Нужда от чуждестранни работници има, опасност от дъмпинг - не
В края на 2017 година бяха признати промени в Закона за Министерство на вътрешните работи, Закона за чужденците и Закона за трудовата миграция и трудовата подвижност, чиято цел беше да улеснят бизнеса в наемането на жители от страни отвън Европейски Съюз. Цените на някои свързани с процеса административни услуги бяха понижени, а продължителността на някои периоди – съкратена.
Една от най-важните стъпки обаче беше пропусната – проверката на оптималната квота от задгранични служащи в българските предприятия. В момента служащите от трети страни не могат да образуват повече от 10 на 100 от средносписъчната бройка на наетите – безсмислено ограничаване, което на процедура връзва ръцете на доста дребни и междинни предприятия. Според обсъжданите в този момент промени, импортирани сред първо и второ гласоподаване на новия пакет от ограничения, този дял ще се усили до 20%, а за МСП – до 35%.
Очаквано тези оферти срещнаха съпротивата на синдикатите. Между редовете от стенограмите от съвещанията на Националния съвет за тристранно съдействие и формалното мнение КТ " Подкрепа " и КНСБ откриваме техни изказвания, противоречащи освен на икономическата логичност, само че и на формалните данни за развиването на българската стопанска система. Синдикатите настояват че: "... липсва потвърдена нужда за предприемане на сходна стъпка. Статистиката демонстрира, че през последните 18 месеца единствено 10 работодатели са поискали да наемат жители от трети страни над законовите 10%. "
Тук явно става дума за някакъв когнитивен дисонанс. Според синдикатите хем няма работодатели, които да желаят да запълнят над 10% от позициите си с чужденци, хем приемането на тази наредба би довела до " трудов и обществен дъмпинг върху българския служащ ". В мнението на КТ " Подкрепа " и КНСБ се промъква внушението, че надали не всяко малко или приблизително дружество в страната ще подмени 35% от числения си състав с чужденци ( " Напомняме, че дребните и междинните компании са 99,8% от всички български предприятия! " ).
Още при предходния пакет от промени посочихме, че:Още от мнението на синдикатите: " Твърденията и оценките на разнообразни " специалисти " за потребностите на бизнеса от фрагменти и положителните условия на труд, които ще привлекат десетки хиляди жители на трети страни в България, се оказват безпочвени. (...) Недостигът на фрагменти първо би трябвало да бъде потвърден с ясни, недвусмислени публични данни, каквито сега няма. "
Според постоянните наблюдения на Национален статистически институт дефицит на труд освен има във всички браншове на стопанската система, само че той се е удвоил единствено в границите на последните 24 месеца . По-ясни и недвусмислени данни от тези мъчно ще бъдат открити.
Относителен дял на предприятията, определящи дефицита на работна мощ като фактор, объркващ производството им (%)
© ИПИ
По данни на Национален статистически институт
Аргументът, че българските работодатели желаят да си внесат служащи единствено с цел да не заплащат по-високи заплати на българите[1], на процедура съдържа допускането, че незаетата работна ръка в страната другояче покрива потребностите на бизнеса, само че желае прекомерно високи заплати. Структурата на безработните лица обаче е на процедура аналогична с тази от 2008 година – 55% от безработните са без подготовка, а близо 30% са с начално и по-ниско обучение. Цената на труда е постоянно фактор, само че дали опцията за наемане на част от безработните българи не се е изгубила точно някъде по линията " непомръднала подготовка – рекорден растеж на минималната работна заплата през последните години "?
В същото време Националната тактика за учене през целия живот се е засилила към втори следващ провал[2]. Може би, в случай че бяхме съумели най-малко през 2017 година да реализираме заложената за далечната към този момент 2013 година 5-процентова цел за присъединяване на популацията в този развой, нещата щяха да наподобяват иначе. Това не е неуспех единствено на бизнеса, а и на тясно обществени политики като образованието (включително в минали периоди) и ограниченията на пазара на труда (които не престават да прикриват следствията от безработицата, а не да борят аргументите за нея).
Напълно допустимо е в един миг да се окаже, че " решението " на дефицита на труд посредством връщането на българските служащи от чужбина (което оферират синдикатите) в действителност минава точно през вноса на служащи от трети страни. Българските работодатели в доста браншове просто няма по какъв начин сега да дават сравними с техните западноевропейски съперници условия на работа и възнаграждение. За да бъдат стопени тези разлики, стопанската система би трябвало да продължи да се развива, а това е извънредно мъчно, когато предприятията не разполагат с нужния им трудов запас. Как въобще си представяме противоположната обстановка?
" Дневник " разгласява разбора на Института за пазарна стопанска система.
[1] През последното тримесечие на 2017 година растежът на междинната брутна заплата на годишна база в частния бранш е 10,7%. През последното тримесечие на 2016 година годишният растеж беше 9,4%, а през 2015 година – 9%, и то при близо два пъти по-нисък дефицит на работна мощ. Очевидно е, че когато стопанската система основава предпоставки за това, трудовите хонорари нарастват.
[2] През 2016 година делът на българите на възраст 25-64 години, които вземат участие в учене през целия живот, е 2,2% - 5 пъти по-нисък от междинния за Европейски Съюз и 13,5 пъти по-нисък от този в страната с най-голям резултат – Швеция.
Една от най-важните стъпки обаче беше пропусната – проверката на оптималната квота от задгранични служащи в българските предприятия. В момента служащите от трети страни не могат да образуват повече от 10 на 100 от средносписъчната бройка на наетите – безсмислено ограничаване, което на процедура връзва ръцете на доста дребни и междинни предприятия. Според обсъжданите в този момент промени, импортирани сред първо и второ гласоподаване на новия пакет от ограничения, този дял ще се усили до 20%, а за МСП – до 35%.
Очаквано тези оферти срещнаха съпротивата на синдикатите. Между редовете от стенограмите от съвещанията на Националния съвет за тристранно съдействие и формалното мнение КТ " Подкрепа " и КНСБ откриваме техни изказвания, противоречащи освен на икономическата логичност, само че и на формалните данни за развиването на българската стопанска система. Синдикатите настояват че: "... липсва потвърдена нужда за предприемане на сходна стъпка. Статистиката демонстрира, че през последните 18 месеца единствено 10 работодатели са поискали да наемат жители от трети страни над законовите 10%. "
Тук явно става дума за някакъв когнитивен дисонанс. Според синдикатите хем няма работодатели, които да желаят да запълнят над 10% от позициите си с чужденци, хем приемането на тази наредба би довела до " трудов и обществен дъмпинг върху българския служащ ". В мнението на КТ " Подкрепа " и КНСБ се промъква внушението, че надали не всяко малко или приблизително дружество в страната ще подмени 35% от числения си състав с чужденци ( " Напомняме, че дребните и междинните компании са 99,8% от всички български предприятия! " ).
Още при предходния пакет от промени посочихме, че:Още от мнението на синдикатите: " Твърденията и оценките на разнообразни " специалисти " за потребностите на бизнеса от фрагменти и положителните условия на труд, които ще привлекат десетки хиляди жители на трети страни в България, се оказват безпочвени. (...) Недостигът на фрагменти първо би трябвало да бъде потвърден с ясни, недвусмислени публични данни, каквито сега няма. "
Според постоянните наблюдения на Национален статистически институт дефицит на труд освен има във всички браншове на стопанската система, само че той се е удвоил единствено в границите на последните 24 месеца . По-ясни и недвусмислени данни от тези мъчно ще бъдат открити.
Относителен дял на предприятията, определящи дефицита на работна мощ като фактор, объркващ производството им (%)
© ИПИ
По данни на Национален статистически институт
Аргументът, че българските работодатели желаят да си внесат служащи единствено с цел да не заплащат по-високи заплати на българите[1], на процедура съдържа допускането, че незаетата работна ръка в страната другояче покрива потребностите на бизнеса, само че желае прекомерно високи заплати. Структурата на безработните лица обаче е на процедура аналогична с тази от 2008 година – 55% от безработните са без подготовка, а близо 30% са с начално и по-ниско обучение. Цената на труда е постоянно фактор, само че дали опцията за наемане на част от безработните българи не се е изгубила точно някъде по линията " непомръднала подготовка – рекорден растеж на минималната работна заплата през последните години "?
В същото време Националната тактика за учене през целия живот се е засилила към втори следващ провал[2]. Може би, в случай че бяхме съумели най-малко през 2017 година да реализираме заложената за далечната към този момент 2013 година 5-процентова цел за присъединяване на популацията в този развой, нещата щяха да наподобяват иначе. Това не е неуспех единствено на бизнеса, а и на тясно обществени политики като образованието (включително в минали периоди) и ограниченията на пазара на труда (които не престават да прикриват следствията от безработицата, а не да борят аргументите за нея).
Напълно допустимо е в един миг да се окаже, че " решението " на дефицита на труд посредством връщането на българските служащи от чужбина (което оферират синдикатите) в действителност минава точно през вноса на служащи от трети страни. Българските работодатели в доста браншове просто няма по какъв начин сега да дават сравними с техните западноевропейски съперници условия на работа и възнаграждение. За да бъдат стопени тези разлики, стопанската система би трябвало да продължи да се развива, а това е извънредно мъчно, когато предприятията не разполагат с нужния им трудов запас. Как въобще си представяме противоположната обстановка?
" Дневник " разгласява разбора на Института за пазарна стопанска система.
[1] През последното тримесечие на 2017 година растежът на междинната брутна заплата на годишна база в частния бранш е 10,7%. През последното тримесечие на 2016 година годишният растеж беше 9,4%, а през 2015 година – 9%, и то при близо два пъти по-нисък дефицит на работна мощ. Очевидно е, че когато стопанската система основава предпоставки за това, трудовите хонорари нарастват.
[2] През 2016 година делът на българите на възраст 25-64 години, които вземат участие в учене през целия живот, е 2,2% - 5 пъти по-нисък от междинния за Европейски Съюз и 13,5 пъти по-нисък от този в страната с най-голям резултат – Швеция.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ