Дори когато целият свят те отхвърля
В книгата си Emotional First Aid („ Емоционална първа помощ ”) психологът Гай Уинч разкрива тактики и тактики за справяне с най-често срещаните прочувствени рани. Една от тях е отхвърлянето. Редица проучвания са потвърдили, че отхвърлянето е извънредно мъчително и даже най-дребната му демонстрация (например да бъдете пренебрегнати в диалог с непознати) може да аргументи мощна болежка, сходна на физическата.
За множеството от нас обаче отхвърлянето е преходна болка; рана, която бързо заздравява.
Има обаче хора, които нямат същия шанс. Отхвърлянето, което те претърпяват през целия си живот, непрекъснато и от всички, се трансформира в спънка за удовлетворяването на една от най-насъщните човешки потребности – потребността от принадлежност. Чувството, че си част от група, от общественост, от цяло. Такъв е казусът с един от пациентите на Уинч, Дейвид.
Трогнати от неговата история, взехме решение да я споделим с вас, читателите на Οбекти;
***
Дейвид беше роден с рядко генетично заболяване, което визира голям брой системи в организма. Въпреки че имаше относително мека форма на заболяването, той трябваше да претърпи голям брой интервенции и дълги престои в болница през детските си години.
Заболяването на Дейвид засягаше освен здравето, само че и външния му тип. Проблемите с мускулите и скелета бяха създали походката му нестабилна, а чертите на лицето му – очевидно неправилни – плоска горна джука, изпъкнала долна челюст, обилни проблеми със зъбите. Освен това имаше компликация да контролира слюнката си, която понякога потичаше от устата му.
Децата, родени с тежки форми на болестта на Дейвид, постоянно имат обилни физически увреждания и застрашаващи живота медицински проблеми, които им пречат да посещават елементарните учебни заведения. Фактът, че умствените му качества не бяха наранени, беше направил Дейвид едно от дребното деца с това заболяване, които посещават локалното главно и приблизително учебно заведение.
Но за Дейвид това преимущество имаше ужасна цена. Неговият външен тип и неналичието на съгласуваност, както това, че слюнката му потича, когато се концентрира върху нещо, бяха довели до всекидневни жестоки отхвърляния от страна на неговите връстници в учебно заведение.
Дейвид в никакъв случай не беше канен на празненства, нямаше на процедура никакви другари и прекарваше всяка обедна отмора и междучасие самичък. Липсата на съгласуваност и слабостта на мускулите не му позволяваше да взе участие в спортните действия с другите момчета от квартала. Няколкото опита да взе участие в следучилищните действия за деца с увреждания бяха завършили зле, тъй като неговото относително положително здраве го караше да изпъква и да не може да се впише в сходни стратегии. Като резултат главното възприятие за принадлежност на Дейвид в никакъв случай не е било задоволено. Честите и доста пъти жестоки отхвърляния, които беше понесъл, му бяха предизвикали невероятна прочувствена болежка.
Срещнах се с Дейвид скоро откакто той беше приключил гимназия и няколко месеца преди да стартира курсове в локалния лицей. Той се вълнуваше, че ще посещава лицей, само че беше ужасяващ от опцията да бъде изправен пред нова серия от мъчителни отхвърления от още негови връстници.
