там работят хора обичащи работата си и децата. Бях сигурна.
48 часа преди да се роди Филип започнаха моите страдания. Силно изтощителни и мъчителни за мен, само че безпределно изпълнени с поддръжка и грижа от моя мъж. Приеха ме в ранните часове на 25/06 през незабавното поделение и ме настаниха в родилна зала,
където да дочакам своите см разобличаване.
Изпитвах страхотни болки, други такива не бях до този миг от живота си. Търпях всяка контракция часове наред,
а сред тях се усмихвах, тъй като одобрявах целия развой със успокоение и очакване и знаех, че това е част от нещата.
" Българският Къванч Татлъту " Денис Христофоров
След 3 часа самичка в родилна и постигане до едвам 5 см разобличаване натиснах всички вероятни бутони над леглото, с цел да помоля за анестезия. Знаех, че нямам сили да изтърпя до 10 см и в последна сметка имам това право - да се облекча.
Уважиха молбата ми, само че не разбрах, за какво ме накараха след 3 часа в тази зала да стана и да се преместя сама в друга. В нея да ми сложат анестезия и в нея да родя. Някак се придвижих. Преди момента за слагане на анестезия, като рационален човек, предизвестих, че стартира контракция, с цел да не ми слагат нищо в този тогава, тъй като знам, че не би трябвало да шавам и е рисково. Това, което последва обаче беше началото на най-големият ми пъкъл. Ръка и глас, които до тогава не бях видяла и чула ме шамаросаха през лицето. Буквално. Точно по този начин - изядох шамарите, тъй като “откъде накъде една от най-хубавите анестезиоложки в София ще се занимава да ме чака мен, просто да се затягам и да не шавам, другояче никаква анестезия ”.
Тези плесници ме шокираха, стаписаха. Думите ме уплашиха извънредно. Не трепнах, Господи, не помръднах, не знам от кое място имах сили по време на две едноминутни тежки контракции,
само че поради детето, аз не мръднах. Помня прелестно погледите на екипа в стаята, като че ли бяха по-стреснати и от самата мен.
Така го усетих. Те познаваха дамата, която направи това.
Аз занапред щях да се срещна с нея. За някои лекар, за мен - бъдеща контузия.
Последва още вербална експанзия. И освен. Аз анестезия в този миг към този момент нямах. Чаках с 10 см разобличаване към час и 30 минути. Всичко си беше отпътувало. Обикалях с болките и чаках.
Тази жена викам. Била съм “простакеса ”, “не съм знаела по какъв начин да раждам ”, “дошла съм неподготвена ”. Прощавайте, само че къде тъкмо се готвиш за това? В най-уязвимия и персонален миг
за женското създание, друго такова ме унижи и остави да се усещам безпомощна.
Раждах на кошетка. Сама трябваше да си държа краката. Нищо от това, което трябваше да има едно магаре, не беше инсталирано - степенки за краката и дръжки за ръцете. След това решиха, че съм “неспособна ” и споделиха “клякай ”. Самичка, ужасена, неведнъж се качвах и слизах от това “магаре ” в опити да родя сина си, за който не спираха да повтарят, че е огромен, главата му също и аз просто няма да съумея. Болеше ме. Всичко ме болеше. Душата повече от тялото.
Клечах и се молех да съумея, а той да издържи още малко. Нямаше благосклонност. Никой нямаше. Анестезиоложката опита да помоли тази жена да ми постави “поне половинка ”, само че ѝ отхвърли,
“и без това не съм могла да раждам ”. Усещах всичко.
Беше ми неразрешено да издавам и тон. Не можело да крещя, това не е раждане. Представяте ли си, че за миг даже си споделих, “тя несъмнено се държи по този начин с мен, тъй като желае да ме стимулира ”, само че за какво някои ги стимулират с погалване и блага дума, а тя с мен се държа като с парцал? Това ли заслужава млад, съответен човек, искащ да има семейство, да подари на тази страна дете? Аз чувах непрекъснато по какъв начин “явно желая да си утрепя детето ”.
Антония с дребния Филип
В един от пътите, в които бях още веднъж на “магарето ” се усетих, че в горната му част има дръжки. Нещо, за което да се хвана, с цел да имам опора при напор. Бях плесната още веднъж - през ръцете, тъй като “това не било шезлонг и аз не съм на плаж ”. Трябвало да се стегна, “че я да съм се видяла, 180 см, нямало кой по моя стомах да скача, че да родя, защо ми били тия мускули ”.
Моето ангелче от самото начало се държеше. Това държеше и мен. Тоновете му бяха в норма и това ми даваше религия, че ще съумея. Въпреки, че имаше мигове, в които вярата я нямаше. Аз умирах. Наистина. Така не се бях усещала в никакъв случай в живота си. Казах им, че не мога, в действителност, че просто там аз ще умра. За окуражаване получих “не ми пука, значимо е детето да е добре ”. Плача. Плача в този момент, плаках и тогава. Кое дете е добре, в случай че майка му я няма...
След повече от час обиди, крясъци, цинизъм, неучтивост, болки, “възхищение ” по какъв начин сама съм се качвала и слизала от “магарето ” ми предложиха да ми сложатлипсващите на му аксесоари и
попитаха “дали тогава съм щяла да родя? ”. Сякаш аз просто го вземам решение. Сложиха ги, само че към този момент бяха извадили и вакуума. Най-големият ми смут, само че в това време в оня миг и някакво облекчение. Всичко друго оттова се случи за секунди.
Имах опора, имах опита от напъването. Вярвам, че знаех по какъв начин.
Не съм имала никакви поръжения след раждането от “неефективни напъни ”, както са разказани в епикриза.
Той излизаше. Главичката му беше там.
В точния миг използваха и вакуума.
За това безпределно им благодаря, тук в действителност помогнаха на детенцето ми.
Беше прелестен.
Роди се моят Ангел.
Нашият Филип.
Д-р Ирена Шикова
Мили хора, в този безпределно уязвим миг от живота ми, мълчах, търпях, молих се, нямах избор, зависех от тази жена,
от всички тези хора там. Бях подготвена да си замълча и в никакъв случай да не опиша за тази история. Беше ме позор, беше ми неудобно.
Аз ли съм отговорна? С какво го заслужих? Явно в действителност аз не мога. Но знаете ли, МОГА. Мога да споделя на света и да предпазя последваща майка. Миналото не мога да оправя. Травмата си ще церя, само че в случай че мога да направя нещо за някоя друга жена с този роман, то е да я помоля да не ражда, даже да си е платила при доктор Шикова.
Там нямаше обич.
Там беше моят смут.
Аз към този момент съм по-добре.
Имам цялата обич и внимание на индивидът до мен,
на семейтството ми и всички близки,
които ме заляхте с позитивната си сила.
Вие сте лек.
Днес аз към този момент мога да отговоря почтено на “Как си? "
Споделям. Дължа го на всяка бъдеща майка. Дължа го на себе си.
Ето описа на Антония, като си резервираме правото да дадем опция на доктор Шикова да отговори на потресаващите обвинявания:
25/06/25 се трансформира в най-важната дата за мен.
Тогава се роди синът ми Филип Денис Христофоров.
7:20. 4 кг. 52 см. Любов. Нашата обич. Чакахме този миг толкоз разчувствани, че нямах самообладание като мине да ме попитат " Как си? " и аз да изкрещя на света, че се усещам ВЕЛИКО. Уви, ориста имаше други проекти за мига, който си представях всеки ден в тези 9+ месеца,
както и различен отговор, с който обаче до скоро ме беше позор да дава отговор.
Заедно с моите прелестни лекари планирахме да родя естествено. Всичко го позволяваше. Една приятна бременност, отлично бебче, застанало в позиция от дълго време и чакащо своето време. По рекомендация и след наша информация взехме решение, че когато моментът настъпи ще отидем в Майчин дом, отличник по бебета и неонатология. Посетихме отворени порти, няколко пъти бях на тонове там и да - не е хотел, само че там работят хора обичащи работата си и децата. Бях сигурна.
48 часа преди да се роди Филип започнаха моите страдания. Силно изтощителни и мъчителни за мен, само че безпределно изпълнени с поддръжка и грижа от моя мъж. Приеха ме в ранните часове на 25/06 през незабавното поделение и ме настаниха в родилна зала,
където да дочакам своите см разобличаване.
Изпитвах страхотни болки, други такива не бях до този миг от живота си. Търпях всяка контракция часове наред,
а сред тях се усмихвах, тъй като одобрявах целия развой със успокоение и очакване и знаех, че това е част от нещата.
" Българският Къванч Татлъту " Денис Христофоров
След 3 часа самичка в родилна и постигане до едвам 5 см разобличаване натиснах всички вероятни бутони над леглото, с цел да помоля за анестезия. Знаех, че нямам сили да изтърпя до 10 см и в последна сметка имам това право - да се облекча.
Уважиха молбата ми, само че не разбрах, за какво ме накараха след 3 часа в тази зала да стана и да се преместя сама в друга. В нея да ми сложат анестезия и в нея да родя. Някак се придвижих. Преди момента за слагане на анестезия, като рационален човек, предизвестих, че стартира контракция, с цел да не ми слагат нищо в този тогава, тъй като знам, че не би трябвало да шавам и е рисково. Това, което последва обаче беше началото на най-големият ми пъкъл. Ръка и глас, които до тогава не бях видяла и чула ме шамаросаха през лицето. Буквално. Точно по този начин - изядох шамарите, тъй като “откъде накъде една от най-хубавите анестезиоложки в София ще се занимава да ме чака мен, просто да се затягам и да не шавам, другояче никаква анестезия ”.
Тези плесници ме шокираха, стаписаха. Думите ме уплашиха извънредно. Не трепнах, Господи, не помръднах, не знам от кое място имах сили по време на две едноминутни тежки контракции,
само че поради детето, аз не мръднах. Помня прелестно погледите на екипа в стаята, като че ли бяха по-стреснати и от самата мен.
Така го усетих. Те познаваха дамата, която направи това.
Аз занапред щях да се срещна с нея. За някои лекар, за мен - бъдеща контузия.
Последва още вербална експанзия. И освен. Аз анестезия в този миг към този момент нямах. Чаках с 10 см разобличаване към час и 30 минути. Всичко си беше отпътувало. Обикалях с болките и чаках.
Тази жена викам. Била съм “простакеса ”, “не съм знаела по какъв начин да раждам ”, “дошла съм неподготвена ”. Прощавайте, само че къде тъкмо се готвиш за това? В най-уязвимия и персонален миг
за женското създание, друго такова ме унижи и остави да се усещам безпомощна.
Раждах на кошетка. Сама трябваше да си държа краката. Нищо от това, което трябваше да има едно магаре, не беше инсталирано - степенки за краката и дръжки за ръцете. След това решиха, че съм “неспособна ” и споделиха “клякай ”. Самичка, ужасена, неведнъж се качвах и слизах от това “магаре ” в опити да родя сина си, за който не спираха да повтарят, че е огромен, главата му също и аз просто няма да съумея. Болеше ме. Всичко ме болеше. Душата повече от тялото.
Клечах и се молех да съумея, а той да издържи още малко. Нямаше благосклонност. Никой нямаше. Анестезиоложката опита да помоли тази жена да ми постави “поне половинка ”, само че ѝ отхвърли,
“и без това не съм могла да раждам ”. Усещах всичко.
Беше ми неразрешено да издавам и тон. Не можело да крещя, това не е раждане. Представяте ли си, че за миг даже си споделих, “тя несъмнено се държи по този начин с мен, тъй като желае да ме стимулира ”, само че за какво някои ги стимулират с погалване и блага дума, а тя с мен се държа като с парцал? Това ли заслужава млад, съответен човек, искащ да има семейство, да подари на тази страна дете? Аз чувах непрекъснато по какъв начин “явно желая да си утрепя детето ”.
Антония с дребния Филип
В един от пътите, в които бях още веднъж на “магарето ” се усетих, че в горната му част има дръжки. Нещо, за което да се хвана, с цел да имам опора при напор. Бях плесната още веднъж - през ръцете, тъй като “това не било шезлонг и аз не съм на плаж ”. Трябвало да се стегна, “че я да съм се видяла, 180 см, нямало кой по моя стомах да скача, че да родя, защо ми били тия мускули ”.
Моето ангелче от самото начало се държеше. Това държеше и мен. Тоновете му бяха в норма и това ми даваше религия, че ще съумея. Въпреки, че имаше мигове, в които вярата я нямаше. Аз умирах. Наистина. Така не се бях усещала в никакъв случай в живота си. Казах им, че не мога, в действителност, че просто там аз ще умра. За окуражаване получих “не ми пука, значимо е детето да е добре ”. Плача. Плача в този момент, плаках и тогава. Кое дете е добре, в случай че майка му я няма...
След повече от час обиди, крясъци, цинизъм, неучтивост, болки, “възхищение ” по какъв начин сама съм се качвала и слизала от “магарето ” ми предложиха да ми сложатлипсващите на му аксесоари и
попитаха “дали тогава съм щяла да родя? ”. Сякаш аз просто го вземам решение. Сложиха ги, само че към този момент бяха извадили и вакуума. Най-големият ми смут, само че в това време в оня миг и някакво облекчение. Всичко друго оттова се случи за секунди.
Имах опора, имах опита от напъването. Вярвам, че знаех по какъв начин.
Не съм имала никакви поръжения след раждането от “неефективни напъни ”, както са разказани в епикриза.
Той излизаше. Главичката му беше там.
В точния миг използваха и вакуума.
За това безпределно им благодаря, тук в действителност помогнаха на детенцето ми.
Беше прелестен.
Роди се моят Ангел.
Нашият Филип.
Д-р Ирена Шикова
Мили хора, в този безпределно уязвим миг от живота ми, мълчах, търпях, молих се, нямах избор, зависех от тази жена,
от всички тези хора там. Бях подготвена да си замълча и в никакъв случай да не опиша за тази история. Беше ме позор, беше ми неудобно.
Аз ли съм отговорна? С какво го заслужих? Явно в действителност аз не мога. Но знаете ли, МОГА. Мога да споделя на света и да предпазя последваща майка. Миналото не мога да оправя. Травмата си ще церя, само че в случай че мога да направя нещо за някоя друга жена с този роман, то е да я помоля да не ражда, даже да си е платила при доктор Шикова.
Там нямаше обич.
Там беше моят смут.
Аз към този момент съм по-добре.
Имам цялата обич и внимание на индивидът до мен,
на семейтството ми и всички близки,
които ме заляхте с позитивната си сила.
Вие сте лек.
Днес аз към този момент мога да отговоря почтено на “Как си? "
Споделям. Дължа го на всяка бъдеща майка. Дължа го на себе си.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ