В края на 60-те години на миналия век, американския лекар

В края на 60-те години на предишния век, американския доктор Джеймс Годард търси способи да накара управляващите да контролират предлагането за рекламиране и разпространение на медикаменти. Всичко това се трансформира в обществен спор във Англия, където се повдига един необикновен въпрос: може ли хората с съдбовни диагнози, като да вземем за пример болните от рак, да имат думата, когато става въпрос за техния живот и към този момент не желаят да не престават напред.

Възможно ли е тогава лекуващият доктор да помогне за самоубийство? Евтаназията към момента е незаконна в множеството страни в Европа, Нидерландия приема евтаназията през 2000 година В Съединени американски щати се водят съществени митинги и доктор Елизабет Кублер-Рос написа цяла книга, с която повдига въпроса по тематиката и демонстрира през какво минават множеството пациенти по-късно.

И въвеждането на полицата във Англия ще промени напълно визията на Западния свят по отношение на концепцията за гибелта. Сесил Саундърс работи като здравна сестра и скоро става доктор, само че не може да одобри отношението на пациенти, които са в последната фаза на болести като рака.

Сесил желае да продължи лекуването или облекчението на болката с упойващи субстанции, само че главната ѝ концепция е да разреши на пациента да дефинира дозата си и щом реши, че желае тъкмо това да е финалът, просто да приключи своите страдания. Нарича всичко това „ гибел с достолепие “ и по този начин води до раждането на едно изключително здравно придвижване. Саундърс оправдава концепцията и правото на човек да приключи живота си. През 40-те години, когато е била сестра, почнала да вижда по какъв начин множеството с съдбовна диагноза просто се престрували на заспали, с цел да може никой повече да не ги тъпчи с медикаменти.

Повечето лекари просто обръщали внимание на хората с късмет, до момента в който останалите страдали и се опитвали да избягат от още една процедура. Практиката тогава била следната: лекарите лъжат за положението на пациента и не дават никаква информация за идния край. Малцина се опитваи даже да заговорят лекаря или да изискат повече информация. По един или различен метод, същите хора просто предчувствали какво следва.

През 1948 година Сесил е на към 30 години и приключва здравното учебно заведение. Малко по-късно се среща с полско-еврейски емигрант, който е съумял да избяга от Варшавското гето. Същият човек по-късно умира от рак, само че Сесил помни последните ужасяващи седмици в болничното заведение. Двамата имат мощна връзка, Сесил го разказва като другар, с който имат дълбока платоническа обич. В последния му ден, тя изпада в патологична тъга. Именно това я кара да се отдаде на умиращите, като че ли Бог я е призовал да се грижи за умиращите.

През идващите няколко години ще открием, че Саундърс се грижи за умиращите в болничното заведение в Северен Лондон. Една вечер един хирург ще чуе нейната история да отворят дом за пациенти в последна фаза, където ще имат право да знаят своето положение и да получават съчувствие и обич. Хирургът е на мнение, че нито лекарите, нито пациентите ще я послушат. Като здравна сестра, тя няма никакъв статус да разяснява или даже да подлага на критика здравната подчиненост на страната. Това я кара да стане доктор и да стартира да постанова своето мнение.

В идващите 5 години, тя учи медицина и взима дипломата си през 1957 година Приета е със стипендия във фармацефтичния отдел на здравното учебно заведение Света Мери. Дава доброволства в клиниката на католиците, където се грижи за общо 45 кревати за разнообразни пациенти с ракови болести, където прогнозите не са положителни и множеството пациенти имат към три месеца живот.

Сесил поддържа дневник със положението на всички пациенти и тези с по-сериозни и жестоки болки, записва като излишно страдащи. Забелязва една наклонност около всички – нечовечен кръг от мъка, непрекъснат боязън, паника и безизходност. Болката, на която не може да се помогне, по този начин назовава всички хронични признаци в края на живота, водещи до една доста дълбока меланхолия.

Страховете от пристрастяване към по-тежки медикаменти е повода и множеството лекари да не ги предписват през цялото време. Много от тях оферират едвам четири часа на облекчение. Вместо спомагателна доза, когато пациентът се оплаква от завръщането на болката, множеството лекари оставят на картона латинското pro re nata, както се изисква. Втора доза рядко се дава за деня.

Сесил споделя на своите сестри в крилото, че непрекъснатата болежка би трябвало да се управлява с постоянно предоставяне на медикаменти. Според нея, в случай че един пациент стартира да се оплаква, това е тъй като медикаментите към този момент са изгубили своите качества, а това значи, че сестрите са се провалили в това начинание. Странно е, само че множеството лекари не са я разбирали, а това води до още повече болежка от ината им, болежка, която те самите не изпитват.

В един миг даже ще се изправи и ще уточни, че болката няма нищо с католическите вярвания и просто няма смисъл, а това скоро ще повдигне и въпросите за евтаназия. Нейната молба е да се разреши да се завърши живота, както и болката, с която върви. Ако се предложи такава врата на пациентите, мнозина ще се замислят дали не е време да създадат това. И в случай че има такова решение, Сесил показва и един позитив – по-малката потребност от медикаменти, които няма потребност да бъдат изразходвани.

Именно това предложение се оказва доста особено и значимо, изключително откакто ще има икономисване на разноски. А най-странното е, че това е едно напълно инцидентно изобретение. За нея е било задоволително да покаже диаморфин или хероин, който помагал повече за терминално болните пациенти, които не реагират добре на морфина. Нейните наблюдения демонстрират, че това лекарство им оказва помощ доста повече и след използването няма никакви реакции и промени на тяхната персона, няма еуфория или някакви други промени в настроението, просто хора, които се усещат добре, колкото е допустимо.

Заключението на лекарката е, че упойващите субстанции не са чак толкоз пристрастяващи, колкото се чака. Толерансът и вярната доза разрешава на пациентите да живеят без болежка на финала, даже и при тези, които прекарват повече месеци на легло. Истината е, че хероинът основава взаимозависимост, само че е надалеч по-различна от останалите субстанции. С малко проби и неточности, тя стартира да трансформира дозите, а по-късно да отстрани страничните резултати. В края прави и специфичен коктейл от опиати – кокаин, джин и торазин.

Някои лекари се тормозят, че тежките наркотични дози ще трансфорат болните в зомбита. Изненадата е, че множеството се усещат по-живи и самосъзнанието им се връща, от време на време за няколко часа, различен път с дни и седмици.

През 1959 година Сесил приключва 10 страници с рекомендации за приюта с към 60 кревати. На финалът, Сесил споделя, е елементарно да обърнем повече внимание на болката през призмата на науката, в сравнение с към религията.

През 1961 година стартира да събира пари за благотворителни цели. Започва да пътува до Съединени американски щати и печели на своя страна фондацията на Форд. За някои е единствено един човек, а за други е лидер на един необикновен поход. До края на 1965 година е събрала 868 хиляди паунда. Кралица Елизабет и дава купата офицер на Британската империя. Нейното въздействие кара медицинските компании да създават по-ефективни и добре дозирани медикаменти.

Едва през 1975 година лекарите ще открият, че мозъкът създава сходни субстанции като ендорфин и енкерфалин, които блокират болката и имат успокоителен резултат. Така стартира производството на медикаменти, които подтикват производството. Това има своите отрицателни въздействия, изключително откакто мозъкът не е кадърен да работи вярно след прекъсването на медикаментите, нещо сходно се случва, когато има корист на никотин, алкохол или кокаин.

За страдание, когато светът най-сетне разбра и осъзнава, че би трябвало да има надзор и малко повече достолепие за умиращите, Съединени американски щати към този момент е злоупотребила с производството на медикаменти и от ден на ден американци ще усетят силата на упойващите средства, както и следствията от злоупотребата. Битката на Сесил става съвсем невъзможна и даже плашеща, само че в тази дълга борба, някои страни ще стартират да одобряват евтаназията като по-достойния метод на живот.